Включено в книгата
Оригинално заглавие
Byron, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
forri (2011)

Издание:

Андре Мороа. Байрон

Преводач: Мария Дагорова

Редактор: Мария Арабаджиева-Тричкова

Редактор на стиховете: Марко Ганчев

Художник: Радина Цачева

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Йорданка Йовчева

Излязла от печат септември 1985 г.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Г. Димитров“ — София


Първа част

Господи, в небитието аз бях безмерно нищожен и спокоен. Извадиха ме от това състояние, за да ме хвърлят в странния карнавал.

Пол Валери

Калвинисткото учение, дори да бе издълбано върху каменни плочи, които сам Всевишния да бе спуснал от небето, пак не би могло да просъществува, ако не беше толкова близко до истината.

Марк Ръдърфорд

I
Байронови от Нюстед

Неколцина монаси от ордена „Свети Августин“, облечени в черни раса, пребродиха чудесната дъбова гора Шърууд, близо до Нотингам. Английският крал Хенри II, заплашен от папата с отлъчване от църквата заради убийството на Томас Бекет, бе обещал да подари няколко манастира в знак на покаяние. Избраха една местност в хубава долинка, близо до извор и до едно езеро. Отсякоха, за слава на господа и за спасението на кралската душа, високите дървета и разчистиха огромната площ. В сивите камъни се обрисуваха сводовете и розетките на малък, но изящен манастир. Красивият пейзаж, изпъстрен с езерни води и гори, смекчаваше строгостта на манастира. Абатството беше посветено на Богородица и го кръстиха Нюстед, ново място, Sancta Maria Novi Loci.

Порядките на ордена бяха прости. На монасите беше забранено да имат частна собственост: те трябваше да обичат господа и ближния си, да обуздават плътта си с пост, да не вършат прегрешения и да не поглеждат жените. Освен това имаха задължението да раздават всяка година на бедните милостиня в памет на основателя на техния орден.

В продължение на три века абатите на Нюстед владееха бреговете на езерото. Постепенно обаче времената станаха по-сурови и набожността на вярващите понамаля. Появи се вкус към знанието; владетелите отправиха даренията си към училищата, към университетите, към болниците. Манастирското имение, родено от угризението на един крал, беше застрашено от каприза на друг. „Ана Болейн не беше от най-хубавите момичета на света. Мургава, с дълъг врат, голяма уста и провиснала гръд, тя не представляваше нищо особено, освен че я желаеше кралят и че имаше черни красиви очи.“ И въпреки всичко тя стана причина за голямо църковно разединение. Хенри VIII поиска от папата да анулира вулата, с която бе разрешен бракът му с Катерина Арагонска. Папата отказа. Лордовете, привърженици на Болейн, подсказаха на краля, че ако отхвърли папската власт, ще може да задоволи едновременно и любовта си към Болейн, и страстта си към парите.

Конфискувани бяха в полза на короната всички църковни имения с приход под двеста лири годишно. Църковни и данъчни служители започнаха да обикалят манастирите. Законът, винаги зачитан в тази страна, изискваше от монасите „доброволен отказ“. Доктор Лъндън стана известен заради умението си да насочва волята на духовниците. След подписването на документа за отказ кралят влизаше във владение на абатството, продаваше онова, което намираше там, и отстъпваше имота на някой голям благородник, като си осигуряваше по този начин верността му към новата църква. Продажбата, която разоряваше монасите, не обогатяваше особено краля. Ръкописите се изкупуваха от бакалите за фунийки. „Стари църковни книги: шест дение[1].“ Толкова струваше една библиотека. Колкото до ограбените духовници, някои от тях получаваха „правоспособност“, т.е. разрешение да изпълняват светски длъжности, други — пенсия от няколко шилинга; почти всички напускаха страната и отиваха в Ирландия, Шотландия или Фландрия. „Така църквата стана плячка за лешоядите, тези хищни птици, които се накичиха с хубавите й пера.“

