Андре Мороа
Байрон (11)

XI
Мускетарите от „Тринити“

Какво да прави по-нататък в живота? Човек не може да го прекара само с плуване и писане на стихове. Към края на юни Байрон се върна в университета с намерение да се сбогува с него. Видя отново хубавия двор на „Тринити“, тревистите брегове на реката Кам. Беше толкова отслабнал и лицето му бе придобило такива изтънчени черти, че нито преподавателите, нито другарите му, нито портиерът можаха да познаят в него пълничкия младеж от предишната година. Строгият режим и спортът му бяха придали вид на млад аскет. Изглеждаше като „хубава, осветена отвътре алабастрова ваза“. На бледия му, прозрачен тен ярко се открояваха кестенявите му, с медни отблясъци коси (вече не така силно рижави, както в детството му) и сиво-сините очи, които гледаха неспокойно изпод дългите, полупритворени черни мигли. Сред студентите, които го наблюдаваха, застанали под колонадите на манастира на Невилс Корт, той забеляза един младеж, който му се стори познат и който също го гледаше колебливо; това беше момчето от хора, Едълстоун. Той се готвеше да напусне Кеймбридж; беше беден и щеше да постъпи като чиновник в една лондонска търговска къща.

Силно развълнуван от тази среща, Байрон предложи на Едълстоун да внесе за негова сметка една сума в търговската къща, за да стане съдружник, или пък да напусне Лондон, щом Байрон навърши пълнолетие, за да отидат да живеят заедно в Нюстед. „Кралица Елизабет“ от Саутуел веднага бе информирана за събуждането на тази стара привързаност: „Явно е, че го обичам повече от всяко друго човешко същество и нито времето, нито разстоянието са оказали някакво влияние върху чувствата ми (въпреки че те са толкова променливи)… С една дума, сигурно ще засрамим с постоянството си лейди Елинор Бътлър и мис Пънсънби, Пилад и Орест^[1], остава само да изживеем една красива драма като Нис и Евриал^[2], за да засенчим Йонатан и Давид^[3]. Може би аз съм по-привързан към него, отколкото той към мен. Миналата година, когато бях в Кеймбридж, се виждахме всеки ден, лете и зиме, без да е имало миг на досада между нас, и всеки път се разделяхме с все по-голямо съжаление. Надявам се някой път да мога да Ви го представя. Той е единственото същество на света, което ценя, макар че изпитвам приятелски чувства към много други.“ Лейди Елинор Бътлър и мис Пънсънби бяха две жени, известни с това, че живееха неразделно вече тридесет години, обличаха се като мъже, ходеха с напудрени перуки и „изглеждаха точно като двама пенсионирани духовници“.

Когато Байрон бе напуснал Кеймбридж, великолепно мебелираните от него стаи бяха дадени на друг студент, Матюс. Байрон се запозна с него и го намери за твърде приятен. Матюс беше умен и образован младеж, който пишеше еднакво добре и на латински, и на английски. Минаваше за надменен, но прие Байрон дружелюбно. Когато му даваше стаите, неговият tutor му бе казал: „Мистър Матюс, съветвам ви да внимавате да не повредите някои от тези мебели, защото лорд Байрон е млад човек с буен нрав.“ Матюс бе останал тогава очарован от тези думи и когато някой негов приятел отиваше да го посети, той му препоръчваше да хваща предпазливо дръжката на вратата, „защото лорд Байрон е млад човек с буен нрав“. Матюс прие хазяина си, шегувайки се малко язвително с „буйния му нрав“. Байрон се запозна при него с още неколцина интелигентни студенти и съзря възможността да живее в Кеймбридж в много по-приятна от миналогодишната среда. Интересите му го теглеха към интелектуален живот, а условностите — към разпуснат. Но у тези нови приятели той откри една интересна смесица от лекомислие и разум, която им позволяваше да бъдат интелигентни, без да пропадат. Как не ги познаваше от по-рано? През първата му година в Кеймбридж те го бяха презирали. Какво бе представлявал той тогава? Едно дебело момче, сакато, стеснително и неоправдано надменно. Тогава всички го избягваха. Сега обаче той беше автор на една стихосбирка, която цял Кеймбридж бе прочел; беше хубав; затворените някога за него кръгове сега се отваряха гостоприемно. Всичко това му беше ясно, той се чувствуваше щастлив и реши да се върне през октомври за още една година.

