Андре Мороа
Байрон (19)

XIX
Най-близкото място за кацане

Сърцето ми кацва винаги на най-близкото място.

Байрон

В кореспонденцията с лейди Мелбърн героините на Байрон бяха обозначени с по една буква. Каролайн беше К., Анабела — Вашата А., Огъста — моята О. или понякога, когато трябваше да е по-тайнствен, я отбелязваше само с кръстче. Откакто бе станало това кръвосмешение, единственото желание на лейди Мелбърн беше да види някоя нова изкупителна буква, прибавена към тази опасна азбука. Но възможно ли бе това? Байрон до лейди Мелбърн. „Опитах с всички сили да победя демона в себе си, но резултатите са много слаби, защото средството, с което преди рядко не съм успявал, в този случай се оказа несполучливо. Искам да кажа — прехвърлянето на чувствата ми върху друг обект… Наскоро имах чудесна възможност, при която не бях обезкуражен. Бях изпълнен с добро желание, но чувството, че правя нещо насила, всичко развали и ето, че отново съм това, което знаете. Но понеже не съм свикнал да хленча пред Вас, днес няма да Ви занимавам с мислите си.“

Веднага след заминаването на Огъста той беше поканен да прекара известно време извън града у Джеймс Уедърбърн Уебстър — доста посредствен млад човек със светлоруси коси, с когото се беше запознал в Кеймбридж и го бе срещнал по-късно в Атина. Уебстър беше самохвалко, нетактичен, недискретен, но тъй като Байрон имаше чувство за хумор, проявяваше снизходителност към животни от тази порода. Преди една година, когато се бе оженил за лейди Франсис Анзли, той бе помолил Байрон да стане кръстник на първото му дете. Молбата беше очаровала Чайлд Харолд. „Ако е момче…“ — беше писал Уебстър. „А защо не и ако е момиче“ — бе отговорил ядосано Байрон. Всъщност се роди момче.

Лейди Франсис беше доста хубава, но изглеждаше прекалено крехка. Като гледаше бледия й тен и трескавия блясък в очите й, Байрон се питаше дали ще оживее. Сестра й, лейди Катрин Анзли, беше също така крехка. И двете бяха руси, с дълги извити клепки и тъжни очи с дълбоки сенки. Уебстър, жизнерадостен и доста пълен мъж, никак не хармонираше с почти болезнената грация на сестрите. По време на вечерята грубите му шеги предизвикваха леки признаци на досада у жена му и балдъзата му. Байрон се забавляваше мълчаливо, като не пропускаше нито една тяхна въздишка, и се наслаждаваше на всичко това като любител. След вечеря мъжете оставаха сами край бутилките на масата. Байрон се изказа много ласкаво за лейди Франсис и Уебстър засия. Той се гордееше с жена си, но беше и много ревнив. Байрон обаче започваше да познава нравите и странностите на съпружеската порода и умееше повече от всеки да укротява звяра. През цялата вечер той грижливо избягваше да обръща внимание на жената на своя домакин и стигна с безразличието си до границата на нелюбезността. Уебстър реши, че този Дон Жуан, за когото разказваха толкова лоши неща, е изключително тактичен, а Байрон действително се чувствуваше приятелски настроен, ни най-малко не беше заинтересуван и нямаше никакво желание да тревожи съпруга.

Но този съпруг сам създаваше благоприятни за Байрон условия, молеше го да го покани отново да му гостува в Нюстед, където беше прекарал известно време предишния месец и отблизо се бе наслаждавал от прелестите на една от благосклонните нимфи на абатството.

Вечерта Байрон писа на лейди Мелбърн: „Ако имах лоши намерения, можех великолепно да предприема нещо, но аз съм станал толкова добродетелен или ленив, че няма да се възползувам дори от такъв приятен случай… Той ми предлагаше така настойчиво да го заведа там, че аз му отговорих с подобаващата откровеност, че може да замине, когато поиска, но че аз ще остана да се занимавам в отсъствието му с неговата къща — предложение, което на мен ми се стори чудесно, но на него, изглежда, никак не му хареса. За да ме разколебае, той ми прочете цяла проповед за добродетелите на жена си, като завърши с това, че по всичките си духовни и телесни качества тя приличала много на Христос! Мисля, че ако я бе сравнил с Дева Мария, щеше да бъде по-подходящо.“ Когато на другия ден Байрон напусна Астън Хол, съпругът най-сърдечно го покани да ги посети отново. Жената не каза нищо, само продължително го изгледа. Щеше ли да дойде отново? „Няма кой да го кара да ревнува освен викария и домоуправителя — а аз нямам никакво намерение да се жертвувам. Не знам какво точно й трябва на тази дама… Тя все пак очаква да бъде нападната и изглежда готова за блестяща отбрана; името ми на развратник ме бе изпреварило и спокойното ми и безразлично поведение толкова я изненада последния път, че тя започна да мисли себе си за грозна, а мен за слепец или нещо по-лошо…“