На 21 юли 1538 година доктор Лъндън убеди игумена на манастира, Джон Блейк, и единадесет други монаси писмено да се откажат от Нюстед, като игуменът получи двадесет и шест лири пенсия, а останалите по три лири, шест шилинга и осем дение. Преди да се оттеглят, монасите хвърлиха в езерото документа за основаването на манастира и един аналой, украсен с меден орел, които бяха успели да спасят от хората на доктора. После си тръгнаха. Под тисовите дървета на Нюстед нямаше вече кой да се моли за спасението на кралските души. По това време увенчаната с черни коси глава на Ана Болейн бе вече отсечена от палача. Селяните, които не без съжаление бяха изпратили монасите, смятаха, че духовете им отсега нататък ще витаят в празните килии и че абатството ще носи нещастие на онези, които се осмелят да го купят. Една година по-късно крал Хенри VIII продаде манастира за осемстотин лири на своя верен поданик сър Джон Байрон, известен под името „Малкия сър Джон с голямата брада“.

Този Байрон, който зае мястото на монасите от Нюстед, беше глава на едно от най-старите семейства в графството. Байронови или Бюрънови, дошли от Нормандия със Завоевателя, се бяха отличили в кръстоносните походи, после при обсадата на Кале и притежаваха огромни земи не само около Нотингам, но и в Рочдейл и Клейтън, в Ланкъшиър. Техният девиз беше Crede Biron, „Вярвай в Бирон“ — те пишеха името си по френски, заради родството си с маркизите Бирон. Сър Джон Малкия с голямата брада превърна готическия манастир в красив замък с назъбени стени и потомците му се привързваха един след друг към това имение. Сто години по-късно един от тях, верен приятел на Чарлз I Стюърт, който командуваше един артилерийски полк в гражданските войни, колкото смело, толкова и неблагоразумно атакува преждевременно Еджхил, а после и Марстън Муър и за тази двойна грешка бе направен пер на кралството и владетел на Рочдейл. За него принц Рупърт отбелязва в дневника си: „Безразсъдното нападение на лорд Байрон причини голямо зло.“ Но предаността на новия лорд струваше повече от стратегията му. Той никога не изостави краля. Нюстед бе обсаден от парламентаристите; сяра и стопено олово напоиха старите стени на замъка; водните огледала, които някога бяха отразявали звуците на химни и псалми, отпращаха сега към горите виковете на умиращите, тракането на мускетите, призивите на бойните тръби. След победата на Кромуел лорд Байрон придружи Чарлз II Стюърт до Франция и не престана да му бъде верен — съпругата му, лейди Байрон, стана (според мистър Пийпс[2]) седемнадесетата любовница на краля-изгнаник.

През това време голямата гора около манастира бавно отстъпваше място на обработените поля, на чифлици и села. Огромни стада елени живееха сред дъбовете. Имението на Байронови не беше вече уединено; други богати семейства също си бяха построили къщи по тези места. Най-хубавата и най-близката беше Анзли, в която живееха Чауъртови. Тя бе свързана с Нюстед посредством дълга алея с дъбове, наречена Сватбена, защото двете семейства се бяха сродили чрез брака на третия лорд Байрон с Елизабет, дъщеря на лорд Чауърт. Този трети лорд Байрон, който живееше в края на XVIII в., беше почти разорен. Времето бе потвърдило предсказанията, направени при продажбата на манастира; някакъв призрак в образа на монах с черна качулка бродел нощем из сводестите коридори и съдбата на рода Байрон не бе щастлива. Четвъртият лорд имаше двама сина, които затвърдиха завинаги мрачната легенда за Байронови, защото по-големият, петият лорд Байрон, бе съден за убийство от Камарата на лордовете, а по-малкият стана най-злополучният адмирал на кралството.

Убийството на мистър Чауърт, господаря на Анзли, извършено от петия лорд Байрон, негов братовчед, съсед и приятел, беше една трагична детинска история. Джентълмените от Нотингамското графство имаха обичай да се събират веднъж месечно в Лондон в „Звездата и жартиерата“ на улица Пел Мел. На 26 януари 1675 година обичайната сбирка вървяла много весело, докато започнал разговор за най-добрия начин да се опази дивечът. Мистър Чауърт призовавал за строгост към бракониерите, а лорд Байрон заявил, че най-добрият начин да се опази дивечът бил да не се занимава човек с него. Тогава мистър Чауърт казал с известна язвителност, че сър Чарлз Седли (един от общите им съседи) и той самият имали повече дивеч на пет акра земя, отколкото лорд Байрон във всичките си чифлици, и че без техните предпазни мерки лорд Байрон нямало да има дори и един заек в именията си. Лорд Байрон попитал къде са чифлиците на сър Чарлз Седли. Мистър Чауърт отговорил: „Ако желаете повече сведения за сър Чарлз Седли, той живее на Дийн стрийт, а колкото до мен, ваша милост знае много добре къде да ме намери“.

