Андре Мороа
Байрон (2)

II
Гордънови от Гикт

Бат беше моден курортен град с минерални извори. Младият вдовец отиде да разтушава мъката си по хубавите, извити като полумесец тераси и там срещна едно сираче, шотландската наследница мис Катърин Гордън от Гикт. Ниска, пълна, червендалеста и с дълъг нос, тя съвсем не беше хубава, но със смъртта на баща си бе станала собственица на имуществото му и притежаваше двадесет и три хиляди лири, от които три хиляди налични пари — твърде удобни за изплащане на неотложни дългове, — а останалото се състоеше в имението Гикт, в рибарници със сьомга и акции в една банка в Абърдийн.

Катърин Гордън не беше хубава, но имаше добър произход и „се гордееше като Луцифер“ с името си — едно от най-благородните в Шотландия. Първият laird^[1] или владетел на Гикт, сър Уилям Гордън, беше син на граф Хънтли и на Анабела Стюърт, сестра на Джеймз II. Но макар историята на рода да започваше с крал, трудно би могъл човек да си представи по-трагично продължение. Уилям Гордън — удавен, Алегзандър Гордън — убит, Джон Гордън обесен заради убийството на лорд Мъри през 1592 година, друг един Джон Гордън обесен през 1634 година, защото убил Валенщайн — Гордънови сякаш висяха обесени на всяко едно клонче от родословното си дърво. Феодалните, почти варварски нрави се бяха задържали в Шотландия много по-дълго време, отколкото навсякъде другаде. Един Гордън можеше без колебание да нападне насред пътя адвоката на Абърдийн, заради това, че се е осмелил да конфискува коня на някой от приятелите му, и кралските власти не бяха в състояние да накарат гражданите да грабнат оръжие и да заловят виновния — те благоразумно отказваха. Така се бе създал един опасен род от благородници разбойници. Буйният им нрав се проявяваше още в тяхното детство. През 1610 година трима млади Гордънови се бяха барикадирали в училището на Абърдийн и се защищаваха цялата нощ със саби и пистолети. Побойничеството им беше в кръвта. Те така се раждаха. Шестият laird, съзнателен злосторник, казваше: „Не мога да се въздържа. Знам, че ще умра на ешафода. Ръката ми има лоши инстинкти.“

В продължение на цял век тези благородници от Гикт тиранизираха селата на Севера. Шотландските балади бяха изпълнени с подвизите на тези жестоки, обаятелни и цинични мъже. Една от тях разказва историята на един Гордън, който бил обожаван от жена си, а той самият обичал жената на Бигнет. Бил осъден на смърт, защото убил пет сирачета, тъй като искал да се домогне до богатството им. В деня на екзекуцията жена му отишла да моли краля за прошка:

О, Джорди, Джорди, обичам те от цялото си сърце, никаква ревност не може да промени любовта ми. Само птиците в небето, що летят по две, знаят колко те обичам.

Тогава кралят, силно развълнуван, помилвал виновния, а Гордън, като излязъл на свобода, извикал на жена си, която го спасила:

Само пръст от ръката на Бигнет, струва колкото цялото ти красиво тяло.

Такива били владетелите на Гикт, белязани с трагична съдба, и въпреки че през XVIII век засилената кралска власт успя да ги принуди да спазват законите, насилствената смърт продължи да ги спохожда. Алегзандър Гордън се удави; синът му Джордж Гордън също се удави (безсъмнено по своя воля) в реката на Бат. Той беше бащата на тази Катърин Гордън, която няколко години по-късно се влюби в красивите очи на капитан Байрон, и то така страстно и отчаяно, както някога е била влюбена нейната баба от баладата.

Тя бе отгледана от баба си, също шотландка, от рода Дъф, която я беше възпитала в духа на строгата пестеливост, типична за родния й край, беше й дала добро образование и й бе всадила традиционните за рода си свободолюбиви идеи по отношение на политиката. Катърин Гордън обичаше да чете; тя пишеше на вид разпилени писма, но имаше лек и жив стил. Наследила бе суровия нрав и прекалено енергичната ръка на Гордънови, но и тяхната смелост. Доказа го, като на тринадесети май 1784 година в Бат — града, в който се бе самоубил нейният баща — взе за съпруг един от най-безпътните мъже.

