Габриел Места
Сянката на Ксел’Нага (12)

Глава 10

На разсъмване по мрачното, сиво небе на Бекар Ро, тънки облаци се вихреха плавно като мътни петна мазнина по повърхността на застояла вода. В пустошта беше тихо… твърде тихо.

С остър пукот, който изтрещя като гръмотевица в сухия въздух, небето се разкъса и разкри проход в пространството. Плъзгащият се по теченията ястреб бе разтърсен, прекъснат по време на безкрайното си търсене на плячка.

Докато ехото все още отекваше над долината, стряскайки дребните гризачи, които едва оцеляваха сред жилавите, недорасли храсталаци, от портала се появи протоският наблюдател, изпратен от носача „Куел’Ха“ и започна да кръжи високо в небето.

Автоматизираният разузнавателен съд започна да изпълнява своята програма. Включи маскировъчното си поле и изчезна от погледа. След това се спусна по-ниско над повърхността и активира редица сложни сензори, които изразходваха почти цялата му налична енергия. Сгънатите на три метални крила се разпънаха, а бордовата камера започна да се върти насам-натам, подобна на окото на циклоп.

Малкото корабче започна издирването.

Напредваше над пустошта на Бекар Ро, необезпокоявано и незабелязвано от никого. Преди това, докато летеше стремително през огромните простори на космоса, наблюдателят не беше в състояние да определя своите координати с голяма точност. Сега, след като най-сетне беше открил мястото, от, където бе изпратен странният сигнал, корабът постави навигационни маркери, за да може останалата част от експедиционната флота на Протосите да пристигне точно до целта.

Сондата прекара часове, кръжейки над срутения склон, където полузаровената органична конструкция стърчеше, изложена на дневната светлина. Наблюдателят снимаше и анализираше обекта, като периодично изпращаше доклади до носача на екзекутор Коронис. След първоначалния импулс, артефактът беше останал мълчалив. Сякаш очакваше нещо.

Малкият разузнавателен кораб изследва всяко кътче от долината и се доближи до загадъчния обект дотолкова, доколкото програмата му позволяваше, а после продължи нататък, за да разузнае по-широка област.

Завършвайки цялостното си тактическо проучване, наблюдателят се сдоби с изображения на околните долини, сгушени сред планинските вериги и откри — без следа от изненада в роботизирания си мозък — култивирани полета и далечно селище, изградено от сглобяеми конструкции.

Все още невидима, малката сонда се приближи до колонията на Бекар Ро и закръжи над града. Започна да събира данни за местното население и отбранителните съоръжения…

* * *

Беше сутрин като всяка друга, но не и за Октавия Брен. Тя трябваше да посрещне новия ден без брат си Ларс.

Другите колонисти я бяха оставили на мира. Дори кметът Николай, който бе по-известен с приказките си, отколкото с практическите си действия, се беше запилял нанякъде. Тя седеше на една скамейка насред централния площад на града и си спомняше за Ларс. Припомняше си времето, което бяха прекарали заедно, колко много се бяха трудили, какво се бяха надявали да постигнат, как се бяха закачали като деца…

Октавия беше сама със своята скръб. Останалите колонисти бяха обръгнали и дотолкова привикнали с внезапното нещастие, че проявите им на съчувствие бяха станали съвсем механични. Фрий Хейвън бе изстрадал достатъчно и се беше научил да устоява на болката. Такъв бе житейският жребий на хората тук.

Въпреки всичко, обаче, първите колонисти са били убедени, че това е съществуване, по-достойно от живота под стоманения ботуш на Конфедерацията. Точно затова бяха дошли на тази планета. Тук хората поне бяха свободни.

Е, точно в момента младата жена не беше съвсем сигурна, че предпочита свободата, при положение, че тя върви в комплект с постоянната несигурност и кратката продължителност на живота на Бекар Ро.

Искаше й се двамата с брат й да не бяха отивали да проверяват проклетите сеизмографи и миньорски станции. Искаше й се Ларс да бе обикновен младеж, като всички останали колонисти — лишен от любопитство, стремящ се да избягва авантюрите на всяка цена.