Тези думи, произнесени с рязък тон, сложили край на разговора. Когато лорд Байрон напуснал залата, заварил мистър Чауърт на стълбището; двамата мъже разменили няколко думи, после накарали един прислужник да им посочи празна стая. Момчето поставило свещ на масата и двамата джентълмени затворили вратата след себе си. Няколко минути по-късно се дочуло звънтене. Собственикът на заведението сварил мистър Чауърт и лорд Байрон в ръкопашен бой. Мистър Чауърт бил тежко ранен. Закарали го в дома му, където починал.

Един пер, обвинен в убийство, можел да бъде съден само от Камарата на лордовете. Няколко месеца по-късно лорд Байрон бил призован да влезе като затворник в Лондонската кула, откъдето бил отведен с каляска, охранявана от конна стража, в Уестминстър Хол. Брадвата на палача била поставена до затворника с насочено към него острие. Джентълмените от Нотингам, които присъствували на кавгата, били разпитани. Първият свидетел предпазливо отговорил: „Слухът ми не е особено добър.“ Един хирург обяснил, че сабята била влязла през пъпа и направила широк отвор в стомаха. Попитали го дали тази рана е причинила смъртта на мистър Чауърт. Той казал, че се съмнява в това. После лорд Байрон заявил, че е невинен. Събрали различните мнения, като започнали от най-младите перове и завършили с принцовете от кралската фамилия. Обвиняемият бил обявен за невинен по отношение на предумишлено убийство, но виновен въобще за убийство, което по силата на специалния статут на перовете означавало оправдание. Глашатаят извикал: „Слушайте, слушайте!“ Присъдата била прочетена. Лорд-канцлерът прекратил процеса и Уилям, петият лорд Байрон, бил свободен да се завърне в своето абатство в Нюстед.

Всъщност никой от приятелите на скараните не можеше да счита убиеца за престъпник, защото мистър Чауърт беше известен като побойник и скандалджия. Победителят запази до смъртта си, окачена на стената в своята спалня, сабята, с която бе убил братовчед си. Но в околността, където без друго отдавна го наричаха Лошия лорд, това убийство затвърди престъпната му слава. Разправяха ужасни истории, някои от които не бяха верни. Не беше вярно, че в изблик на ярост застрелял кочияша си и поставил после трупа му до жена си, а той самият седнал да вози зловещата двойка; не беше вярно, че хвърлил жена си в едно от езерата на манастира, за да я удави. Но беше вярно, че имаше жесток нрав, че носеше постоянно пистолети и бе направил лейди Байрон толкова нещастна, че тя се реши да избяга от Нюстед, а той я замени с една прислужница, която селяните наричаха лейди Бети.

По време на злополучното господаруване на лейди Бети манастирът бе направо опустошен. Прислужницата-господарка направи от готическия параклис обор, а някои от хубавите сводести зали превърна в конюшни. Колкото до Лошия лорд, бракът на единствения му син с една първа братовчедка, брак, сключен против бащината воля, го накара напълно да се откъсне от хората. От този момент нататък той стана съвсем саможив. Постара се да не остави нищо на наследниците си. Плати дълговете си от комар с дъбовете от парка, отсече дървета за пет хиляди лири и обезлеси почти напълно тази великолепна гора. Уолпоул, който минавал оттам по онова време, пише: „Нюстед ме очарова; това е наистина смесица от изящество и готика.“ Но той добавя, че настоящият лорд бил луд, изсякъл всичките си дървета „и насадил на тяхно място борчета, които приличат на ратаи, навлечени в стари семейни ливреи за пред гости“. За да обезнаследи окончателно сина си, лорд Байрон уби две хиляди и седемстотин елена в парка и даде под наем за двадесет и една години срещу нищожната цена от шестдесет лири годишно имотите в Рочдейл, където наскоро бяха открити каменовъглени залежи.