Тази тъй похвална въздържаност би трябвало да осигури на Байрон спокойно пребиваване. Но мъжете обикновено не виждат действителната същност на нещата. На мястото на истинския образ те виждат фиктивния, създаден от приказките. Ако Дон Жуан се въздържи да погледне някоя жена, приписват му се най-страшни намерения. Така и горкият Байрон пожела веднъж да уважи мира в едно приятелско семейство, здравето на една крехка жена и ето че съпругът стана нервен, раздразнителен и го заподозря — такова безразличие крие сигурно опасни планове.

Байрон до лейди Мелбърн:

Уебстър става нетърпим. Дразни се от италианските ми книги (Данте и Алфиери) и ме моли да не ги показвам на жена му, защото — дяволите да го вземат! — езикът им можел да й причини безкрайно зло!!! Питам го как са Станъпови, наши общи приятели, а той ми отговаря: „Я кажете, така ли питате и за жена ми другите хора?“ Както виждате, изглежда, че моята добродетел води със себе си възмездието — защото никога, нито с думи, нито с действия, не съм задирял жена му… Тя е хубава, но не е нещо изключително, прекалено слаба и безжизнена; но има добър характер и нещо интересно в маниерите и осанката; разбира се, аз никога не бих помислил за нея или за която и да било, ако останеше до мен, защото нямам нито търпението, нито самоувереността да пристъпя пръв, ако не ме пресрещнат по средата на пътя.

И наистина, понеже не беше самомнителен, Байрон никога не пристъпваше, ако не беше сигурен, че ще го пресрещнат. „Мога да заявя — беше казал той напълно честно, — че никога не съм съблазнил никоя жена.“ Той с изненада следеше любовните си успехи така, както и литературните. Леснодостъпността на жените продължаваше да го удивлява и в същото време дълбоко да го възмущава. Още с пристигането си в Астън Хол той беше убеден, че не представлява никакъв интерес за тази млада, спокойна, руса жена, която го гледаше доста хладно изпод дългите си мигли. Но както по-голямата част от Елвирите^[1], лейди Франсис беше готова да измине малко повече от средата на пътя. Тя уреди да останат сами с Байрон в залата за билярд.

„Преди това ние бяхме в приятелски отношения; спомням си, че ми беше задала странен въпрос: «Ако една жена харесва някой мъж, а той не го е разбрал, как да му даде знак?» Забелязах също, че играем билярд, без да броим ударите; това ме накара да предположа, че щом моите мисли не са погълнати от привидното ни занимание, то и мислите на партньорката ми също не са. Доволен от успеха си, но в желанието си да получа повече, предприех една непредпазлива стъпка — с перо и хартия, — написах едно послание в проза, доста нежно и доста сносно… Разбира се, поемах риск. Как да й го дам? Как ще бъде прието? То бе много добре прието и поставено недалече от сърцето, за което бе предназначено; в същия момент видях в стаята да влиза този, който трябваше по това време да бъде в Червено море, сатаната притежаваше поне малко вежливост. Тя запази самообладание, но и листа… Писъмцето ми успя — нещо повече дори (в този момент ме прекъсва il Marito^[2] и аз продължавам да пиша пред него; носи ми в ръкопис някакъв политически памфлет, написан от него, който трябва да разчета и да похваля — ще се задоволя с похвалите; ох, отиде си!), предизвиква отговор, не особено утвърдителен, но с много приказки за добродетелта и възвишената любов, която интересува най-вече душите — нещо, което не разбирам много добре, като лош метафизик; но обикновено всяка любов завършва и започва платонично и тъй като моят прозелит^[3] е само на двадесет години, имаме време да стигнем до нещо сериозно. Надявам се все пак, че духовният период няма да продължи много дълго: във всеки случай трябва да се опита… Спомням си, че при последното ми преживяване ходът на нещата беше съвсем обратен и както съветва майор О’Флаерти, «първо се сражавахме, после се обяснявахме». Засега положението е такова; безкрайни взаимни обяснения, меланхолично настроение; което за мое съжаление бе забелязано от Мавъра, и толкова доказателства за любов, колкото могат да се дадат за това време, на това място и при тези обстоятелства… Лека нощ, връщам се при билярда.“

