Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Byron, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
forri (2011)

Издание:

Андре Мороа. Байрон

Преводач: Мария Дагорова

Редактор: Мария Арабаджиева-Тричкова

Редактор на стиховете: Марко Ганчев

Художник: Радина Цачева

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Йорданка Йовчева

Излязла от печат септември 1985 г.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

XXIII
Меласов месец[1]

И сега още не мога да разбера до каква степен той играеше някаква роля или беше искрен.

Лейди Байрон[2]

 

Колата се движеше към Халнъби, къщата, предоставена от сър Ралф за медения месец на младоженците, и откарваше там една влюбена, неспокойна жена и един нервен, ядосан мъж. Ах, защо се бе оженил? За да спаси Огъста ли? За да приключи връзката с нея? За да задоволи гордостта си? И сега трябваше да прекара целия си живот с тази непозната, сериозна и отегчителна жена, която вече го наблюдаваше и го преценяваше. Някаква неудържима омраза се надигаше в него. И той започна да пее така силно, както правеше, когато беше нещастен.

Пресякоха град Дъръм. Камбаните биеха. „Може би за нашето щастие?“ — каза саркастично Байрон. Полята и горите бяха покрити със сняг. Той заговори. Каза, че този брак бил за него само отмъщение. Новата измислица, за която се бе хванал, изпадайки в смут от това, което бе направил. За опора той винаги бе изпитвал необходимостта да се чувствува герой от някой роман. Но нали бракът го свързваше, поне за известно време, само с една жена? Така да бъде. Драмата ще се играе между нея и него.

Не беше вярно, че се бе оженил за нея, за да й отмъсти. Когато поиска за първи път ръката й, той бе имал наум нещо съвсем друго. Тогава беше желал и се бе надявал да постигне щастие чрез жената, която ще владее чувствата му. Но понеже Анабела не се бе оказала тази жена, той й отреди сега ролята на жертва. Идеята за търпеливо подготвено от момента на първия отказ отмъщение представляваше примамлив сюжет за Байроновото вдъхновение. Той беше харесал историята за Али паша, който заловил похитителя на една от сестрите си четиридесет и две години по-късно и го убил. Crede Biron. Един Байрон никога не забравя. Така разсъждаваше той, подтиквайки сам себе си.

„О! Каква измама на въображението Ви! Нима е възможно жена с Вашия разум да допуска, че би могла да ме поправи?… Имаше един момент, когато можехте да ме спасите; вече е много късно… Достатъчно беше да станете моя жена, за да ви намразя. Когато Ви направих първото предложение, можехте всичко. Сега ще разберете, че сте се омъжили за демон.“ После, като видя, че тя се изплаши, така естествено се засмя, че тя помисли всичко това за шега. Смелостта й, достойнството й, от които близките й толкова се възхищаваха, напускаха Анабела. Питаше се колко ли време Байрон щеше да се отнася така с нея. „Толкова — би отговорил Хобхаус, ако тя би имала възможност да се посъветва с него, — колкото по-дълго време му обръщате внимание.“ Но за съжаление тя му обръщаше внимание. Книгите, които бе прочела, благополучието й, успехите й на младо глезено момиче и самочувствието й съвсем не я бяха подготвили да разбира и укротява човек като Байрон.

Привечер колата спря пред Халнъби. В мрака, под падащия сняг, тази празна къща изглеждаше зловеща. Анабела слезе с изписано на лицето й отчаяние. По време на вечерята той й каза: „Сега сте в моя власт и ще ви накарам да го разберете.“ После заговори за Уилиям Лам: „Сигурно Каролайн Лам е за сърцето на мъжа си като капка вода, която непрекъснато капе — руши и поразява. — И добави със заканителния си, изпод вежди поглед: — Ще видите, че сте си избрали точно такъв човек за съпруг.“

