Габриел Места
Сянката на Ксел’Нага (39)

Глава 37

След като бе видял как войските му претърпяват пълно поражение, Едмънд Дюк изобщо не беше в настроение да се занимава с глупавите брътвежи на някаква проста селянка.

Октавия, обаче, беше много упорита и не го остави на спокойствие, докато генералът не се съгласи да я изслуша. Тя му разказа накратко за своята среща с тъмния тамплиер Ксерана, жената учен от расата на Протосите, която беше отправила настоятелно предупреждение за опасността от древния артефакт.

Командирът изобщо не се впечатли от нейните думи. Зачуди се как бе възможно това момиче да го занимава с подобни глупости, след като неговата отлично планирана офанзива току-що беше претърпяла грандиозен неуспех. Резултатът от целия щурм не бе нищо повече от безкраен списък на жертви, твърде дълъг, за да се побере дори на дузина компютърни екрани.

Е, сега поне разполагаше с повече информация… достатъчно, за да се обезпокои ужасно.

Когато ескадра Алфа бе пристигнала на Бекар Ро в отговор на молбата за помощ, отправена от колонистите, генералът беше предположил, че става въпрос за поредната голяма лъскава скала, изровена от лековерните селяндури. Заселниците постоянно откриваха разни свръхестествени обекти и тайнствени структури, но обикновено се оказваше, че те не представляват нищо особено и заради тях не си струва да се жертва човешки живот, освен в случай на изрична заповед от началството.

Беше се оказало, че положението на тази планета е коренно различно. Зергите и протосите искаха на всяка цена да притежават тази мистериозна конструкция. Отгоре на всичко, Едмънд Дюк вече не разполагаше с необходимата огнева мощ, за да придобие древното творение от името на император Арктур Менгск и Земния Доминион. Според професионалното мнение на генерала това определено беше лошо.

— Благодаря Ви за информацията, госпожице. Отлично знам как да се справя с възникналата ситуация — изръмжа той и се наведе над интеркома. — Веднага ми изпратете Макгрегър Голдинг. — После генералът вдигна поглед и забеляза, че обърканата жена все още стои в неговия офис. — Нещо друго, госпожице Браун?

— Брен — настоя тя. — Казвам се Октавия Брен.

Дюк се намръщи, чудейки се какво значение може да има името на тази цивилна за общото положение на нещата.

— Както кажете, госпожице, няма значение. А сега, бихте ли ме извинили? Водя война, която трябва да спечеля на всяка цена…

Преди Октавия да успее да излезе, вратата се отвори рязко и в бившата кметска кантора влезе някакъв слаб млад човек, облечен в странен боен костюм. Устните му бяха извити в цинична усмивка, а големите му кафяви очи, разположени над високите скули, изглеждаха невероятно състарени, сякаш мъжът вече беше видял предостатъчно, за да му писне от цялата вселена.

Макгрегър Голдинг застана мълчаливо пред генерала, очаквайки неговият командир да му обърне внимание. Внезапно младият мъж вдигна своя тежък поглед към Октавия. Сякаш високоволтов лъч прониза съзнанието на девойката. Тя усети как вътре в мозъка й се промъкна нечие телепатично присъствие, което започна вандалски да се рови из нейните спомени.

— Не обръщай внимание на цивилната, агент Голдинг, тя тъкмо си тръгва — наруши тишината генералът.

Призракът се обърна обратно към него:

— Но тя определено заслужава да й бъде обърнато внимание, сър. Аз съм обучен да използвам псионни-те си енергии и мога да разпозная телепатичния талант, когато се сблъскам с него. Тази жена има голяма природна дарба. От нея може да излезе добър призрак.

Тръпки полазиха Октавия.

— В никакъв случай! — заяви девойката категорично.

Генералът не обърна никакво внимание на тази размяна на реплики.

— Агент Голдинг — изрече той, — решението е взето. Първоначално искахме да придобием този артефакт и да го направим част от арсенала на човечеството. Като се вземат предвид последните събития, трябва да призная, че това най-вероятно няма да стане. Следователно нямам друг избор, освен да задействам план Б.

— Да, сър — отговори призракът. — План Б. Не трябва да позволяваме този обект, каквото и да представлява той, да попадне във вражески ръце. След като не можем да го запазим за целите на Човечеството, трябва да се уверим, че никой друг няма да го притежава.

Призракът стоеше в готовност, екипиран в костюма си за вражеска среда, подпрян на своята дълга шрапнелна пушка.

— Снабден съм с лично устройство за невидимост, сър. Трябва ми десантен кораб, който да ме прехвърли до периферията на бойното поле, после ще се промъкна до артефакта, за да маркирам целта.

Генералът кимна в знак на съгласие и сплете ръце върху безупречно чистото си бюро.

— Един крайцер чака в горните слоеве на атмосферата, готов да изстреля целия си комплект от ядрени бойни глави — каза той.

Пренебрежителното отношение, с което двамата обсъждаха унищожение от такъв огромен мащаб, разгневи Октавия неимоверно.

— Не можете да бомбардирате Бекар Ро с ядрено оръжие! Това е нашия свят! Тук е нашият дом, където сме работили и…

Генералът махна на охраната да изведе протестиращата жена от офиса му. Разярена, Октавия започна да се извива в яките ръце на морските пехотинци. Едмънд Дюк я погледна с открито неодобрение.

— Нима бихте предпочели да загубя тази битка, госпожице Браун? — попита той, сякаш отговорът на въпроса му беше повече от очевиден.