Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Byron, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
forri (2011)

Издание:

Андре Мороа. Байрон

Преводач: Мария Дагорова

Редактор: Мария Арабаджиева-Тричкова

Редактор на стиховете: Марко Ганчев

Художник: Радина Цачева

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Йорданка Йовчева

Излязла от печат септември 1985 г.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

XXVII
Лавини

Посланиците на приятелството, Скроуп Дейвис и Хобхаус, пристигнаха в края на месец август. Те останаха очаровани от къщата и изгледа към Юра. Носеха от Англия онези неща, за които изгнаникът беше писал във всяко свое писмо: магнезий, бастун със сабя и червен прах за зъби „Уейт“. Видът на приятеля им ги зарадва; нямаше вече онзи жълт цвят, с който бе напуснал Англия. Изглеждаше успокоен; поведението му обаче беше прекалено сдържано и издаваше усилието, което вероятно правеше, за да скрие чувствата, които още бушуваха в него, но самият факт, че се въздържаше, вече беше голямо постижение. В Лондон разказвали, че развращавал работничките от улица Бас и че Огъста била с него, но преоблечена като паж. Хобхаус установи, че животът в „Диодати“ изглежда съвсем непорочен и изпрати на мисис Ли благоприятни сведения: „Вашият брат спазва голямо благоприличие и живее, без да оскърбява нито господ, нито някой мъж, нито някоя жена… Здравето му е много по-добро, няма бренди, няма среднощни бдения, няма магнезий, няма потоци от газирана вода. Нито е буен, нито има някакви порочни прояви, вече дори не крещи; изглежда щастлив, колкото трябва да бъде; искам да кажа, разбирате, нали, толкова щастлив, колкото може да бъде един човек с достойнство и чувствителност след катастрофата, при която — справедливо или не — бе обявен за виновен.“

Хобхаус, разбира се, пожела да разгледа страната. Тримата мускетари от „Тринити“, придружени от Полидори, заминаха за Шамони и за Монблан. Байрон с мъка подскачаше по глетчерите. В странноприемницата на Монтанверс откриха в книгата за регистриране на пътниците името на Шели, последвано от думите „атеист и философ“, написани на гръцки. „Мисля — каза Байрон, — че ще направя услуга на Шели, като изтрия това“, и го изтри. На връщане той заведе своите приятели в Копе, които с удоволствие се запознаха с мадам дьо Стал и нейните гости, Бонщетен и Шлегел. Хобхаус наскоро бе прочел „Адолф“ и каза на мадам дьо Стал, че открил вътре нейния стил и някои нейни изрази — „светулки върху окапали листа, чиято светлина само показваше колко е изсъхнало всичко наоколо“. Мадам дьо Стал се обърна към Бонщетен с думите: „Очарователно, нали?“ Хобхаус много хареса Копе.

Байрон даде на приятелите си, не без известно притеснение ръкописа на третата песен от Чайлд Харолд. Хобхаус, който не познаваше Шели, остана много изненадан. „Има хубави пасажи, но не знам дали тази песен ми харесва колкото първите две. В нея има някакъв тайнствен и метафизичен полъх.“ А „Стансите за Огъста“, които Байрон също му показа, той намери за плачливи и скучни и съчини една безмилостна пародия:

Макар да сте поет, не ни корете;

макар и мъдър, молим за пощада;

макар и с власт над нас, ни извинете,

че позата Ви буди в нас досада.

Наистина трудно беше да се говори на Хобхаус за чувства.

Скроуп Дейвис си тръгна пръв, натоварен с шлифовани камъни, ахати, гердани от кристал, които Байрон беше купил в Шамони за своите племеннички Ли и за дъщеря си Ейда, „любовта му“. От всички негови творения това малко момиченце му беше най-малко познато, защото го бе видял само два пъти, но го обичаше по свой начин. Няколко дни след заминаването на Дейвис беше отпратен нещастният Полидори; той не беше лош, но суетата му го правеше непоносим. Хобхаус, който обикновено излизаше прав, не пропусна да изтъкне, че бе предсказал този факт, а след като останаха сами с Байрон в „Диодати“, той предложи да направят нова обиколка из планините и да отидат до Юнгфрау.

