Габриел Места
Сянката на Ксел’Нага (3)

Глава 1

Плътното одеяло на мрака се спусна над Фрий Хейвън^[1] и суровите заселници се втурнаха към домовете си, за да се скрият от бурята. Нощта настъпваше бързо на планетата Бекар Ро, където вятърът винаги виеше, а звездите се виждаха рядко.

Катранени облаци се трупаха над хоризонта, хванати в капана на острите планински зъбери, които обграждаха обширната долина в сърцето на борещата се за оцеляване земеделска колония. Мощни гръмотевици раздираха небето отвъд хребета като неточно прицелен артилерийски огън. Всеки гръм беше толкова силен, че можеше да бъде регистриран от няколкото сеизмографа, инсталирани в близките райони. Статичното електричество в атмосферата предизвикваше разряди с невероятна сила. Понякога самият им грохот беше достатъчен, за да предизвика разрушения.

Когато преди четирийсет години първите заселници бяха избягали от деспотизма на Конфедерацията на хората, някой ги беше заблудил, че тази планета може да се превърне в рай. Три поколения по-късно, упоритите колонисти все още отказваха да се разделят с тази илюзия.

Октавия Брен седеше на седалката до брат си Ларс и гледаше напред през издрасканото стъкло, докато гигантският робокомбайн се плъзгаше обратно към града. Тракането на веригите и ревът на двигателя почти успяваха да заглушат тътена на гръмотевиците. Почти.

Ярките като лазери стрели на светкавиците се спускаха от облаците и обгаряха въздуха като сияйни копия — разкривени пики от разреждащо се електричество, които оставяха след себе си земя, обезобразена от стъкловидни белези. Проблясъците в небето напомняха на Октавия за изображенията на боен крайцер, стрелящ с тежкото си оръдие Ямато, които беше виждала в библиотеката.

— Защо, в името на галактиката, на прадедите ни въобще им е минала мисълта да се заселят тук? — запита риторично тя. Нови светкавици прогориха кратери в околността.

— Заради пейзажа, разбира се — пошегува се Ларс.

Градушката, която ги засипваше, поне пречистваше въздуха от вечните песъчинки и прахоляк. Едновременно с това, обаче, тя унищожаваше посевите от тритикейлска пшеница и салатен мъх, които и без това едва оцеляваха върху каменистата почва. Точно за такива спешни случаи заселниците от Фрий Хейвън трупаха запаси, с които да се изхранват, ако реколтата бъде унищожена. Доста отдавна не им се беше налагало да молят други светове за помощ.

Все някак щяха да оцелеят. Винаги досега бяха успявали.

Ларс наблюдаваше приближаващата буря с искри на вълнение в очите. Въпреки че бе с една година по-голям от сестра си, всеки път, когато дръзка усмивка грейнеше на неговото лице, той изглеждаше като безразсъден тийнейджър.

— Смятам, че ще успеем да избегнем най-лошото.

— Винаги надценяваш нашите възможности, Ларс. — Макар само на седемнайсет години, Октавия бе известна с благоразумието и твърдостта си. — И тогава винаги се налага да ти спасявам задника.

 

 

Изглежда Ларс наистина притежаваше неизчерпаем запас от енергия и ентусиазъм.

Малко след смъртта на техните родители Ларс беше предложил налудничавата идея да увеличат земята, която обработват и да добавят към собствеността си няколко автоматизирани мини за минерали. Октавия безуспешно беше опитала да го разубеди:

— Нека бъдем практични, Ларс. Дори сега фермата е толкова голяма, че сме напълно заети с нея. Ако я разширим, няма да ни остава време за нищо друго, освен за работа. Няма да можем да създадем свои семейства.

Половината от неомъжените момичета в града вече бяха изявили желание да сключат брак с Ларс — Син Маккарти дори го беше направила цели три пъти — но винаги досега той бе отказвал с хиляди извинения. В този суров свят заселниците навършваха пълнолетие на петнайсет години. Много от тях се женеха и създаваха деца още преди да навършат осемнайсет. Догодина Октавия щеше да бъде изправена пред същия проблем, а изборът във Фрий Хейвън бе ограничен.

— Хайде, Октавия! Допълнителното усилие си заслужава! След като се установим, ще разполагаме с достатъчно време, за да може всеки от нас да създаде свое семейство — бе настоял Ларс, отмятайки назад своята дълга, пясъчно руса коса. Когато той се усмихваше по своя особен начин, Октавия не беше в състояние да спори с него. — Сестричке, всичко това ще стане реалност много преди да сме имали време да го осъзнаем и тогава ще ми благодариш.