Младото семейство се настани да живее в красивото имение Гикт, но беше зле посрещнато от роднините и приятелите на Гордънови. Капитан Байрон пренесе в този пуритански край своите разгулни навици. В Гикт се танцуваше и пиеше по цели нощи. Братовчеди на мисис Байрон, които бяха дошли една събота вечер, се питаха дали тези хора ще уважат поне неделята. „Танците спряха в момента, когато часовникът удари полунощ.“ Шотландците гледаха с презрение този чужденец, този южняк, този англичанин, който пилееше на вятъра едно шотландско богатство. Укоряваха и безразсъдната наследница, която се мислеше за хубава, кичеше се с коприна и пера, криеше под гердани късия си врат и бе успяла да се омъжи само заради парите си. Анонимни стихоплетци й го казваха направо:

Едно момче развратно от Англия дойде;

шотландците не знаят дори рода му кой е.

Поддържа той жени, без наем да си плаща.

Имението в Гикт бързо ще да разруши.

А един друг:

Омъжи се ти, омъжи се за Джони Байрон,

имота ти в Гикт бързо да разори.

Стихоплетците не грешаха. Младият англичанин пилееше бързо богатството на Гордънови. Най-напред се стопиха трите хиляди лири налични пари, после капитанът накара жена си да продаде акциите си в Абърдийнската банка, накрая и риболовното право. Горите на имението бяха изсечени и осем хиляди лири взети назаем срещу ипотека. В Гикт имаше чапли, които от стотици години виеха гнезда близо до езерото. Старо фамилно поверие отдаваше на присъствието на тези птици пророческо значение:

Когато чаплата напусне своето дърво,

имението Гикт ще бъде без земя.

През 1786 година чаплите на Гикт отлетяха в насрещния имот, у лорд Хедо. „Оставете птиците да дойдат — каза той — и не им причинявайте никакво зло, защото скоро и земите ще ги последват.“ На другата година той купи имението за седемнадесет хиляди осемстотин и петдесет лири, които шотландските адвокати решиха да задържат, защото кредиторите бяха започнали да роптаят.

Байронови вече от цяла година бяха напуснали Гикт, защото имението бе станало твърде тежко за поддържане при тяхната бедност. Поскитаха малко из Англия и след като добре се опознаха със съдебните власти, прекосиха Ламанша. Шотландските роднини на мисис Байрон оплакваха „нещастното създание“. Във Франция мъжът й, близък с маршал дьо Бирон, поради родствените си връзки, и приятел с мнозина видни аристократи, започна да играе комар, ухажваше жените, живееше нашироко и затъваше в дългове. В това време Катърин Гордън водеше скромен живот по шотландски и без да се обезсърчава, се зае с отглеждането на малката Огъста. В Шантии, където семейството остана по-дълго време, Огъста се разболя много тежко и за нея се грижеше мащехата й. „Още си спомням с ужас — писа й тя двадесет години по-късно — за многобройните безсънни нощи и за мъчителните дни, които прекарах до Вашето легло, обляна в сълзи, докато Вие лежахте безчувствена и почти на прага на смъртта. Оздравяхте наистина по чудо и благодаря на господа, че изпълних дълга си.“ Тя наистина нямаше за какво да се упреква. Обожаваше своя Бирон, чието име произнасяше по шотландски, като провлачваше „р“-то; тя го обичаше заради хубостта му и смелостта му, но се страхуваше от бъдещето. В 1787 година Катърин забременя. Като наближи моментът на раждането, тя пожела да се върне в Англия. Бабата на Огъста по майчина линия, лейди Хоулдърнъс, предложи тогава да вземе обратно детето и то остана при родителите на майка си.

В Лондон странната потомка на Стюъртите намери апартамент в един доста елегантен квартал. В това състояние, в което жените имат толкова голяма нужда от закрила, тя се чувствуваше изоставена; капитанът живееше в Дувър и в Париж. Той идваше при нея само за да й поиска пари и ги получаваше благодарение на голямата й слабост към него; после за няколко дни ги изхарчваше. Единственият човек, който се грижеше за нея, беше адвокатът Джон Хансън, на когото я бяха препоръчали нейни приятели от Абърдийн, а съпругата му, от своя страна, й посочи бавачка и акушер. Детето се роди на 22 януари 1788 година и бе кръстено Джордж Гордън Байрон, защото едно родово завещание изискваше наследникът на Гордънови от Гикт да носи и тяхното име. Това беше и цялото наследство.

