Габриел Места
Сянката на Ксел’Нага (19)

Глава 17

Октавия не обичаше да се движи пеша през нощта, но сега, след загубата на робокомбайна, разходката беше неизбежна.

Заобикаляйки облаците парлив газ Веспен, бликащи от многобройните нови гейзери, тя прекоси безкрайно дългата долина и започна да се катери по-стръмния хребет, като дишаше тежко. Най-сетне превали билото, спусна се по сипея от другата страна, подмина разнебитените си миньорски станции и се отправи надолу по склона към Фрий Хейвън.

Ненавиждаше всяка една секунда от уморителното си пътешествие.

Земята беше осеяна със сенки и скрити дупки, а на много места имаше дълбоки пукнатини, които сякаш нарочно се изпречваха точно на нейния път. Внимаваше много къде стъпва, защото не беше убедена, че някой ще успее да я намери сред този пущинак, ако падне и си счупи краката.

Нощта беше мрачна, а небето — навъсено и мътно. Облаци скриваха звездите, но поне не се очертаваше да се развихри поредната буря. Странни светлини, наподобяващи далечни светкавици, проблясваха високо в небето. Досега Октавия не беше виждала подобни причудливи атмосферни явления. Прекалено много странни неща се случваха напоследък.

Младата жена ускори крачка надолу по полегатия хълм. Скоро пред очите й се мярнаха мъждивите светлинки на рафинерията на стария Растин. Свадливият миньор вероятно никак нямаше да й се зарадва, особено в този късен час, но все пак Октавия реши да се отбие при него. Старецът притежаваше един раздрънкан трактор и може би щеше да благоволи да я закара до града.

Не след дълго се натъкна на някаква пътека, водеща към рафинерията. Пое натам, обзета от облекчение, че тежкото й изпитание ще свърши скоро.

Пътеката я изведе право при гейзерите газ Веспен. Няколко прожектора осветяваха съоръженията и придаваха призрачен сребрист блясък на облаците пара, виещи се във въздуха. Наоколо нямаше жива душа. Вероятно старият Растин си беше легнал. Момичето нямаше представа колко е часът.

— Растин? — извика тя — Аз съм, Октавия Брен.

Никой не й отговори.

Над рафинерията тегнеше мъртвешка тишина. Дори щурците бяха замлъкнали тази нощ.

Тъмнината наоколо изглеждаше потискаща.

— Хей, Растин?

При нормални обстоятелства Октавия би отишла до вратата, за да потропа. Сега се колебаеше дали да го стори, защото самотникът често бе непредсказуем. Като нищо можеше да излезе с оръжие в ръка, за да защити дома си от среднощните натрапници. Младата жена не искаше да й насолят задника със сачми.

— Ехо? Има ли някой вкъщи?

Тишината сякаш ставаше все по-тежка.

Странно, поне Олд Блу би трябвало да се разлае.

Октавия се зачуди дали кметът не е свикал поредното общо събрание на колонистите. Да, сигурно това беше отговорът на тази мистерия — старецът бе отишъл в града и беше взел Олд Блу със себе си.

Момичето огледа поляната около бараката и веднага разбра, че греши. Тракторът стоеше паркиран наблизо, а Растин беше известен с това, че не обича да ходи пеша дори до тоалетната. Значи трябваше да си е вкъщи. Тогава защо не отговаряше? Това бе напълно неразбираемо…

Стомахът на Октавия се сви от страх.

Усети в главата си някакъв неясен шум, ехтящ хор от безброй еднакви гласове. Полазиха я тръпки. И преди беше изпитвала подобно усещане — там, в другата долина, при полузаровения артефакт, тя беше доловила странния приглушен отглас от нечие чуждоземно присъствие.

Но това тук… беше някак различно. Звучеше като нещо зло и застрашително.

Звучеше като нещо… гладно.

Пристъпи нерешително към жилището на миньора. Забеляза, че чакълът отпред е покрит с тънък белезникав пласт, гъст и слузест като плесен. Килим от същото вещество се разстилаше около бараката и стигаше чак до гейзерите.

Наведе се, за да докосне лигавата материя, и съжали незабавно. Веществото миришеше на разложение и мърша. Не приличаше на никоя друга растителност, която бе виждала на Бекар Ро. Чак сега забеляза, че плътната биомаса потръпва, расте и се разширява пред очите й.

По все още голите участъци, където разрастващият се килим не беше достигнал, младата жена забеляза стъпки. Отпечатъците бяха няколко различни вида, но всичките си приличаха по дългите, заострени нокти, оставили дълбоки следи в пръстта. Сякаш тълпа от някакви чудовищни насекоми беше преминала за по-напряко през поляната.

Безпокойството на Октавия бавно прерастваше в ужас.

Прокрадна се предпазливо към дома на стария миньор — все пак трябваше да разбере какво се е случило с него. Извика за последен път, готова всеки миг да побегне:

— Растин? Моля те, отговори!

Когато стъпи върху скърцащия лист надупчена ламарина, от който беше направена верандата, чу как нещо се размърда отдолу. Видя едно голямо същество да се движи в сенките. Успя да зърне матова небесносиня козина и бели зъби, които проблясваха в тъмнината.

— Олд Блу! — извика тя, но странно защо, не чувстваше никакво облекчение.

Внезапно звярът изскочи от сенките, където се беше спотайвал досега, и Октавия успя да го разгледа на слабата светлина.

Съществото пред нея наистина напомняше големия, добродушен Олд Блу, но в него бяха настъпили чудовищни промени. Сега от гръбнака му стърчаха шипове. На раменете, точно над предните крака, бяха израсли нови членести крайници, завършващи с потракващи щипки. Два комплекта нови очи се клатеха върху подвижните си стълбчета, които се извиваха напред-назад, докато кошмарното куче фокусираше погледа си върху Октавия. Бърните на изчадието се отдръпнаха, оголвайки неговите зъби, които изглеждаха остри като ножове. Лигите, които се точеха от побеснялата му уста, бяха зелени и слузести.

Октавия дочу как още същества се раздвижват в тъмнината наоколо. Чудовището пред нея издаде дълбок гърлен рев и напрегна мускулите си за скок. Лапите му се разтвориха, разкривайки комплект нови нокти, големи като ятагани.

В момента, когато Октавия понечи да побегне, асимилираният от зергите Олд Блу се хвърли върху нея.