Андре Мороа
Байрон (20)

XX
„Корсарят“

Трудно може да не се разбере към какво се стреми XIX век; нарастващата жажда за силни преживявания е най-отличителната му черта.

Стендал

Дяволът наистина хвърляше прекалено много въдици пред тази душа, която може би му е принадлежала още преди раждането си. Байрон беше поискал да избяга от кръвосмешението, да прехвърли чувствата си към друга жена — мислеше, че е успял и в последния момент от добрина беше изгубил. Денем и нощем го измъчваха съжаления. Съжалението, че е изгубил Огъста, съжалението, че бе пощадил Франсис Уебстър, напразни мечти по онова, което можеше да бъде, напразни угризения за това, което е било. „Поезията, казваше той, е лавата на въображението, чието изригване предотвратява земетресението.“ В такива моменти, когато земетресението бе близко, той пишеше без усилие, на един дъх. От лятото беше замислил една нова източна поема — „Годеницата от Абидос“… Зюлейка обичаше брат си Селим… История за кръвосмешение, опасна тема, но той не можеше да спре гения си да броди около подобни сюжети. В момента на завръщането си в Лондон, за да успокои възбудения си дух, той съчини за четири нощи тази поема от: хиляда и двеста стиха. В нея вплиташе двата образа, които го преследваха: Огъста и лейди Франсис. „Ако в този момент не бях направил нещо, щях да полудея от гризане на собственото си сърце — мъчителна диета.“

Да публикува поема за кръвосмесителна любов, беше опасно; да признае, че тази поема беше свързана със собствения му живот — още повече. Впрочем той писа на Голт: „Първата част е извлечена от наблюденията върху собствения ми живот“, а на лейди Мелбърн: „Новата ми турска история скоро излезе… По известни причини тя ще Ви заинтересува повече, от всеки друг… Искам да знам дали считате, че зад това, което пиша, прозирам аз, или не.“ Защо бяха тези самопризнания? Защо не си мълчеше?… Защо? Нима можеше да направи друго? Той далеч не беше в състояние като Огъста да забрави така лекомислено постъпките си. Непрекъснато преповтаряше грешките си, мислите си. „Вземам някоя книга и я захвърлям. Започнах една комедия и я изгорих, защото сюжетът отново засягаше действителността; започнах роман — пак същото нещо. В стиховете мога да се държа малко по-далеч от фактите, но тази мисъл се натрапва във всичко… да, във всичко.“

За успокоение след завръщането си той започна да си води дневник; вдъхновеният допир на Байроновия дух с реалното, суровата поетичност на сбитото изложение правеха от този дневник шедьовър. В него той на всеки ред постигаше онази магия, която в „Чайлд Харолд“ съществуваше само в няколко строфи — виждаше себе си изцяло. Неговата себичност, „неговата проклета себичност“ караше мислите му да се блъскат върху страниците със същата сила и искреност, както в съзнанието му. Животът му вече представляваше само дълъг диалог на Байрон с Байрон. Вечер, когато затваряше дневника си, Байрон пишеше на Байрон: „Започвам да се прозявам, тогава лека нощ, Байрон.“ Той регистрираше външните събития, но така, както би ги регистрирал някой наблюдател от висока скала, смесвайки със самонадеяно безразличие тигъра и слона, които бе видял в някаква менажерия, с Клеопатра на Шекспир, която го удивляваше „като обобщение на женския пол — любеща, жива, тъжна, закачлива, скромна, надменна, красива, проклетницата! — и кокетка докрай както с Антоний, така и с усойницата.“