Още със завръщането си в Англия мисис Байрон научи, че е разорена. Продажбата на Гикт се бе оказала безполезна при апетита на капитана да изяжда по едно имение на месец. Щом изплатяха някоя полица, появяваше се друга. Джон Байрон си знаеше, че е непоправим. „Не мога да отговарям за себе си“ — казваше той. По едно време намисли да отиде да живее в страната на галите. „Но там сигурно ще извърша нови лудории, ще купя коне, може би хайка ловджийски кучета.“ Шотландските адвокати пишеха на клиентката си тревожни писма. Нова полица за четиристотин лири, подписана от Джон Байрон, им била представена от някакъв парижки адвокат; същата седмица трябвало да изпратят петдесет лири на мисис Байрон и тридесет в Дувър на мистър Байрон. Това не можело да продължава. Парите от Гикт се топели, останали били само четири хиляди двеста двадесет и две лири (от които хиляда двеста двадесет и две били заделени за изплащане на вноските по ипотеката на имението), другите три хиляди били внесени като неприкосновена сума с пет на сто лихва на името на мисис Байрон и нейния син; шотландският адвокат бе натоварил един свой колега от Лондон да отпуска на мисис Байрон сто и петдесет лири доход на малки суми. Първата седмица тя изпрати при него прислужницата си с разписка за сто лири. Той отказа. Няколко часа по-късно прислужницата се върна с разписка за двадесет и пет лири и едно умоляващо писмо.

Катърин Байрон, която беше строго пестелива към себе си и можеше като малцина други да живее със сто и петдесет лири годишно, беше безсилна пред мъжа си. Като научеше, че за три седмици е направил нови дългове за хиляда и триста лири, Гордъновата ярост пламваше: тя раздираше дрехите си, бонетата си; хвърляше съдове по главата на прислужницата, но щом видеше отново очите на своя Байрон, веднага онемяваше. „Мисис Байрон се страхува, че е неспособна да отказва на мистър Байрон каквото и да й поиска той“ — писа лондонският адвокат на своя колега от Шотландия, добавяйки: „Той няма стотинка, а и тя е в същото положение.“

Тя беше на двадесет и три години. Още млада бе наследила голямо име и голямо богатство: позволила си бе да се счита достойна за обич; беше помислила, че е обичана; тя самата още го обичаше. (Девизът й беше: „Само смъртта може да сложи край на чувството ми.“) Трябваше да си признае, че е излъгана, че е ограбена във всяко отношение и останала бедна с мъж, дете, бавачка и дом на гърба. Много жени на нейно място биха се обезсърчили; тя също понякога се обезсърчаваше. В отчаянието си изпитваше силно желание да избяга в Шотландия, в Абърдийн. Не притежаваше вече нито педя земя. Но в суровата и същевременно близка Шотландия нямаше поне да бъде чужденка. В Лондон, преследвана от съдия-изпълнители, се чувствуваше много нещастна. И замина.

Капитан Байрон не я последва веднага. Той беше загубил очарователната лейди Кониърз и четирите хиляди лири рента, които му позволяваха да живее весело с блестящите си френски приятели. Сега бе свързан с една разорена жена, която никога не бе изглеждала хубава, но започваше и смешно да дебелее и въпреки кралската си кръв заприличваше на жена на селски бакалин. Тя искаше да го отвлече в онази строга провинция със суров климат, където един уважаван и добродетелен клан презираше блудния англичанин. Ето защо той не бързаше.

В Абърдийн мисис Байрон намери срещу умерена цена един мебелиран апартамент. Настани се в него заедно с шотландските си прислужнички — двете сестри Агнес и Мей Грей, които се занимаваха и с отглеждането на малкия Джордж или, както го наричаха в Шотландия — Джорди. Детето имаше красивото лице на баща си, но когато проходи, майка му с ужас забеляза, че куца. Краката му бяха нормални по форма, еднакво дълги, но щом стъпеше на земята, глезените му се извиваха. Можеше да стои право само на пръсти. Лекарите, които го преглеждаха, отдаваха това на неправилно акуширане, което се дължало на крайната свенливост на мисис Байрон. Както изглежда, имаше парализа на глезенните сухожилия. Абърдийнският лекар писа на един от известните акушери в Лондон, който поръча специални обувки за детето и ги изпрати в Шотландия, но малкият Байрон продължи да куцука до Мей Грей по улиците на Абърдийн.

Детето беше много умно, чувствително, но с буен характер. Когато се ядосаше, можеше да се сърди като майка си. Още почти бебе, бе разкъсало с безмълвен гняв една своя нова дрешка, гледайки предизвикателно бавачката, защото го бяха смъмрили, че я е изцапало. Възгледите на едно дете за живота се създават още в първите му години. А какво виждаше това дете? Баща му и майка му се бяха опитали да живеят заедно, но се бяха отказали. Озлобена от нещастието, мисис Байрон беше станала силно раздразнителна. „Тя е приятна отдалеч — бе писал мъжът й, — но Ви уверявам, че нито Вие, нито който и да било светец не би могъл да живее с нея дори и два месеца и че единствено аз можех да я понасям. Но боят до добро не води.“ Известно време родителите на Байрон живяха в Абърдийн в отделни апартаменти — единият на Куин стрийт, другият на Брод стрийт, — ходейки си на гости, за да пият заедно чай. Мисис Байрон продължаваше да не устоява пред красивите очи на мъжа си; той успя отново да я убеди да му осигури заем от триста лири, чиято лихва тя плати, и така намали рентата си на сто тридесет и пет лири. С тях тя живееше без стотинка дълг, все така горда като Луцифер, но понякога изпадаше в страшна ярост. Тогава из цялата къща хвърчеше порцелан.

