Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Byron, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
forri (2011)

Издание:

Андре Мороа. Байрон

Преводач: Мария Дагорова

Редактор: Мария Арабаджиева-Тричкова

Редактор на стиховете: Марко Ганчев

Художник: Радина Цачева

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Йорданка Йовчева

Излязла от печат септември 1985 г.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

XXX
Верният рицар

Хората са често, пъти по-щастливи, отколкото биха желали.

Ален

Пролетта отново прогони треската от Венеция. Леко развълнуваните води на Канале Гранде плискаха изрисуваните колчета със сини и бели спирали. Флетчър дебелееше. Два нови булдога дойдоха да попълнят менажерията. В ковчежето златното съкровище нарастваше. Сърцето на Сантименталиста вече прелиташе тук и там и търсеше къде да кацне. Една млада венецианка привлече вниманието на Байрон. Опитвайки се да се изкатери до прозорците й, той падна в канала. Благородническото семейство, от което тя произхождаше, му изпрати свещеник и един полицейски комисар. Байрон почерпи и двамата с кафе и всичко се уреди. Младото момиче го помоли да прогони учителката му по математика. „Искате ли да я отровя?“ — попита той. Тя не отговори. Той се любува известно време на прелестите на тази слънчева земя, после се върна в обществото, за да търси нова жертва.

В литературния салон на Бенцони се запозна с една графиня на име Гичоли — съвсем млада, с тицианово руси коси, хубави зъби, едри букли, с възкъси крака, но с прекрасен бюст. Тя бе омъжена от една година за шестдесетгодишен благородник. Байрон си спомни, че я беше срещал някога, само три дни след сватбата й. Тога тя не беше дала вид, че го забелязва, защото според обичая младата жена трябваше да изчака поне една година, за да си вземе cicisbeo[1]. При втората им среща тя беше веднага покорена. „Тази вечер бях изморена — пише тя, — защото във Венеция се ляга късно, и аз с голямо неудоволствие и само заради граф Гичоли отидох на това събиране… Изисканите му маниери, тонът на гласа му и изобщо цялото очарование, което излъчва, издигаха лорд Байрон толкова много над всички останали, които познавах, че беше невъзможно да не направи дълбоко впечатление.“ Напускайки салона на графиня Бенцони, Байрон мушна една бележка в ръката на Тереза Гичоли. Това беше предложение за среща, на която тя отиде, и от този момент те започнаха да се виждат всеки ден.

Тя се считаше свободна. Неписаните закони на брака в тази провинция бяха ясни. Една девойка стоеше затворена в манастир до шестнадесетгодишната си възраст; после й търсеха богат съпруг и колкото по-стар беше той, толкова повече се ценеше. Младата девойка виждаше понякога своя годеник в приемната на манастира. Тя беше щастлива, че с цената на тялото си откупваше свободата. За любов не ставаше и дума нито от едната, нито от другата страна. Когато граф Гичоли се ожени за Тереза, той беше на шестдесет години, а тя на шестнадесет. Още от първия ден те имаха отделни апартаменти и тя не беше престанала да го нарича „господине“. Той беше приятен старец, макар да говореха, че бил отровил първата си жена и бил убиецът на Манцони. Графът беше образован човек, приятел на поета Алфиери, интересен, а и най-богатият собственик в областта Романя. Но един старец, макар и образован, не можеше да задоволи тази млада жена. „Любовта тук — отбелязваше Байрон — не е онова студено пресметливо чувство, познато на Севера. Тя заема сериозно място в техния живот; тя е необходимост, потребност. Някой много хубаво определи италианската жена: създание, което люби. Те умират от любов, особено римлянките.“ Младата графиня беше завършила стажа си на вярност; съпругът, с приспано доверие, не я следеше вече; дошло беше времето да си намери любовник.

По много неща това приключение му напомняше за връзката с Каролайн Лам. Гичоли бяха още по-големи аристократи от Мелбърн. Тереза, по-хубава от англичанка, проявяваше същите силни чувства и същото презрение към общественото мнение. Тя беше добре възпитана, говореше италиански и френски, беше чела много, рецитираше стихове, цитираше латински историци и се занимаваше с живопис. Всичко това беше малко детинско, но приятно. В началото тя наложи отношенията им да бъдат платонични, но даваше в същото време големи надежди. Само че изискваше известни гаранции.

