Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Byron, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
forri (2011)

Издание:

Андре Мороа. Байрон

Преводач: Мария Дагорова

Редактор: Мария Арабаджиева-Тричкова

Редактор на стиховете: Марко Ганчев

Художник: Радина Цачева

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Йорданка Йовчева

Излязла от печат септември 1985 г.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

XVII
Като боговете на Лукреций[1]

Жената своя пръв любим обича,

а след това обича любовта;

от този навик, който я обрича,

безсилна е да се откаже тя.

Байрон

Той отдавна бе престанал да мисли: „Нюстед и аз или ще издържим, или ще паднем заедно.“ Дълговете му достигаха двадесет и пет хиляди лири. През септември 1812 година абатството беше обявено за продан. Верният Хобхаус бе изпратен да участвува в търга и по указанията на Хансън доведе първия залог до сто и тринадесет хиляди лири, втория до тринадесет хиляди, което му се стори доста забавно, защото тогава той притежаваше точно една лира, един шилинг и шест пенса. Продажбата всъщност се извърши по споразумение, след търга имението бе купено от някой си мистър Клоутън за сумата сто и четиридесет хиляди лири. „Бях си построил басейн и подземна гробница — а ето че няма да бъда погребан там. Интересно, че не можем да бъдем сигурни дори в гроба си.“ Байрон щеше да бъде богат от този момент нататък, ако Клоутън беше платил; но новият собственик бързо призна, че е поел задължение над възможностите си. Хансън, ловък и предпазлив адвокат, беше предвидил обезщетение в размер на двадесет и пет хиляди лири, в случай че не бъде изплатена цялата сума. Така че Клоутън във всички случаи беше разорен, но докато адвокатите спореха, Байрон пак остана без пари в наличност.

Беше поканен да прекара месец октомври у едни нови приятели на неговата слава, семействата Джърси и Оксфорд. Лейди Джърси беше една от онези жени, които със светския си успех си осигуряват добродетелност поради липса на свободно време. Тя беше душата на всяка компания. Очарователна с гарвановочерните си коси, млечнобелия тен на лицето и огърлицата си от корали, тя имаше един-единствен недостатък — станала бе прочута със своята словоохотливост. Приятелят й Гранвил я бе нарекъл Silence[2] и се чудеше как тази жена успяваше в един и същи момент да бъде и в дома си, и в къщите на всички останали. Байрон й казваше, че разваля хубостта си с прекаленото си оживление — очи, уста, ръце, всичко се движеше едновременно. При нея в Мидълтън той прекара една — както сам я нарече — „целомъдрена седмица“.

След това отиде в Ейуд, у семейство Оксфорд. Той се бе запознал с лейди Оксфорд през зимата в Лондон, после я срещна отново на минералните извори след заминаването на Каролайн и между тях веднага се бе установило онова мълчаливо разбирателство, което може да свързва един млад, доста стеснителен мъж, но с взискателен характер, с една още хубава жена, която обича любовта и умее да улеснява първото сближаване. Лейди Оксфорд беше на четиридесет години. „Тя приличаше на пейзаж на Клод Лорен със залязващо слънце и нейната хубост засияваше при мисълта, че хвърля последните си гаснещи лъчи, които я обгръщаха с нежен блясък. Жената признава само първата и последната си любов. Първата любов на горката лейди Оксфорд беше приключила много преди моята поява на този мъчителен свят; последната — аз бях поласкан — бе запазена за мен и беше чудесна.“

Омъжила се бе преди осемнадесет години за Едуард Харли, граф Оксфордски, доста онеправдан телесно и духовно човек, макар че произхождаше от семейство, в което умът е бил на почит. Негов прадядо бе създал една от най-добрите английски библиотеки и редките памфлети, които се съдържаха в нея, бяха публикувани под названието „Харлински сборник“. Така наричаха и очарователните деца на лейди Оксфорд, които приличаха на най-красивите приятели на баща им.

Лейди Оксфорд си беше създала една лека и приятна философия. Пожертвувана от родителите си, тя бе сключила позорен брак с човек, когото не можеше да обича, но неведнъж си бе отмъстила. Човек не можеше и да мечтае за по-мила приятелка от нея. В големите й очи често се повяваше такава сладостна и блажена мечтателност, която винаги е обещание за наслада. Тя беше умна и интелигентна. Четеше Лукреций, обожаваше физическата любов и считаше сантименталната за болест с определени симптоми и времетраене. Колкото беше приятна, толкова бе и непостоянна — ако някой от любовниците й се оплачеше, че е разбила сърцето му, тя му отговаряше, че едно разбито сърце е белег за лошо храносмилане.

