Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’isola del giorno prima, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Умберто Еко. Островът от предишния ден

Италианска

Коректор: Марийка Тодорова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2002

Формат 60/90/16. Печатни коли 26

ИК „Бард“ ООД, 2002

ISBN 954-585-338-7

 

R.C.S. Libri & Grandi Opere S.p.A., 1994

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Osiana)
  3. — Преместване на бележка вътре в епиграф. Получаваше се някаква призрачна затваряща секция при FB2.

40.
Колофон

Това е. А какво е станало после с Роберто, не зная, нито мисля, че ще може някога да се узнае.

Как да се извлече роман от история, при това толкова романна, след като не се познава нейният край — или по-скоро същинското й начало?

Освен ако историята за разказване е не тази на Роберто, а на неговите записки — въпреки че и тук трябва да се върви по догадки.

Струва ми се очевидно, че ако записките (впрочем откъслечни, от които извлякох разказ или поредица пресичащи се или нанизващи се разкази) са стигнали до нас, то е, защото Дафна не е изгоряла напълно. Кой знае, може би огънят едва е опалил мачтите, а после е замрял в безветрения ден. Или пък нищо не изключва няколко часа по-късно да се е излял пороен дъжд, който да е угасил кладата…

Колко е останала там Дафна, преди някой да я намери и да открие писанията на Роберто? Изказвам две хипотези, и двете фантастични.

Както вече споменах, няколко месеца преди тази история и по-точно през февруари 1643 Абел Тасман, след като потеглил от Батавия през август 1642, достигнал онази Вандиймънова земя, която щяла после да стане Тасмания, зърнал само отдалеч Нова Зеландия и се насочил към островите Тонга (вече достигнати в 1615 от Ван Схаутен и Ле Мер и наречени Кокосови острови и Остров на предателите[1]), продължил на север и открил група островчета, опасани с пясък, като ги отбелязал на 17,19 градуса южна ширина и 201,35 градуса дължина. Няма да се хващаме тук да спорим за дължината, но ако предположенията ми са верни, тези острови, които той нарекъл Prins Willelms Eijlanden, не ще да са били далеч от Острова от нашата история.

Тасман казва, че завършил своето пътешествие през юни, значи преди Дафна да е могла да стигне по тези места. Но не е речено, че дневниците на Тасман са достоверни (впрочем и техният оригинал вече не съществува)[2]. Да се опитаме тогава да си представим, че при някое от случайните отклонения, на които така изобилства плаването му, той се е върнал в района, да кажем през септември същата година, и се е натъкнал там на Дафна. Не е имал никаква възможност да я потегне, както трябва да е била вече лишена от мачти и ветрила. Навестил я е, за да открие откъде идва, и е намерил книжата на Роберто.

Колкото и малко да е знаел италиански, е разбрал, че в тях се разглежда въпросът за дължините, така че тези книжа се превръщали в най-поверителен документ, който следвало да бъде предаден в Холандската Индийска компания. Затова премълчава в дневника си цялата случка, може би дори подправя датите, за да заличи всяка следа от приключението си, и записките на Роберто се озовават в някой таен архив. А Тасман направил още едно пътешествие и на следващата година — и Бог знае дали е ходил, където е казал[3].

Да си представим как холандските географи разлистват тези записки. Ние вече знаем, че в тях не е имало нищо интересно за откриване, освен може би кучешкия метод на доктор Бърд, за който се обзалагам, че разни шпиони вече са били успели да научат по други пътища. Съдържа се и загатването за Малтийската Наблюдателница, но ще припомня, че след Тасман минават сто и трийсет години, преди Кук да открие отново онези острови, а ако е речал някой да следва указанията на Тасман, не би могъл да ги намери повторно.

Най-сетне, все така век подир нашата история, изобретяването на морския хронометър от Харисън слага край на трескавото търсене на el punto fijo. Проблемът за дължините не е вече проблем и някой архивар на компанията, обзет от желание да опразни шкафовете, изхвърля, подарява, продава — кой знае — записките на Роберто, вече просто любопитна находка за маниак на манускрипти.