Вярна на правилата за любовта, приети в нейното общество, тя не търсеше мимолетно приключение, а верен рицар. Този въпрос беше сериозен за всяка млада жена. Тя можеше да се омъжи, без много да мисли, но изборът на любовника изискваше голяма грижа. Скоро съпругът й щеше да я отведе в Равена и в Болоня, където имаха имения. Байрон щеше ли да я последва? Един верен рицар трябваше да го направи. Дон Жуан беше доста объркан.

Байрон писа на Хобхаус:

Надеждите ми, господине, са големи, да, големи, но тя иска да ме накара да отида в Равена и после в Болоня. Това би било чудесно, ако човек е сигурен, но само с обикновени надежди? А ако ми се изплъзне, ако претърпя fiasco, няма да мога да се покажа повече на площад Сан Марко. Тук парите не играят, защото графът е страшно богат… Тя е хубава, но нетактична; говори високо онова, което би трябвало да прошепва — подчертава възрастта на стари жени, които искат да минат за млади, и тази вечер дори ужаси едно благоприлично общество у Бенцони, като ме нарече mio Byron; останалите красавици замлъкнаха като онемели и впериха очи в нас, а после погледнаха многозначително своите serventi[2]… Една от предварителните й уговорки е да не напускам никога Италия. Нямам такова желание, но не бих искал да бъда превърнат в професионален cicibeo.

Няколко дни преди да замине за Равена, Тереза стана негова любовница. Тя беше толкова горда от това, че открито го провъзгласи във всички conversazioni, като внесе възбуждение за няколко вечери в салоните Бенцони и Албрици и смути граф Гичоли, който беше скромен човек. За щастие семейството трябваше да напусне Венеция и щеше да отсъствува цялото лято; графът отведе жена си, оставяйки Байрон отново влюбен, разнежен, тъжен, циничен и възхитен от всичко това.

Едва пристигнала в Равена, Тереза направи спонтанен аборт. По време на пътуването тя всеки ден бе писала на Байрон. Обожавала го и сега, когато била болна, молела го да отиде. Той се колебаеше и с известно недоверие се питаше от кого ли беше детето… Във всеки случай не от него. От графа? Твърде възможно. Тя обещаваше на Байрон, че ако отиде, ще го приеме в собствената си къща. Въпреки целия си опит с жените и с безумствата, на които бяха способни, той се изненада от тази дързост. „Да отида да слагам рога на един граф в собствената му къща, на човек, който като Кандид вече е причинил смъртта на двама други, единият от които е бил духовник — това за моята боязлива природа е прекалено, още повече, че има други по-подходящи места… Чародейката забравя, че може да повика един мъж където и да е — преди, но не и след! Тя трябваше да бъде по-малко щедра във Венеция или по-малко взискателна в Равена.“

Но Байрон, който така чудесно умееше да се подиграва с желанията на жените, по-малко умееше да им устоява и вече беше на път за Равена. Времето беше горещо. Пътищата бяха покрити с прах. „Ако не бях най-постоянният мъж на света, в момента щях да плувам в Лидо, вместо да се потя в прахоляка на Падуа.“ Да, но той беше най-постоянният мъж и роптаейки, полуядосан, полудоволен, оглеждаше жените в Болоня, възхищаваше се на червените чорапи на кардинала-легат и най-вече остана очарован от две епитафии, които намери в гробището „Ла Чертоза“ във Ферара.

* * *

Равена трябваше да му хареса — малък тайнствен град, който криеше в тесните си прохладни улички реликвите на една варварска империя. Град, в който бе живяла Франческа, където бе изпратен в изгнание Данте. На няколко метра от странноприемницата, под един невзрачен купол лежаха тленните останки на поета. За разходка на кон му служеше една голяма борова гора, простираща се чак до брега на морето върху места, които някога са били покрити с вода и където римската флота беше хвърляла котва. Това беше Ла Пинета на Бокачо, гора, съществуваща от незапомнени времена в Равена, където кучетата на Ловеца-призрак преследваха вечно Дамата, подиграла се с любовта. Байрон хареса самотата на горския и морски пейзаж, който се оживяваше от щурците.