Още с пристигането си той се настани отново в стаите си и от този момент нататък стана част от една сговорна дружина. На челно място в нея беше Матюс, от когото Байрон много се възхищаваше. Извън учението той обичаше да се забавлява. Въпреки културните си интереси занимаваше се с бокс, с плуване, но не плуваше добре, защото държеше главата си прекалено високо над водата. Байрон, опитният плувец, му каза, че ще се удави, ако не се научи по-добре да изпъва тялото си. А Матюс от своя страна критикуваше с неудържима разпаленост идеите на Байрон и накрая успя да унищожи и малкото, което бе останало у него от Абърдийн. Той не вярваше в нищо. Подиграваше се и с бога, и с дявола. Под влияние на Волтер Байрон отдавна бе изгубил вярата си, но душата му бе обзета от дълбок смут. Дръзките разсъждения на Матюс насърчиха скептичните му идеи.

Другият близък приятел на Байрон от тази последна година в Кеймбридж беше различен. Джон Кам Хобхаус, син на голям търговец от Бристол, израснал в семейство с напредничави либерални разбирания, беше също като Матюс ерудиран млад човек. Той пишеше едно есе за произхода и смисъла на жертвоприношенията (което Байрон наричаше „Вашето есе върху вътрешностите“). Хобхаус вземаше участие в забавленията на групата, но с известна въздържаност и предпазливост, каквато Матюс не познаваше. Докато другите плуваха, той ходеше на лов с хрътки и това го отдалечаваше някак от тях. Тонът на Матюс не допадаше много на Хобхаус; той също не беше верующ, но се държеше по-сериозно. Убеден либерал, той бе основал сред студентите клуб на либералите и Приятелско дружество, което се разпадна след няколкомесечно съществуване, защото членовете му много се караха помежду си. Той ненавиждаше Бурбоните и големият възторг към Наполеон, който изпитваха и двамата с Байрон, веднага ги сдружи.

Всъщност Хобхаус имаше дълбок вътрешен подтик към сериозния живот. Той държеше на известното политическо влияние, което вече бе успял да си извоюва в университета. Беше обективен и казваше недостатъците на приятелите си в очите, а не зад гърба им, което беше почтено. Матюс и Хобхаус си разменяха заядливи писма: „Вашият меланхоличен характер, Хобхаус…“ Първата година Хобхаус беше гледал презрително този млад накуцващ лорд, който по глупашки начин се правеше интересен с бялата си шапка и светлосиви костюми, но Хобхаус обичаше поезията и в „Часове на безделие“ бе открил раждащия се талант. Към женските капризи на Байрон той проявяваше чисто мъжка другарска снизходителност. В малката група на Байроновите приятели той представляваше Здравият разум, а Матюс — Фантазията.

Последният от четиримата мускетари, които властвуваха в „Тринити“ през 1808 година, беше Скроуп Дейвис. По маниери той напомняше за Бръмъл, царя на дендитата. В облеклото му обаче нямаше нищо крещящо. Спокоен, сдържан, пълен с остроумие, той говореше със сух и хаплив тон, на който силното му заекване придаваше допълнително очарование. Дейвис беше най-големият съперник на Байрон в плуването и гмуркането. Той прекарваше по-голямата част от времето си в игра на комар — печелеше често, защото беше спокоен и съобразителен. Байрон играеше само за да се хареса на Дейвис, което му струваше упреците на Хобхаус: „Вие наистина трябва да оставите картите. Не е ли крайно недостойно и скандално да Ви виждат всяка нощ в най-долната компания на града?“

Но в групата Хобхаус представляваше малцинство, така че животът в „Тринити“ през тази година беше доста весел. Байрон беше довел един нов приятел, една опитомена мечка. Ръководството на колежа го попита какво смята да я прави. „Завеждащ катедра“ — отвърна той. Отговорът му не се хареса много. Освен това при Байрон пристигаха за вечеря от Лондон жокеи, картоиграчи и разни жени. Въпреки всичко Хобхаус високо го ценеше. В този младеж, когото никой не бе възпитавал, наистина нямаше нищо недостойно. Той проявяваше безгранична смелост, голямо желание да се излага на опасност заради другите и притежаваше едно чудесно качество — съчувствие към по-нискостоящите от него. От тримесечния си доход — сто двадесет и пет лири — той отделяше редовно пет лири за стария Мъри, прислужника на Нюстед. Трудното му детство го бе научило искрено да състрадава на бедните. Той раздаваше щедро и вечно беше без пари. Продължаваше да прави заеми и цифрата на дълговете му се качваше стремглаво нагоре. „Дали да не продам титлата си? — питаше той Хансън. — Колко струва едно баронство? Петнадесет лири? Това все пак е нещо за човек, който няма и пукнато пени.“ През януари 1809 година той дължеше повече от три хиляди лири на лихварите, осемстотин на мисис Байрон и хиляда на различни жени. През март писа: „Между нас казано, добре се наредих; дълговете ми, точно пресметнато, ще достигнат до пълнолетието ми девет или десет хиляди лири.“

Байрон работеше и същевременно водеше бурен живот. Първото издание на „Часове на безделие“ беше изчерпано. Той подготвяше друго, но подчинявайки поета на капризите и настроенията на човека, той съкращаваше или прибавяше текстове в зависимост от чувствата, които го владееха — любов или омраза. От известно време го предупреждаваха, че срещу него се готви враждебна и яростна статия за „Единбург ривю“, големия шотландски либерален орган. Откъси от нея били вече четени у лейди Холънд. Байрон посрещна болезнено тази новина. Въпреки това очакваше нападението в добро настроение и писа на Бийчър: „Кажете на мисис Байрон да не им се ядосва много и да се приготви духом да посрещне и най-голямата враждебност от тяхна страна.“

Броят излезе едва в края на февруари 1808 година; Байрон трескаво го отвори и прочете: „Поезията на този млад лорд е от такова естество, че съществуването й не е допустимо нито от боговете, нито от хората. За да смекчи престъплението си, благородният автор изтъква на преден план като аргумент своето непълнолетие. Може би иска да ни каже: «Вижте как може да пише един малолетен? Тази поема наистина е съчинена от един младеж на осемнадесет години… Тази пък — от един шестнадесетгодишен юноша…» Но… уви! Всички ние помним поемите, написани от Поуп^[4] на дванадесет години, и без да се изненадваме, че гореспоменатите стихове са написани от млад човек, смятаме, че това е най-обикновена авантюра, към каквато могат да се насочат в живота си девет от десетима средно образовани англичани и че десетият би написал по-хубави стихове от лорд Байрон.“ После анонимният критик го упрекваше, че изтъквал лордската си титла; обясняваше му, че римите и стъпките не представляват още поетично изкуство и в заключение осмиваше тона на Байроновия предговор: „Както и да съдим поемите на този малолетен благородник, изглежда, че трябва да ги приемем такива, каквито ни се предлагат, и да се радваме, че ще бъдат последните. Той не очаквал никаква облага, както твърди, от издаването им и независимо от това дали ще има успех, или не, едва ли щял да бъде склонен да публикува повече. Ето защо да приемем това, което ни се поднася, и да бъдем признателни. Какво право имаме ние, клетниците, да бъдем взискателни? Ние сме вече достатъчно щастливи, че сме получили и толкова от човек с положението на този лорд, който не живее на таван, а е господар на Нюстед Аби.“

Статията беше жестока. Настойчивият упрек за произхода на един младеж представляваше всъщност своего рода обратен снобизъм, не по-малко глупав от другия. В тона липсваше обективност и мярка. Байрон четеше поразен. Някакъв посетител, който влезе точно в момента, когато дочиташе статията, като го видя така потресен, запита: „Да не ви предизвикват на дуел?“

Хобхаус каза, че не бил далече от самоубийство. На вечерята със Скроуп Дейвис Байрон изпи три бутилки вино, за да удави гнева си, но нищо не можа да го успокои така, както стиховете, в които изля възмущението си. След първите двадесет стиха той се почувствува по-добре.

Кой беше авторът на това нелепо нападение? Дълго време Байрон мислеше, че е Джефри, главният редактор на списанието; в действителност това беше Хенри Бруъм, човек с всестранно насочена злоба, който можеше да критикува еднакво неточно един физик, както и един поет, и чиято статия за теорията на вълнообразното движение на Иънг се равняваше по некомпетентност и грубост на статията за „Часове на безделие“. Той всъщност не причини никакво зло на Байрон. Големият поет Уърдсуърт влезе при Чарлс Лем със списанието в ръка и каза: „Не мога повече да понасям тези хора! Ето един млад човек, един лорд, който е публикувал малка книжка с поезия, и веднага го нападат, като че ли, ако не живееш на таван, не можеш да бъдеш поет. Аз пък твърдя, че ако този младеж продължи да твори, от него ще излезе нещо.“

Първото намерение на Байрон беше да напише и публикува колкото може по-бързо една сатира срещу враговете си, но за щастие разбра, че е по-добре да изчака и че най-хубавият отговор ще бъде една сполучлива поема. „Съжалявам, че мисис Байрон толкова много се е оскърбила. Що се отнася до мен, тези хартиени снаряди само ме научиха да издържам на стрелба.“ Те му спечелиха и един нов приятел, Френсис Ходжсън, млад преподавател от „Кингс колидж“, който му написа няколко мили думи.

На 4 юли 1808 година Байрон получи от университета диплома за Magister Artium^[5] и напусна Кеймбридж. През тази последна година той много се промени. „Хароу“ беше времето на сантименталните, любовните приятелства; Кеймбридж му разкри интелектуалното приятелство. В тази суха и сурова атмосфера на цинизъм той дишаше добре. Пред Хобхаус, Дейвис, Матюс можеше да се покаже такъв, какъвто смяташе, че е — освободен от калвинизма, непостоянен в любовта, най-после свободен. Но може ли човек някога да бъде свободен, след като е имал такова детство?