Няма документ, който по-добре да е разкрил непроменливата му душа. След петнадесет години той все още въздишаше по своята любов към малката Мери Дъф: „Ако я видя сега, ще ми бъде мъчно; действителността, колкото и хубава да е, би могла да разруши или поне да направи по-смътни чертите на прекрасната Мери, която тогава съществуваше в нея и още живее в моето въображение.“ Привидно той водеше весел живот — вечеряше с Муър, с Шеридан, боксираше се с Джексън и бягаше от мадам дьо Стал, която го отегчаваше. Но чувствата са трудно доловими по външните белези. Той страдаше… Мисълта му се рееше… Какво да направи, за да забрави?… Да се заеме с нещо?… Може би там беше спасението му. Той винаги бе мислил, че е създаден за действие, а не за поезия. „Кой би писал, ако имаше какво по-добро да прави? «Действие, действие, действие» — казва Демостен. Действия, действия — казвам на свой ред и аз, и никакво писане, поне на стихове…“ Прозявайки се като голям див звяр, затворен в клетката на света, той ходеше от вечеря на бал и мислеше за мълчаливия Ориент. „Защо стоя тук? Не съм, нито някога съм бил, нито мога да бъда популярен… Никога не съм печелил хората — онова, което ми дадоха, е било само от каприз. Тук животът ми се прахосва; там бях непрекъснато в действие или поне в движение… Отвратен съм от живота на мекотело, който водя, и мразя цивилизацията.“

Образът на лейди Франсис първи бе прогонен. Тя му пишеше писма с твърде много душевни излияния в стил Каролайн — и това го уморяваше. „В крайна сметка, ако има хора, които искат да спрат на сегашното време на глагола обичам, не трябва да се учудват, когато спрежението завърши в друго време.“ „Колко бързо забравяте!“ — казваше му лейди Мелбърн. „Но в името на свети Франциск, в името на Пигмалион и неговата статуя — в случая какво толкова има да забравям? Няколко целувки, които не й сториха никакво зло, нито на мен — добро.“ Едно малко приключение — ето какво беше епизодът Уебстър, но той му потвърди схващането за жените. Безсъмнено лейди Франсис щеше да завърши с нов любовник, но по-смел от него. „Не е възможно тя да обича човек, който се е показал толкова слаб, какъвто бях аз към нея.“

Незащитен повече от друго чувство, мислите му се плъзнаха отново към Огъста, когато неочаквано той получи едно писмо. То беше от Зорницата на Анзли, от неговата М. А. Ч. My old love of loves.^[1] Това беше съвсем кратка бележка: „Мой скъпи лорде, ако дойдете в Нотингамшиър, елате да ме видите в Едуалтън, където Ви очаква една много стара и много искрена приятелка, която силно желае да Ви срещне. Искрено Ваша Мери“. Цялото омайващо съжаление по миналото възкръсна отново от тези четири реда. Той знаеше, че е нещастна… Джек Мъстърс беше труден съпруг. За него фермерите казваха, че бил най-добрият господар, но че щели повече да го обичат, ако бил по-малко жаден за дъщерите им. Амазонките от ловните му приключения деляха сърцето му със селянките. Жена му — тъжна и унизена — се бе оттеглила от Анзли и живееше с една приятелка в малка селска къща близо до Нюстед. Байрон не можеше да си представи без жал своята Мери, към която животът се бе отнесъл така сурово. Тя беше разглезена, богата наследница, обожавана от майка си, от хората в имението, от него. Сигурно сега страдаше.

Трябваше ли да й отговори? Той вече знаеше, че тя не е онова божествено същество, за каквото я бе смятал в младостта си, но бе свързан с нея чрез толкова много спомени. Да види отново една от някогашните усмивки?… Някакъв благоразумен инстинкт го предупреждаваше, че истинската Мери Чауърт вече беше плод на въображението му. Какво искаше другата? Готова ли бе да го обича? Малко вероятно; тя минаваше за много непорочна жена. Впрочем в следващото си писмо тя казваше, че „го счита за любим брат“, добавяйки: „Вие едва ще разпознаете в мен щастливото създание, което някога познавахте. Станала съм толкова слаба, толкова бледа, толкова меланхолична. Вие сте срещали много хора, аз — съвсем малко. Но и малката част, която можах да наблюдавам, ме отвращава; много повече очаквах от хората изобщо, като ги преценявах по собственото си сърце.“ Фразите звучаха тъжно и грациозно, за да го трогнат. „Вие сте срещали много хора, аз — съвсем малко…“ Но какво можеше той да направи за нея? Да отиде в провинцията, за да влачи едно „недъгаво приятелство“? Защо?

И въпреки това той беше изкушен, така както винаги го изкушаваше всяка жена, която му дадеше малко аванс. Това сърце, което кацаше винаги на най-близкото място, започна да изпробва крилете си. Щеше ли да се преклони тя? Едва ли. Там беше „скъпата приятелка“, с която тя живееше и която сигурно беше някакъв страшен пазител на благодетелта. В писмата си Мери говореше за ужасната репутация на Байрон. Да, и въпреки тази ужасна репутация, тя му беше писала. Не беше ли това едно самопризнание? Не бягаше ли и тя като лейди Франсис и като всички останали, за да бъде настигната? Не рискуваше ли обаче той, ако се хване на тази игра, да бъде отново нападнат от старата си болест? Лейди Мелбърн, към която се бе обърнал, заяви, че вече нищо не разбира: „Не можете да очаквате от мен да разбирам и да Ви обяснявам цялата бъркотия, която съществува между всичките тези различни дами, за които ми говорите. Вие сте им свикнали и безсъмнено за Вас е по-ясно.“

Ясно ли? Не, за него не беше ясно. Той беше слаб. Откакто споменът по лейди Франсис започна да бледнее, Огъста отново го занимаваше изцяло. По време на престоя му в Астън Хол той почти я бе забравил. Толкова малко й бе писал, че тя го бе помислила за сърдит. Въпреки това през ноември той й изпрати портрета си. Тя, която се бе страхувала да бъде обикната и се бе уплашила да не би вече да не е, му изпрати едно пакетче, което съдържаше къдрица от нейните коси, и бележка на френски език:

Да споделям Вашите чувства,

да гледам само чрез очите Ви,

да действувам само по съвета Ви, да

живея само заради Вас, това са моите

желания, моите проекти и единствената

съдба, която може да ме направи щастлива.

Под къдрицата си бе написала: „Огъста“.

Байрон добави: „Косата на тази, която най-много съм обичал.“

Той се отказа от борбата. „Чувството, което от известно време ме е погълнало, носи в себе си някаква смесица от ужас, който прави всички останали да изглеждат нищожни. Накратко, едно от въздействията му напомня за историята с Митридат, който, свиквайки постепенно с най-силната отрова, стигнал дотам, че останалите вече не му действували, когато потърсил в тях лек за болките си и средство за освобождаване от живота.“

Той работеше con amore^[2] над една нова поема — „Корсарят“, „отразяваща до голяма степен преживяното“. За епиграф беше сложил стих на Тасо^[3]: „I suoi pensieri in lui dormir non ponno.“ („Мислите му не могат да заспят в него.“) Въпреки че поемата беше написана според „преживяното“, Конрад, Корсарят, беше не Байрон, но герой от Байронов тип, какъвто след октомври 1811 година поетът го бе описал на Ходжсън и какъвто го бе обрисувал в „Гяур“ — свиреп, мълчалив, странен, подбуждан от една вътрешна предопределеност, ураган, разбушувал се над целия свят „като самума“. Никой не знае откъде идва и накъде отива. Той е обвит в тайнственост. В миналото му има винаги някакво престъпление, което не се разкрива. „За него няма разкаяние, нито наказание, нито изкупление; стореното не може да се поправи; неизтриваемото не може да се изтрие; мир ще намери само в гроба си. Най-често той е изменник или безбожник; не се стреми към Рая, а към покой. За да забрави себе си, хвърля се в действие, в борба; корсар или разбойник, той обявява война на обществото; той преследва силни преживявания. Ако ще и да загине, на всяка цена иска да избяга от скуката на живота.“

Между Байрон и Байроновия герой приликите бяха очевидни: благородно потекло, нежна и пламенна душа в юношеските години, разочарование, гняв, отчаяние. Но Байроновият герой преживяваше драмите, за които Байрон мечтаеше. Конрад беше човек на действието, пиратски главатар; Байрон, който съжаляваше за своята леност, не вършеше нищо. Конрад беше силен, Байрон куц; Конрад обгорял, Байрон блед. Смехът на Конрад беше присмех, „който предизвикваше едновременно гняв и ужас“; смехът на Байрон беше весел и чаровен. У Байрон имаше нещо детско. Той притежаваше здрав разум и чувство за хумор. В пристъпи на ярост ставаше Конрад за миг, но в обикновения живот Байрон и Байроновият герой не можеха да се разбират и представляваха общество, опасно един за друг. Въпреки волята си Байрон приписваше на мъжете, които рисуваше, много от своята слабост, макар че искаше да бъдат силни; Байроновият герой ставаше за Байрон театрален и фалшив модел, на който се чувствуваше задължен да подражава. Защищавайки Конрад, той защищаваше себе си.

Но той не беше за това роден,

да бъде на Вината подчинен —

невинен бе, преди да влезе в бой

срещу света и небесата той;

и беше мъдър в своите слова,

но тъп бе смятан въпреки това;

бе твърд, да може друг да го срази

и твърде горд, за да се унизи;

достоен син на Добродетелта,

той щеше да умре от клевета;

той добродетелите бе презрял,

причината за злото в тях съзрял,

а не изменниците зли без чест,

които го предаваха и днес;

плах и отбягван още в младостта,

той твърде много мразеше света.

„Достоен син на добродетелта, той щеше да умре от клевета“ — това беше самият той, наивният юноша. Хората и най-вече жените го бяха изпратили в училището на Разочарованието. Отсега нататък искаше да бъде корсар, човек извън закона, „човек на престъплението и на любовта“, доблестен посвоему, враг на човешкия род — с изключение на едно същество, защото Конрад обичаше една жена, която Байрон бе назовал най-напред Франческа, като спомен за лейди Франсис, а после — Медора.

Те, героините на Байроновите поеми, бяха също интересни за анализиране — нежни, нереални, проекции на онзи „красив идеал“, който Байрон отказваше да намери в действителния живот. „Един истински сластолюбец — казваше той — не изоставя душата си на грубата действителност. Любовта изключва онова, което е земно, материално — физическото удоволствие. Единствено като забулваме тези понятия, като ги забравяме почти напълно, като едва ги назоваваме само пред себе си, ние можем да им попречим да ни отвращават.“ Твърде учудваща философия за ученик на лейди Мелбърн. Но тези големи гладници за развлечение говорят твърде много за страстите на любовта, след като са открили, че голата чувственост е безсилна да успокои отегчението им. Единствено жените винаги са били реалистки в любовта, а Конрад, също като създателя си, обичаше с рицарска любов Медора, Пери на неговото въображение.

* * *

Веднага щом предаде „Корсарят“ на Мъри, Байрон замина на 17 януари със сестра си за Нюстед. Склоновете и пътеките бяха покрити със сняг, абатството беше много красиво под това зимно небе. Отначало той бе смятал да посети Мери Чауърт, която се намираше толкова наблизо. Но пътищата бяха разбити от заледяването, а и присъствието на Огъста правеше Нюстед толкова приятен за живеене. Никак не беше необходимо, както с лейди Каролайн, да си остроумен във всяка фраза: „Никога не скучаехме, бяхме винаги съгласни един с друг и се смеехме много повече, отколкото подхождаше на тази строга сграда. Впрочем домашният уют ни правеше много по-забавни един за друг, отколкото бихме могли да бъдем за хората.“