Пристигането му предизвика силно вълнение в града. Графът го посети в странноприемницата и учтиво го покани да дойде да види жена му, която негова милост навярно би могъл да разсее при лошото състояние, в което тя се намираше и което за съжаление изглеждаше сериозно. Палацо Гичоли беше една голяма сива къща, построена на няколкостотин метра от странноприемницата. Байрон се отзова на поканата и остана трогнат. Нищо не го привличаше така силно към една жена, както безпомощността й. Тереза беше на легло, кашляше и храчеше кръв. Той се настани до леглото й и стана най-внимателният болногледач. Беше малко неспокоен, тъй като непрекъснато очакваше някой от хората на графа да забие кинжал в гърлото му. Но какво значение имаше? Смъртта все някой ден щеше да дойде, а да умре за Тереза, не му беше неприятно. Чувствуваше се неин роб и беше щастлив. Когато напускаше Венеция, мистър Хопнър му бе предсказал, че отново ще бъде завладян от жена. Той обичаше предсказанията — това се беше изпълнило.

Единственият му страх беше Тереза да не умре. „Винаги става така с всичко и с всеки, когато истински се привързвам… Не успях да запазя нито едно куче, което съм обичал или ме е обичало…“ „Ако нещо се случи със сегашната ми amica, край на страстта за мен — това ще бъде последната ми любов. Безпътният живот вече ме отвращава, както беше естествено да стане; поне извлякох полза от порока — научих се да обичам в най-добрия смисъл на думата. Това ще бъде последната ми авантюра.“

Байрон извика от Венеция приятеля си, професор Алети, за да прегледа госпожа Гичоли, който й предписа да продължи същото лечение. А лечението бяха посещенията на Байрон. „Неизразимото щастие, което изпитвам от присъствието на лорд Байрон, влияе така добре на здравето ми“ — каза графиня Гичоли… че тя отново беше в състояние да му се отдаде, което стана в самия палат, със съучастничеството на една камериерка, един млад негър и една приятелка. Доста смело и опасно, защото графът, намирайки заключена една врата, силно се изненада.

Но граф Гичоли беше странен човек. Той продължи любезно, въпреки случката, да прави посещения на Байрон и да го разхожда с една великолепна карета с шест коня. Хората от Равена коментираха това приятелство с ирония и презрение. Графът беше най-богатият човек на Романя, но не и най-почитаният.

Какво значение имаше графът? Байрон беше докарал конете си и яздеше всяка нощ в гората. Той виждаше своята Дама по всяко време, подходящо и неподходящо. Радваше се на приятно прекараните дни, без да иска да мисли за бъдещето. Когато госпожа Гичоли се почувствува по-добре, тя накара да оседлаят едно пони и отиде на разходка с Байрон. Носеше шапка с перо и костюм на амазонка в небесносиньо. Тя беше добродушна и набожна. Караше Байрон да спират, когато камбаните на старите базилики известяваха часа за Ave Maria, за да се помолят:

„Аве Мария! О, благословена минута и страна, където аз усещам твойта благодат смирена.“

Приятно му беше, че любовницата му е католичка и вярваща. Уолтър Скот с право бе отгатнал връзката между нуждите на Байроновата душа и церемониите на Римската църква. Байрон беше наредил да възпитават Алегра в католическата вяра. Когато Тереза чуеше камбанния звън за молитва, замлъкваше и заставаше неподвижна, а той слушаше с благоговейно чувство песента на щурците от Пинета и тихото шумолене на Романя. След като прочете „Воплите на Тасо“, написани във Ферара, тя пожела Байрон да напише една поема за изгнаника на Равена. Послушният любовник написа „Пророчеството на Данте“. Когато го завърши, той отиде да се поклони с любимата си на гроба на Флорентинеца. Графиня Гичоли беше облечена в черно, Байрон — в бродирана униформа. Те влязоха в параклиса; Байрон остави една от книгите си и застана прав със скръстени на гърдите ръце и приковани в надгробния камък очи, докато приятелката му се молеше.