Той беше сигурен, че ще успеят да отгледат добра реколта по склоновете на Бек Форти — планината, която бележеше края на техните земи и ги отделяше от съседната долина. И така, братът и сестрата бяха използвали робокомбайна, за да изорат равна нива в трудната за обработка земя и да засеят там нови площи. Освен това бяха изградили миньорски станции за автоматизиран добив на минерали по скалистите склонове на планинското подножие, дванайсет километра по-нататък.

Всичко това се беше случило преди почти две години.

 

 

Сега вятърът блъскаше странично по-широкия метален корпус на робокомбайна, разтърсвайки люковете на прозорците. Ларс компенсира поривите с натиск върху кормилния лост и започна да ускорява. Брат й не изглеждаше ни най-малко уморен след продължителния ден, преминал в усилен труд.

Октавия се вкопчи в седалката, докато голямата машина, изпълняваща много и различни функции, преминаваше през една канавка, за да продължи по-широка, отъпкана пътека сред посевите, насочвайки се към далечните светлини на града.

Блестящите светкавици прогаряха небето и запечатваха цветни петна върху ретината на младата жена. Въпреки че Ларс едва ли виждаше по-добре от нея, той въобще не намали скоростта. И двамата искаха да се приберат у дома час по-скоро.

— Внимавай с големите камъни по пътя! — извика Октавия, когато проницателните й зелени очи забелязаха опасността, прикривана от пелената на дъжда, стичащ се по прозорците на внушителното им, приличащо на трактор превозно средство. Ларс не обърна никакво внимание на нейното предупреждение и мина през камънаците, раздробявайки ги с веригите на робокомбайна.

— О, не подценявай възможностите на машината.

Октавия възмутено изсумтя:

— Да, но ако веригите се скъсат или се стопи някой хидравличен цилиндър, аз съм тази, която трябва да ги поправя!

Многофункционалният робокомбайн, най-важната и необходима машина от оборудването, притежавано от всеки колонист, можеше да се използва като булдозер, трактор или комбайн — да оре, да разбива по-големите камъни в почвата, да сее и да събира реколтата. Някои от големите машини разполагаха с допълнителни приспособления за разбиване на скали, на други бяха монтирани огнехвъргачки. Освен това, като превозни средства робокомбайните бяха много подходящи и за прекосяване на къси разстояния в пресечена местност.

Корпусът на робокомбайна — някога блестящ и вишнево червен — сега бе потъмнял, издраскан и осеян с вдлъбнатини. Но двигателят мъркаше гладко като приспивна песен, а това бе единственото, от което се интересуваше Октавия.

Тя провери показанията за времето и атмосферното налягане на скенера в кабината, но уредите сякаш бяха полудели:

— Както изглежда, бурята довечера ще бъде ужасна.

— Бурите винаги са кошмарни. В крайна сметка това е Бекар Ро. Какво друго можеш да очакваш?

Октавия сви рамене:

— Предполагам, че за мама и татко този свят е бил достатъчно добър.

Преди, когато бяха живи.

 

 

Ларс и тя бяха единствените оцелели от техния род. Това не бе чак толкова необичайно — всяко семейство заселници бе загубило роднини и приятели. Облагородяването на нова планета, която не желаеше да съдейства, беше опасно и мъчно отплащащо се начинание, което можеше да завърши трагично във всеки един момент.

Тук обаче хората все още преследваха мечтите си.

Изнурените колонисти, избягали от здравите окови на правителството на Конфедерацията, се бяха отправили към обетованата земя на Бекар Ро преди около четирийсет години. Целта им бе да поставят ново начало, далеч от размириците и вечните граждански войни, водени на вътрешните светове на Конфедерацията.

Първите заселници не бяха искали нищо друго, освен мир и свобода. Изпълнени с идеали, те бяха започнали живота си в своя нов дом, изграждайки града Фрий Хейвън. Ресурсите в него бяха на разположение на всички колонисти, а плодородната земя наоколо беше разпределена поравно между хората, способни да я обработват. Но с времето идеализмът бе избледнял — заселниците полагаха непосилен труд и непрекъснато се изправяха пред все нови и нови трудности на една планета, която не оправдаваше техните очаквания.

Но нито един колонист не предложи да се върнат обратно в пределите на Конфедерацията.