Беше поканила Байрон да й гостува в нейния замък в Ейуд. Там той прекара октомври и ноември на 1912 година и в компанията на тази опитна, нежна, откровена повече от самия него жена се почувствува напълно щастлив. Лейди Оксфорд четеше, свиреше и никога не се оплакваше, ако любовникът й я оставеше сама, защото му се искаше да си помечтае. Лорд Оксфорд (наречен Путифар)[3] се разхождаше по цял ден в гората и се проявяваше като тактичен съпруг. Байрон и любовницата му живееха като боговете на Лукреций „в пълно спокойствие, наслаждавайки се на безсмъртието си, далече от хорските дела, избавени от страданията им и защитени от всякаква опасност, достатъчно щастливи само двамата, за да имат някаква нужда от другите… Privata dolore omni, privata periclis…“[4] Чародейката, която отлично знаеше латински, често четеше този текст на младия си любовник. Той харесваше изтънченото епикурейство. Два пъти вече в живота си — на върха на „Хароу“, после в Ориента — бе срещнал щастието, постигнато чрез откъсване от човешките дела. Като обикновен смъртен, той се радваше на тези божествени интерлюдии. Буйното му сърце понякога замъгляваше трезвия му ум; за него лейди Оксфорд бе жена почти с обаянието на лейди Мелбърн. Обичаше да се оставя да бъде воден от такива скептични и силни жени.

Понякога, учуден от сладостната апатия, в която го потапяха вълшебствата на Ейуд, той се питаше в какво ли животно щеше да го преобрази тази Цирцея[5]. Мързеливо във всички случаи, защото той нищо не работеше и прекарваше последните хубави дни във водата или в гората заедно с децата с ангелски лица, които напомняха за толкова очарователни бащи. Той беше почти влюбен в Шарлот, най-голямата дъщеря на лейди Оксфорд, единадесетгодишна и вече красива, за която беше съчинил ново посвещение на „Чайлд Харолд“. Той се чувствуваше така доволен от себе си и от другите, както никога досега, и неприятностите му се струваха далече, на сто и петдесет мили оттук. Триумф за езическата му философия.

Лейди Каролайн обаче все още не беше приела поражението си. Тя знаеше, че Байрон е в Ейуд и го ревнуваше. Познаваше добре лейди Оксфорд. Преди няколко години двете жени бяха водили научна кореспонденция на следната тема: „Познаването на гръцкия език пречиства ли страстите или ги възпламенява?“ Случаят с лейди Каролайн даваше ясен отговор.

Всеки ден пристигаше по едно писмо от нея, ту за Байрон, ту за лейди Оксфорд. „Скъпа моя Аспазия, Байрон ми е сърдит! Бихте ли му казали, че не съм направила нищо, с което да го обидя, и че съм нещастна — съзнавам, че му написах едно хапливо писмо. Но аз му поисках хиляда пъти извинение. Сигурно съм му омръзнала, разбирам го от писмата му. Повече няма да му пиша, повече няма да го отегчавам, но го помолете да ми прости.“ Лейди Оксфорд не отговори. Лейди Каролайн заплаши, че ще дойде, че ще пише на лорд Оксфорд, че ще се самоубие. Двамата влюбени четяха заедно тези патетични писма с голямо презрение. За философи, последователи на Лукреций, тонът им беше непоносим.

Байрон държеше съюзничката си, лейди Мелбърн, в течение на действията на „неприятеля“: „Каролайн заплашва да си отмъсти със самоубийство; нейна воля… Не мога да живея, без да обичам някого. Намерих обект, който напълно ме задоволява и който, доколкото мога да преценя, не е по-малко доволен от мен; и двамата желаем спокойствие и (след всичките смешни истории от последния сезон) аз намирам в спокойствието двойно удоволствие… Имам да свършвам много свои неща в кратко време; нямам, разбира се, нито миг за губене с тази личност… Не мисля дори да Ви описвам ужаса, който изпитвам отново при мисълта за някои нейни постъпки. Това чувство стана част от природата ми; то отрови бъдещото ми съществуване. Не знам кого ще обичам, но до последния миг от живота си ще мразя тази жена. Сега знаете какви са чувствата ми! Те ще бъдат същите до смъртния ми одър. Не й обяснявам това под тази форма, защото не искам да я правя нещастна, но душевното ми състояние по отношение на нея е такова, че не желая да я виждам повече, докато двамата не се озовем в Дантевия ад…“

