Габриел Места
Сянката на Ксел’Нага (8)

Глава 6

Двамата Брен стояха в основата стръмния, ронлив склон, където срутените големи скали и купища пръст бяха разкрили чуждоземния артефакт.

Октавия се облегна на робокомбайна. Прокара разсеяно ръка през кафявите си къдрици и продължи да преценява от разстояние заплашително пулсиращата конструкция. Ларс обаче се втурна напред — както обикновено, нетърпението и любопитството надделяха над неговото благоразумие.

Брат й винаги беше искал да бъде пръв — да тича най-бързо, да построи най-високата пясъчна кула, да стигне до върха на хълма преди Октавия и неколцината им приятели, с които бяха играли като деца.

Сега се закатери чевръсто по острите ръбове на скалите, които се бяха отронили от склона по време на снощната буря и земетресение.

Октавия го последва, задъхана от вонята на вкиснато, която се разнасяше от прясно обърнатата пръст. Разбира се, тя беше свикнала с този мирис и рядко го забелязваше, освен след проливен дъжд. Колонистите знаеха от опит, че само няколко вида генетично променени растения могат да оцелеят в киселинната почва на Бекар Ро. Във филмокнигите младата жена беше виждала плодородни земеделски светове и зелени ниви, отрупани със зрееща реколта. Така и не беше сигурна дали може да се вярва на подобни фантасмагории.

Катереше се след брат си, а ръцете и дрехите и съвсем се изпоцапаха от лепкавата сиво-кафява кал. Не че това я притесняваше — мръсотията беше просто още една част от тежкото всекидневие на фермерите.

— Хей, виж това! — извика Ларс, когато сестра му най-сетне допълзя по-близо до гладките, извиващи се стени на странната структура.

От новоразкрития участък стърчаха прекрасни гигантски кристали с формата на снежинки — късове прозрачен материал, в който кипяха странни енергии. Всеки фрагмент беше по-дълъг от ръката й. Октавия притисна дланта си към хлъзгавата повърхност, която се оказа болезнено студена. Странно усещане, подобно на боцкане от слаб електрически ток, пропълзя по пръстите й, сякаш някакво невидимо съзнание проучваше структурата на нейното тяло.

— Тези кристали са наистина интересни — каза Ларс. Очите му бяха пълни с изумление. — Според теб за какво бихме могли да ги използваме? Можем да натоварим робокомбайна с тях до тавана.

— За какво са ни? Да не би да искаш да правим огромни огърлици за жените на възрастните фермери? — попита Октавия, отдръпвайки ръката си от кристалното образувание. Боцкането в пръстите й не престана веднага.

Ларс й отправи една от наперените си усмивки:

— Не знам за старите дами, но имам чувството, че Син Маккарти не би имала нищо против да получи една.

Октавия повдигна вежди в недоумение. Значи свободолюбивият й брат все пак беше забелязал, че хубавата млада вдовица е увлечена по него. Сестра му беше последния човек, който би се опитал да го разубеди да ухажва Син. Може би все пак брат й не беше чак такъв дръвник, за какъвто го мислеше.

— Добре, Ларс, признавам, че е възможно кристалите да ни бъдат от полза. Но преди да започнеш да правиш грандиозни планове, нека бъдем практични поне за няколко минути, става ли? Предлагам да се огледаме наоколо. И внимавай да не разбуташ нещо, преди да сме разбрали кое за какво е.

Ларс й се усмихна победоносно и отново започна да се изкачва нагоре по склона към блестящата, подобна на лабиринт структура. Подхвърли през рамо:

— Добре, да поразгледаме какво имаме тук. Хайде да се разделим, за да обхванем по-голяма територия.

— Това никога не е било добра идея — отвърна Октавия, но знаеше, че предупреждението й, както винаги, ще бъде пренебрегнато от ентусиазирания й брат.

— Ще внимаваме повече. Ще видиш, че дори ще успеем да се върнем навреме, за да поправим сеизмографите преди обяд.

Октавия стисна устни и не си направи труда да коментира това изявление. Последното, за което се притесняваше, бяха сеизмографите.

Красивите кристали стърчаха навсякъде наоколо под най-невероятни ъгли. Приличаха на бодлите на разрошен таралеж. Ларс се приближи към най-близкия край на загадъчната конструкция. Изглеждаше очарован от нейната мистериозност.