И така, след този изненадващ ден Байрон, който бе дошъл със сърце, запълнено от друга, започна една от най-неочакваните авантюри (и което беше по-важно) — една платоническа авантюра. Лейди Франсис му беше казала, че каквото и чувство да изпълва сърцето й, той няма да получи друго доказателство освен това признание. Той й бе отговорил, че й е всецяло отдаден, че приема поставените условия и че никога без нейно съгласие няма да направи и най-малък опит да я отклони от обещанието й… Всецяло отдаден? Нима беше искрен? Толкова бързо ли бе забравил Огъста? И той самият се чудеше. Но наистина беше така и най-малко той можеше да се лъже. Тази млада крехка жена, почти момиче, го бе развълнувала. С целомъдрено сърце, защото не бе познавала дотогава друг мъж освен грубия си marito, тя напомняше на Байрон за Мери Чауърт — все още властвуваща в душата му тема. „Сладка като спомена за погребана любов.“ Един ден беше написал този стих. От всички гробове, сред които обичаше да живее, гробът на покойната му любов бе най-скъп на сърцето му. Сантиментален под маската на презрението, неизлекуван напълно от надеждата, той мразеше лицемерната чистота, която бяга само за да бъде гонена, но ценеше нежните чувства, щом усетеше, че са искрени. Свенливият вид, мълчанието, бледото лице имаха за него много по-голяма сила, отколкото страстните излияния на Каролайн Лам.

Байрон винаги приемаше фактите такива, каквито са. Както и сега — за първи път от няколко месеца го интересуваше друга жена освен Огъста. Той писа на довереницата си: „Вчерашният ден промени мислите ми, желанията ми, надеждите ми, самия мен и с това ще Ви доставя допълнително доказателство за моята слабост. По известни причини Вие няма да ми се сърдите, като научите, че съм напълно различен от онова, което бях… Ще признаете, че всичко друго, каквото и да е то ще е по-добро от последната история; а аз не мога да съществувам, без да обичам някого. Ще се смеете на неспирното ми непостоянство, но като си спомните обстоятелствата, които ме накараха да прекъсна последната си връзка, няма да считате приключването й за мой каприз.“

Уебстър взе хиляда лири стерлинги назаем от Байрон, да съблазни някаква продажна графиня. Байрон се показа двойно по-щедър, защото му зае хилядата лири и не се възползува от това оръжие, за да завладее лейди Франсис. Той никога не беше водил такъв живот. Бледоликата млада жена с дълги мигли сядаше до него и го гледаше с любов, без да говори.

Самият той също мълчеше. Жестовете им не бяха по-красноречиви; леко докосване на ръцете, някоя открадната целувка. Нощем и двамата не спяха, за да си пишат безкрайни писма. На сутринта приличаха на призраци. Тя предаваше на Байрон дългите си послания в някоя книга или между страниците на нотна тетрадка, като продължаваше да гледа мъжа си в очите със замечтан и благ поглед.

Чувствата на Байрон бяха доста объркани. Той все повече се предаваше на очарованието на тази невинна сантименталност. Тя му поиска къдрица от косите; той отряза една и й я даде. Някога се бе поколебал да направи такава жертва за Каролайн Лам и й бе дал къдрицата на един лакей. Тогава това му се бе сторило много забавно. Но да изиграе така крехката лейди Франсис, му се струваше чудовищно.

Накъде го водеше всичко това? Към дуел? Към отвличане? Беше готов и на едното, и на другото. Играта му доставяше твърде голямо удоволствие, за да играе ролята си докрай. Впрочем роля ли беше това? Любовта идва с играта. „Ако той поиска да ми пререже гърлото, едва ли ще му бъде трудно. Аз естествено няма да отвръщам на удара с удар на човек, когото съм наскърбил. Ако пожелае да му служа за мишена, няма да мога да му откажа това удоволствие…“ „Десет дни… само десет дни, откакто съм дошъл тук за първи път, а колко се промени животът ми… Защо? Тя е хубава, много хубава, изящна… Ужасно романтична, с пламенни чувства. Характерът й? Кой знае… Интелигентна е. Пише хубави писма, макар че стилът й е малко немски… Има приятен глас. Не говори безсмислици, поне пред хората. Когато сме двамата, разбира се, понякога се разнежва до глупост. Може ли и да бъде другояче между двама млади, вързани само с платонична любов?“

Платоничната любов има своето очарование. Тя дава стойност на дребни неща, на разменени цветя, на прошепнати стихове. Тя носи безкрайна наслада само с едно стискане на ръката, с една въздишка, с лекото докосване на една малко по-разперена рокля. Лесно достъпното обезценява любовта, както банкнотата — монетата. Толкова пъти разочарован, Байрон не се отегчаваше в тази пасторална история. Опасността от малка семейна война, приятното чувство за нежния и чувствителен съюзник, всичко това занимаваше съзнанието му и го задържаше.