Той се привързваше все повече към нея. Тя беше достойно завоевание — родена графиня Гамба, хубава, много влюбена, съвсем не глупава, или поне така си мислеше Байрон, и доста образована за младо момиче, едва излязло от манастира. Той може би по-строго би я съдил, ако не беше чужденка, но в новия език има едно особено очарование, което прави приятни и по-глупавите неща. В действителност тя съвсем слабо знаеше английски и не разбираше нито дума от стиховете му. Но за нея той беше Поетът, човекът на любовта. Тя си бе създала от него един героичен образ и обичаше този образ. Не искаше да вярва, че е циник. Искаше той да бъде рицар, нежен, недействителен, всъщност това, което жените винаги са искали да бъдат любовниците им. Той приемаше да бъде такъв с известен страх да не стане смешен, но и с известно удоволствие, защото Байрон на графиня Гичоли приличаше на онзи другия Байрон от „Хароу“ и Нюстед, който самият той някога бе обичал. Той беше готов за най-големи лудории. „Ако видите моята съпруга — пишеше той на Огъста, — кажете й, че имам желание да се оженя отново и тъй като и тя може би има същото желание, попитайте я няма ли начин да се уреди въпросът чрез някакъв шотландски закон, без да се злепостави нейната непорочност.“ Но ако за Тереза беше дълг да мами съпруга си, да го напусне — беше престъпление.

Накрая Гичоли заминаха за Болоня, защото графът трябваше да обиколи именията си. По предварителна уговорка Байрон ги последва на другия ден и в Болоня продължи същият начин на живот. Той беше наел апартамент в един палат и извика от Венеция Алегра, която му правеше компания. Това дете го забавляваше. То говореше смешно италиански; казваше Bon di, Papa. Беше една истинска потомка на Байроновия род; и тя като Огъста не можеше да произнася буквата „р“, правеше гримаси като Байрон и сестра му, имаше трапчинка на брадичката, почти винаги сбърчени вежди, много бяла кожа, приятен глас, необикновено влечение към музиката и желязна воля за всичко. Забавно му беше да гледа как расте до него една нова издънка на този странен род. Байрон играеше с детето. Яздеше, разхождаше се в градината под един свод, обагрен в червено от зреещото грозде, сядаше до фонтана, говореше с градинаря, после отиваше в Кампо Санто, за да побъбри с гробаря, чиято дъщеря беше най-хубавото момиче на Болоня.

„Забавлявам се да сравнявам това красиво и невинно лице на петнадесетгодишна девойка с черепите, които гробарят е наредил в няколко ниши, и по-специално с един череп от 1766 година, който (според преданието) някога е служил да изобразява най-очарователното, най-благородното и най-прекрасното лице на Болоня. Когато гледам този череп и тази девойка — когато си помисля какво е бил той и какво ще стане тя, — е, скъпи Мъри, не искам да Ви тревожа с това, което мисля. Няма значение какво ще станем ние, брадатите мъже, но не ми е приятно да мисля, че една жена може да трае по-малко от едно хубаво дърво.“

Тъжни мисли, но той самият беше тъжен… Равена, после Болоня… Започваше да се изморява от тази служба на верен рицар. Когато прекарваше времето си, както сам казваше, „порочно и приятно“, у него нарастваше чувството за суетата на живота. За това не беше виновна госпожа Гичоли. Тя беше млада, приятна, вярна, но той с горчивина усещаше, че един мъж не трябва да пропилява живота си в краката на една жена, и то чужденка… Тридесет и една години — и какво правеше той? Любов? Трета песен на Дон Жуан? „Уви! Винаги съм бил безделник и има изгледи скоро да умра, без да съм уловил всички мигове на толкова краткия живот…“ Действие… действие… действие… Но какво да прави? Да се занимава с избирателната реформа в Англия ли? Той не беше нищо в тази страна, която го направи изгнаник. Имаше желание през пролетта да се върне там за последен път, а после да отиде да живее в Южна Америка. Изрязваше от вестниците предложенията, които правеше венецуелското правителство на чужденците, които биха искали да отидат да се заселят там. Боливар, народният освободител, беше един от героите на тази страна.

