Габриел Места
Сянката на Ксел’Нага (9)

Глава 7

Дълбоко в открития космос, заобиколен от най-мощните военни кораби на експедиционната флота на Протосите, екзекутор Коронис потърси уединение в своите покои на борда на командния кораб, носача^[1] „Куел’Ха“. Там военачалникът можеше да размишлява на спокойствие върху своята мисия и върху участта на цялата раса.

Чрез нервните си окончания той можеше да почувства всички лоялни протоси, които служеха на борда на корабите от неговата флотилия — учените, изследователите и строителите от кастата на Калаите, свирепите и отдадени на своята кауза войници от военната каста на Тамплиерите. Коронис усещаше дори строгата религиозна каста на Съдиите, които контролираха изпълнението на настоящата мисия и следяха за придържането към каноните на Кала.

Екзекуторът се стремеше да постигне умиротворение и покой в своята душа, но му пречеше тягостното чувство, обзело целия му екипаж. Усещаше дълбоката им мъка, предизвикана от провала. Раменете на Коронис се превиха и островърхите пагони на неговата униформа провиснаха печално.

Айур, родният свят на Протосите, бе подложен на опустошителна атака от страна на зергите и почти беше унищожен, но по това време експедиционната флота на екзекутора бе била далече от касапницата. Въобще не бяха успели да се притекат на помощ. Бяха се провалили и цялата раса на Протосите бе застанала на ръба на пълното изчезване.

Това беше твърде тежък товар, който да носи на своите плещи.

Коронис седеше в полирания си стол за медитация и държеше в люспестите си ръце малко парче изтъркан, но все още искрящ кристал. Един търговец му беше разказал, че именно този къс бил използван от древния пророк Кас, когато открил Пътя на Кала. Кала, телепатичният съюз, който най-сетне беше обединил протосите и беше сложил край на Хилядолетната борба, разединявала цивилизацията им в продължение на векове.

Коронис не знаеше дали митът, обгърнал произхода на този Кайдарински кристал, беше истина или просто бе поредната измишльотина, скалъпена от търговец, стремящ се да продаде стоката си на по-висока цена. Достатъчна му беше мисълта, че е възможно историята да е вярна. Често използваше вещта, за да концентрира мисловната си енергия.

Сега непроницаемите му златистожълти очи горяха като малки слънца, втренчени дълбоко в кристалната структура и едновременно устремени към далечните ъгълчета на вселената. Челото му се набразди, докато той се концентрираше, веждите им се събраха, а украсените му с пагони рамене се напрегнаха. Лишеното му от устни лице остана приведено.

Преди много десетилетия Съветът на протосите беше изпратил Коронис и експедиционната му флота дълбоко в открития космос, възлагайки им дългосрочна мисия далеч отвъд периферията на Сектор Копрулу. Протосите бяха дълголетна раса. Десетилетията и дори вековете не бяха от особено значение за тях и Коронис беше горд, че са избрали именно него. Преди да замине му бяха присвоили титлата екзекутор — висок ранг, който малцина притежаваха — защото мисията му се считаше за изключително важна.

Екзекуторът и неговата флота бяха изпратени да намерят каквато и да е следа от еретичните тъмни тамплиери, които бяха отказали да се присъединят към Кала и страняха от обединеното общо съзнание на протосите. Съдиите от Съвета не можеха да се примирят с пагубното влияние на отцепниците върху протоското обществото и бяха заповядали тъмните тамплиери да бъдат присъединени към останалата част от расата или да бъдат унищожени. Коронис никога не беше смятал, че тъмните тамплиери са някаква особена заплаха и би предпочел да остави изгнаниците на спокойствие, но подобни решения се вземаха от фанатичните политици от Съвета, а не от него.

Екзекуторът проявяваше много по-голям интерес към втората част от своята мисия — да търси останки от древната раса на родоначалниците Ксел’Нага, които бяха създали Протосите като свои любими деца. Последните открития доказваха, че Пътешествениците бяха създали и враждебните Зерги, вероятно с намерението те да изместят Първородните. Този факт беше породил силно разочарование сред неговите сънародници, особено след загубата на родната планета Айур.