Зелените пасбища, безбройните звънчета по шиите на кравите, овчарите, които се открояваха изправени на отсрещните хълмове и сякаш повече принадлежаха на небето, отколкото на земята, последните, почернели с времето останки от снежни покриви, които лятната горещина не бе стопила, напомняха на Байрон за ваканциите, които прекарваше като дете в Шотландия. „Всичко това е като сън — каза той на Хобхаус, — прекалено ярко и първично, за да бъде действително.“ Той обичаше глетчерите, чиято вълнообразна повърхност му приличаше на замръзнало бурно море, огрените от слънце водопади с пенливи гриви от светлинни нишки, които го караха да си представя бял гигантски жребец, може би онзи от Апокалипсиса, чийто ездач е Смъртта, и надвисналите над пропастите тежки, серно-жълти облаци, които се движеха като пенестите вълни на кипящото море на ада. Пред тази възхитителна гледка той мислеше за Огъста и през цялото пътуване водеше дневник, предназначен за сестра му:

Вчера, 17 септември 1816 г., тръгнах (с Хобхаус) на екскурзия в планината. Ще водя кратки бележки за сестра си Огъста.

— Музиката от звънчетата на кравите из пасбищата, овчарските викове, които се разбиваха в скалите, звуците на кавала, които се носеха от непристъпните върхове, представляват точно това, което съм чувал и мислил за пасторалния живот… Всичко е чисто и неподправено — самотно, диво и патриархално… Природата отново заживява в мислите ми.

— Девет часът. Ще си лягам. Хобхаус току-що си блъсна главата във вратата на съседната стая и естествено започна да проклина всички врати; не съм уморен днес, надявам се все пак, че ще мога да спя. Долу бъбрят жени; прочетох един френски превод на Шилер. Лека нощ, скъпа Огъста.

— Гринденвалд. Звездна светлина, много е красиво, но дяволски стръмна пътека! Няма значение, пристигнахме добре; лека буря… Минахме през посърнали борови гори, оголени дънери и безжизнени клони; унищожени за една зима — видът им ме накара да се замисля за себе си и семейството си.

— От Берн до Фрибург… Купих куче — много грозно, но много зло; на голямо уважение от господаря си и от мен… Няма опашка и се нарича Мютц.

— Извадих късмет през тази обиколка (от тринадесет дни) — както с времето, така и с избора на своя компаньон. Бях се настроил да бъда доволен. Обичам природата и обожавам красотата. Мога да понасям умората, лишенията са за мен добре дошли, а видях и едни от най-великолепните природни пейзажи на света. Но при всичко това — горчивите спомени и най-вече последното ми най-интимно разочарование, спомени, които ще ме придружават до края на живота ми, ме измъчваха през цялото пътуване; нито овчарската музика, нито грохотът от лавините, нито пороят, нито планината, нито глетчерите, нито гората, нито облаците можаха поне за миг да облекчат товара, който тегне на сърцето ми, или да ме накарат да забравя себе си във величието, силата и славата на всичко, което беше около мен, над мен и под мен.

Далече съм от упреците, за всяко нещо си има време. Далече съм от желание за отмъщение, а и не познавам достатъчно силно отмъщение за всичко, което изстрадах; ще дойде часът, когато това, което изпитвам, ще бъде изпитано… но стига толкова. На Вас, скъпа Огъста, изпращам тези бележки за всичко, което видях и преживях. Обичайте ме така, както аз Ви обичам.

През август в „Диодати“ го посети Люис, авторът на „Монахът“, който му преведе няколко пасажа от „Фауст“ на Гьоте. Тема само за него. Поставените от Фауст въпроси за вселената, договорът с дявола, загубата на Маргарита, не беше ли всичко това точно неговата история? Но ако Байрон беше създателят на Фауст, той щеше да го направи по-смел и по-мрачен. Защо трябваше да трепери пред духовете? Един мъж, един истински мъж не се бои от тях и не се бои от смъртта.