Той нарече периода, който следваше, „меласов месец“ и този непостоянен месец никога не е бил едновременно толкова сияен и толкова забулен в облаци. Байрон беше най-ужасният, но и най-привлекателният съпруг. Имаше моменти, когато лошото му настроение се вдигаше като утринна мъгла. Тогава разговорът ставаше интимен и весел; той се забавляваше, карайки жена си да бъбри по детски разни безсмислици. Наричаше я Пипин — ябълка ренета, присмиваше се на спокойствието й и тези мигове на добри отношения ставаха за Анабела най-приятните спомени, защото бяха редки, „извори в пустинята“ — казваше тя. После, щом доловеше в някой неин израз по-сериозна отсянка, от страх, че тя ще попадне в онова настроение, което наричаше проповеднически сантиментално, той ставаше груб. Опияняваше се от собствения си жесток тон, не можеше да се въздържи и казваше всичко с безмилостна откровеност. Анабела беше на двадесет и две години и не знаеше нищо за живота; това, което откриваше, беше съвсем различно от онова, което си беше представяла.

Тя имаше до себе си едно забележително и в същото време наивно същество. Байрон беше болезнено докачлив и притежаваше почти невероятен егоизъм по отношение на всичко, включително и физическото си състояние. Говореше неуморно за здравето си, за някой паднал косъм или болен зъб. Честолюбието му обаче го спираше да говори за недъга си. През първите дни не й каза нищо за него; а тя, в желанието си да освободи съвместния им живот от това притеснение, първа заговори по този въпрос, след като бе прочела една статия на Еразъм Дарвин върху болестите на волята. Дарвин казваше, че пациентът може да облекчи състоянието си, ако говори свободно за болката си. Действително от този момент той прие, че тя знае, но винаги с пресилен смях казваше „краченцето ми“. Когато се разхождаше на пътя и отдалеч се чуеха стъпки, той внезапно спираше и оставаше неподвижен, за да не би някой непознат да го види, че куца, или пък започваше да тича. Мразеше да го наблюдават; всеки поглед, отправен към него, предизвикваше пристъп на гняв.

Байрон веднага се постара да обори моралните възгледи на Анабела. „Трудна е само първата стъпка“ — казваше й той. Вечер се опитваше да й доказва, че не съществува никаква истина нито в религията, нито в морала. И завършваше с предизвикателен вид: „А сега променете ме, ако можете!“ Тя не правеше и опит да отговаря. Казваше си, че прошката, примирението, смелостта и веселото настроение ще бъдат най-добрите средства да му докаже, че не всички хора са лоши. Това, което той наричаше религия, беше онази мрачна доктрина — откриваше тя, — която бе оказала силно влияние върху него в детството му и съчетана с двете години, прекарани в мюсюлманския свят, беше формирала неговия фатализъм. Анабела не разбираше така действията на Провидението: „Аз вярвах в живото присъствие на господ при тези, които желаеха да бъде неговата, а не тяхната воля.“

Преди да заживее с Байрон, тя го бе смятала за скептик, последовател на Волтер. Сега виждаше, че истината е съвсем друга. Мисленето на съпруга й бе повлияно от Волтер, но един латентен калвинизъм владееше дълбоко съзнанието му. Той повече от всеки друг се чувствуваше подтиснат от някаква божествена воля, но в неговите очи божията справедливост не познаваше състраданието. Религията му представляваше страх, който предизвикваше бунт в душата му. Той вярваше, че едни са определени за небето, а други за ада и че той принадлежи към последните, откъдето произлизаше естествената му омраза срещу тирана на вселената и отчаянието, което го водеше към разгулен живот. Един ден, след бурен спор, той се отпусна в едно кресло и каза на жена си: „Най-ужасното от всичко, е че вярвам!“ Когато мислеше за онзи бог, който се радваше на страданията на своите създания и може би им се надсмиваше, Байрон дълбоко се възмущаваше. „Цялото зло — отбелязваше с тъга Анабела — идва от онази злощастна вяра от детските му години, която отрича завръщането на блудния син.“