Лейди Мелбърн одобряваше тази негова непоколебимост и го предупреждаваше с безпощадна точност за променливите настроения на снаха си: „Ако познавам добре Каролайн, Вие не сте се отървали. Видях две писма, писани от нея в един и същ ден, в едното говори колко е щастлива и радостна, за разни големи вечери и т.н., в другото — лицемерно — за нещастието си и за привидното си спокойствие и примирение, тъй като подобни чувства не са й в природата, вероятно скоро ще научите точно обратното.“ Само жените могат да разрушават така ожесточено тъжните лъжи на други жени. И малкото доверчивост и съжаление, останали у Байрон, нямаше да устоят дълго време пред изваждащата го от заблуждение мъдрост на лейди Мелбърн.

Известно време той отговаряше на лейди Каролайн от учтивост, но след като тя безразсъдно продължаваше да го обсипва с плачевни и едновременно с това яростни писма, Байрон, силно раздразнен (и може би под влияние на лейди Оксфорд), й написа едно рязко писмо: „Лейди Каролайн, аз не съм Ви вече любовник и понеже с неприличното си за жена преследване ме принуждавате да Ви го кажа… разберете, че обичам друга, чието име би било некоректно да споменавам. Ще си спомням винаги с благодарност доказателствата, които съм получил за предпочитанието, което проявихте към мен. Ще продължа да бъда Ваш приятел, ако Ваша милост ми позволи да се наричам такъв; и за да Ви докажа добрите си чувства, Ви предлагам следния съвет: излекувайте се от суетата си, която е смешна; упражнявайте глупавите си капризи върху друг и ме оставете на мира. Ваш покорен слуга Байрон“.

Може би той нямаше да се отнесе толкова грубо, ако можеше да я види, защото тя будеше съжаление. Поведението й беше като на луда; тя гравира върху копчетата на облеклото на своята прислуга Ne crede Biron. Подправи почерка на любовника си и съчини лъжливи писма, за да изтръгне от издателя Мъри един портрет на Байрон, който самият той й отказал. Организира в Брокет Хол една странна церемония, по време на която релефно изображение на Байрон бе изгорено, а млади девойки от селото, облечени в бяло, танцуваха около кладата. Самата тя, облечена като паж, рецитираше (хвърляйки в огъня кошница с къдрици, книги, пръстени и писма на Байрон) стихове, които тя бе съчинила по този случай:

Играчки лъскави, горете,

докато славим пламъците с весел глас.

Светете, пламъци, светете,

докато златото блести от вас!

Тя има глупостта да изпрати описание на тази церемония на Байрон, който го препрати на лейди Мелбърн със следната забележка: „Дълъг разказ за един празничен огън, изпълнен с имена на местни благородници, с пажове, златни вериги, кошници с цветя, с нея самата и други идиотщини.“

През февруари 1813 година лейди Безбъро, пристигнала отново в Лондон, поиска среща с Байрон и остана още веднъж смаяна, че е толкова неромантичен. Чрез една обратна връзка на наследствеността майките винаги споделят малко от лудостта на дъщерите си. Тази съжаляваше за приключението, но след като злото бе вече дошло, поне й се искаше драмата да бъде красива. Разумният Байрон я разочарова. „Лейди Безбъро беше ужасена от липсата на романтичност в мен и, общо взето, остана поразена от поведението ми.“

Тя искаше да издействува за дъщеря си една среща с Байрон; лейди Оксфорд (много разумно) се противопостави. Уилиям Лам, като намери жена си обляна в сълзи, реши, че Байрон я е обидил, отказвайки да я приеме. „Това наистина е смешно: ако говоря с жена му, той се обижда, ако не й говоря, тя е обидената.“ Лейди Мелбърн го посъветва да приеме срещата в присъствието на свидетел, Байрон каза, че ще се съгласи само ако свидетелят бъде лейди Оксфорд.

Накрая срещата се осъществи от само себе си на един бал у лейди Хиткът. Присъствуваше и лейди Мелбърн, с големи пера, забодени в белите коси; тя беше тогава на шестдесет и една години и все още една от най-привлекателните жени на вечерта. Там беше и лорд Грей Шеридан. Светлината на свещите, отразена от големите кристални канделабри, моделираше меко красотата на жените. Изведнъж тълпата се разтвори, за да огледа с жив интерес пристигащия с накуцване Байрон, който изглеждаше блед и „почти зловещо красив“. Той се озова лице в лице с Каролайн, която го погледна с обезумели очи.