Втората хипотеза е романно по-убедителна. През май 1789 една обаятелна личност минава по тези краища. Това е капитан Блай, когото бунтовниците от Баунти са спуснали в лодка заедно с осемнайсет верни люде и са поверили на милосърдието на вълните.

Този изключителен мъж, каквито и да са били характеровите му недостатъци, успява да измине над шест хиляди километра, за да стъпи най-подир на остров Тимор. В начинанието минава през архипелага Фиджи, почти достига Вануа Леву и прекосява групата на островите Ясава. Това означава, че ако се е отклонил само леко на изток, е могъл чудесно да се добере някъде докъм Тавеуни, където ми е приятно да си градя предположението, че се е намирал нашият Остров. Ако пък доказателствата имат някаква тежест при въпроси, засягащи вярването и желанието за вярване — е, добре, уверяват ме, че Портокалов Гълъб или Orange Dove, или Flame Dove, или още по-добре Ptilinopus Victor, съществува единствено там; само че — и рискувам да разваля цялата история — оранжев е мъжкият.

А пък човек като Блай, ако да беше намерил Дафна едва в що-годе въобразимо състояние, след като е пристигнал дотам с най-обикновена лодка, би сторил и невъзможното, за да я поправи. Но е било изминало вече почти столетие и половина. Някоя и друга буря е поразтърсила добавъчно флейта, изтръгнала го е от котвата, корабът е връхлетял върху кораловия риф — или не, бил е подхванат от течението, повлечен на север и изхвърлен върху други плитчини или върху крайбрежните скали на някой близък остров, където е останал изложен на действието на времето.

Вероятно Блай се е качил на борда на ветроход призрак, с хълбоци, инкрустирани с раковини и зеленясали от водорасли, с блатясала вода в изтърбушения трюм, свърталище на мекотели и отровни риби.

Може би още е стояла паянтова кърмовата надстройка и в каютата на капитана Блай е намерил разсъхнати и прашасали — или не, влажни и разкиснати, но още разчитаеми — записките на Роберто.

Не са били вече времена на големи вълнения около дължините, но може да са го привлекли бележките — на непознат език — за Соломоновите острови. Почти десет години преди това някой си господин Бюаш, Географ на краля и на Френската Флота, бил представил в Академията на Науките паметна записка относно Съществуването и Местоположението на Соломоновите острови, заявявайки, че те не били нищо друго освен онзи Залив Шоазьол, който Бугенвил бил достигнал през 1768 (и чието описание изглеждало съзвучно с някогашния разказ на Менданя), и Земите на Арсасидите, достигнати през 1769 от Сюрвил. Така че, докато Блай още плавал, един анонимен автор, който вероятно е бил господин Дьо Фльорийо[4], се готвел да публикува книга, озаглавена Découvertes des François en 1768 & 1769 dans les Sud-Est de la Nouvelle Guineé[5].

Не зная дали Блай е чел изявленията на господин Бюаш, ала сред английските мореплаватели положително се е говорело с яд за тази проява на арогантност на френските братовчеди, които се биели в гърдите, че са открили неоткриваемото. Французите имали право, но Блай може и да не го е знаел или да не го е искал. Та възможно е да е повярвал, че е сложил ръка на документ, който не само опровергавал французите, а и щял да увенчае него като откривател на Соломоновите острови.

Бих си представил, че най-напред е благодарил мислено на Крисчън Флечър и другите бунтовници, задето грубо го натирили по пътя на славата, после като добър патриот е решил да премълчи пред всички за краткото си отклонение на изток и за своето откритие и да предаде в пълна дискретност книжата в Британското адмиралтейство.

Но и в този случай някой ще да ги е преценил като непредставляващи интерес, лишени от каквато и да било доказателствена сила, и — отново — ще да ги е заточил сред вързопи ерудитски драсканици за книжни плъхове. Блай се отказва от Соломоновите острови, задоволява се да бъде назначен за адмирал заради другите си неопровержими достойнства на мореплавател, и ще умре така или иначе удовлетворен, без да знае, че Холивуд ще го направи ненавистен за потомците.