Докато Коронис размишляваше над тези нерадостни теми, Кайдаринският кристал започна да свети с тихо бучене. Екзекуторът черпеше сила от него и постепенно мощта на реликвата увеличаваше способността му да усеща мъката и отчаянието, които се бяха загнездили дълбоко в съзнанието на неговия екипаж.

Екзекуторът затвори блестящите си очи и отдалечи своя ум от Кайдаринския камък. Досега, след толкова десетилетия прекарани в безплодно търсене, „Куел’Ха“ не беше открил никакви следи от Ксел’Нага, нито пък беше намерил някой от тъмните тамплиери.

Експедиционната му флота бе мощна сила, която би могла да промени изхода от битката със зергите при Айур. Вместо това, години наред те бяха пропилявали времето си тук, в периферията на населената част от космоса. Коронис не разполагаше с нищо, което да осмисля самотата по време на това продължителното отсъствие от дома. Трипръстата му ръка стисна отчаяно дългия пъстър шарф, който обозначаваше неговия ранг — един величествен символ, който сега му изглеждаше напълно безсмислен.

Автоматичната врата на входа към покоите на екзекутора се плъзна нагоре и внушителната фигура на съдия Амдор застана на прага с пламнали, червено-оранжеви очи. Пурпурната му роба падаше на дипли около неговото тяло, веейки се като отражение на мрачното му настроение. Пагоните, инкрустирани със скъпоценни камъни, и покритият с метални плочки шлем на главата придаваха на съдията застрашителен вид. Разбира се, това беше нарочно търсен ефект.

Като влиятелен политически представител на Съвета, Амдор не се чувстваше длъжен да проявява учтивост към Коронис. Това би могло да доведе до противопоставяне между двамата, но командирът беше лоялен към своята раса и мисията си и избягваше да отвръща на критиките, с които строгият съдия го обсипваше от време на време.

Амдор изглежда смяташе, че екзекуторът е виновен за провала на тяхната експедиция.

Еволюцията бе лишила протосите от говорен апарат и устни, с които да оформят своите слова. Вместо това, те общуваха чрез насочена телепатия. За съдията беше обичайно да фокусира умствените си потоци извънредно точно, тъй като постоянно се страхуваше, че някой подслушвач може да долови неговите мисли. За съжаление, това правеше импулсите му твърде силни и понякога те причиняваха на Коронис пристъпи на слабо главоболие. Командирът никога не показваше това, а просто изслушваше всичко, което съдията имаше да му каже.

— Този позор продължи твърде дълго, екзекуторе. Експедиционната ни флота трябва да се завърне на Айур. Твърде късно е да се включим в голямата битка срещу Зергите, но поне можем да помогнем за възстановяването на планетата. Трябва да спасим всичко, което можем. Обърни „Куел’Ха“ обратно към дома.

Наистина, Свръхразумът на Зергите беше унищожен и планетата беше спасена, макар и с цената на много жертви и опустошена земя. За да извърши това, героят Тасадар бе съчетал мощта на Кала с тайни, научени от Празнотата. Съдията Амдор беше заклеймил действията на обявения за предател Тасадар като презряна ерес, гнусно подражание на тъмните тамплиери. Коронис обаче не можеше да критикува героя.

Щеше му се да бе присъствал там, за да види края. Сигурно е било изумителна гледка…

Без да бърза, екзекуторът прибра Кайдаринския кристал и се изправи от стола си за медитация. Оправи своя шарф и нагласи островърхите си пагони.

Очевидно умственият му контрол не беше толкова прецизен, колкото този на съдията, защото Амдор бе доловил част от неговите размишления:

— Тасадар не беше никакъв герой! — мисленото му послание бе много остро. — Той пожертва предаността си към Кала, за да постигне слава и краткосрочни придобивки за себе си!

Изненадан, екзекуторът погледна към Амдор, който все още стоеше в коридора пред неговите покои:

— Но той се пожертва, за да спаси Протосите! Не мисля, че бихте могли да припишете егоистични мотиви на това, което извърши Тасадар.