Октавия се движеше по-бавно, спираше да огледа кристалите внимателно, опитваше се да разбере как се бяха появили. Сякаш бяха забити в земята около този заровен обект, като… маркировка? Защитни съоръжения? Някакъв вид послание?

Като дишаше тежко и се потеше от усилието, което обаче не помрачаваше щастливата му усмивка, Ларс стигна до спираловидните форми, които изграждаха стените и отворите на огромния обект. Материалът, от който беше изградена цялата структура, беше седефено зелен и светеше отвътре. Отблизо приличаше на някакъв вид слузеста биолуминесцентна тъкан. Младежът отстъпи крачка назад, преценявайки гигантския обект. Виждайки смръщените му вежди и шарещи очи, Октавия стигна до извода, че брат й не се опитва да разбере какво представлява артефактът, а просто избира най-лесния начин да влезе вътре.

Ларс докосна стената на съоръжението. Пръстта и песъчинките се бяха свлекли от нея, сякаш материалът излъчваше някакъв статичен заряд, който отблъскваше всяка частица прах и мръсотия. Той почука по повърхността с кокалчетата на пръстите си, после извика:

— Като че ли леко боцка. Не мога да кажа дали материалът е синтетичен или е някакъв вид органичен продукт. Донякъде прилича на стъкло. Интересно.

— Обеща да внимаваш! — извика сестра му. — Имам лошо предчувствие за всичко това.

Той погледна към нея с вдигнати вежди:

— Ти винаги имаш лоши предчувствия, Октавия.

Брат й винаги пренебрегваше нейната загриженост, понякога дори й се присмиваше. Въпреки това, Октавия често успяваше да предвиди лошите обрати на съдбата, да почувства как да избегне неприятностите. Сега, естествено, тя не разполагаше с неоспорими доказателства, но беше твърдо убедена, че предстои беда:

— Моля те, Ларс, внимавай…

Той не отговори.

Октавия коленичи до един от най-големите кристали и отново го докосна, прокарвайки дланите си по хлъзгавата му повърхност. Странното, студено боцкане на скритата вътре енергия отново пролази по нейните ръце, сякаш се опитваше да й каже нещо, което тя не можеше да разбере. Струваше и се, че загадъчното образувание се опитва да проучи и нейното тяло, но очевидно не разпознава или пък отхвърля човешката й природа.

В цялата структура се усещаше някакво мрачно дремещо присъствие. Никак не й се искаше да го разбужда.

Момичето преглътна с пресъхнало гърло и се отдръпна назад. Присъствието в ума й избледня, но не изчезна напълно.

Ларс продължаваше проучванията си щастливо, пъхаше глава в по-малките отвори и накрая влезе в един огромен, криволичещ проход, който водеше навътре в самата структура.

Октавия се приближи бавно и достигна подножието на артефакта. Надзърна в мрачния хладен коридор, в който бе изчезнал брат й. Отвътре се разнасяше странен, неприятен мирис, като от животинска тор, от нещо съскащо и живо. Мощта, стаена в мистериозната конструкция, я плашеше. Въпреки това Октавия не смяташе, че вътре се е притаило някакво зло.

Просто… артефактът не приличаше на нищо, което бе срещала досега.

Гласът на брат й достигна до нея, приглушен от дебелите стени на структурата:

— Октавия, ела! Няма да повярваш какви невероятни неща има тук!

Тя пристъпи напред, взирайки се в сенките. Чу стъпките на брат си, който бързаше към нея с блеснали очи:

— Тези проходи са изпълнени с още кристали и разни други странни предмети! Можем да използваме плазмената резачка, за да ги отрежем от стените.

— Ларс, ти дори не знаеш какво представляват!

— Обзалагам се, че ще ни донесат много кредити печалба, когато ги продадем.

Вместо да влезе при него, сестра му сложи ръце на кръста си:

— И на кого ще ги продадеш, Ларс? Никой във Фрий Хейвън не разполага с нещо излишно, което би могъл да размени. Освен това колонията ни не търгувала с никой от външните светове още отпред ти и аз да се родим.