Докато робокомбайнът приближаваше Фрий Хейвън, светлините на града блещукаха като топъл, гостоприемен рай. В далечината Октавия можеше да долови воя на сирената, разположена до старата оръдейна кула на градския площад. Звукът сигнализираше за наближаващата буря и колонистите бързаха да потърсят подслон. Всички останали — или поне онези, които бяха достатъчно благоразумни — вече се бяха барикадирали в домовете си, направени от сглобяеми елементи, за да се защитят от бурята.

Двамата Брен минаха край опустошени от града къщи и поля, пресякоха пресъхнали напоителни канали и достигнаха до периметъра на Фрий Хейвън, който имаше формата на осмоъгълник. Ниска ограда обгръщаше селището, но портите към централните улици никога не се затваряха.

Мощна гръмотевица прокънтя толкова близо, че робокомбайнът се разтресе, а Ларс стисна зъби и продължи да кара. Октавия си спомни детството, когато седеше на коленете на баща си и се смееше на гръмотевиците, докато семейството й, събрано в техния дом, се чувстваше в безопасност…

Суровият живот на планетата бързо бе състарил родителите на техния баща и те бяха запомнени като първите, погребани в гробището, разраснало се отвъд осмоъгълния периметър на Фрий Хейвън. По-късно, скоро след като Октавия беше навършила петнайсет години, споровата чума беше поразила колонията, отнемайки живота на мнозина от заселниците.

Всичко бе започнало съвсем невинно: неукрепналите още посеви от мутирала тритикейлска пшеница се бяха заразили с плесен и на някои от зрънцата се бяха появили малки черни петънца. Храната беше оскъдна и затова майката на Октавия беше отделила плесенясалата пшеница за себе си и своя съпруг, а здравите зърна беше използвала, за да омеси хляб за децата. Постната вечеря беше като всяка друга — почти безвкусна, стипчива, но достатъчно хранителна, за да поддържа живота и силите им.

Октавия беше запазила ярък спомен от онази последна вечер. Страдаше от пристъп на главоболие и я измъчваше необяснимо мрачно предчувствие. Майка й я изпрати да си легне рано, а тя цяла нощ сънува смразяващи кошмари.

На сутринта, когато Октавия се събуди, къщата беше необичайно тиха. Тя откри родителите си мъртви в тяхното легло. Под мокрите, усукани от предсмъртната агония чаршафи, телата им се бяха превърнали в тресяща се, слузеста маса от гъбести мицели и разпръскващи се спори, които образуваха нова плесен и бързо разяждаха всяка плът.

Ларс и Октавия никога повече не се върнаха в онази къща. Тя бе изгорена до основи, заедно със заразените ниви и домовете на още седемнайсет семейства, също поразени от ужасяващата болест.

Въпреки че това беше почти непоносимо нещастие за колонията, споровата чума сплоти оцелелите още повече. С пламенно хвалебствено слово, посветено на всички жертви на смъртоносната болест, новият кмет Джейкъб Николай някак успя отново да съживи духа на независимост и да вдъхне на хората кураж да останат тук. Вече бяха преживели толкова много, бяха оцелели след безброй трудности и биха могли да намерят сили, за да преодолеят и този удар на съдбата.

Октавия и Ларс се преместиха в едно празно сглобяемо жилище в покрайнините на Фрий Хейвън и изградиха живота си наново. Крояха планове, разширяваха дейността си, следяха автоматизираните си мини и наблюдаваха показанията на сеизмографите. Внимаваха за следи от тектонични движения, които биха могли да окажат влияние на тяхната работа или на града. Двамата отиваха на нивите всеки ден и се трудеха рамо до рамо много след здрачаване. Работеха усърдно, защото бяха поставили всичко на карта… И оцеляха.

 

 

Изтрещя нова мощна гръмотевица и откъсна Октавия от тези мисли. Тежката им машина вече беше стигнала до стените на града. Бързо преминаха през отворената порта и тъкмо заобикаляха градския площад на път за дома си, когато бурята най-сетне ги връхлетя с пълна сила. Заля ги наклонена стена от дъжд и градушка, през която робокомбайнът с мъка си проправяше път, преминавайки край светлините над залостените врати на къщите с метални стени. Домът на брата и сестрата приличаше на всички останали постройки, но въпреки заслепяващия порой, Ларс го откри сякаш по инстинкт.

