Габриел Места
Сянката на Ксел’Нага (45)

Глава 43

Октавия дишаше тежко. Краката и трепереха от напрежение, докато с усилие на волята принуждаваше тялото си да върви напред. Тъмният тамплиер постоянно я подканваше да бърза, докато се изкачваха заедно по-стръмния склон.

Вече не се притесняваше от възможността за неочаквана среща с някой изостанал зерг. Всички чудовища бяха пропълзели или прелетели в съседната долина, за да се включат в кръвопролитната битка.

Двете с Ксерана се бяха запътили в същата посока в последен отчаян опит да вразумят враждуващите страни. Тъкмо бяха превалили билото и започваха да се спускат оттатък, когато девойката усети внезапно чувство за непосредствена опасност. Тъмният тамплиер реагира по-бързо от нея и я дръпна зад една плоска скала. В този миг ярка жълто-бяла светлина озари небето за кратко и после избледня.

„Вашите морски пехотинци са пуснали ядрени бомби — каза тъмният тамплиер, — но резултатът няма да е такъв, какъвто очакват.“

Ксерана се приближи до ръба на пропастта и Октавия застана редом с нея. Двете наблюдаваха от разстояние как огромният артефакт започна да се разпуква като какавида и от него се роди великолепно огнено създание, приличащо на феникс.

„Добре дошъл във Вселената“, каза Ксерана. Мисловният й глас потрепваше от благоговение.

Момичето долови прекрасното усещане за свобода и радост от живота, което бликаше от новороденото същество. Едва сега разбра чий е бил гласът, който я беше призовавал толкова настойчиво през изминалите дни. Никога преди не беше виждала такова красиво и чисто създание. Очите я заболяха от яркия блясък, изпълнил долината в мига, когато то се стрелна нетърпеливо нагоре и изчезна в небето.

„Ела — каза Ксерана. — Искам да ти покажа нещо.“

Двете започнаха да се спускат по неравния, стръмен склон. Долината, която доскоро бе представлявала бойно поле, сега беше обвита в странна, пулсираща мъгла, приличаща на облак от брилянтен прашец. Короната от Кайдарински кристали, която бе обграждала заровения артефакт, се беше разпаднала на прах, разпръснат наоколо като безброй песъчинки… или като миниатюрни семена.

Скоро достигнаха до подножието на склона и продължиха през равнината. Само допреди няколко минути Октавия бе изпитвала невероятна умора, но сега се чувстваше отпочинала и заредена с енергия. Вече нямаше нищо против бързия ход на високата Ксерана.

Наоколо все още се забелязваха следи от скорошната битка. Имаше разхвърляни оръжия и изкривени отломки от унищожени машини, но не бяха останали никакви тела. Дори локвите пролята кръв бяха изчезнали.

Ксерана явно долови смайването на девойката, защото побърза да й обясни:

„Творението на Ксел’Нага пое цялата енергия от ядрените оръжия на вашите военни. Тя му даде възможност да се излюпи. След това обаче създанието се нуждаеше от допълнителна генетична информация и затова привлече в себе си цялата биологична маса на протосите и зергите, които бяха в тази долина. Така успя да завърши процеса на своето съзряване.“

Гневът на Октавия се завърна отново:

— Трябвали са му протосите и зергите… А тогава защо уби Ларс?

Ксерана изглеждаше натъжена.

„Било е грешка. Тогава създанието още е спяло и не е разбирало какво прави.“

И така… оказваше се, че Ларс бе умрял само защото е бил на грешно място в неподходящо време. Това бе твърде слаба утеха за неговата сестра.

Двете продължиха да навлизат в опустошената долина. Постепенно започнаха да забелязват промени, които ставаха все по-забележими с всяка изминала минута.

„Явно създанието е събрало повече биологична енергия, отколкото му е била необходима, защото преди да излети към космоса, то е излъчило известна част от нея обратно тук.“

Почвата под тях сякаш се вълнуваше леко и когато Октавия се вгледа внимателно в нея, видя дребни стръкчета трева, които никнеха навсякъде.

Избуяваха толкова бързо, че растежът им буквално можеше да се види с просто око. Девойката коленичи и откъсна едно от тези растения. То разцъфна в нейната ръка и се превърна в красиво яркочервено цвете с нежни венчелистчета.

„Живот — промълви Ксерана. — Новоизлюпеното създание на Ксел’Нага е оставило след себе си живот.“

Октавия също го чувстваше — виждаше го с очите си, усещаше го с кожата си и го долавяше със своето съзнание.

Плътната брилянтна мъгла започна да се разсейва и скоро изчезна съвсем, разкривайки ясното, синьо небе, което сякаш се простираше без край. Девойката съзря в далечината няколко силуета, които стояха замаяни и объркани насред цъфтящата долина.

Бяха човешки фигури.

Октавия тръгна напред, отначало колебливо, не смеейки да се надява. Много от хората носеха униформи на морски пехотинци, но един от тях беше облечен в дрехи на заселник, с практичен комбинезон — същия като този, който носеше самата тя. Девойката забрави да диша, просто не можеше да повярва на очите си. Примигна изумено.

„Зародишът се нуждаеше от гените на другите деца на Ксел’Нага — обясни Ксерана, — за да извърши последната си трансформация, но хората бяха нещо чуждо за него. Съществото не можеше да ги използва и затова ги освободи.“

— Ларс! — извика Октавия и се втурна напред, останала без дъх. После се засмя. Възкресеният й брат стоеше насред полето от цветя, които бяха изпъстрили цялата тревиста долина като фойерверки. Той се обърна към нея и лицето му грейна от радост. Девойката се хвърли в прегръдките му, по-щастлива от всякога. Отначало Ларс изглеждаше твърде слисан, но после я притисна силно към себе си:

— Това вече е наистина забележително — каза той изумено.

— Не мога да повярвам, че си жив! — възкликна Октавия и сложи ръце на рамената му, за да го разгледа внимателно. Коленете й се разтрепериха. След всичко, което беше преживяла напоследък, това бе най-невероятното събитие.

— Не съм си и помислял, че някой ден ще съм щастлив да се завърна тук — каза Ларс. Сестра му го прегърна отново.

Ксерана стоеше сама, встрани от радостните хора. Вече нищо не я задържаше на тази планета. Беше дошла, за да спаси своите сънародници, но те не бяха обърнали внимание на нейното предупреждение.

Все пак, идването й дотук не беше напразно. На Бекар Ро бе открила още една брънка от мистерията, на чието разгадаване беше посветила живота си.

Без да каже дори една прощална дума, жената учен се обви със сенки и изчезна от погледа на хората. Отправи се обратно към своя кораб. Още не бе решила какво да прави оттук насетне. Можеше да последва подобното на феникс същество, за да го проучи по-обстойно. Също така, можеше да потърси други спящи какавиди, скрити от древните Ксел’Нага на някоя затънтена планета.

Имаше толкова много въпроси, очакващи да получат своите отговори… и цялата Празнота, която да преброди, за да ги открие.