Но тогава той не би бил Ларс.

Времето се проясняваше. Октавия седеше близо до старата оръдейна кула, монтирана от първите колонисти върху един изоставен бункер. Автоматичният защитен механизъм беше поставен тук, за да наблюдава небето и да пази Бекар Ро. Повече от четирийсет години кулата бе стояла мълчаливо на своя пост. Никой вече не вярваше, че тя все още функционира.

Сега, вместо за защита, кулата служеше за спомен — беше се превърнала в паметник, символизиращ всичко, което бяха оставили зад себе си, напускайки Конфедерацията. От време на време се намираше някой, който да предложи съоръжението да бъде разглобено за резервни части, но така и не беше останало време да бъде организирана бригада.

Докато Октавия седеше сама, потънала в скръбни мисли, оръдейната кула внезапно оживя и започна да издава тихо бръмчене. Светлините по нея премигнаха, затрептяха и после засветиха ярко.

Момичето извика уплашено и скочи на крака. Няколко заселници се показаха на праговете на своите жилища, за да видят какво става. За тяхна почуда, раздрънканата метална структура на съоръжението започна да се движи.

Хидравликата на кулата бучеше, докато съставните й части се разгъваха и заставаха по местата си с тракане. На върха се появи ярка светлина. Радарното устройство се завъртя, сканирайки околността и накрая се центрира върху нещо невидимо в небето.

Оръдейните кули на хората бяха проектирани така, че сами да се насочват и да обстрелват приближаващи се вражески летателни апарати. Мощните им сензори можеха да засекат дори невидими обекти.

Кулата на Бекар Ро не се беше помръдвала десетилетия наред, но сега се прицели, дрънчейки и стържейки, избра ракета и я зареди в пусковата установка. Радарното устройство пращеше и изпускаше снопове искри — явно не беше съвсем в ред. Но въпреки това беше открило някаква цел.

С един кратък импулс, ракетата бе изстреляна в небето. Сервизните капаци на установката избълваха кълба дим, когато неизползваните от десетки години насам електрически вериги започнаха да излизат от строя една след друга.

Колонистите, втурнали се към мястото заради странния шум, бяха удивени да видят, че устройството изобщо функционира.

— Сигурно е случаен изстрел — каза кметът. — Отдавна трябваше да демонтираме това чудо.

Ракетата се стрелна нагоре, възседнала копие от пламък, описа плавна, съвършена дъга и накрая удари нещо. Взривът изглеждаше като ярък ореол във въздуха.

Октавия посочи с пръст към небето:

— Вижте! Улучи нещо!

Маскиращото поле на наблюдателя потрепери и се разпадна. Повредената сонда се олюля в небето. Корпусът й се разцепи, едно от трите й крила се откъсна. Малкият летателен съд започна да губи височина, въртеше се и пращеше и накрая се стовари като тежка оловна топка върху една от лошо изораните ниви извън града.

Без да поглежда дали останалите заселници я следват, Октавия хукна към мястото на катастрофата. Там имаше дълбок кръгъл кратер, издълбан в пръстта. Изкривените и почернели останки се бяха забили в земята. От наблюдателя не беше останало почти нищо, което да бъде изследвано.

Разглеждайки овъглените отломки, младата жена забеляза голямото централно око, заобиколено от счупени, изкривени панели, осеяни със сензори. Странни, чуждоземни символи бяха изписани по-външната стена на сондата.

— Или Конфедерацията е променила дизайна на устройствата си невероятно много, или това нещо не е било направено от хора — заяви кметът Ник, изказвайки гласно мислите на всички останали.

Заселниците започнаха да мърморят разтревожено, гледайки надолу към разбитото устройство. Първо бурята беше извадила на повърхността загадъчния извънземен артефакт. Сега пък този невидим апарат беше паднал от небето, а каква бе мисията му, можеха само да гадаят.

Октавия се отдалечи от чуждоземните останки, прехапала долната си устна. Чудеше се какво точно се случва тук. И какво щеше да се случва тепърва.