Той завъртя огромното превозно средство и спря на равната, застлана с чакъл площадка пред къщата. Угаси двигателя и бордовата електроника, а през това време Октавия нахлузи на главата си своята каска и се приготви да изскочи от кабината и да хукне към вратата. Изминаването дори само на три метра в тази буря бе тежко изпитание.

Тъй като знаеше, че брат й винаги забравя да следи запасите от гориво, тя ги провери преди уредите на робокомбайна да изгаснат напълно.

— Ще трябва да заредим още газ Веспен от рафинерията.

Ларс сграбчи дръжката на вратата, приведе се и също се приготви да излезе под шибащата градушка.

— Утре, утре… Точно сега Растин най-вероятно се крие в колибата си и проклина вятъра. Онзи стар чудак харесва бурите не повече от мен.

Младежът натисна вратата, за да я отвори, и изскочи секунди преди мощен порив на вятъра да я затръшне обратно в рамката. Октавия излезе от другата страна, скочи на стъпалото над веригата и оттам — на земята.

Докато тичаха с все сила към къщата, градушката ги удряше като картечни откоси. Ларс отключи входната врата и двамата нахълтаха с трясък вътре — мокри до кости и обрулени от вятъра. Поне се бяха спасили от бурята.

Мощна гръмотевица отново раздра небето.

Ларс разкопча якето си. Октавия свали каската и я захвърли в ъгъла, след това включи осветлението, за да провери стария сеизмограф, който бяха монтирали в дома си.

Много малко от останалите колонисти все още си правеха труда да следят атмосферните условия и подземната активност на планетата. Ларс обаче бе счел за нужно да инсталира сеизмографи и навън, близо до автоматизираните им миньорски станции, разположени в подножието на планината Бек Форти. Разбира се, Октавия беше човека, който бе монтирал и поправяше старата наблюдателна апаратура.

Но за нещастие Ларс се бе оказал прав. Напоследък трусовете бяха зачестили и предизвикваха ударни вълни, които тръгваха от дълбините на планинската верига, разположена от другата страна в съседната долина.

„Точно това, от което се нуждаем — още нещо, за което да се тревожим“ — помисли си Октавия кисело докато загрижено разглеждаше диаграмата.

Ларс се присъедини към нея, за да хвърли поглед на лентата хартия, излизаща от сеизмографа. Дългата крива линия изглеждаше като нарисувана от пристрастен към алкохола старец. Забелязваха се няколко малки отклонения, най-вероятно резултат от ехото на гръмотевиците, но не бяха регистрираш значителни сеизмични явления.

— Ха, това е интересно. Не се ли радваш, че тази вечер не е имало земетресение?

И точно в този момент, дори преди той да довършил изречението си, Октавия изпита абсолютната увереност, че земетресение ще има, при това съвсем скоро. Може би това беше още едно от тревожните й предчувствия или просто осъзнаване и примирение с факта, че винаги е възможно нещата се влошат още повече.

Тъкмо когато Ларс й отправяше поредната си наперена усмивка, земята потрепери, сякаш неспокойната кора на Бекар Ро сънуваше кошмари. Отначало Октавия се надяваше, че това е поредната гръмотевица, но трусовете продължиха да се усилват подът под краката им започна да се клати, а целият им сглобяем дом се затресе.

Ларс напрегна яките си мускули, за да запази равновесие по време на земните гърчове. И двамата видяха как сеизмографът полудя:

— Показанията излязоха извън скалата!

— А епицентърът му дори не е тук! — удивено отбеляза Октавия. — Той е на петнайсет километра, отвъд хребета. Страхотно, не е далече от мястото, където поставихме цялото си автоматизирано минно оборудване.

Сеизмографът излезе от строя. Сензорите му се бяха претоварили, а земетресението все така люлееше земята. Сякаш измина цяла вечност, преди трусовете да започнат да отслабват постепенно.

— Изглежда утре ще имаш доста работа, докато успееш да ремонтираш всичко, Октавия.

— Винаги има нещо, което трябва да поправям — въздъхна тя.

Навън бурята бе в разгара си. Братът и сестрата седнаха един до друг мълчаливи и изтощени. Просто изчакваха бедствието да отмине.

— Искаш ли да поиграем на карти? — попита той.

В този момент всички светлини в жилището им внезапно угаснаха. Двамата останаха да седят в катранената чернота на мрака, разкъсвана само от случайните проблясъци на светкавиците.

— Не и тази вечер — отвърна тя.