Усмихвайки се, Ларс сниши гласа си, сякаш се страхуваше, че някой може да ги подслуша:

— Това тук далеч надхвърля възможностите на Бекар Ро, Октавия. Мисля, че трябва да се свърже със Земното правителство веднага щом се върне. Ще станем богати! Представи си само колко скъп можем да продадем всичко това. Дори ти трябва да признаеш, че е интересно! Това е находката на века. Колонията ни ще може да закупи нови съоръжения, оборудване, нов запас от сортови семена, вероятно дори ще можем да привлечем нови заселници, които да увеличат населението. Загубихме толкова много семейства през последните няколко години…

Сърцето на Октавия се сви при спомена за мъртвите й родители, за всички онези учени, инженери, техници, а също и за обикновените добри хорица, които бяха загинали от споровата чума, природни бедствия или в някой от многобройните злощастни инциденти, които неотменно спохождаха Бекар Ро още откакто колонията беше създадена. Този път тя разбираше оптимизма на брат си. Представи си всичките чудеса, които биха могли да сътворят с малко повече пари и ресурси. Вероятно той беше прав…

После обаче се замисли за всички неприятности, които можеха да си навлекат. Дори да се окажеше, че това чуждоземно творение действително е нещо забележително и представлява интерес за Конфедерацията, комуникационното оборудване на колонията не беше използвано в продължение на повече от трийсет и пет години. И това не беше никак случайно. Заселниците бяха дошли тук, за да се отдалечат от правителството, да живеят самостоятелно и да бъдат независими. Техните прародители ненавиждаха деспотизма и вмешателството в личния им живот. Едва ли много от колонистите щяха да пожелаят отново да привлекат вниманието на Конфедерацията към себе си.

— Не мисля, че останалите ще се съгласят, Ларс — отбеляза Октавия. — Особено кметът Ник. Едва ли има нещо, което да си заслужава отново да си навлечем Конфедерацията на главите, за да ни диша във врата. Чувал си историите, които дядо разказваше. Така може безвъзвратно да влошим начина си на живот.

Този път Ларс я погледна удивен:

— Нашият начин на живот? Възможно ли е той да се влоши повече? Направи си една елементарна сметка и сама ще се убедиш, че това е невъзможно.

Той се обърна бързо и отново тръгна навътре в блестящите коридори.

Октавия го последва, като продължаваше да усеща наоколо потискащото присъствие на нечие невидимо съзнание. Чувстваше как мощта му се усилва все повече. Ларс бързаше напред, като от време на време спираше, за да потропа с юмрук по стените. Вслушваше се в звука, опитвайки се да открие някакви разлики.

Цветни ивици, подобни на рудни жили в земята, пронизваха стените… Не, всъщност повече приличаха на кръвоносните съдове на жив организъм. Ларс помириса стената, после внимателно я разгледа. Опита се да я одраска с нокът, но не можа да направи и най-малката резка. Поклати глава и продължи нататък.

Ларс винаги беше мечтал да се занимава с проучвания, да бъде археолог или геолог, изследовател на този нов свят, некартографиран в по-голямата си част. За съжаление, никой на Бекар Ро нямаше особен шанс да стане нещо повече от обикновен фермер, прекарващ всеки миг от скучното си ежедневие работейки усилено, само за да поддържа колонията жива. Точно сега на Октавия сърце не й даваше да помрачи удоволствието на брат си. Цял живот беше очаквал подобна възможност.

Изведнъж младата жена почувства нежелание да продължава навътре из дебрите на артефакта. Сякаш въздухът около нея започна да се сгъстява все повече. Странната психична енергия образува стена, която бавно я избутваше назад.

Ларс, обаче, изглежда въобще не усещаше това. Тъкмо разглеждаше свода на тунела там, където проходът завиваше наляво. На това място имаше група предмети с тумбеста вретеновидна форма, направени от нещо гладко и полупрозрачно. Приличаха на големи шлифовани скъпоценни камъни, израснали от стените.

— Хайде, идвай!

Както си стоеше в сводестия отвор на страничния тунел, Ларс протегна ръка към купчината кристали. В момента, когато сграбчи една от ярко оцветените издатини, светлината наоколо леко се промени. Като че ли брат й беше дал началото на някакъв процес…

Ръката на младежа сякаш залепна за полупрозрачната стена. Лицето му се отпусна и миг по-късно той застина неподвижен. Октавия усети как поток от енергия изпращя и премина през неговото тяло. Всички кристални късове, стърчащи от стените, както и онези, намиращи се от външната страна на структурата, заблестяха по-ярко, сякаш дремещите в тях енергии изведнъж се бяха включили на пълна мощност.