Големите сводести зали кънтяха от смеховете им. Байрон предаваше на Огъста уроци по италиански. Обществото беше забравено; само лейди Мелбърн отдалече изпращаше предупреждения: Байрон и сестра му нямаше ли да се върнат към разумен живот?… Байрон както винаги защищаваше Огъста: „X е най-благородното създание на света; Вие, разбира се, не можете да допуснете, че някой от нас двамата е способен да изпитва възвишени чувства. Не го отричам, що се отнася до мен, но Вие не знаете какво същество е тя; за нейното единствено прегрешение съм виновен изцяло само аз и нямам никакво оправдание освен силното чувство, което е твърде сложно… Като изключа този наш общ ужасен грях, за мен тя няма равна на себе си, що се отнася до характер и добрина. Съгласете се, че наистина е една много обичлива жена, но аз ще се опитам повече да не я обичам. Ако не вярвате на мен, попитайте тези, които я познават по-добре. Казвам по-добре, защото влюбеният мъж е сляп като любовта… При нашата физическа и духовна прилика не можеше да се очаква нищо по-добро. И странното е, че винаги съм имал известно предчувствие — спомням си, че като дете бях прочел в Римската история един пасаж за някакъв брак — за който ще Ви говоря, като се видим — и бях попитал майка си защо да не се оженя за X.“

Огъста за първи път живееше с брат си в интимна домашна обстановка и с изненада откриваше що за човек всъщност е той. Тя видя заредените пистолети, които Байрон оставяше до леглото си вечер; чу го да говори за кошмарите си, толкова страшни, че понякога викаше Флетчър, за да може да се успокои. В съня си той така силно тракаше със зъби, че поставяше кърпа между челюстите си, за да не се ухапе. Когато не можеше да спи, пиеше по цяла нощ газирана вода — до дванадесет бутилки — така жадно, че понякога чупеше гърлата на бутилките в бързината да ги отвори. Сутрин взимаше прекалено големи дози магнезий. Този неразумен режим затрудняваше храносмилането му. По повод на незначителни неща бе способен да изпадне в истинска ярост. Огъста разпознаваше у него темперамента на Катърин Гордън и мислеше, че ако се ожени, жена му трудно би го понасяла.

Към края на януари мисис Ли трябваше да се върне в къщи заради напредналата си бременност.

Един мъж рядко е нещастен, когато е сам, извън града, със съществото, което обича. Престоят в Нюстед беше приятна и весела интермедия. Щом се върна в Лондон, Байрон отново бе посрещнат от бурята. Тя го връхлетя от всички страни. Историята за любовните му връзки с Огъста бързо се разпространяваше из града. „Той очевидно не можеше да сдържи силното си желание да говори за собствените си работи и да показва писмата си на другите.“ Разказваше си тайните на петстотин довереника, понякога най-неподходящо избрани. Каролайн Лам злословеше наляво и надясно. Колежаните от „Итън“, като прочели „Годеницата от Абидос“, попитали един племенник на мисис Ли дали леля му не е самата Зюлейка. В салона на лейди Холънд неспособният да мълчи Байрон сам развиваше най-дръзки теории за отношения между братя и сестри. „Има една жена, която страстно обичам — казваше той. — Тя очаква дете от мен и ако бъде момиче, ще го наречем Медора.“ На излизане оттам светските хора коментираха, клатейки глава, твърде ясните парадокси.

Хората, които го мразеха, бяха доволни да го видят виновен за едно престъпление, от което — както казваше лейди Мелбърн — опрощение няма. В Камарата на лордовете той бе заел позицията на краен либерал, която не се харесваше. Никога не бе крил възторга си от Наполеон; въпреки че Съюзниците бяха нахлули във Франция, той продължаваше да се надява, че неговият Бонапарт, „неговият герой от роман“, ще ги победи. Със съжаление предвиждаше завръщането „на старата глупава, скучна система на европейско равновесие“… Открито поддържаше такива идеи в една държава, която воюваше и в която талантът и любовните му преживявания вече му бяха създали много неприятели. Лондон таеше такава ненавист срещу поета, който си позволяваше да бъде красив, да бъде гениален и да говори свободно каквото поиска, че и най-малкият инцидент щеше да бъде достатъчен, за да изкристализира в пренаситена с омраза развръзка.