В този момент оркестърът засвири първите тактове на валс и домакинята, леко притеснена, каза: „Хайде, лейди Каролайн, трябва да откриете бала.“ — „О, разбира се — отвърна Каролайн, — аз съм в много весело настроение“ — и като се наведе към Байрон, прошепна: „Надявам се, че сега мога да танцувам?“ — „С всички тези мъже подред — отговори Байрон саркастично. — Вие винаги сте танцували валс по-добре от всеки и с голямо удоволствие ще Ви гледам.“ Тя танцува, после се почувствува зле и отиде в малката зала, където беше сложена вечерята. Лорд Байрон влезе с една дама под ръка и като я видя, каза: „Възхищавах се на грацията Ви.“ Тя грабна един нож. „Хайде, мила, хайде, но ако искате да разиграете римска трагедия, забийте го във Вашето сърце, а не в моето. Моето вече сте го ранили.“ Тя извика: „Байрон!“, избяга с ножа и никой не видя какво точно стана. Едни казаха, че се е ранила, други, че щяла да припадне, поискала чаша с вода, счупила я и се порязала със стъклените парчета. Така или иначе, тя цялата бе в кръв. Байрон вече бе минал в съседното помещение, когато дойдоха да му съобщят за случилото се. Той презрително каза: „Един от поредните й фокуси.“

Случката предизвика голям шум и един малък вестник, „Satirist“, публикува статия под заглавие „Scandalum Magnatum“. „Предпочитанието на лорд Б. към друг красив обект вбеси така силно лейди К. Л., че в пристъп на ревност тя грабна един нож и се прободе… Казват, че съпругът на дамата е за оплакване, защото опитът за самоубийство не е сполучил. Лейди К. Л. е още жива.“ Няколко седмици по-късно тя има смелостта да посети Байрон в дома му. Той беше излязъл, но тя накара да я пуснат, намери на масата една книга — „Ватек“ на Бекфорд — и написа на първата страница: „Спомняй си за мен.“ Когато се върна, Байрон намери книгата отворена и видя този толкова познат почерк. На един дъх написа:

Да си спомням аз за теб! Често ще си спомням аз;

знай: за теб ще да си спомня и мъжът ти всеки ден!

Няма теб да те забрави вечно ни един от нас,

че лъжлива бе към него, а чудовище — за мен!

Нищо по-типично за характера на Байрон от това свързване на любовника с мъжа в обвинението срещу жената, чието най-голямо — и всъщност наистина непростимо — престъпление беше, че го обича.

В действителност на него му бе дошло до гуша. Ако любовта трябваше да води до такива приключения, най-благоразумно беше да се избягват жените. Дори Чародейката, която беше толкова разумна, понякога го бе карала да страда. Непостоянна и свободолюбива, случваше й се да проявява внимание към друг мъж, като си оставаше в същото време приятелка на Байрон. Тогава лорд Оксфорд потъваше още по-навътре в гората, а Байрон се виждаше отстранен за известно време по един неприятно откровен начин. Той узнаваше всеки път от нея истината и ставаше все по-тъжен, че я губи, защото уважаваше жестоката й откровеност:

Ти не си фалшива, а непостоянна…

Ти обичаш силно, но напускаш скоро.

Тримата крояха приятни планове за едно пътуване в Сицилия, когато лорд Оксфорд, разтревожен от глупавите приказки на някакво семейство, реши — както обикновено става — да ревнува жена си от лорд Байрон точно тогава, когато той самият имаше пълни основания да бъде ревнив. Лейди Оксфорд бързо потуши бурята в душата на стареца с успокоителни лъжи, но бе взето решение, че тя ще отиде на пътешествие в Средиземно море сама с мъжа си и, както писа Байрон, „щели да бъдат много щастливи и да имат много деца“. Тя замина на 28 юни 1813. „Лейди Оксфорд отпътува вчера и сега, скъпа лейди Мелбърн, бъдете така добра да не ми говорите повече за нея. Ако трябва да ви кажа истината, чувствувам се много повече в положението на Каролайн, отколкото съм очаквал.“

Бележки

[1] Тит Лукреций Кар — латински поет, роден към 98 г. пр.н.е., умира към 53 г. пр.н.е. — Б.пр.

[2] Мълчание (англ.). — Б.пр.

[3] Висш египетски сановник, чиято жена напразно се опитвала да прелъсти прислужника му Йосиф. — Б.пр.

[4] Освободени от всякаква мъка, освободени от опасности (лат.). — Б.пр.

[5] Магьосница от „Одисея“ на Омир, която, за да задържи Одисей при себе си, превръща другарите му в свине. — Б.пр.