Те представляваха наистина трагична двойка, защото качествата на всеки от тях в съчетание с недостатъците на другия можеха да причинят само страдание. Със своите спорове, с обичайната тема на разсъжденията си Анабела връщаше Байрон към сериозната страна на неговата природа. Всъщност, принуждавайки Байрон да мисли за световните порядки, тя го подтикваше да проявява буйния си характер. Неслучайно той харесваше хубавите и малко безразсъдни жени. Спасението беше в лекомислието, на което Анабела не беше способна. Тя беше тънък познавач на човешката психика; великолепно анализираше характера на Байрон. „Неговото нещастие — пишеше тя — е страстта му към силните преживявания, което се среща често у хора с пламенен темперамент, неорганизирано преследващи целите си. Именно отегчението от монотонното съществуване води хората от този тип, макар и добри по сърце, към най-опасните пътища в живота… Тяхната страст да измъчват се дължи на онова, което кара хората да пият или да играят комар.“ По-добра преценка не можеше да се даде, но тя не умееше да извлече от нея необходимите изводи.

Понякога, когато й обясняваше, че всичко е без значение, че моралът е въпрос на климат, на епоха, тя беше готова да му вярва. „Спомням си — казваше тя по-късно — колко силно желаех да се убедя, че моят дълг беше да изоставя всичко заради него, да стана негов роб и негова жертва… Жената не може да обича истински един мъж, ако не го обича с прегрешенията му… Няма друго чувство, достойно да се нарече любов.“ Но неподкупният й разум й отказваше правото на слабост; логиката на Анабела беше прекалено здрава, за да може сърцето й да я промени.

Тя с изненада установи, че той е суеверен. В него съжителствуваха бистър ум и детински страх. Той й разказваше, че в детските си години, прекарани в Абърдийн, изпитвал ужас от близостта на гробищата до дома им. Всяко съвпадение за него беше чудо. Той вярваше в предзнаменования: носенето на черна рокля беше опасно, влетелият прилеп носеше нещастие. Една вечер, като гледаха от побелялата от сняг градина към небето, видяха малко къдраво облаче да приближава луната. „Ако мине през луната, всичко е загубено за мен — каза Байрон. — Ако се отдалечи, спасен съм.“ Облачето мина през луната.

Венчалният пръстен на лейди Байрон (халката на Знатната вдовица) беше твърде голям за пръста й и за да го смали, Анабела намота долната му част с черен конец. „Черен конец!“ — извика Байрон, когато го забеляза, и веднага я накара да го свали. Няколко минути по-късно, както стоеше изправена пред камината, Анабела сложи ръцете си зад гърба и пръстенът падна в огъня. Този случай разтревожи Байрон за няколко часа. Той вярваше в такива странни неща, че тя често се питаше дали не се шегува. Може би малко играеше; винаги бе обичал по-мистериозните неща. Разказваше например, че бил демон, но не в символичен, а в буквален смисъл. Казваше на Анабела, че била от онези жени, за които в Библията се говорело, че са обичани от изгнаниците на рая. Той намираше предсказания дори в книгите, които четеше. Не беше забравил Зелуко и надълго говори на Анабела за него. Зелуко накрая удушваше детето си. Байрон каза: „Така ще стане и с мен. Аз ще удуша нашето дете.“ Той вярваше, че някаква непреодолима сила го тласка към злото. Често казваше: „Моята съдба е да се върна в Ориента; да, аз трябва да се върна в Ориента, за да умра там.“ „Моята съдба“… за него бъдещето беше предварително начертано в съзвездията и в предсказанията. Мисис Уилиямс, гадателката, беше казала, че щял да умре на тридесет и седем години. Той вярваше в това. Лейди Байрон, като образована жена, слушаше често мъжа си с почуда и безпокойство. Луд ли беше той? Или разиграваше комедия? Тя не знаеше.

* * *

Но това не беше всичко. Под тази първа, доста мрачна и загадъчна обвивка на характера му Анабела отгатваше вече съществуването на втора, далеч по-мрачна. Още първата сутрин Байрон получи писмо от Огъста. Той го прочете на Анабела, сияещ от възторг: „Скъпи, единствен и най-добър от всички хора… Какво ще кажете за това?“ — попита я той.