За претекст послужи една поемка от осем стиха, която бе съчинил предишната година срещу принц-регента. Разказваха, че когато изоставил своите приятели — либералите, дъщеря му, принцеса Шарлот, се разплакала, а Байрон й посветил анонимна поемка:

Оплаквай, дъще с кралска кръв,

падението на един баща и гибелта на неговото кралство…

Никой не й бе обърнал внимание, но когато „Корсарят“ беше под печат, Байрон изведнъж изрази желание да прибави там и нея, признавайки, че е негова. Благоразумният Мъри го предупреди за опасността. „Малко ме интересуват последствията — отговори Байрон. — Политическите ми убеждения са за мен това, което е младата любовница за старец — колкото са по-безразсъдни, толкова повече ги обичам.“ Двете четиристишия вдигнаха страшна буря във вестниците. Критикуваха не само политическите убеждения на Байрон, но и характера му, поемите му, та дори и недъга му. Някои от статиите бяха толкова остри, че приятелите на Байрон го караха да възбуди съдебно преследване срещу клеветниците. Той отговори, че може да изпитва омраза към равен, но не намира никакво удоволствие в измъчването на насекоми, въпреки че будят отвращение у него.

Както винаги тези нападки бяха „издигнали книгата му на най-високия връх на славата“. В деня на публикацията й от нея се продадоха тринадесет хиляди екземпляра — безпрецедентна цифра за една поема. Но не само скандалът беше предизвикал успеха й; мнозина намираха в творбата, въпреки странния й сюжет (който тогава вече не изненадваше никого), едно откровено и съвременно внушение, отговарящо на стремленията им. „Възвишеният стил, презрението към всичко посредствено и низко, смелостта — корен на всяка добродетел, — която не се спира пред нищо, за да стигне докрай, любовта към неограниченото, към свободата и този ритъм, който приличаше на ритъма на морските вълни, които се разбиват на брега, им харесваше извънредно много.“ В неизбежния конфликт между индивида и обществото вече повече от век индивидът намираше поетите зад крепостните стени на обществото. Най-после пред лишените от силни чувства поколения се явяваше един Конрад, едно мъжествено същество, което позволяваше на поривите си да стигнат докрай. „Въздействието на Байроновата поема беше небивало. Тя се четеше от всички. Мъже и жени, които не разбираха никаква друга поезия, четяха неговата; стари моряци, продавачи, чиновници, шивачи, шапкарки, наравно с най-добрите ценители на поезия, знаеха наизуст цели страници от стиховете му.“ Повече, отколкото след „Чайлд Харолд“, с „Корсарят“ Байрон ставаше поетът на всички разбунтувани, на всички онези хора от Европа, които бяха изгубили надежда в политическата свобода, както и в свободата на чувствата.

* * *

Лондон. Сам сред ордата, съзнавайки суетата на този живот. „Питам се как, дявол да го вземе, е могъл да бъде създаден такъв свят; с каква цел са били заченати дендитата например и кралете, и fellows на колежите — и жените «на определена възраст», и много хора, без значение на каква възраст, — и аз най-вече, аз самият!… Има ли нещо отвъд всичко това? Кой го знае? Този, който не може да го каже. Кой го казва? Онзи, който не го знае.“ На 22 януари той бе навършил двадесет и шест години, „равни на шестстотин години, преживени по сърце — казваше той, — и шест години — по разум“. На двадесет и шест години човек трябва да е нещо. Какво беше той? Кой го обичаше? Макар че вече не беше лъвът на сезона, продължаваха непрекъснато да го канят, но той нямаше желание да вижда никого.

„Хобхаус казва, че съм станал саможив, самотен дявол. Точно така е… Последната седмица измина в четене, ходене на театър, тук и там на гости, понякога скучаех, понякога въздишах, но веднъж не седнах да пиша — освен писма. Ако можех непрестанно да чета, никога не бих изпитал нужда от общество. Дали съжалявам за това? Хм! «Човекът по начало не ме очарова», а колкото до жените, само една — понякога… За мен присъствието на жената има нещо успокояващо — едно особено въздействие, дори когато не я обичам — не мога всъщност да обясня това, след като нямам особено високо мнение за този пол. Но е така — винаги съм в добро разположение — и към себе си, и към останалите, — ако има жена край мен. Дори мисис Мюл, икономката ми, най-старата и най-повехналата представителка на тази порода, все ме разсмива — впрочем това е лесна работа, когато съм «в настроение»… Хейхо! Бих искал да бъда на моя остров!“