Все пак Дон Жуан не беше човекът, който може вечно да живее с платонична любов. Дори ако темпераментът му би издържал, гордостта му не би го понесла. На това приключение липсваше печатът на притежанието. Дори само заради лейди Мелбърн, но той трябваше да победи. За съжаление от всички английски замъци Астън Хол беше най-малко пригоден за осъществяване на това намерение. Можеха да си устройват само краткотрайни срещи, благоприятни за задъхани целувки. Оставаше нощта, но разположението на местата не позволяваше нощни посещения.

Веднъж бе станало дума групата да се премести за два-три дни от Астън Хол в Нюстед. Поддържан от жените, Байрон подхвана отново разговор за този забравен проект. Уебстър не възрази. Прекрасната нимфа го примамваше.

В Нюстед Байрон се чувствуваше на своя почва. Имението още повече засили собственото му обаяние. Той показа своето готическо абатство, своето езеро, алеята на монасите, красивия манастирски фонтан. Изпразни на един дъх пълната с вино чаша-череп пред възхитените очи на лейди Франсис. Разходи я из парка; под големите дъбове ги следваха елени и сърни. Усети, че тя е изпълнена с уважение и покорност. В тази толкова добре позната нему къща една нощна среща не беше трудна. В полунощ невинните влюбени се срещнаха сами, далеч от всички останали.

„Денят, в който останахме напълно сами, беше почти фатален — още една победа като тази, и аз като Пир ще бъда погубен — стигна се до това: «Аз съм изцяло във Ваша власт. Признавам го. Предавам Ви се. Не съм студена, както и да изглеждам за другите, но знам, че няма да мога да понеса последствията, които ще настъпят. Не мислете, че това са само празни думи. Казвам Ви истината, — а Вие постъпете както желаете.» Дали сбърках? Пощадих я. В поведението й имаше нещо толкова особено — някаква плаха решителност — никакви сцени — нито дори съпротива; но въпреки това нещо — не знам какво точно — ме убеди, че тя е искрена. Не беше обикновеното «не», което безброй пъти сме чували, произнесено по един и същи начин, а тонът и изразът й… Но аз пожертвувах много — в два часа след полунощ, далече от всички — с дявола, който ми шепнеше, че това са празни приказки… И все пак не знам дали трябва да съжалявам — тя изглежда толкова благодарна за снизходителността ми — едно доказателство поне, че не разиграваше обичайната свенливост от благоприличие, която често пъти в подобни случаи е толкова досадна. Питате ме дали съм готов да отида «докрай»… Отговарям Ви — да. Обичам я.“

Няколко дни той бе разкъсван от силна вътрешна борба. Тя се постави изцяло на негово разположение. „По-добре, отколкото да Ви виждам недоволен — казваше тя. — По-добре да направя всичко каквото искате, отколкото да Ви оставя да обикнете друга.“ Той се чувствуваше обезоръжен; виждаше му се толкова слаба, толкова бледа; отгатваше, че сълзите й са готови да бликнат. Какво да прави?

Съжали я и я пощади. „Тя много се страхуваше от дявола, а аз не се ползувам дотолкова с благоразположението му, че да задоволявам собствените си страсти с цената на сигурното нещастие на другия.“ Грешка ли беше? Дали не пожертвува най-хубавите чувства, които някога би изпитал? Твърде възможно, и лейди Мелбърн сигурно пак щеше да каже, че той не познава жените. Но това нямаше значение, той не претендираше, че ги познава. За първи път от дълго време бе доволен от себе си. В един момент на слабост се бе осмелил да отстъпи пред добродетелта, която грижата за славата му го подтикваше да потъпква. Тази добродетел беше собствената му награда. „За щастие, защото друга той не получи.“ Една сутрин влюбените се разделиха — Байрон — силно развълнуван, лейди Франсис — непроницаема. А Джеймс Уедърбърн Уебстър подари на Байрон за спомен от тези петнадесет дни една табакера, украсена с пламенно посвещение.