Габриел Места
Сянката на Ксел’Нага (43)

Глава 41

Съдия Амдор се разяри неимоверно, когато тъмният тамплиер избегна екзекуцията, която трябваше да послужи за назидание на останалата част от протоската раса. На всичкото отгоре, еретичката беше използвала забранени от Конклава нечисти умения, добити от Празнотата. Това бе публично оскърбление за всички съдии и висши тамплиери.

След като Ксерана изчезна, покварата, която разбъркваше умовете на протосите, избледня и се разсея. Въпреки това Амдор беше потресен. Никога преди не бе виждал непреклонните си последователи толкова уплашени и объркани. Дори атаките на зергите не можеха да причинят ужас, сравним с откъсването от умствения поток на Кала.

Съдията се обърна към Коронис. За разлика от друг път, командирът на флотата беше прикрил мислите си старателно. Това бе доста странно. Амдор започна да подозира, че хладнокръвният екзекутор се забавлява от неговото смущение и от бягството на еретичката.

Разярен, съдията взе решение:

— Няма да позволя на тази предателка да ни отклони от нашата цел! Екзекуторе, твоите драгуни и зелоти се провалиха. Дойде моментът лично да проуча това съоръжение. Ще се присъединиш ли към мен?

За негова изненада, Коронис отказа:

— Бих желал да Ви придружа, съдия, но дългът изискват да остана тук и да продължа да ръководя битката.

Амдор го изгледа с презрение:

— Прав си, ти не си достоен да влезеш в сянката на Ксел’Нага! На моите плещи пада тежката отговорност за бъдещето на нашата раса!

Оставяйки Коронис да се занимава със своята войска, гордият съдия се заизкачва по склона и след няколко минути достигна подножието на артефакта. Долитащото от вътрешността пулсиращо присъствие се усили в мига, когато той пристъпи през един от многобройните входове. Светлината, грееща зад полупрозрачните стени, стана по-ярка и започна да трепти в някакъв сложен ритъм.

Заветът на Ксел’Нага го очакваше.

Съдията се замисли за дългото и безполезно странстване на експедиционната флота на протосите. Всичките им неуспехи се дължаха на нерешителността на Коронис. Беше крайно време да поеме инициативата в ръцете си. И когато „Куел’Ха“ се завърнеше на родната планета, именно той, Амдор, щеше да върне надеждата и могъществото на своята раса. Разбира се, неговите усилия едва ли щяха да останат незабелязани. Съветът щеше да го възнагради богато.

Съдията навлезе в тунелите и пое бързо навътре. Лесно намираше своя път из заплетения лабиринт, защото сърцето на артефакта го притегляше към себе си. Амдор се затича напред, покорен от този призив. Величественият обект обещаваше да му разкрие всичко, което някога бе искал да узнае за древните създатели.

Странно, но коридорите бяха пусти и тихи, сякаш всички разузнавачи бяха потънали вдън — земя. Толкова по-добре, помисли си съдията. Така поне нямаше да среща пречки по пътя си.

Най-сетне Амдор стигна до огромната пещера в центъра на структурата. Остана изумен от леденостудените огньове, които танцуваха между многобройните Кайдарински кристали по стените и пода на залата.

Внезапно съдията осъзна, че вече не усеща Кала в ума си. На мястото на познатите нишки на телепатичния съюз сега се долавяше някакво могъщо присъствие, което засенчваше дори комбинираната умствена енергия на цялата протоска раса.

Усещането бе великолепно.

Амдор стоеше онемял сред блестящата пещера. Внезапно, прониквайки дори през могъщото присъствие, омразният глас на тъмния тамплиер прозвуча в главата му:

„Макар и късно, скоро ще разберете истината. Този артефакт не е просто археологическа находка, останала от древните Пътешественици. Не, съдия, това е експеримент на Ксел’Нага, създаден в тяхното безкрайно търсене на съвършения разум — гигантски пашкул, от който ще се роди ново създание. Но творението на Ксел’Нага се нуждаеше от ДНК на Зергите и Протосите, за да завърши своето превъплъщение…“

Амдор се огледа, за да види еретика, осмелил се да опетни това свещено място с противното си присъствие. Ксерана обаче я нямаше. Гласът й долиташе от безопасно разстояние.

„Трябваше да ме послушате, съдия…“

Думите й заглъхнаха в неговото съзнание. Амдор отново се обърна, за да се наслади на блестящото великолепие.

В този миг ядрото заблестя по-ярко, фокусира се върху него и сякаш взе някакво решение.

Ослепителни мълнии се стрелнаха във всички посоки и изпъстриха пещерата с паяжина от енергийни връзки. Лъчи от светлина пронизаха съдията и бавно го разградиха на атоми. Древното творение абсорбира генетичните му данни и най-сетне артефактът се сдоби с достатъчно информация, за да изгради крайната схема на своето съществуване.