Няколко дни след сватбата им, когато вече бяха в Халнъби, той я накара да се погледне в огледалото, за да види, че малко си приличат. Тя каза, смеейки се: „Като че ли сме брат и сестра…“ Той я хвана за китката и изкрещя: „Къде сте чули това?“ Друг ден, без никакъв повод, но може би защото неосъзнато безпокойство вече смущаваше душата й, тя му заговори за трагедията на Драйдън[3] „Дон Себастиан“, в която ставаше дума за кръвосмешение. Този път Байрон отново изпадна в гняв. Той сякаш изпитваше ужас от тази тема, а постоянно се връщаше към нея. Младата жена наивно се опитваше да разбере истината, като използуваше ученически методи: „Умът и разсъдъкът ми бяха до голяма степен излишни. Трябваше да намеря неизвестното в една задача, на която ми липсваха необходимите данни, за да стигна до решението.“ Тя имаше впечатление, че Байрон се бе оженил за нея не за да й отмъсти, както казваше той, а за да скрие някакво ужасно престъпление, което тя не успяваше да си представи. Питаше се дали не бе имал за любовница някоя жена, която по-късно се е оказала незаконна дъщеря на баща му.

Нощем тя го виждаше как се измъчва от кошмари. Той говореше в съня си. Ставаше и се разхождаше из стаята, като размахваше пистолети и ками. После си лягаше отново и скърцаше със зъби. Тя поставяше глава на рамото му, за да го успокои. „Трябваше Ви по-мека възглавница от моето сърце“ — каза той една нощ. А тя отговори: „Питам се кое първо ще се пръсне, Вашето или моето?“ Веднъж тя спокойно го запита: „Ако сте прелъстили някоя жена, кажете ми. Огъста знае ли?“ Той й призна, че в живота му наистина има една ужасна тайна: „Ще Ви я кажа, след като родите дете.“ Тя често мислеше да избяга, да го напусне, но го обичаше и го съжаляваше. „Тогава за първи път в живота си разбрах какво значи да бъдеш сама с бог.“

А той? Какво мислеше той за тази толкова различна от всички жени, с които бе имал връзка? Понякога тя го трогваше; той й казваше, че е чудесно доказателство за безсмъртието: „Ако нещо може да ме накара да вярвам в небето, това е изразът Ви в този момент. Горкичката, вие трябваше да се омъжите за по-добър човек.“ Той я съжаляваше и въпреки това се държеше хладно. След „Чайлд Харолд“ бе станал актьор в собствения си живот. Никога не бе срещал по-наивна от тази послушна и уплашена жена. Ако тя се бе сетила, че трябва да се усмихва, той веднага щеше да смени ролята си. В този момент имаше нужда от една спокойна епикурейка до себе си, нещо като лейди Оксфорд. Анабела го губеше със сериозното си поведение. Той й го казваше: „От жената искам само да се смее; извън това не ме интересува каква е. Огъста мога да я разсмея с каквото и да е. Никой освен Огъста не ме прави щастлив.“

Как можеше да бъде толкова груб, той, който се мислеше за най-нежния мъж, той, който се укротяваше от присъствието и на най-старата и грозна жена, той, който се бе отнесъл така кавалерски с крехката лейди Франсис? Самият той не го разбираше. Беше истински Байрон. Луд гняв се надигаше в него. „Вие не знаете какво чудовище може да направи от мен една пагубна страст.“ Чувствуваше се пленник на тази жена. Беше я помолил да развалят годежа. Тя беше пожелала да се омъжи за него; беше казала, че няма да съжалява за нищо. И ето я сега — една чужда жена в неговия живот. Може би щеше да има милост към нея, ако му изглеждаше по-беззащитна, но тя прекалено добре криеше слабостта си. Не притежаваше нито неспокойната свенливост на Огъста, нито нежността на плахата лейди Франсис, а един невъзмутим вид и дебели розови бузи. Тя твърдеше, съдеше — беше категорична. Ядеше бавно, методично, докато той приключваше с храненето за няколко минути. Тя говореше за чувствата си. „Само не ставайте сантиментална!“ — крещеше той с вдигнати към небето ръце. Тя се хващаше за думата. „Ако не обръщахте внимание на думите ми — казваше той, — бихме се разбирали много добре.“ Той имаше нужда от спокойствие, от самота; ужасно беше да са непрестанно двамата. Той постоянно я гонеше от стаята с думите: „Нямам нужда от Вас“ или: „Надявам се, че няма непрекъснато да бъдем заедно. Това ми пречи, уверявам Ви.“ А един друг път й каза: „Единствената добра страна на брака е, че освобождава човека от приятелите му.“

Той вече не се съмняваше в близкия край на съпружеската вярност. Един ден беше попитал лейди Мелбърн: „Може ли жененият мъж да има любовници?“ Сега й пишеше: „Възхищавам се от Вашия стил на предпазливост, откакто съм под женска власт, но аз те обичам, лельо, и прощавам всичките ти съмнения относно скорошното ми приключение.“ Старата дама, която считаше, че Байрон бе причинил достатъчно скандали в това семейство, желаеше той да се държи кротко. „Ще Ви дам добри съвети — казваше тя. — Аз съм Вашата бяла врана; избягвайте черната…“ „Предполагам, че черната врана е X — отговаряше Байрон, — но аз продължавам да я обичам, въпреки че има какво да ме спира да обичам някого по същество известно време занапред.“ По същество — лейди Мелбърн много се бе развеселила от този израз: — „Много се смях на Вашето по същество. Дали някой е употребил някога този израз в такъв смисъл?“

Най-напред той бе решил да напуснат Халнъби на 20 януари, за да прекарат 22-ри, рождения му ден, в Сиъм у Милбанкови. В последния момент обаче откри, че 20-и се пада в петък, и заяви, че този ден няма да пътува и че ще тръгнат на 21-ви. Лейди Байрон леко се усмихна. Той се смути и обясни, че петък е мохамеданската неделя, а той имал обичай да я спазва. Не беше в лошо настроение и по време на пътуването й каза, че бракът им няма да върви зле. „Вярвам, че сега вече добре знаете кои въпроси не трябва да повдигате“ — добави той, гледайки я право в очите.

Байрон започваше да открива в нея качества. През тези жестоки седмици в Халнъби тя му беше помагала в работата. Беше преписала „Еврейски напеви“, които той пишеше за композитора Натан. Бяха разговаряли за книгите, които четяха. Тя беше интелигентна. Само да не беше негова жена… Но как да не я счита отговорна за огромната досада от брака? Какво по-ужасно има за човек, който е бил свободен, от тази обвързаност с родителите на жена му, след като никога не е бил обвързан със собствените си родители?… Байрон не без неприязън се срещна отново в Сиъм с „my papa“, сър Ралф. Старият розовичък баронет беше сърдечен, но притежаваше досадни навици и наистина непоправим вкус към дребни шеги, които непрекъснато повтаряше. Имаше една за някакъв овнешки бут, на която сър Ралф толкова държеше, че нареждаше да приготвят печен овнешки бут няколко пъти седмично, за да може да я разказва. Когато оставаше сам с Байрон след ядене, той му декламираше речите си пред данъкоплатците на Дъръм. „Слушам монолозите на тъста си, които той нарича разговор; веднъж ми свири и на цигулка, та малко си починах.“ Понякога изморен, Байрон ставаше внезапно от масата и изоставяше тъста си „да продължи речта пред бутилките, които поне не може да приспи“. Отиваше да размишлява в стаята си, но настъпваше часът за чая и той трябваше отново да се срещне с фамилията. „Сега пък трябва да сляза за чая — пишеше той на Муър, — проклет да е този чай. Предпочитам брендито на Киниър.“ Огъста, нетактична (и може би ревнива), се присмиваше доста в писмата си на този опитомен Байрон. Вечер в салона, който бе служил за храм на венчавката му, той ужасно скучаеше, защото тази част от нощта — най-приятната в Лондон — беше най-досадната в Сиъм.

Колкото родителите на жена му го отегчаваха, толкова тя му ставаше по-близка — съюзник и спасител от другите. Сега я наричаше Пип. „Вие сте една мила Пип — доброто момиче Пип и най-добрата жена на света“ — й беше казал той една вечер, когато му бе занесла цитронада в леглото. От време на време обаче се случваха пак странни неща. Веднъж бяха играли на рими; той предложи да изпратят на Огъста изписаните листа, за да я поразсеят. Жена му каза: „Ще сложа кръстчета на Вашите рими, за да ги отлича от моите.“ Байрон побледня. „Не — каза той, — не ги слагайте, ще я изплашите ужасно много.“ Тя прекара цялата нощ в размисъл — какво ли можеха да означават тези кръстчета?

На морския бряг той се държеше с нея като приятел — весел и добродушен. Там имаше една голяма скала, която наричаха „пухено легло“, и правеха до нея обичайната си разходка. Той я предизвикваше да се състезават в изкачването и се катереше пред нея пъргаво, както винаги, когато тичаше. Това тя наричаше детската страна на неговия характер, състоянието, в което той за кратко време приличаше на игриво и невинно дете. Случваше му се също да говори за себе си като малките деца, в трето лице. Когато изпаднеше в едно от тъжните си настроения, казваше: „Байрон е канарче[4] — да, канарче! — и с горчивина добавяше: — Горкият Байрон — горкият Байрон!“ Анабела се трогваше от унилия тон, който имаше тогава гласът му. Една нощ, към края на престоя им в Сиъм, той й каза: „Мисля, че Ви обичам.“ Това не беше съвсем невъзможно — тя ставаше за него навик, от който той имаше нужда. Сега тя познаваше скокливата му походка, знаеше за пистолетите му нощем до главата, знаеше кои са забранените теми. Ако бяха останали още няколко месеца в Сиъм, Байрон може би щеше напълно да се приспособи към нея — както обикновено ставаше с него.

Байрон писа на Муър:

Живея монотонно и инертно — ям плодове, шляя се, играя досадни игри на карти, скучая, опитвам се да чета стари годишници и вестници, събирам миди по плажа и наблюдавам как никне в градината едно хилаво френско грозде; толкова съм зает, че нямам нито време, нито се сещам какво повече да Ви кажа… Със съпругата си се разбираме чудесно. Суифт казва, че „никой умен човек не се жени“, но според мен за глупавия няма по-приятно състояние. Продължавам да мисля, че браковете трябва да се сключват с договор, но аз съм сигурен, че ще подновя моя веднага след изтичането на срока му дори ако следващият период бъде за деветдесет и девет години.

Беше решено семейство Байрон да замине напролет за Лондон и на 9 март колата отново потегли със съпружеската двойка. На Байрон му се искаше да отседне сам при Огъста в Сикс Майл Ботъм, но жена му настоя да го придружава. Огъста дълго време се колеба, преди да реши да ги приеме. Тя не разполагаше с достатъчно стаи, къщата беше малка, а и не знаеше дали полковникът ще отсъствува. Накрая ги покани. Когато колата напускаше Сиъм, Байрон беше в лошо настроение: „Защо на тръгване майка Ви ми препоръча да Ви пазя? Какво иска да каже? Да не би да сте неспособна да се грижите сама за себе си? Не държах да ме придружавате при това пътуване.“ Анабела каза, че иска да посети Огъста. „Огъста е глупачка — каза той и добави с мрачен тон — О, да, Огъста е глупачка!“ Привечер той стана по-нежен: „Вие се омъжихте за мен, за да ме направите щастлив, нали? Е добре, правите ме щастлив.“