„Уверявам Ви, че съм напълно сериозен и че отдавна мисля по този въпрос, както ще разберете от малкия откъс, който Ви изпращам от моя дневник… Ще замина с незаконната си дъщеря Алегра… и ще опъна палатката си там завинаги. Италия не ми е омръзнала, но тук мъжът трябва или да бъде любовник, участник в дуети и познавач на опери — или нищо. Аз постигнах известен напредък във всичките тези изкуства, но не мога да не призная, че чувствувам как деградирам. По-добре човек да бъде неопитен плантатор, жалък заселник някъде си — по-добре да бъде ловец или не знам какво, отколкото да носи ветрилото на някоя дама… Обичам жените — бог ми е свидетел, — но колкото повече привилегиите, които те са извоювали, ми се натрапват, толкова повече ми се струват вредни, особено след Турция; тук полигамията е изцяло в полза на жените. Аз бях търсач на любовни преживявания, бях съпруг, бях развратник, а сега съм верен рицар… кълна се във всички светии — това е необикновено усещане… Не, копнея за една страна и за един home[3] и — ако е възможно — за една свободна страна. Нямам още тридесет и две години. Мога все още да бъда почтен гражданин, да създам дом, семейство, добро — или по-добро от първото… Но в Европа няма свобода — сигурен съм; това е една изхабена част от нашето земно кълбо.“

Хобхаус, който научи за тези проекти от Мъри, съвсем не ги взе на сериозно: „Нашият поет е прекалено добър за плантатор… Това е най-налудничавата му измислица — кажете му го… Там няма четки за зъби, няма Quarterly Reviews[4]. Няма нищо от това, което обича, а само всичко, което мрази.“ Хобхаус обичаше Байрон, но се отнасяше към него като с дете.

За да се развлича приятно с някаква дейност, Байрон бе станал член на „Сочиета Романтика“, малка групировка от италианци, приятели на свободата, и присъствието му в Болоня силно започна да безпокои шпионите на „милостивото“ правителство на папската държава. От директора на полицията в Болоня до генералния директор на полицията в Рим се изпращаха редовно доклади. В тях се сигнализираше за странното приятелство на граф Гичоли с лорд Байрон, „личност, която не е непозната като писател с либерални разбирания и голямо богатство, което го прави изключително опасен“. „Той въобще не излиза от къщи и непрекъснато пише“ — отбелязваха агентите с подозрение, а един от тях добавяше: „Ако мислите, че единственото му занимание е да прави Гичоли рогоносец, лъжете се. Той е сластолюбив и неморален до крайна степен, но в политиката не е толкова непостоянен.“ От Лондон принц Естерхази писа на Метерних: „Лорд Касълрей ме натовари да Ви уведомя, мой принце, че той счита за необходимо да наблюдаваме поведението и кореспонденцията на лорд Байрон и че той (лорд К.) има сведения за съществуването на проект за заговор на carbonari[5], който трябва да избухне в Миланската област.“ Свещеният съюз поддържаше тясна връзка с отделните страни.

Към края на август Гичоли оставиха Байрон за няколко дни сам с Алегра и тяхното отсъствие му помогна по-добре да прецени колко празен беше животът му. Той отиде в градината им и разхождайки се тъжен из алеите, видя на една маса романа на мадам дьо Стал „Корин“. Написа на последната му страница следното: „Моя скъпа Тереза, прочетох тази книга във Вашата градина; Вие отсъствувахте, любов моя, ако бяхте там, не бих могъл да я прочета. Това е една от любимите Ви книги, а авторката й беше една от моите приятелки. Вие няма да разберете тези английски изречения, а и другите няма да ги разберат, ето защо не драскам на италиански. Но Вие ще познаете почерка на мъжа, който страстно Ви е обичал, и ще отгатнете, че надвесен над една книга, която Ви принадлежи, той не можеше да мисли за друго освен за любов. В тази дума, толкова хубава на всички езици, но най-хубавата на Вашия — Amor mio — е включено сега и завинаги моето съществуване. Днес чувствувам, че съществувам и се боя, че трябва винаги да съществувам, за да изпълнявам онова, което Вие решите; моята съдба е във Вашите ръце, а Вие сте жена и сте на седемнадесет години и само преди две години сте напуснали манастира. Желал бих от цялото си сърце да бяхте останали там — или поне аз да не Ви бях срещал след брака Ви… Но вече е късно. Аз Ви обичам и Вие ме обичате — поне така казвате и постъпвате, сякаш ме обичате, което е все пак голямо утешение. Но аз много силно Ви обичам и не мога да престана. Мислете понякога за мен, когато Алпите и Океанът ще ни разделят — това никога няма да стане, ако Вие не го пожелаете.“ Тя беше отсъствувала само три дни и те бяха достатъчни, за да заприлича и той на Каролайн.