Детето наблюдаваше родителите си с мрачно любопитство. Другите момченца имаха бащи и майки, които живееха заедно, които се обичаха. А неговото съзнание се формираше сред шума на кавгите, упреците и оплакванията. То виждаше, че прислужничките смятаха родителите му за луди същества — опасни, понякога смешни. Но не толкова семейството му го караше да се чувствува различен от другите деца, колкото недъгът му. Защо краката му се кривяха? Толкова се срамуваше от това, че никога не питаше. Един ден на улицата някаква жена се обърна към Мей Грей: „Какво хубаво момченце е този Байрон. И колко жалко, че има такива крака!“ Детето я удари с камшичето си и извика: „Не говорете за това!“ Вечер трябваше да търпи мъчителни процедури, защото се надяваха, че ще го излекуват, като пристягаха краката му с превръзки.

Към края на 1790 година Джон Байрон успя да получи от жена си и от сестра си, мисис Ли, малко пари и да избяга във Франция. Мисис Ли имаше къща във Валансиен. Там и отиде да живее изпадналият в немилост капитан, забъркан във Френската революция, без да я разбира, като продължаваше да задиря прислужничките по странноприемниците и да живее във вечно безпаричие. Няколко писма до мисис Ли разкриват последните подвизи на тази отрепка:

„Валансиен, 1 декември 1790 година… Колкото до мен, аз съм тук, и то влюбен в кого мислите? В една актриса, пристигнала от Париж. Тя е красива и снощи я гледах на сцената… Що се отнася до мадам Шонер, тя наистина ми каза, че ме обича, но беше пияна и аз не знам какво да правя… Тук не се появяват съдия-изпълнители, защото Фани ги хапе, а аз никога не съм в къщи. Всички сме добре, а Жозефина си гледа работата — получава малко пари и много обиди, но това е единственият начин на обноска с нея… Има една нова пиеса, наречена «Раул дьо Креки», в която се казва: «Спасих своя крал, но умирам доволен.» Всички завикаха: «Бис! Да живее кралят! Да живее нацията!», а аз под въздействието на виното и спомняйки си, че прадедите ми са били французи, виках силно колкото другите и сега всички казват: «Този англичанин е голям аристократ.»… Колкото до любовта — вече не се влюбвам, макар тукашните хора да казват, че съм много влюбчив, но непостоянен. Меня ги една след друга, така че поне една трета от жените на Валансиен са били мои; особено ми хареса едно момиче от «Червеният орел», където вечерях една дъждовна вечер… Тя е едра и хубава и още не ми е омръзнала.“ През лятото на 1791 писмата станаха трагични: „Нямам вече нито една риза… Нямам стотинка.“ Бакалинът и месарят отказвали да го хранят. „Имам само една дреха на гърба, и то дрипава… Предпочитам да съм каторжник…“ „Нямам вече нито риза, нито дреха на гърба си, защото тази, която имах, е напълно износена…“ Няколко дни по-късно той починал. Казват, че се самоубил.

Тази смърт причини голяма скръб на жена му, която не бе престанала да го обича. „Скъпа госпожо — писа тя на зълва си, — имате много лошо мнение за мен, щом допускате, че няма да скърбя за смъртта на мистър Байрон. Тя ме направи много нещастна, още повече, че не можах да получа тъжното удовлетворение да го видя, преди да умре. Ако знаех, че е болен, щях да отида да го гледам… Въпреки всичките му слабости (защото те не заслужават по-строга дума) аз винаги искрено съм го обичала. Казвате, че до края бил в съзнание. Говори ли за мен? Дълго време ли беше болен? И къде е погребан? Бъдете така добра да ми пишете и да ми изпратите кичур от косите му.“

Малкият Джордж никога не забрави баща си; той се бе възхищавал от него. Сега оставаше сам в живота с една жена, която с променчивото си настроение ту го заливаше с порой от целувки, ту го засипваше с удари. Той знаеше, че тя е нещастна. Страхуваше се от нея и я съжаляваше. Когато ходеше при Джон Стюърт, учителя по гръцки в Абърдийн, и береше плодове в градината му, Байрон винаги питаше дали може да занесе ябълки „на бедната си скъпа майка“.