 

Даже една от хипотезите ми да ставаше за продължение на разказа, той не би имал край, достоен да бъде разказан, и би оставил всеки читател недоволен и неудовлетворен. Дори и по този начин историята на Роберто не би предлагала някаква морална поука и още бихме седели да се питаме как така му се е случило онова, което му се е случило — стигайки до извода, че в живота нещата се случват, защото се случват, и само в Страната на Романите сякаш се случват по силата на някаква цел или провидение.

Защото, за да извлека някакво заключение, би трябвало да изровя измежду писанията на Роберто една бележка, датираща положително от нощите, в които той още си е задавал въпроси относно възможния Натрапник. Онази вечер Роберто гледаше пак небето. Спомняше си как в Ла Грива, когато бе рухнал от старост фамилният параклис, неговият кармелитски наставник, натрупал опит в Ориента, бе посъветвал да възстановят малкия молитвен дом по византийската мода, като ротонда с един централен купол, а то нямаше съвсем нищо общо със стила, към който бяха привикнали в Монферато. Но старият Поцо не искаше да си пъха носа в работи, касаещи изкуството и религията, и бе послушал съветите на този свят човек.

Виждайки небето на Антиподите, Роберто си даваше сметка, че в Ла Грива, сред пейзажа, заобиколен отвред с хълмове, небесният свод му изглеждаше като купола на параклиса, ясно ограничен от тесния кръг на хоризонта, с едно или две съзвездия, които той беше в състояние да разпознае. Затова макар да знаеше, че гледката се променя от седмица на седмица, тъй като си лягаше рано, не бе имал никога случай да осмисли, че се променяше дори в хода на една и съща нощ. Този купол му се бе струвал винаги и устойчив, и кръгъл, вследствие на което също толкова устойчив и кръгъл си бе представял и всемира.

В Казале, насред една равнина, бе разбрал, че небето е по-обширно, отколкото той смяташе, но отец Емануеле го убеждаваше повече да си представя звездите, описани посредством образи, отколкото да гледа онези, които бяха над главата му.

Сега, зрител антипод изсред безкрайната шир на океана, откриваше един безпределен хоризонт. Във висините над главата си виждаше невиждани досега съзвездия. Онези от своето полукълбо ги четеше според картината, която други вече им бяха определили: тук многоъгълната симетрия на Голямата мечка, там азбучната точност на Касиопея. Но на Дафна нямаше предначертани фигури, можеше да свързва която и да е точка с всяка друга, да извлича образите на змия, на великан, на коси или на опашка на отровно насекомо, после да ги разсейва и да опитва други форми.

Във Франция и Италия наблюдаваше и в небето пейзаж, установен от ръката на монарх, който бе определил линиите на улиците и на пощенските пътища, оставяйки помежду тях петната на горите. А тук беше пионер в непозната земя и трябваше да решава кои пътеки ще свързват един връх с едно езеро, без критерий за избор, понеже още нямаше градове и села в подножието на едното или на бреговете на другото. Роберто не гледаше съзвездията: беше осъден да ги учреди. Плашеше се, че целокупността ще се разположи като спирала, като черупка на охлюв, като вихър.

Тъкмо тук си спомня за една църква, доста нова, видяна в Рим — и това е единственият път, когато ни оставя да се догадим, че е посещавал този град, може би преди пътуването си в Прованс. Тя му се бе сторила твърде различна и от купола в Ла Грива, и от нефовете на църквите, които беше виждал в Казале, геометрично подредени в нервюри и кръстовидни аркади. Сега разбираше защо: сякаш сводът на църквата беше южно небе, увличащо окото да търси все нови линии, по които да пробягва, без нито за миг да се спира за отдих в една централна точка. Под този купол, където и да застанеше, онзи, който гледаше нагоре, се чувстваше винаги в окрайнините.

Сега си даваше сметка, че по някакъв по-неизбистрен начин, не така очевидно театрален, изживяван посредством малки изненади ден по ден, бе изпитал това усещане за отказан отдих първо в Прованс и после в Париж, където всеки посвоему му разрушаваше една увереност и му сочеше един възможен начин да начертае картата на света.