Когато семейство Гичоли се завърна в Болоня, графът научи, че го викат отново в Равена. Графинята каза на мъжа си, че за здравословното й състояние сега е подходящ климатът на Венеция и че ако той не може да я последва, лорд Байрон на драго сърце би я придружил. Граф Гичоли се съгласи и двамата влюбени напуснаха заедно Болоня на 15 септември 1819 година. Това беше едно щастливо пътуване. При пристигането им във Венеция лекарите предписаха на графинята полски въздух. Лорд Байрон, който държеше още вилата си в Ла Мира, с радост я предостави на госпожа Гичоли и отиде да живее там с нея.

Както по времето на Мариана Сегати, така и сега водите на Брента отразяваха най-хубавите залези на слънцето. Вечерите бяха дълги. В Равена беше друго — новата обстановка, чуждият език, който го забавляваше, страхът, че могат да бъдат разкрити, всичко това запълваше дните. Но една жена на седемнадесет години бързо изчерпва онова, което знае, и усамотението с нея загубва очарованието си. „Това ми напомня — пишеше Байрон — едни думи на Кърънт към Муър: «О! Научавам, че сте се оженили за една хубава жена — много добро създание, прелестно създание, хм… но, извинете, как прекарвате вечерите?» Ужасен въпрос и отговорът може би е толкова лесен, когато става дума за съпруга, колкото и когато става дума за метреса; те, разбира се, изглеждат по-дълги от нощите. Сега аз съм много морален човек и се ограничавам вече с най-баналното прелюбодеяние; спомнете си, че това е всичко, което ми остави онази добродетелна жена — моята.“ Прелюбодеянието, както някога и бракът, го караше да скучае.

За щастие той бе посетен от Том Муър, който, пътувайки с лорд Джон Ръсъл, пристигна на 8 октомври в Ла Мира. Байрон беше в този момент в банята, така че го посрещна Флетчър, старият познат на Муър. Появи се най-после и Байрон, очарован, че вижда отново един приятел от младите години, сърдечен, весел, но толкова състарен, че Муър остана поразен. Той бе загубил одухотворения си вид, с който някога се отличаваше. Носеше бакенбарди, защото Тереза му бе казала, че има глава на музикант. Беше с дълги коси чак до врата, което му придаваше вид на чужденец. Той пак беше красив, но лицето му бе последвало еволюцията на неговата поезия и сега сякаш отразяваше по-скоро хумора и мъдростта на Дон Жуан, отколкото мрачния романтизъм на Манфред и на Чайлд Харолд. Байрон предложи на Том Муър да го настани в Палацо Мочениго и да го заведе веднага във Венеция, но преди това го представи на графиня Гичоли, която му се стори интелигентна и приятна. Гондолиерът Тита, облечен в пищната си ливрея и с огромните си мустаци, ги отведе с колата до Фусина, а оттам прекара двамата приятели през лагуната във Венеция.

Муър се вълнуваше при вида на Венеция, а Байрон — при вида на Муър. Всички събития от лондонския им живот — забавни и смешни — изникнаха отново в съзнанието му; веселите вечери у Киниър, брендито, ирландските песни… Байрон беше като дете, което е намерило друго дете. Най-после пристигнаха пред Палацо Мочениго. Байрон извика: „Внимавайте с кучето!“, малко по-нататък: „Пазете се от маймуната!“, после отвори с ритник една врата, която запъна, и каза на Муър: „Ето моята стая, сега тя ще бъде Ваша.“ Байрон прекарваше целите дни с него, връщайки се в Ла Мира едва вечерта, за да прави компания на своята amica. Хората от Венеция молеха Муър да поговори на Байрон за морала му, защото той оскърбяваше местния закон, като живееше заедно с любовницата си. Графиня Бенцони каза: „Трябва да се скарате на Вашия приятел. До тази злощастна авантюра той така добре се държеше!“