Една творба винаги се ражда от силно вълнение, което прави плодородна благоприятната почва. У Байрон почвата беше готова; това беше онази съвкупност от горещи, неизразени чувства — страх, любов, желание, съжаление, — лава, която отново заплашваше да залее всичко. От вълнението, което предизвика у Байрон прочитането на „Фауст“, и от алпийската природа произлезе една голяма поетична драма: „Манфред“. Той съчини първите две действия за дванадесет дни — по време на същото това пътуване. Пейзажите, които описваше в проза за Огъста, ставаха с леки изменения части от новата драма и се преплитаха с отчаяните му самопризнания. Всички действителни сцени от пътуването, срещата с един ловец, с един овчар, който пее пастирска песен, влизаха непосредствено в тази поема, чийто сюжет беше достатъчно неопределен, за да приеме всичко.

Манфред, феодален владетел на едно селище в Алпите, се занимава с тайнственото изкуство на магията. Той е богат, учен, но душата му сякаш се измъчва от спомена за голямо престъпление. В една от първите сцени, твърде фаустовска по настроение, той вика духовете на Земята, на Океана, на Планините, на Светлината. „Що искаш ти от нас, о смъртен син? Кажи!“ — питат духовете. „Забрава.“ — „На какво — кого — защо?“ — „На туй, което е у мене…“ Какво има у него? Той ни оставя сами да отгатнем… Скръб по една жена, Астарта, която е изгубил и с която иска да се събере; желание да си отмъсти на друга жена, която не е назована. Срещу нея се произнася ужасно заклинание от един тайнствен глас и понеже Байрон не може да излезе от себе си, да забрави личността си, алюзиите му са ясни и символите прозрачни, ние разбираме, че Манфред е Байрон, Астарта е Огъста, а обектът на заклинанието е Анабела.

Ти ще спиш, ала без сън

твоят дух ще бди навън:

и ще виждаш сенки там,

мисли, що се не отпъждат;

тайна сила те осъжда

да не бъдеш нивга сам;

ти си като в чер саван,

като в облаци развян;

вечно тъй ще се върти

този кръг — и в него ти.

Ти не виждаш моя лик,

но ще чувствуваш все пак,

че при тебе в ден и мрак

близо аз съм всеки миг;

и от таен страх сломен,

ще обърнеш взор тогаз,

но ще видиш удивен,

че съм твойта сянка аз:

но в свръхземна мощ пленен —

ще мълчиш ти всеки час.

От гласа на кобен бог

ти с проклятие си кръстен;

злобен дух, жесток и строг,

те заплита в своя пръстен;

всяка радост и любов

ти отнема тъмен зов;

няма да намериш мир

в нощната спокойна шир

и с томление денят

ще изпълва твойта гръд.

От твоите сълзи лъжовни

изтръгнах аз убийствен сок;

от черното сърце отровно

изстисках черен аз поток;

от твоята усмивка аз

изтръгнах скритата змия;

изпитах не една отрова,

но твойта беше най-сурова.

В студа на твоето сърце

и в змийската усмивка твоя,

в лукавството ти и в покоя

лъжлив на твоето лице;

в изкуството ти, чрез което

пред всички скриваш си сърцето;

в това, че чужда скръб те радва,

в това, че с Каина си брат —

заклевам те и нека сявга

сам ти да бъдеш своя ад![1]

После Манфред моли една магьосница да извика за него духа на Астарта; той й я описва — това е Огъста:

Тя по черти приличаше на мене —

очите й, косите й, лицето й,

всичко и дори гласът й — всички

тъй казваха — приличаха на мойте;

обаче всичко: по-меко, смекчено

до красота; тя бе със същите

самотни мисли, същото безцелно

блуждение и търсене на туй,

което се не знай, и дух, способен

да разбере вселената — но не

туй само — в нея имаше и нещо,

което няма в мене, нещо кротко:

усмивка, състрадание и сълзи —

това, което нямам аз; и нежност —

но нежност имах много аз към нея;

смирение — но него не съм имал

аз никога. Да, грешките й бяха

и мои — добродетелите й

обаче бяха само нейни. Аз

я любих и — и убих я![2]

„Аз я любих и — и убих я!“ Ето тайната на Манфредовото отчаяние, което е всъщност Байроновото; Байрон чрез устата на Манфред изказва страданието си, което той великолепно криеше под спокойната маска на домакин на „Диодати“ и на учтив гост на Коне.

… Мойта самота —

не е тя вече самота, о, тя е

изпълнена от фурии! — Аз скърцах

със зъби в тъмнината до зори

и се проклинах до заход; аз молих

за лудост като за благословене —

ала напразно!…[3]

Но напразно силите на ада се мъчат да извикат Астарта при Манфед; тя се появява, но остава няма, както няма беше вече и Огъста с все по-избледняващия си образ в паметта на Байрон.

Твърде много

ме ти обичаше, тъй както аз

обичах тебе — но не бяхме ний

създадени, за да се мъчим тъй

един друг (па макар да е било

най-смъртен грях — един друг да се любим),

тъй както ний се любехме. Кажи,

че ти ме не презираш — че понасям

аз наказание за двама ни —

че ти ще бъдеш някога блажена,

че ще умра, кажи; защото всичко

зло и презряно в този свят се е

заклело да ме държи свързан с жалко

едно съществование — живот,

сред който тръпна аз от ужас пред

безсмъртието — бъдеще, подобно

на миналото. Аз не зная мир.

Не зная аз що искам и що диря;

но чувствувам аз що си ти — и що

съм аз; и искам днес да чуя

веднъж, преди да съм загинал, онзи

глас, който беше мойта музика —

о, говори ми!…[4]

Тя изчезва, без да отговори, а духовете с ужас наблюдават отчаянието на Манфред. „Ако той беше един от нас — казват те, — това щеше да бъде един ужасен дух.“

Изливането на лавата беше великолепно. На драмата липсваше третото действие, но Байрон не го написа веднага. Той се бе върнал в „Диодати“ с Хобхаус и планинското обаяние се бе разсеяло.

Най-важната причина за отчаянието на Манфред беше мълчанието на Астарта. Защо на жалбите на Байрон Огъста отговаряше с най-обикновени писма? Защо дразнещата й непоследователност, която за Байрон криеше такова очарование, се бе превърнала в глупаво морализаторство? В неясните фрази на сестра си Байрон с безпокойство откриваше влиянието на съвсем друг характер, който му беше прекалено познат. Но той далеч не можеше да си представи какво беше станало между двете жени след неговото заминаване.

В деня, в който Байрон беше напуснал Англия, лейди Байрон (която от няколко седмици живееше в Лондон, за да бъде близо до юридическите си съветници Лъшингтън и Роумили) беше заминала при своята малка Ейда. Тя беше тогава на двадесет и четири години и за нея животът сякаш беше свършил. Чувствата й към Байрон бяха силни, тя прекалено много го бе обичала, за да не го намрази, без обаче да престане да го обича. Огъста, която я видя преди заминаването й, се изуми от спокойствието й.

Моралните проблеми, които бяха измъчвали пропитата от скрупули съвест на тази наранена казуистка, не се разрешаваха със заминаването на съпруга й. Как трябваше да се отнася сега с Огъста? Като с приятелка? Но това би обезценило претенциите й относно възпитанието на дъщеря й при евентуален спор с Байрон. Като с неприятел, както я съветваха адвокатите й? Това би означавало да потвърди слуховете, които Каролайн Лам и толкова още като нея разпространяваха усилено в обществото, а и да направи невъзможен живота на мисис Ли в Англия. „Ако Огъста се бе присъединила към Байрон в неговото изгнание, ако тя открито се бе показала с него като et seror et conjux[5], лейди Байрон щеше да тържествува като господарка на положението… Но нейната необходимост от сантиментална саможертва беше много силна…“ Тя не желаеше да погубва зълва си. Считаше за свой християнски дълг да спаси нейната душа, а ако можеше (но не го вярваше), и душата на Байрон. Анабела можеше да постигне двойната си цел само ако попречеше на виновните да се съберат отново. Оставеше ли ги на свобода, тя ставаше съучастник в прегрешението.

Този тънък начин за сближаване с виновната й го сочеше нейният дълг, както вероятно би я карала да постъпи и ревността и злопаметността, но под маската на дълга до съзнанието на изпълнената със скрупули жена се плъзгаше едно по-смътно и съвсем естествено усещане — необходимостта да узнае истината. Само сигурността е способна да унищожи ревността. А Анабела не беше сигурна в истинската причина за неуспеха си в тази ужасна авантюра. Тя беше разбрала, че в къщата й витае грехът на кръвосмешението още от деня на сватбата си, но проявите, които й го подсказваха, не се ли отнасяха до една вече отминала, изгаснала и укротена страст? Или, обратно, тази чудовищна любов продължаваше и след брака й? Тя не знаеше и изпитваше страстно желание да стигне до истината. Огъста заемаше голямо място в мислите й и би било учудващо, ако в безпокойството си не се стремяхме винаги упорито към онова същество, което носи тайната — макар и ужасна — само за да можем да я узнаем.

При това объркано душевно състояние лейди Байрон успя да си намери доверителка. Тя посети една близка приятелка на Огъста, мисис Джордж Вилиърс, която я беше молила да поддържа зълва си срещу клеветите, и й каза истината. Мисис Вилиърс беше добра жена, но както остана смаяна, така и дълбоко се заинтригува. Огъста толкова пъти й бе говорила за раздялата с брат си и за слуховете, които се носеха, с такъв невинен тон на обида, че най-напред тя трудно повярва на лейди Байрон. Когато се убеди, тя дълбоко се възмути. Човек би могъл да прости — казваше тя — на една разкаяна, примирена с вината си Огъста, но това надменно лекомислие по отношение на престъплението беше нетърпимо. Така мислеше и лейди Байрон. Както някои мъже са готови да помогнат на разорен приятел, стига той напълно да се откаже от капчица щастие или удобство, така и тези две жени бяха готови да се притекат на помощ на грешницата, но при условие, че тя се самопорицае. Байрон също беше грешник, но поне знаеше какво е грях. Огъста сякаш никога не се бе замисляла за това. „Винаги съм забелязвала — пишеше Анабела изключителната разлика между чувствата на Байрон — доколкото можеха да се отделят от действията му, които бяха по-изтънчени и пристойни по въпросите на морала, и тези на Огъста. Тя, изглежда, не считаше грешките си за сериозни.“

Мисис Вилиърс беше съгласна с лейди Байрон, че трябваше да накара Огъста да потъпче гордостта си и да се разкае. Мисис Ли очевидно намираше за естествено приятелските отношения между снаха и зълва да продължат пред обществото. Трябваше да я накарат да почувствува, че отсега нататък тя е извън законите. Лейди Байрон писа на мисис Ли: „Не исках да Ви тревожа преди раждането на детето Ви, но тъй като знам, че вече сте се възстановили, не мога повече да крия от Вас, че имам причини, основаващи се на някои обстоятелства в поведението Ви, които впрочем (колкото и да съм сигурна, че са достоверни) желая да заровя в мълчание, причини, които ми налагат неотменния дълг да огранича връзките си с Вас…“

Двете добродетелни жени се питаха с чувство на безпокойство как ли щеше да реагира при тази заплаха виновната им посестрима: „Мисля, че първото чувство, което ще изпита, ще бъде страх, а второто — гордост…“ Но отговорът на Огъста беше скромен: „Принудена съм, заради доброто на децата си, да приема съчувствието Ви, което Ви кара само да ограничите връзките си с тази, която според Вас не е вече достойна за Вашето уважение, нито за Вашите чувства! Ще дойде време, когато мнението Ви ще се промени.“

И за да се завърши това духовно лечение, оставаше да изтръгнат от нея най-напред признание за престъплението, после обещание, че повече няма да се вижда с Байрон. Кореспонденцията между снаха и зълва продължи и малко по малко по-слабата от двете се поддаде и изпадна в откровение. Тя призна, че преди брака са съществували греховни отношения, но се закле, и в тона й личеше искреност, че след сватбата се е противопоставила.[6] Тогава разпитът започна да става по-подробен. Когато двама души по взаимно съгласие са оставили дълго време неизяснен важен и болезнен въпрос, в момента, когато вече решават да отворят този духовен абсцес, понякога изпитват мъчително, но силно удоволствие и смътна радост да се ровят заедно в подробностите, които са били както за единия, така и за другия обект на толкова много самотни размишления. Анабела обясняваше на Огъста как (още в деня на първото посещение в Сикс Майл Ботъм) всичко й се видяло подозрително, а Огъста смирено осъждаше собствената си заблуда и наивната си увереност в неведението на Анабела.

Понякога грешницата се съвземаше. Мисис Вилиърс, която я беше видяла предната вечер, писа на лейди Байрон на 18 юли 1816 година: „Огъста говори през цялото време само за газ и сатен, имаше много добър вид, държеше се студено и самоуверено, сякаш нищо не тежеше на съвестта й.“ За щастие след известно време тя изглеждаше отново съсипана и загрижена. Но спасителното дело още не беше завършено.

Имаше опасност Байрон да поднови влиянието си върху нея. Той искаше тя да отиде при него в Швейцария или в Италия; страшно беше да не се изкуши, още повече, че полковник Ли, вече напълно разорен, беше способен да се съгласи тя да замине. Тя изглеждаше готова на всякаква безумна постъпка, ако брат й кажеше, че е нещастен. Анабела напразно й описваше ужасните страдания, които изпитвал Байрон от угризение на съвестта — тя била свидетел. „Аз самата никога не съм виждала — казваше Огъста — описаните от Вас страдания у Байрон… Ако знаех как да допринеса за доброто му състояние! Но, уви, не знам…“ Лейди Байрон понякога на драго сърце би закичила на гърдите на зълва си надпис: Еретичка и блудница.

На края на август 1816 година тя дойде в Лондон, за да се види с Огъста. За да се подготвя за този решителен разпит, Анабела написа както обикновено цял меморандум с номерирани параграфи: „Кое Ви огорчава повече — грехът или последствията му? Обидата към бога или към подобните Ви?… Чувствувате ли достатъчно ясно, че всяка мисъл, свързана с подобен грях, носи вина и че сърцето може да бъде престъпно дори когато действията са невинни?“

През първата половина на септември двете жени се виждаха всеки ден.[7] В течение на дългите разговори Огъста постепенно се предаде изцяло в ръцете на по-силното същество и остави на Анабела да ръководи душата й; тя обеща да й показва отсега нататък всичките писма на Байрон и да му отговаря само студено. Лейди Байрон не изискваше от нея да преустанови напълно кореспонденцията с брат си: „Съветвам Ви да не прекъсвате кореспонденцията си, но винаги да се стремите към пречистване, а не към успокояване или задоволяване на чувствата му. Избягвайте следователно всеки израз или знак, който би извикал в съзнанието му лоши мисли. Позволете ми също така да Ви предпазя от лекомисленото празнословие, което той обича поради една отвратителна причина — то му пречи да разсъждава сериозно.“ Неосъзната женска хитрост; тя лишаваше Огъста от цялото й очарование.

В Женева времето ставаше студено и дъждовно. Байрон имаше желание да напусне Швейцария. От другата страна на езерото, в Сешрон, английски туристи редовно насочваха биноклите си към неговия балкон с надеждата да зърнат там някоя „фуста“. Подозрителен като всеки, който е бил преследван, той се чувствуваше догонен даже и тук, в уединението си, от омразата, която бе съпътствувала заминаването му. Имаше желание да се прехвърли през Алпите и да отиде чак до вълните на Адриатика, „както настигнатия от кучетата елен се спасява във водата“.

В началото на октомври той напусна „Диодати“ заедно с Хобхаус, за да отидат през Симплон в Милано. Знаменитият Флетчър ги придружаваше и забавляваше Хобхаус с умението си да пренася на английска почва всичко, което срещнеше по пътя. Водопадът Писваш му напомняше за „бялата перука на стария мистър Бийчър“. Шест коня, впрегнати в колата на Байрон, ги изтеглиха до Симплонския проход! Прекосиха зоната на боровите гори, на пустинните каменисти местности, на вечния сняг. На върха, като не намериха стена, на която да издълбаят имената си, ги написаха на лист хартия, който грижливо скриха под един камък. После, преминавайки отново през снегове, пустинни каменисти места и борови гори, те пристигнаха накрая в долината Домодосола, където бели камбанарии стърчаха тук-там сред покритите с лозя хълмове.

Флетчър получи заповед да приготви карабини, ками и пистолети. Бяха казали на двамата англичани, че местността била опасна. Нещастната Италия след провала на Наполеон беше попаднала отново в чужда власт. Свещеният съюз, „сдружение на династии“, беше превърнал Ломбардия в австрийско владение, което господин Метерних, наместник на господа, управляваше с полицията си. Шпионите бяха навсякъде; доносът цареше и в семействата. Либерали и патриоти се групираха в тайни сдружения. Още в Милано Байрон се свърза с италиански либерални среди. Той имаше препоръчително писмо от мадам дьо Стал до негово високопреосвещенство Людовик дьо Брем, свещеник, който се бе занимавал с милостинята, отпускана от бившия крал на Италия. Благодарение на него Байрон се запозна с маркиз дьо Брем (бивш министър на вътрешните работи по времето на Йожен дьо Боарне), с най-известния от живите италиански поети, Монти, и писателя Силвио Пелико. Страната му харесваше. Селянките имаха красиви черни очи. Лицата на хората излъчваха смелост и дружелюбност.

Той остана очарован от Амброзианската библиотека[8], където му показаха спомени от Лукреция Борджия — къдрица от дългите й красиви коси и писма — „толкова хубави, толкова нежни, че той се почувствува нещастен, загдето не е бил роден по-рано, поне да я види“. „И отгатнете, моля Ви — писа той на Огъста, — кой е един от подписите й: ето този, +, едно кръстче, което според нея трябвало да стои на мястото на името й… Забавно, нали? Предполагам, че знаете за прочутата й хубост, и то прочута, защото е умеела да я използува; също така знаете, че е обичала този кардинал Бембо (и една история с баща й, папа Александър VI, с брат й — Цезар Борджия, в което някои вярват, други не). Накрая тя става херцогиня Ферара и превъзходна майка и съпруга; истински пример.“

В Миланската скала, в ложата на Брем, Хобхаус и Байрон се запознаха с един французин, господин Бейл, бивш интендант към императорския двор, който им разказа невероятни истории. Каза им, че бил частен секретар на Наполеон по време на отстъплението му от Русия. „Наполеон тогава напълно беше си загубил ума — разказваше Бейл — и подписваше декретите си: ПОМПЕЙ.“ Когато Бейл му казал: „Ваше величество греши“, той го погледнал с ужасена гримаса и казал: „О, да!“ В един ден Бейл видял осемдесет и четирима генерали да идват в главната квартира разплакани и да викат: „Ах, дивизията ми… Ах, бригадата ми…“ Когато императорът заминал, Бейл останал да служи при Мюра[9], който седял на леглото си и горчиво плачел. После господин Бейл говори за Талейран, каза, че щели да го осъдят и че Наполеон не бил достатъчно жесток. Каза им също, че мадам Ней била в Милано и че накарала да изпишат на гроба на мъжа й: „Тридесет и пет години слава, един грешен ден.“ Чуден беше този господин Бейл, на най-невероятните случаи винаги лично бе присъствувал. „Имам пълно основание — пише Хобхаус, след като грижливо бе записал всички интересни анекдоти — да мисля, че Бейл е достойна за доверие личност, но малко е грубоват в приказките и има вид на материалист, какъвто всъщност е.“

В Милано Байрон и Хобхаус срещнаха отново нещастния Поли-Доли. Беше се скарал с един офицер и Байрон, за кой ли път, отново трябваше да се намеси, за да го спаси. Младият доктор беше сега кандидат за лекарското място при Уелската принцеса. „Горката жена — каза Хобхаус, давайки му препоръчително писмо, — трябва да е луда, за да вземе такъв доктор.“ Но Луи дьо Брем, по-справедлив от Хобхаус (който ненавиждаше чужденците), прецени по-добре горкия доктор. „Трудно е да се срещне — писа той на мадам дьо Стал — по-честен човек от Полидори, по-наивен и доверчив.“