Но внушенията, които получаваше от различни страни, не се сглобяваха в завършен рисунък.

Слушаше за машини, които можеха да променят порядъка на природните явления, така че тежкото да се стреми нагоре, а лекото да пропада надолу, огънят да мокри, а водата да изгаря, сякаш самият създател на вселената беше готов да се поправя и можеше най-сетне да изправи дърветата и цветята срещу сезоните, а сезоните — да подхванат борба с времето.

Ако създателят приемаше да променя становището си, съществуваше ли все още някакъв порядък, който Той да бе наложил на вселената? Може би й бе наложил много, още от самото начало, може би беше склонен да ги променя от ден на ден, може би съществуваше някакъв таен порядък, който да предвожда тази смяна на порядъци и перспективи, но ние да сме предопределени да не го открием никога, а по-скоро да следваме изменчивата игра на тези привидности на порядък, които се преподреждат при всяко ново преживяване.

И тогава историята на Роберто дьо ла Грив би била само историята на един нещастен влюбен, осъден да живее под прекомерно небе, който не е успял да се помири с мисълта, че земята блуждае по протежение на елипса, на която слънцето е само един от фокусите.

Както мнозина ще се съгласят, това е твърде малко, за да се извлече от него история с начало и край.

 

Най-сетне, ако от тази история речех да направя роман, бих показал още веднъж, че може да се пише единствено ако се вземе като палимпсест някой изнамерен ръкопис — без никога да успееш да се откопчиш от Тревогата на Влиянието. Няма да се изплъзвам и от детинското любопитство на читателя, който би желал все пак да узнае дали наистина Роберто е написал страниците, над които се застоях даже премного. Честно казано, би трябвало да му отговоря, че не е невъзможно да ги е написал някой друг, който е искал само да се престори, че разказва истината. И така бих изгубил целия ефект на романа — където, да, наистина се преструваш, че разказваш истински неща, но не бива да казваш сериозно, че се преструваш.

 

Не бих могъл и да измисля посредством каква последна перипетия писмата са се озовали в ръцете на оногова, който трябва да ми ги е дал, измъквайки ги изсред мешавица от други размити и изподраскани ръкописи.

— Авторът е неизвестен — бих очаквал обаче да е казал, — почеркът е изящен, но както виждате, е избледнял, а листовете са вече само петна от влага. Колкото до съдържанието, от малкото, което зърнах, са някакви маниерни упражнения. Знаете как се е пишело през онзи Век… Били са хора без душа.

Бележки

[1] Остров Ниуатопутапу (името му означава „остров на предателите“). — Б.пр.

[2] Всеки може лесно да провери дали казвам истината у P. A. Leupe, „De handschriften der ontdekkingreis van A. J. Tasraan en Franchoys Jacobsen Vissche 1642-3“, в Bijdragen voor vaderlandsche geschiedenis en oudheidkunde, N. R. 7, 1872, стр. 254–293. Неопровержими са, разбира се, документите, събрани като Generale Missiven, съдържащи и една извадка от „Daghregister van het Casteel Batavia“ от 10 юни 1643, в която се съобщава за завръщането на Тасман. Но ако хипотезата, която се каня да изложа, е основателна, може като нищо да се предположи, че за да се запази една тайна като тази за дължините, е било посегнато дори на подобно свидетелство. При съобщения, които от Батавия е трябвало да стигат до Холандия и кой знае кога са щели да стигнат, някакво си разминаване от два месеца е можело да мине незабелязано. От друга страна, аз съвсем не съм сигурен, че Роберто е пристигнал в онези краища през август, а не по-рано.

[3] От това второ пътуване не съществуват никакви бордови дневници. Защо?

[4] Шарл Пиер Кларе, граф дьо Фльорийо (1738–1810) — френски мореплавател (бил е и министър на мореплаването), изобретател на секундарен морски часовник, автор на пътеписи и географски съчинения. — Б.пр.

[5] Découvertes des François…Открития на французите през 1768 и 1769 в югоизточната част на Нова Гвинея. — Б.пр.

Край
Читателите на „Островът от предишния ден“ са прочели и: