Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’isola del giorno prima, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Умберто Еко. Островът от предишния ден

Италианска

Коректор: Марийка Тодорова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2002

Формат 60/90/16. Печатни коли 26

ИК „Бард“ ООД, 2002

ISBN 954-585-338-7

 

R.C.S. Libri & Grandi Opere S.p.A., 1994

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Osiana)
  3. — Преместване на бележка вътре в епиграф. Получаваше се някаква призрачна затваряща секция при FB2.

38.
За Природата и Мястото на Ада

Роберто си разказа, че скитайки се от остров на остров и търсейки повече своето удоволствие, отколкото верния път, Феранте, неспособен да извлече известия от сигналите, които евнухът изпращаше на раната на Бикара, беше накрай изгубил всякаква представа къде се намира.

Междувременно корабът се носеше по водите, малкото припаси се бяха развалили, водата се вмирисваше. За да не се усети екипажът, Феранте задължаваше всекиго да слиза само по веднъж на ден в трюма и да взема на тъмно малкото необходимо за преживяване, което никой не би изтърпял да гледа.

Единствено Лилия не забелязваше нищо. Тя понасяше с ведрост всяка несгода и сякаш живееше от капчица вода и трошица сухар, жадуваща любимият да успее в своето начинание. Колкото до Феранте, безчувствен към тази любов, ако не се смята насладата, която извличаше от нея, той продължаваше да насъсква моряците си, извиквайки в очите на тяхната стръв картини на бляскави съкровища. Така един слепец, заслепен от омразата, водеше други слепци, заслепени от алчността, държейки в плен в своите мрежи една сляпа красота.

На мнозина от екипажа обаче поради голямата жажда вече отичаха венците, които започваха да покриват целите зъби; краката се обриваха с циреи и техният зловонен секрет плъзваше нагоре чак до жизнените части.

Така че след като слязоха отвъд двайсет и петия градус южна ширина, Феранте се бе изправил пред бунт. Бе го потушил с подкрепата на петима най-верни корсари (Андрапод, Борид, Ордоньо, Сафар и Аспрандо) и метежниците бяха изоставени с малко хранителни припаси в лодката. С това обаче Втора Дафна се бе лишила от едно спасително средство. Какво пък, казваше Феранте, скоро ще бъдем там, където ни тласка нашата проклета жажда за злато. Но мъжете вече не стигаха да управляват кораба.

Нито пък имаха повече желание да го правят: след като бяха подкрепили водача си, сега искаха да бъдат негови равни. Един от петимата бе издебнал тайнствения благородник, който се качваше тъй рядко на палубата, и бе открил, че е жена. Тогава последните главорези се изстъпиха пред Феранте, искайки му пътничката. Феранте, Адонис наглед, но Вулкан в душата си, държеше повече на Плутон, отколкото на Венера, и бе щастие, че Лилия не го чу, докато шушукаше с бунтовниците, че ще се спогоди някак си с тях.

Роберто не биваше да позволи на Феранте да извърши тази сетна мерзост. Затова пожела тук Нептун да се разгневи, задето някой си позволяваше да прекосява неговите поля без боязън от гнева му. Или, за да не съчинява историята в толкова езически, макар и картинни краски: каза си, че не е възможно (ако един роман трябва да предава и някаква нравствена поука) Небето да не накаже този кораб на коварствата. Потриваше ръце, като си представяше Нотосите, Аквилоните и Аустрите[1], неукротими врагове на морската тишина: досега те бяха оставили на кротките Зефири грижата да проправят пътеката, по която Втора Дафна продължаваше пътешествието си, но затворени в подземните си покои, вече проявяваха нетърпение.

Отприщи ги да се разразят всички наведнъж. На стенанието на обшивката държаха исо воплите на моряците, морето бълваше отгоре им и те бълваха в морето, и навремени мощна вълна ги обгръщаше така, че от бреговете някой би могъл да вземе тази палуба за леден ковчег, около който светкавиците пламваха като свещи.

Отпърво бурята хвърляше облаци срещу облаци, води срещу води, ветрове срещу ветрове. Но много скоро морето бе излязло от предначертаните си граници и се разрастваше, набъбвайки към небето, дъждът се лееше пагубно, водата се омесваше с въздуха, птицата се впущаше в плуване, рибата — в летеж. Не беше вече борба на природата срещу мореплавателите, а битка на елементите помежду им. Нямаше атом въздух, който да не се бе превърнал в зърно градушка, и Нептун се възземаше да угаси мълниите в ръцете на Юпитер, та да го лиши от удоволствието да изпепели тези човеци, които той искаше издавени. Морето копаеше гроб в недрата си, та да ги отнеме от земята, и видеше ли ветрохода да се насочва без управление към някоя скала, с отривист плясък го отпращаше на другаде.

Корабът се потапяше, с кърмата и с носа, и всеки път, когато се снижеше, като че ли политаше от върха на кула: кърмата пропадаше до галерията, а на носа водата сякаш искаше да погълне бушприта.

Андрапод, който се опитваше да привърже едно ветрило, бе изтръгнат от реята; в сгромолясването си удари Борид, който опъваше едно въже, и отчекна главата му.