Луи дьо Брем добавяше и мнение за Байрон, което беше още по-интересно, защото потвърждаваше мнението на Уолтър Скот: „Лорд Байрон е много приветлив човек. Представи му се случай да засвидетелствува добронамереността си към Полидори и той се зае с готовност и усърдие да услужи. Да Ви кажа ли? Мисля, че има хора с по-малко социални добродетели може би, но с дълбока човешка същност. Лорд Байрон е надарен с твърде много качества, които съвсем естествено е хората от неговата страна и неговите близки да не забелязват, защото му липсват онези, които обикновено се изискват… Ние го накарахме да почувствува колко сме далече от мненията за него и че зависи изцяло от него да ни помогне да си съставим наше. Творбите му толкова много се харесват на приятелите ни, които знаят английски, че без да говорим, ние му доказваме всеки момент сърдечното си възхищение. В резултат на това между него и нас се установи интелектуален контакт и той му дава възможност да се чувствува самоуверен сред обществото, с което съм го заобиколил.“ Наградата на тези, които умеят да успокояват изтерзаните души, е, че те единствени ги разбират.

Италианските приятели на Байрон му показаха всички забележителности на Милано. Той чу ехото на Симонета и видя Миланската катедрала на лунна светлина. Господин дьо Бейл се учуди от ефекта, който произведе върху Байрон една картина на Даниел Крепси, на която е изобразен един свещеник, затворен в ковчег, поставен в средата на някаква църква, който по време на опелото изведнъж надига савана, излиза от ковчега и извиква: „Аз съм прокълнат справедливо!“ Едва можаха да откъснат от тази картина развълнувания до сълзи Байрон. От уважение към гения приятелите му се качиха мълчаливо на конете си и отидоха да го чакат на една миля по-далече.

Накрая, на 4 ноември, Хобхаус и Байрон заминаха за Венеция. Прекосиха Бреша и Верона (където Байрон с радост си припомни за Жулиета), Виченце, а една нощ, докато дремеха в гондолата при мрачното небе, изведнъж се събудиха сред светлините на Венеция. Шумът от веслата им говореше, че се намират под някакъв мост; гондолиерът им извика: „Риалто!“ Няколко минути по-късно те слязоха пред хотел „Великобритания“ на Канале Гранде и едно великолепно стълбище ги отведе до позлатени стаи, с рисувани копринени тапети.

Бележки

[1] „Манфред“, I действие, I сцена. Превод Гео Милев. — Б.пр.

[2] „Манфред“, II действие, II сцена. Превод Гео Милев. — Б.пр.

[3] „Манфред“, II действие, II сцена. Превод Гео Милев. — Б.пр.

[4] „Манфред“, II действие, IV сцена. Превод Гео Милев. — Б.пр.

[5] Сестра и съпруга (възлюбена) (лат.). — Б.пр.

[6] Лейди Байрон на мисис Ли: „Понеже не се опитвате и никога не сте се опитвали да ме лъжете по отношение на миналите факти, за които убеждението ми е непоколебимо, аз съм готова да Ви повярвам, след като го твърдите, че никога съзнателно не сте искали да ми навредите…“ Лейди Байрон на мисис Вилиърс: „Получих отговор, какъвто трябваше и какъвто се надявах да получа. Напълно съм убедена в невинността на Огъста по време на целия период, който ме интересува.“ — Б.пр.

[7] Дневник на лейди Байрон: „Огъста ми направи пълно признание за миналите отношения, отричайки енергично продължението им след брака ми… Тя призна, че стиховете («Твойто име не изричам, не въздишам, не извиквам…») са били посветени на нея.“ Мисис Вилиърс на лейди Байрон: „Говорих открито с Огъста за тези стихове.“

[8] Основана в Милано през 1602 г. — Б.пр.

[9] Жоаким Мюра — френски маршал, зет на Наполеон I. — Б.пр.