Габриел Места
Сянката на Ксел’Нага (44)

Глава 42

Следвайки ярката диря, оставена от лазерния маркер на Макгрегър Голдинг върху фасадата на артефакта, ядрените ракети се гмурнаха през мъгливите, буреносни облаци на Бекар Ро. Приличаха на мълнии, запратени от някое разгневено божество.

Призракът тичаше с все сила по голите скали, бързайки да се отдалечи от обречения артефакт. Зад него чуждоземците започнаха да вдигат лица към небето, забелязали вещаещите гибел огнени дири, спускащи се от далечните кораби в орбита.

Връхлитащите тактически бойни глави не бяха особено мощни. Радиусът им на поражение бе едва няколко километра. Един натъпкан със стимуланти призрак би трябвало да може бързо да измине това кратко разстояние и да се скрие на безопасно място зад хребета…

Тази мисъл даваше сили на Макгрегър, докато той се катереше нагоре по ронливия сипей. До билото оставаха едва няколко метра, когато изтощеният войник чу пронизителния писък на ядрените ракети, стоварващи се върху артефакта. Внезапно блесна светлина, която огря местността по-ярко дори от слънчев ден.

Макгрегър Голдинг вдигна инстинктивно ръце пред лицето си…

* * *

Мощната експлозия на трите ядрени бойни глави изпари планинския склон за частица от секундата. Всепомитаща ударна вълна се разпростря във всички посоки.

По-бързо от разрастващото се унищожение, току-що разбуденото създание започна да утолява своя глад. Пое огромната енергия на атомната експлозия и я абсорбира в себе си. Само след миг — твърде кратък, за да може да бъде регистриран — ударната вълна замря и после бе всмукана навътре в артефакта.

Зад полупрозрачните стени на обекта изгря ярко сияние. Творението на Ксел’Нага изглеждаше напълно будно и заредено с пулсираща енергия.

Зашеметени от удара, повелителите на Зергите изгубиха контрола над своите ненаситни слуги. Наежените чудовища, чиято генетика се основаваше на Олд Блу, се нахвърлиха върху зерглингите и започнаха да ги разкъсват. Подобните на дракони муталиски започнаха да летят в кръг, разрушавайки безразборно каквото им видят очите.

Екзекутор Коронис стоеше замаян насред бойното поле, неспособен да повярва, че все още е жив. Не проумяваше по какъв начин артефактът бе неутрализирал ядрената атака от космоса.

Оцелелите съдии и висши тамплиери се загледаха с благоговение в нажежения до бяло обект, размърдал се след толкова много хилядолетия, прекарани в сърцето на планината, където го бяха заровили древните родоначалници.

Блестящият артефакт започна да се разпуква. Пращящи мълнии се стрелнаха от вътрешността му към оловносивото небе. Обвивката се разтвори като черупка на яйце…

Или като излюпваща се какавида.

Коронис изпита лошо предчувствие. Тъмният тамплиер се беше опитал да ги предупреди, че това не е просто древен артефакт, а зародиш на живо същество, което принадлежи на нова, непозната раса. И сега, вместо да го завладеят, воюващите армии го бяха събудили…

Пред смаяния поглед на екзекутора, едно божествено създание излезе изпод натрошените отломки на пашкула си. Изглеждаше като сепия, изтъкана от чиста, пламтяща енергия, с пипала, подобни на преплитащи се мълнии. Огромните й очи сияеха като слънца.

Коронис наблюдаваше великолепния звяр с изумление. Съществото не приличаше на нищо, което бе виждал през живота си. Беше съвършено и същевременно ужасяващо. Сякаш бе предопределено да достигне някаква далечна и възвишена цел, непостижима за неговите по-стари братя — зергите и протосите.

Новоизлюпеното създание разпери своите необятни огнени крила и се издигна в небето като феникс. Започна да кръжи над бойното поле и запя телепатична мелодия, композирана от неговите отдавна изчезнали създатели. Призивът му бе изпълнен с пулсиращи резонанси, които отекваха във всяка клетка от тялото на екзекутора.

Коронис започна да проумява, че ролята му тук не е само да бъде страничен наблюдател. Този чудовищен звяр се нуждаеше от всички зерги и протоси и щеше да ги погълне, преди да приключи с величествената си метаморфоза.

Ураганен вятър се завихри около летящото създание. Многоцветни мълнии започнаха да се стоварват върху земята. Доскорошните врагове стояха и гледаха безпомощно, докато творението на Ксел’Нага ги сканираше един по един и ги раздробяваше на атоми. Новоизлюпеното същество абсорбира всички зерги и протоси, съхранявайки в себе си цялата им генетична информация, заедно с техните мисли и емоции.

Великолепното, подобно на феникс създание най-сетне завърши своята трансформация. Превърна се във възрастен индивид, който вече можеше свободно да разкъса оковите на планетата. Звярът се издигна към космоса, нагорещявайки облаците до яркооранжево. Под него остана разораното бойно поле, осеяно с изпотрошени оръжия и бойна техника.

По пътя си съществото се натъкна на няколкото оцелели бойни крайцера от ескадра Алфа. Като зърна ослепителното създание, капитанът на повредения „Наполеон“ без да се замисля заповяда да стрелят по него с оръдието Ямато. Поразителното създание връхлиташе към корабите като ураган и офицерът нямаше нито време, нито желание да изчаква заповедите на своя главнокомандващ, намиращ се във Фрий Хейвън.

Капитаните на другите крайцери стигнаха до същите заключения. Няколко оръдия Ямато стреляха едновременно по приближаващия огнен звяр, но по този начин само увеличиха запасите му от енергия и съществото заблестя още по-ярко.

Новороденото създание профуча през човешките кораби и ги изпари за секунди, поемайки цялата им енергия. Зад него останаха само разтопена шлака и тлеещи отломъци, които замръзнаха светкавично в леденостудения вакуум на космоса.

Същата съдба сполетя и намиращите се в орбита зерги и кораби на протосите.

Най-накрая блестящото същество се засити. Сега то гореше от нетърпение да започне своя нов живот и се отправи на път, завинаги напускайки родната си планета.

Звярът се зарея из необятния и неизследван простор между звездите.