— Ларс! — извика Октавия.

Но брат й не можеше да се помръдне. Дори не можеше да издаде звук.

Прескочиха електрически искри и пращейки започнаха да свързват кристал след кристал в една голяма паяжина. Ярката им светлина рикошираше из коридорите и заслепяваше Октавия. Момичето се опита да побегне, но всичко се случваше твърде бързо.

Ларс стоеше в сводестия отвор като хванато в капан насекомо, закрепено върху предметно стъкло.

Искрящите потоци от кристалите го осветяваха като прожектори, пронизваха го, забивайки се в неговото тяло. Само за миг цялата му кожа побеля. Костите и мускулите му просветваха отвътре, като ли, че целият беше направен от някакво блестящо вещество, сякаш всяка негова клетка бе превърната в чиста енергия.

После самите стени засветиха със същото болезнено бяло сияние. Заслепената Октавия престана да вижда своя брат.

Внезапно светкавиците изчезнаха. Всички светлини избледняха до предишната си загадъчна мъжделивост.

Ларс беше изчезнал. От него не беше останала дори пепел.

Два от огромните кристали отвън се разпаднаха. Из коридорите отново полетяха искри, раздробявайки някои от кристалите вътре във верижна реакция. Сякаш Ларс се беше оказал нещо неапетитно, което огромната структура не можеше да смели.

Из тунелите започна да се кълби дим. Оглушителните шумове утихнаха, оставяйки след себе си само слабото ехо от нечий вик. Октавия не знаеше дали това беше последният стон на брат й или нейният собствен писък на ужас.

След по-малко от секунда затишие стените отново просветнаха, а по-големите кристали заблещукаха. Отново запращяха светкавици. Ларс беше разбудил нещо зловещо и Октавия се зачуди дали деянието му нямаше да доведе до гибелта на всички заселници на Бекар Ро.

Младата жена се обърна и побягна бързо към изхода на гладкия тунел — навън, към дневната светлина. Тичаше с разширени от ужас очи и вцепенен ум. Случваха се прекалено много неща. Искаше да се върне и да потърси брат си, да види дали беше останало нещо от неговото тяло.

Но чувството й за самосъхранение надделя. Знаеше, че чуждоземното творение още не беше приключило с тях.

Октавия изскочи от тунела и се втурна надолу по обсипания с камънаци склон. Някак успяваше да накара краката си да се движат с необходимата скорост и подскачаше от скала на скала, като от време на време разперваше ръце, за да запази равновесие.

Земята започна да вибрира силно. Всички големи кристали, които до преди минута й се бяха стрували толкова красиви, сега изглеждаха като заредени енергийни оръжия, които бяха готови да я изпепелят със своите светкавици.

Бягството й беше като в мъгла. По-бързо отколкото си беше представяла, че може да се движи, Октавия се озова отново при робокомбайна, облегната на покритите със засъхнала кал звена на веригите. На стръмния склон на хълма зад нея високите кристали изригваха огън. Свързваха ги искрящи като сини — паяжини мълнии, които събираха мощта им и я вплитаха във възел от енергия, докато накрая всички разпилени нишки се събраха в едно.

Гръмотевица разцепи въздуха. Ударната вълна повали Октавия и тя се просна върху напуканата земя.

От кристалите бликна поток от светлина, някакво могъщо излъчване, което се стрелна нагоре към небето и по-нататък в космоса. Лъчението изобщо не беше насочено към нея, а някъде много, много, далече. Към нещо нечовешко.

Останала без дъх, Октавия се закатери неистово по веригите на робокомбайна. Главата й се цепеше от болка, а ушите й пищяха. Метна се в бронираната кабина, хлопна вратата и рухна върху седалката. Почувства се защитена, но не достатъчно.

Движейки се сковано, тя запали двигателя на огромното превозно средство, завъртя го на веригите и потегли бързо по хрущящата напукана земя запращайки след себе си парчета скала и буци пръст. Пое бясно през долината. Трябваше незабавно да се върне във Фрий Хейвън.

Октавия не беше в състояние да мисли разумно и ясно. Все още не можеше да осъзнае какво се беше, случило с брат й, какво бе видяла със собствените си очи.

Единственото, което знаеше бе, че трябва да предупреди останалите колонисти.