Забавляваше се като пакостливо дете. Нощем ходеше да отваря шлюзите на потоците, за да руши текстилните фабрики, пресушаваше езерата на съседите си, а на брега на своето езеро беше построил две малки каменни укрепления и една флота от кораби-играчки. Прекарваше там по цели дни; ръководеше сражения между корабите и укрепленията с миниатюрни оръдия. Лорд Байрон стоеше в едно от укрепленията, а камериерът му, Джоу Мъри, излегнат в един кораб, командуваше флотата. Понякога негова милост лягаше на покрития с плочки под на манастирската кухня и се забавляваше да организира върху собственото си тяло надбягвания между полски щурци, като ги подбутваше с дълги сламки, когато се бавеха. Слугите казваха, че тези щурци познавали господаря си и го слушали.

Животът на по-малкия му брат беше също толкова драматичен. Този Байрон (дядо на нашия) беше мореплавател, смел, но злочест и приятелите му го наричаха Джак Лошото време, защото нямаше случай да излезе в морето, без да се извие буря. През 1740 година той отплува като мичман на кораба „Уейджър“, който трябваше да вземе участие в едно нападение срещу испанските колонии, но заседна на риф близо до чилийския бряг. Това беше страшна злополука: огромни вълни заливаха останките на разбития кораб, един моряк полудя, екипажът се разбунтува, капитанът трябваше да стреля срещу хората си в упор. В това време младият Байрон съчиняваше разказ за корабокрушението, който по-късно публикува под заглавие „Корабокрушението на «Уейджър»“, „разказ за големите нещастия, които той и другарите му преживели на брега на Патагония“. Този разказ има известен успех и стана нещо като морска класика.

През 1764 година капитанът на фрегата Байрон получи заповед да направи околосветско пътуване с изследователска цел на кораба „Дофин“. Той прекоси Магелановия пролив, видя отново Патагония и завърши обиколката си на света толкова бързо, че не откри никаква земя извън Островите на разочарованието. „Всъщност — казва неговият биограф — по пътя му е имало толкова непознати и неоткрити земи, че трябва да му е било много трудно да ги избегне.“ След завръщането си този скромен изследовател бе назначен за губернатор на Нюфъндланд, после адмирал, а през време на американските войни през 1778 г. той командуваше една флота със задачата да спре френската флота на граф д’Естен. При първото излизане в морето адмирал Байрон бе посрещнат от буря, която потопи един от съдовете му, а голяма част от останалите лиши от въоръжение. Втория път той откри д’Естен, но верен на традициите на семейството си, избърза с нападението и бе победен. След това повече не му поверяваха командуване и той почина като вицеадмирал през 1786 година.

Адмирал Байрон имаше двама сина. По-големият, Джон (бащата на нашия герой), беше военен; вторият Джордж Ансън — мореплавател. Джон беше завършил образованието си в една френска военна академия. Влезе във войската и още почти дете участвува в американските войни. Заради буйния си характер, чудатостите си и цифрата на дълговете си той си спечели прякора Лудия Джак и завръщайки се в Лондон, едва двадесетгодишен, покори сърцето на маркиза Кърмартън — млада, необикновено хубава жена. Съпругът й, лорд Кърмартън, бъдещ херцог на Лийдз, шамбелан на краля, беше кротък и образован човек. Жена му очевидно предпочиташе буйния млад Байрон, защото веднага след смъртта на баща си, като стана баронеса Кониърз и наследница на четири хиляди лири рента, избяга с любовника си, изоставяйки шамбелана и трите си деца. Лорд Кърмартън поиска развод и го получи.

Младоженците живяха известно време в замъка Астън Хол, който принадлежеше на лейди Кониърз, после отидоха във Франция, за да избягат едновременно от злите езици и от кредиторите. Лейди Кониърз роди там момиче, почитаемата[3] Огъста Байрон, и почина през 1784 година от лошите обноски на мъжа си — както се говореше в лондонското общество, а според Байронови от неблагоразумие, защото, едва родила, бе отишла на лов с хрътки. Заедно с нея изчезна и рентата, която беше пожизнена.

Бележки

[1] Стара медна монета. — Б.пр.

[2] Самюъл Пийне (1633–1703) известен с дневниците си, в които дава описания на обществения живот и нравите от периода на Реставрацията. — Б.пр.

[3] Титла на синове и дъщери на барон, на почетни дами, на съдии и на членове на Камарата на общините. — Б.пр.