„Крал Лир“, „Хамлет“, „Макбет“… Той прекарваше вечерите си с Шекспир. Знаеше го наизуст. Изживяваше го. Често пишеше в дневника си с резкия тон на Датския принц. През зимата на тази 1841 година самият живот беше шекспировски. Драмата на империята наближаваше своята развръзка. Веднъж, когато се хранеха в „Кокоу Три“, Хобхаус се обзаложи на една вечеря, че Съюзниците ще бъдат в Париж преди края на февруари; Байрон, верен на своя герой, прие облога. На 28-и Блюхер^[4] беше пред Мо и Байрон спечели вечерята. През март боевете при Фер-Шампеноаз му дадоха няколко седмици надежда, че ще види съюзниците на Англия — Блюхер и Шварценберг — победени. После всичко рухна. На 2 април, връщайки се от един кратък престой при Огъста, която очакваше детето си, той научи, че „неговият малък идол“, Наполеон, беше паднал от пиедестала си. „Крадците са в Париж“ — каза той. На 10-и научиха за абдикацията и заточаването му на остров Елба. Хобхаус и Байрон излязоха да видят илюминациите в Лондон. На фасадата на Карлтън Хаус, дома на принц-регента, имаше огромен осветен надпис: „ДА ЖИВЕЯТ БУРБОНИТЕ и победата на Лилиите“.

Дневникът на Байрон: „Отбелязвам този ден! Наполеон Бонапарт се отказа от империята на света. Чудесно! Струва ми се, че Сула^[5] е постъпил по-добре… Как именно? Като изчакал да стигнат в столицата му и тогава да изостави онова, което вече е изгубил!… Да се оттегли на остров Елба!… Аз съм поразен и смаян. Не знам, но струва ми се, че аз, дори аз (една буболечка в сравнение с този човек) рискувах живота си за случаи, които не бяха и на една милионна част толкова важни като този. Всъщност може би не си заслужава човек да умре за една корона. В такъв случай какъв е смисълът да оцелееш в Лоди^[6]!“ Той написа ода, изпълнена с презрение към героя, който го бе разочаровал.

Хобхаус, любител на преживявания, реши да замине за Франция, за да види последните следи от чудовището. Той искаше да вземе и Байрон със себе си, но раждането на Огъста го задържаше. На 15 април тя роди дъщеря, която с върховно неблагоразумие — бе кръстена Медора. Байрон пристигна веднага. Той се гордееше с бащинството си. На лейди Мелбърн, която му бе предсказала, че това дете на кръвосмешението без съмнение ще бъде някакъв изрод, той написа: „О, но то си струва терзанията, не мога да Ви обясня защо; и не е изрод или ако е, вината е моя. Сега вече аз искам наистина да се преобразя. Но трябва да признаете, че е напълно невъзможно да бъда обичан така от друга жена; цял живот съм се опитвал да накарам някоя да ме обича и никога преди това не съм бил обичан от онази, която аз съм харесвал. Но отсега нататък Огъста и аз ще бъдем разумни — впрочем ние и сега сме и ще бъдем през трите седмици, които следват, дори и по-нататък.“ Няколко дни след раждането той подари на Огъста — чийто съпруг продължаваше да бъде затруднен парично — една сума от три хиляди лири.

Той я обичаше, разбира се, повече от всякога, с една отчаяна и неудържима любов и пишеше за нея стихове, които бяха може би най-хубавите, които някога бе сътворявал:

Твойто име не изричам, не въздишам, не извиквам —

тази обич е престъпна — името ти крие скръб,

но сълза на мойта буза пак ме кара да прониквам

в мислите дълбоки, скрити в глухата сърдечна глъб.

 

Твърде дълги за покоя, твърде кратки за страстта ни

бяха часовете наши, пълни с радост и тъга.