Престоят на Муър беше за Байрон истинска ваканция. Последната вечер, пристигайки от Ла Мира за вечерята, той заяви на Муър, зарадван като ученик, освободен от занятия, че графинята му е оставила тази нощ на разположение и че не само ще отидат на опера, но и ще вечерят след операта, както в доброто старо време. След представлението те отидоха да изпият по един пунш на площад Сан Марко и докато бронзовите статуи на градския часовник не отмериха с чуковете си два часа сутринта, не си тръгнаха; после Байрон и Муър се разхождаха по огряната от луната Венеция. Нощта беше тържествено красива. Този мълчалив град със спящите над водата палати в омайното спокойствие на нощта дълбоко развълнува Муър, а Байрон изостави веселия си тон, за да потъне в тиха, кротка тъга.

На другия ден Муър отиде да се сбогува със своя приятел в Ла Мира. Байрон го посрещна с малка чанта от бяла кожа. „Вижте — каза той, — това би донесло много пари на Мъри, макар че Вие, предполагам, не бихте дали и шест пенса за него.“ — „Какво е то?“ — попита Муър. „Моят живот и моите приключения — отговори Байрон. — Това не може да се публикува, докато съм жив, но Ви го давам. Правете с него, каквото искате.“ Муър горещо благодари и каза: „Ето едно чудесно наследство за моя малък Том, който ще може да изненада с него хората от края на XIX век.“ Когато дойде моментът за тръгване, Байрон нареди да доведат конете му и придружи колата на Муър доста навътре в полето.

* * *

Личните му неща вървяха доста зле. Граф Гичоли дотогава бе давал вид, че ако не знае, то поне толерира връзката на жена си. Но през ноември 1819 година той залови едно писмо на бащата на Тереза, граф Гамба, който съветваше дъщеря си да бъде по-разумна, и пристигна във Венеция много разгневен. Жена му беше във великолепно здравословно състояние и изпитваше такава нескрита омраза към него, че това предизвика бурна кавга между тях. Той й даде право да избира — или съпруга, или любовника, но не двамата едновременно. Тя избра „любовника“ и помоли Байрон да избяга с нея. „Такова щеше да бъде и моето намерение — каза той, — ако бях на двадесет години вместо на тридесет и една, защото я обичах; но аз знаех, че подобна авантюра би била фатална за нея и би опетнила честта на цялото й семейство — най-вече на сестрите й и на баща й; така че успях, макар и трудно, да я убедя да се върне в Равена със съпруга си, който обеща да забрави всичко, ако тя ме напусне.“ Облян в сълзи, самият граф Гичоли дойде да разговаря с Байрон. „Ако изоставите жена си — каза му Байрон, — аз, разбира се, ще я взема, това е мой дълг и мое желание, в случай че се стигне дотам, но ако Вие самият сте наистина готов да живеете с нея и да я обичате както преди, не само няма да бъда повече причина за размирици във Вашето семейство, но и ще замина отвъд Алпите.“

Скръбта на Тереза го трогваше: „Моля те, настоятелно те моля да се успокоиш — й пишеше той — и да повярваш, че не мога да престана да те обичам, докато съм жив… Заминавам, за да те спася, и напускам една страна, която става за мен непоносима без теб.“ Той беше решил повече да не остава в Италия. Щеше да отиде първо в Англия, после (кой знае?) във Франция, в Америка, в Съединените щати, във Венецуела. Щеше да вземе със себе си Алегра, единственото същество, което му бе останало. Прекосявайки Англия, щеше да види Огъста и щеше да се опита да разбере какво беше станало с тази неразбираема жена.