— Най-великото нещо, което постигна този предател, беше опустошението на Айур! — отсече в отговор Амдор — Сега, след пагубния резултат от това бедствие, най-сетне имаме възможност да се пречистим, да изгорим онези еретици, които като тумор съсипваха предаността ни към Кала. Много бих желал да се завърна у дома, за да помогна на Съвета да предотврати подхлъзването ни по мрачната, погрешна пътека на тъмните тамплиери!

Командирът се съгласи неохотно, защото не виждаше никакъв смисъл да спори. В крайна сметка, той също искаше да се върне у дома.

— Съществувам, за да служа на Кала — отговори формално екзекуторът.

Когато двамата стигнаха до мостика на кораба — носач, Коронис седна на яйцевидния команден стол на „Куел’Ха“. Съдията застана до него като строг родител. Като че ли не беше убеден, че военачалникът ще изпълни своето обещание.

С помощта на псионичния усилвател, екзекуторът изпрати послание до всички умове на протосите от неговата флота:

— Връщаме се у дома! Имаме много работа за вършене при нашите семейства, в нашите градове, на нашия свят. Не бяхме там, когато Айур се нуждаеше най-много от нас и сега трябва да посветим живота и съзнанието си на това да му помогнем… да компенсираме това, че ни нямаше, когато останалите имаха нужда от нас.

Почти веднага Коронис долови вълната от облекчение и ентусиазъм, която премина през екипажа — надеждата ги изваждаше от меланхолията. Двигателите на носачите и съпровождащите кораби на флотата започнаха да набират мощност. Навигаторите се заеха да изчисляват траекторията, която щеше да ги отведе обратно в сърцето на обитаваната от Протосите част от космоса.

Внезапно, миг преди флотилията да потегли, псионичните приемници — паяжини от сензори, втъкани в корпусите на корабите — уловиха мощния импулс на някакво послание.

Беше далечен, чуждоземен сигнал.

Тайнствени тонове завибрираха в съзнанията на Коронис, Амдор и останалите протоси от екипажа. Импулсът носеше отчаян зов, самотен писък, неразгадаемо съобщение.

Пулсиращият сигнал, натрапчив и някак познат, продължаваше да пили нервите на екзекутора. Съдията също стоеше вцепенен, прекалено объркан, за да предприеме нещо.

Когато далечният зов най-накрая престана, всички протоси бяха като зашеметени. Коронис насочи умствената си реч към Амдор, въпреки че други, които бяха наблизо, също уловиха част от развълнуваните му мисли:

— Този сигнал е от Ксел’Нага! Разпознавам символите и тоновете. Не ги ли чухте? Съобщението е… спешно.

— И много мощно — отговори съдията. — Но какво устройство на Ксел’Нага би могло да излъчи толкова силен и ясен сигнал, че да успее да ни достигне чак тук?

Амдор обърна острия си поглед към техниците, които обслужваха комуникационното оборудване на мостика на „Куел’Ха“.

Един от офицерите отправи бърз мисловен поток към съдията:

— Проследихме сигнала обратно до една малка планета. Ненаселена, доколкото ни е известно.

Коронис проучи координатите и бързо изчисли колко време щеше да отнеме на експедиционната флота да стигне дотам.

— Съдия, този сигнал ни предоставя възможност да предотвратим провала на нашата експедиция. Ако действително намерим функциониращо устройство на Ксел’Нага, ще изпълним поне онази част от мисията ни, която се отнася до издирването на Пътешествениците. Ще се завърнем на Айур като герои. Така ще можем да вдъхнем надежда на нашия народ.

Съдията кимна:

— Ако сигналът наистина принадлежи на Ксел’Нага, тогава той може да се окаже предзнаменование. Ние сме Първородните и съдбата ни е да възстановим изгубеното величие на нашата раса. Откриването на устройството, което е изпратило сигнала, може да се окаже огромна стъпка напред към постигането на тази цел.

— Ен таро Адун — каза Коронис, използвайки древния поздрав, който буквално означаваше „В името на Адун.“ Адун беше велик протоски герой.

— Ен таро Адун — отговори съдията разсеяно. Той вече кроеше новите си планове.

Чувствайки се уверен за пръв път, откакто бяха пристигнали ужасяващите новини от Айур, екзекутор Коронис заповяда на един наблюдател^[2] незабавно да отпътува към източника на тайнствения сигнал.