Ние се кълнем да счупим нашите окови странни

и за да сме вечно двама, ще се разделим сега!

 

Нека радостта е твоя — мои всичките неволи;

остави ме, скъпа моя, остави ме, щом решиш;

ти сърцето ми владееш — виж, то мре, без да се моли;

и човек не ще разбие туй, що ти ще разрушиш.

Какво можеше да помисли смаяната Огъста за този страстен зов? Сигурно беше много горда от това. Тя също го обичаше, но по свой начин. Беше готова да се откаже от него като любим. Искаше й се да го ожени и с това да се сложи край, но нейната воля се сломяваше пред него. Той беше неин брат, беше прочут, богат. В един труден и притеснителен момент от живота й той се бе появил внезапно като спасител. Тя му се подчиняваше.

Четирите хиляди души — „будни в часа, когато другите спяха“, — които управляваха Англия, бяха по-възбудени от всякога. Светът танцуваше в чест на мира, както бе танцувал и в чест на войната. Даваха балове за руския император, за пруския крал. Клубът на Байрон организира костюмиран бал за Уелингтънския херцог. Хобхаус се облече като албанец, Байрон като монах. Isn’t he beautiful!^[7] — казваха жените. Каролайн Лам, която изглеждаше успокоена, направи хиляда лудории и накара един офицер от гвардията да свали червената си униформа.

Когато се връщаше в малките часове на сутринта в апартамента, който заемаше сега в красивата „Олбани“^[8], преди да си легне, Байрон работеше. Той пишеше една поема — „Лара“ — и този път дори не бе направил усилие да премести действието на ориенталска земя. Лара не принадлежеше на никоя страна, на никоя епоха. Той беше чистият Байронов герой: великодушен, със сърце, създадено за любов и жигосано още от детството, силно податлив на младежки илюзии и напълно съзнаващ безсмислието им — такъв беше Лара, който приличаше на Конрад, който приличаше на Чайлд Харолд, който приличаше на Байрон. Някои от строфите на „Лара“ създаваха такъв ясен портрет на автора, че самата Огъста остана изненадана.

Бе пълен той с необяснима смес

от обич и омраза, дълг и чест,

съмнение и търсене наслуки;

бе мълчалив — туй тема бе за клюки.

Какъв бе Лара, този непознат!

Той ненавиждаше ли тоя свят?

Но някой все пак бе се убедил,

че весел той сред веселите бил.

Ала усмивката му флегматична

изглеждаше отблизо саркастична.

Бе погледът му тъжен и все пак

дори в тъгата си той беше благ;

преди бе любил нашият герой;

днес мразеше разочарован той;

презрение стаил в сърцето зло,

след като бе най-лошото дошло,

от живите той беше отчужден,

бе бродещ дух, до друг дух приближен…

„… Отчужден от живите…“ — една от упоритите му представи за самия него. Той всъщност беше бродещият дух, съществото, родено за свръхчовешки живот, което Съдбата бе довела до престъплението. Колкото по-възвишен характер носи човек, толкова по-опасен става той, когато е разочарован. Ако един престъпник е започнал живота си с добро, ожесточението му се засилва от примесеното с угризение чувство на завист. Завист към онези, по-щастливите от него, които са могли да използуват силата си, без да влизат в битка с хората; завист най-вече към този, който самият той би могъл да бъде и какъвто е бил само за миг. Както Луцифер-демонът завижда на Луцифер-архангела, така Байрон завиждаше на Байрон. Малко деца са имали толкова благородни мечти, като младият бог от планината Ида. Прокълнатият от Бенет стрийт не можеше да намери успокоение. Щеше ли той да прости на „бившия-бъдещ Байрон“^[9], че е бил някога пламенен и нежен?

Настъпи лятото. Байрон заведе Огъста на море в Хейстингз и те прекараха там заедно юли и август. После той се прибра сам в Нюстед. В Париж войниците пееха: „Ще се върне…“ и се застъпваха за сивия редингот^[10]. Огъста и брат й — също като децата — си пишеха писма, изпълнени с кръстчета, за да изразят нежността си.