Габриел Места
Сянката на Ксел’Нага (35)

Глава 33

Дори самата Октавия не беше много наясно къде точно отива. Мисленият зов я притегляше непрестанно към далечната планина. Вече бе сигурна, че източникът на сигнала е чуждоземен, но усещаше инстинктивно, че може да му се довери.

Докато младата жена вървеше напред, сякаш унесена в транс, мракът около нея се сгъстяваше все повече. Пътят й минаваше през полята, където предния ден ескадра Алфа беше водила сражение с чуждоземците. Нивите бяха овъглени и стъпкани, а земята беше набраздена от дългите нокти на зергите. Тънките дръвчета в овощните градини лежаха разпръснати по земята като подпалки. Стъблата им бяха нацепени от побеснелите чудовища.

Навсякъде се търкаляха разкъсани тела на зерги — раздробени крайници, приличащи на откъснати крака от гигантски насекоми, назъбени парчета от твърди хитинови черупки и дори цели трупове. Последното бе необичайно, защото ненаситните чудовища винаги се връщаха, за да погълнат ранените си другари. Пенлива слуз се беше просмукала в земята и бе оставила след себе си лепкави петна кал. Някои от тях вече бяха изсъхнали и се бяха втвърдили като цимент.

След няколко часа Октавия достигна до една изолирана миньорска станция в подножието на планината Бек Форти. Беше сигурна, че е съвсем близо до източника на настоятелния мисловен повик. Пристъпи бавно към съоръжението и се огледа, но наоколо бе твърде тъмно, за да види нещо. Тънки полупрозрачни облаци препречваха пътя на звездната светлина.

Момичето пое нагоре по ниския скалист хълм. Заизкачва се бавно и равномерно, като внимателно избираше пътя си сред големите камъни. Накрая достигна до един огромен, остър скален къс, който стърчеше от земята като гигантско острие на брадва, сякаш разсякло почвата, за да си пробие път нагоре.

Октавия спря пред него. Гласът в главата й я беше извикал точно на това място, но наоколо не се виждаше никой.

— Е, добре, тук съм — каза тя високо. Чудеше се дали чуждоземното присъствие ще разбере думите й. — Какво искаш?

Щеше й се да разбере дали странникът може да й помогне, дали може да й разкрие някакъв начин, по който заселниците да се отърват от тристранното нашествие на зергите, протосите и военната флота на Земния Доминион.

Внезапно нечии изненадани мисли прозвучаха ясно в ума й:

„Но ти си човек! Нали хората нямат псионични способности?“

— Не, нямаме — отговори Октавия гласно.

„Все пак, радвам се, че дойде“ — съобщи чуждото съзнание.

Едно високо същество със сива кожа се показа иззад стърчащата скала и внимателно огледа младата жена. Очите на чуждоземното създание горяха като малки звезди, а на лицето му нямаше уста — на мястото на долната челюст имаше костни пластини, които му придаваха някак горделив вид. Октавия се досети, че пред нея стои протос.

— Извикахте ме — каза момичето.

„Да…“

— Аз съм Октавия Брен, жител на тази планета. Коя сте Вие и защо ме повикахте?

„Казвам се Ксерана. Принадлежа към расата на Протосите и съм Тъмен тамплиер. Проучих сигнала, който беше изпратен оттук, и мисля, че разбрах неговия произход. Дойдох, за да предупредя…“

— Наистина ли? — прекъсна я Октавия. — Е, добре, но предупреждението Ви е малко закъсняло. Вашият артефакт вече уби брат ми. Стотици хора в града загинаха в битката със зергите.

Тя не можа да разбере дали изражението на извънземното лице се промени, но й се стори, че в мислите на Ксерана се появи нотка на изненада.

„Наистина ли? Брат ти е бил… абсорбиран? — Тъмният тамплиер наклони глава на една страна и се приведе леко напред, сякаш за да се вгледа по-отблизо в девойката. — Но артефактът не би могъл да използва хора. Вие не сте забъркани във всичко това.“

Момичето стисна зъби:

— Аз вече съм забъркана, след като онова нещо изяде брат ми.

„Ах… — гласът прозвуча като въздишка в съзнанието на момичето. — Не очаквах това.“

Октавия повдигна вежди:

— Също така не очаквахте, че човек може да отвърне на Вашия призив.

Мислите на Ксерана станаха още по-развълнувани:

„Знаех, че мисията ми тук ще бъде трудна. Дойдох, за да спася народа си, въпреки неговите амбиции и невежество. Когато пристигнах на твоята планета, разпрострях съзнанието си в търсене на съюзник. Отправих послание, но не очаквах, че ще ми отговори човек.“

Момичето се удиви от мисълта, че тя и това чуждоземно създание, което беше толкова различно от нея, биха могли да споделят толкова близки стремежи.

— Ако наистина сте тук, за да спасите Вашия народ, ще направя всичко по силите си, за да Ви помогна. В замяна искам и Вие да ми помогнете да освободя своите съграждани. — Октавия погледна назад към долината, където изплашените заселници от Фрий Хейвън се бяха сгушили в тъмнината и се бояха от нова атака на зергите.

„Значи се разбрахме. Ще си помагаме взаимно. Трябва да ми повярваш, артефактът няма да се опита да навреди на хората, освен ако не бъде предизвикан. Той представлява опасност само за протосите и зергите — децата на Ксел’Нага.“

В мислите на Ксерана се долавяше скръб.

Една нощна птица прелетя тихо над главите им и се спусна светкавично надолу, за да грабне някакъв нещастен гущер от плоската скала. Момичето трепна, но хищникът отлетя, стиснал в ноктите си своята гърчеща се плячка. Животът на Бекар Ро продължаваше вечния си кръговрат, без да обръща никакво внимание на конфликта между трите могъщи раси.

— И какво ще правите сега? — попита младата жена.

„Ще отида при артефакта.“

— Там има друго… присъствие. Почувствах го почти по същия начин, както усетих и Вашия призив.

„Творението ти е проговорило?“

— Не с думи. Само с чувства. Но там определено има нещо. Бъдете предпазлива.

Тъмният тамплиер наклони глава на една страна и погледна девойката под странен ъгъл.

„Ти действително си изключение сред расата си, Октавия Брен. Благодаря ти за твоята загриженост. — Издълженият силует на Ксерана стоеше неподвижно сред мрака, само робата й се развяваше от лекия ветрец. — Все пак аз съм длъжна да отида, защото трябва да накарам останалите протоси да се оттеглят от планетата и да оставят творението на Ксел’Нага на мира. Бих се опитала да предупредя дори повелителите на зергите, но не мога да комуникирам с тях. Ти трябва да убедиш човешката флота, че това не е тяхна битка.“

Като се замисли за опърничавия генерал, Октавия отвърна:

— Съмнявам се, че бих могла да накарам нашите военни да ме изслушат. Освен това, какво ще кажете за самия артефакт? Не можем вечно да го избягваме. Докато той е тук, на Бекар Ро, винаги ще сме изложени на опасност.

„По един или друг начин, артефактът ще напусне планетата след няколко дни. Дотогава ние двете трябва да предпазваме своите сънародници — каза Ксерана и добави: — Вече трябва да потеглям. Сбогом, Октавия Брен.“

Неочаквано тъмният тамплиер изчезна. Силуетът просто… трепна и се стопи в мрака.

За момент Октавия се вцепени от удивление. После извика, този път не на глас, а с ума си:

„Ксерана?“

„Да?“

„Радвам се, че се запознахме.“