Огъста ги посрещна спокойно. Не каза почти нищо и не целуна снаха си. Двете жени се качиха заедно до стаите и там първа Анабела прегърна Огъста. След вечерята Байрон поиска бренди, започна да пие и посъветва жена си да отиде да си легне. „Ние можем да се забавляваме без Вас, мила моя“ — каза й той, а малко по-късно, когато се качи в стаята, допълни: „Сега, когато съм с нея, ще забележите, че мога без Вас във всяко отношение. Казах Ви, че е глупаво да идвате тук и че по-добре щяхте да направите, ако бяхте отказали.“ Тези думи озадачиха Анабела. Тя помисли, че Байрон е изпитвал някаква страст към Огъста, но че тя го е отблъснала. На другия ден сутринта Огъста посрещна и двамата с обичайното си спокойствие. „Е, Гус — каза Байрон, — станал съм много морален, нали?“ Огъста се смути и каза: „Забелязах вече известен прогрес.“

През този престой мисис Ли беше много мила към Анабела. Като че ли Байрон я преследваше, а тя гледаше да го избягва, но в същото време се страхуваше от него. А той си доставяше удоволствие с все по-директни намеци: „“We must fly, we must part…"[5] Спомняте ли си, Гус, кога написах тези стихове за Вас?"

Анабела беше изненадана от необикновения нежен израз на лицето му, когато гледаше малката Медора. „Знаете ли, че тя е моя дъщеричка?“ — каза той, посочвайки я. Но понеже тя беше негова кръщелничка, изявлението му можеше да се приеме напълно естествено. Той беше поръчал в Лондон две брошки, в които имаше кичури от косите на Огъста, примесени с неговите. И върху двете бяха изписани техните инициали с кръстчета: „О—Б— + + +“. Той даде едната на Огъста и сочейки Анабела, каза: „Ах, ако тя знаеше какво значи това.“ Но лейди Байрон не искаше да разбира. Струваше й се, че неин дълг беше да отблъсква колкото може ужасното подозрение за мъжа си. Тя изпитваше чувство на „безкраен ужас и състрадание“. Обеща си тържествено никога да не показва, че има подобна мисъл.[6]

Въпреки всичко обаче двете А[7] правеха дълги разходки из парка и си говореха приятелски за Байрон. Отчаяна, Анабела започна да се доверява на Огъста. А тя беше учудена от смиреното приятелско чувство, което й засвидетелствуваше снаха й. „Вие сте добра към мене — казваше Огъста, — защото не ме познавате.“ Тя даваше на Анабела съвети за режима, който трябваше да наложи на Байрон. Вярна на своята природа да опростява и най-трагичните събития, тя смяташе, че избухливостта на брат й се дължи на лошото му храносмилане. Той гладуваше, за да не пълнее, а после преяждаше. Тогава страдаше и взимаше големи дози магнезий. Всичко лошо произлиза от това — обясняваше Огъста. Анабела казваше, че Байрон е труден съпруг, когото се надява да спечели с любовта си. Другата отговаряше, че трябва да има надежда, защото навикът има огромна власт над Байрон.

Въпреки искрената доброжелателност на мисис Ли престоят в дома й беше кошмарен за Анабела. Байрон се ядосваше на себе си, на жена си, на сестра си и изпаднал в ужасното състояние на човек, комуто е отказано очакваното удоволствие, пиеше, за да забрави, а приказките му ставаха все по-жестоки. Той принуждаваше Огъста да чете на глас писмата, които беше получила от него през последните две години, писмата, в които говореше цинично за безразличието си към Анабела, за любовниците си. После, обръщайки се към жена си, казваше: „А през това време Вие мислехте, че умирам от любов по Вас!“ Вечер отпращаше рано Анабела и оставаше час или два с Огъста. Лейди Байрон се чувствуваше толкова нещастна, че не можеше да яде. Понякога се затваряше и плачеше, докато се успокои. Тя си казваше: „Невъзможно е… Невъзможно е…“ Веднъж показа на Огъста един цитат от мадам Некер[8]: „Страданията, за които човек не е спомогнал, се забравят, но угризенията се запечатват с времето.“ Огъста го погледна, без да каже нищо, а Анабела остана с впечатлението, че между тях се установи негласно разбирателство.