Байрон на Огъста:

Моя скъпа любов, напоследък аз не бях редовен в писмата си до Вас, но какво можех да Ви кажа? Три години отсъствие — и пълната смяна на обстановка и навици променят толкова много нещата, че ние вече нямаме нищо общо освен чувствата ни един към друг и роднинството ни… Но никога не съм преставал, нито мога да престана да изпитвам онази безгранична привързаност, която винаги ме държи до Вас, която ме прави изцяло неспособен за истинска любов към някое човешко същество — защото какво би могло то да бъде за мен след Вас? Любима моя, ние много сгрешихме — но аз не съжалявам за нищо освен за тази проклета женитба — и за отказа Ви да продължавате да ме обичате, както ме обичахте. Не мога да забравя, нито напълно да Ви простя, че допуснахте да се заразите от тази аристократична болест — добродетелта… Мисълта за нашата дълга раздяла съкрушава сърцето ми и съм сигурен, че това е достатъчно наказание за всичките ни грехове. Данте проявява повече човещина в своя „Ад“, защото той оставя неразделни нещастните влюбени Франческа да Римини и Паоло, чието престъпление съвсем не е толкова тежко, колкото нашето — макар и толкова скандално, и ако страдат, то поне са заедно… Когато ми пишете, говорете ми за себе си — и ми кажете, че ме обичате. Не ми разказвайте за разни истории и хора, които в никакъв случай не могат да ме интересуват — мен, за когото Англия е само страната, в която Вие живеете, а около нея е морето, което ни разделя. Казват, че отсъствието заличава слабите чувства и страсти и затвърждава силните. Уви! Онова, което изпитвам към Вас, обединява всички страсти и всички чувства…

През първите петнадесет дни след заминаването на Тереза той бе твърдо решен да напусне страната. Посещението на Муър бе събудило у него носталгия към Англия, към приятелите му; дори дребните неща от бита му вдъхваха копнеж по родната земя. Щеше да отиде да лекува зъбите си при Уейт (те имаха вече голяма нужда от това). Щеше да си купи четки, сода, магнезий — нещата, които напразно искаше във всяко писмо и които никога не му изпращаха. После сякаш всичко се обърна срещу заминаването му. Той получи нов пристъп на треска; Алегра се зарази от него, после бавачката, един гондолиер, една камериерка… Той се луташе из Палацо Мочениго мрачен, самотен, превърнал се в болногледач на едно дете. Ту искаше да отложи пътуването за пролетта, ту за куковден. От Англия не го окуражаваха много. Огъста не знаеше какво да прави. Лейди Байрон й заповядваше да не се вижда с брат си. Огъста беше сигурна, че ако той дойде, тя не би имала смелостта да го отстрани, но не желаеше да влиза отново в изкушение. „Страхувам се — писа тя на Мъри, — че намерението му да се завърне е напълно сериозно и решително.“ И страховете й бяха подчертани с множество удивителни знаци. А Тереза го зовеше отчаяно от Равена.

Бог знае как, но тя бе успяла всичко да уреди. Беше отново болна; не можеше да се възстанови, ако Байрон не отидеше при нея; баща й беше говорил на мъжа й, мъжът й се беше съгласил. Тя очакваше своя Байрон. Но определеният ден за заминаването за Англия настъпи. Вълните на Канале Гранде люлееха натоварената с багаж гондола пред Палацо Мочениго. Байрон беше готов; беше сложил ръкавиците си; Алегра се беше качила; чакаха само него и оръжията му. В този момент той заяви, че ако удари един часът, преди оръжията му да са в гондолата, той няма да замине. Часът удари и той остана. Писа на Гичоли: „Любовта победи. Не намерих душевна сила да напусна страната, в която ти живееш, без да те видя поне още веднъж… Аз съм гражданин на света — за мен всички страни са еднакви. Откакто се познаваме, ти винаги си била единственият обект на моите мисли. Смятах, че най-доброто решение за твоето спокойствие и това на семейството ти беше да се отдалеча… Но ти реши, че трябва да се върна в Равена. Ще дойда и ще правя — и ще бъда каквото ти пожелаеш. Нямам какво повече от това да ти кажа.“

Бележки

[1] Любовник (галантен) (ит.). — Б.пр.

[2] Cavalier servente — дворен рицар (ит.). — Б.пр.

[3] Дом (англ.). — Б.пр.

[4] Тримесечно литературно публицистично списание, издавано в Англия от 1809 до 1967 г. — Б.пр.

[5] Членове на тайна революционна организация в Италия през 19-и в. — Б.пр.