Към края на гостуването, когато положението стана непоносимо, лейди Байрон потърси спасение в размишлението и забравата. Тя четеше Библията и като намираше там пасажи, които подхождаха на терзанията й, стигна до някакво мистическо настроение. Определи себе си за пазителка на тези две пропаднали създания и реши, че трябва да ги спаси. Но как се спасява човек, когото обичаш, а той те мрази?

Точно по това време Байрон научи за завръщането на Наполеон от остров Елба, за отстъпничеството на кралските войски, за полета на Орела. Тази новина го въодушеви. Значи, неговият малък идол не се бе строшил. „И сега ако не набие Съюзниците, нищо няма да излезе. Щом може да превземе Франция сам, по дяволите, ако не успее да отблъсне нашествениците с помощта на императорската гвардия. Невъзможно е да не бъдеш възхитен и поразен от това възходящо жизнено поприще.“ Лондон беше изненадан и развълнуван. В „Кокоу Три“ хората се обзалагаха по петнайсет срещу пет за Бурбоните. Хобхаус залагаше за Наполеон. На 23-ти се разбра, че императорът е в Париж. Той беше прекосил Франция за двадесет дни. Трицветното знаме се развяваше на пристанищата срещу отвесните скали на Дувър. Една двадесетгодишна история започваше отново.

При други обстоятелства Байрон сигурно би пожелал да сподели тези новини с Хобхаус, с Киниър, но сега изпитваше такова злорадо удоволствие „да дресира тези две жени“, че на драго сърце би останал в Сикс Майл Ботъм. Но Огъста не искаше повече да й гостуват и на 28-и той отведе Анабела. Тя проявяваше, както казваше съпругът й, „симптоми за самопожертвувателност“ и беше сломена.

Бележки

[1] Игра на думи — вместо меден месец. Меласа във фр. език означава и нещастия, беда. — Б.пр.

[2] Единственият документ върху първите седмици от брака е дневникът на лейди Байрон, който не е издаден — с изключение на няколко отделни части, публикувани от мис Майн. Текстът е вълнуващ и звучи искрено. Аз цитирам тук множество пасажи, особено тези, които се отнасят до убежденията на лорд Байрон. За ужаса, който лейди Байрон е запазила от престоя в Халнъби, имаме доказателства в книгата на Хобхаус (П 281), когото не можем да подозираме в пристрастие към нея. Той твърди, че тя винаги изпадала в ужас при спомена за Халнъби. — Б.а.

[3] Джон Драйдън — поет и критик (1631–1700). — Б.пр.

[4] Думата в разговорния френски език означава също и глупак. — Б.пр.

[5] Трябва да отлетим, трябва да се разделим (англ.). — Б.пр.

[6] Според документите изглежда, че ако лейди Байрон от този момент е имала подозрения за отношенията на Байрон със сестра му, то Огъста и Байрон, въпреки непредпазливите приказки на последния, са били изненадващо сигурни в тайната си. Всъщност в разменените през 1816 година писма между лейди Байрон и мисис Ли лейди Байрон пише на зълва си, че „още през първата седмица на брака им тази мисъл я влудила“, а Огъста отговаря на 15 юли 1816 г.: „Заблуждението — за което вече Ви споменах, — че Вие изобщо не подозирате нищо, неволно ме е карало да Ви причинявам или увеличавам страданията… Спомням си сега «някои неща», за които намеквате. Бихте могли да прибавите и други, за които също съм се лъгала. За мен това е един кошмарен сън… Често съм си мислила, че би трябвало всичко да Ви разкрия. Но тайната изглеждаше дълг при тези обстоятелства.“ В мемоарите на лейди Байрон четем още: „Тя (Огъста) ми каза, че никога не е допускала за моите подозрения освен през лятото на 1815 година, когато показах открито, че желая тя да ни напусне. Но Огъста често бе казвала на Байрон, че той говори пред мен такива неща, от които всяка друга жена би стигнала до истината. Когато я обхващаха подобни съмнения, той я успокояваше.“ — Б.а.

[7] Името на Огъста в англ. език започва с буквата А. — Б.пр.

[8] Мадам дьо Стал. — Б.пр.