Коритото отказваше сега да се подчинява на кормчията Ордоньо, докато друг порив раздираше внезапно бизангаф-топсела. Сафар се бъхтеше да обира ветрилата, пришпорван от Феранте, който сипеше псувни, но не бе сварил да захване марсела, когато корабът се извъртя напреки и бе връхлетян странишком от три вълни с такава големина, че Сафар бе запратен оттатък борда. Гротмачтата се бе прекършила отведнъж, стоварвайки се в морето, не без да помете преди това палубата и да разбие черепа на Аспрандо. И най-сетне кормилото се бе раздробило на парчета, докато обезумял удар на руля отнемаше живота на Ордоньо. Тази корабна огризка беше вече лишена от екипаж, а последните плъхове се изсипваха през борда, падайки във водата, от която искаха да избягат.

Изглежда невъзможно насред тази вакханалия Феранте да е помислил за Лилия, понеже от него бихме очаквали да е загрижен само за собствената си невредимост. Не зная дали Роберто си е дал сметка, че нарушава законите на правдоподобното, но само и само да не остави да погине онази, на която бе дарил сърцето си, трябваше да отпусне сърце и на Феранте — та макар и за миг.

И така, Феранте повлича Лилия на палубата — и какво прави? Опитът учеше Роберто, че би трябвало да я привърже здраво към някоя дъска, да я остави да се плъзне в морето и да се уповава, че дори зверовете от Преизподнята не биха отказали пощада на такава красота.

Подир което Феранте грабва и той парче дърво и се кани да го привърже към себе си. В този момент обаче на палубата изниква, Бог знае как отскубнал се от своя стълб на мъченията при бъркотията в трюма, с ръце, още приковани една към друга, по-подобен на мъртвец, нежели на жив, но с очи, оживени от омразата, Бикара.

Бикара, който през цялото време на плаването е останал като кучето на Амарилида да се мъчи в пранги, докато всеки ден раната му е била отваряна и после за малко церена; Бикара, който е прекарал тези месеци с една-едничка мисъл: да си отмъсти на Феранте.

Deus ex machina, Бикара се появява отведнъж зад гърба на Феранте, който вече е стъпил с един крак на перилото, вдига ръце и правейки от веригата клуп, ги прехвърля пред лицето на Феранте, като стяга гърлото му. И с вик „С мене, с мене в пъкъла най-после!“ се вижда — почти се чува — как стиска тъй, че шията на Феранте се прекършва, докато езикът изскача от скверните уста и съпровожда сетния им бяс. И бездиханното тяло на екзекутирания, политайки, увлича със себе си като плащ още живото тяло на екзекутора, което победоносно се устремява да срещне вълните във война със сърцето си, най-сетне в мир.

 

Роберто не съумя да си представи чувствата на Лилия при тази гледка и призова надеждата да не е видяла нищо. Понеже не помнеше какво се бе случило с него от мига, в който бе всмукан от халата, не успяваше да си въобрази и какво можеше да се е случило с нея.

Всъщност беше така обладан от дълга да изпрати Феранте на справедливото му възмездие, че реши да проследи най-напред неговата участ в задгробния свят. И остави Лилия в огромния въртоп.

 

Безжизненото тяло на Феранте бе изхвърлено междувременно на пуст плаж. Морето беше спокойно като вода в чаша и по брега нямаше и следа от прибой. Всичко беше обвито в лека омара, както става, когато слънцето вече се е скрило, но нощта още не е влязла във владение на небето.

Непосредствено след плажа, без дървета или храсти да бележат края му, се виждаше изцяло минерална равнина, дето дори онова, което отдалеко изглеждаше като кипариси, се откриваше после като оловни обелиски. На хоризонта, къмто запад, се издигаше планинско възвишение, вече притъмняло за погледа, ако не се съзираха тук-там огънчета по склоновете, които му придаваха изглед на гробище. Над този масив тегнеха дълги черни облаци с търбух от гаснещи въглени, с устойчиви и плътни очертания, като онези кости от сепия, които се появяват в някои картини или рисунки, дето като ги погледнеш после накриво, се сгърчват във форма на череп. Между облаците и хълма небето пазеше още жълтеникави оттенъци — като да беше последното въздушно пространство, още докоснато от умиращото слънце, ако не беше усещането, че този сетен напън за залез не бе имал никога начало и нямаше да има никога край.

Там, където равнината започваше да минава в склон, Феранте забеляза малка редица човеци и се запъти към тях.

Човеци — или същества, така или иначе, човешки — бяха наглед отдалеч, но когато Феранте ги приближи, видя, че ако човеци бяха били, сега по-скоро бяха станали — или бяха на път да станат — пособия за анатомически амфитеатър. Така ги искаше Роберто, защото помнеше, че бе посетил веднъж едно от тези места, където група лекари с тъмни облекла и червендалести лица, с ярки венички по носа и бузите бяха наобиколили сякаш в акт на заколение един труп, та да изложат навън онова, което беше вътре, и да открият у мъртвите тайните на живите. Отстраняваха кожата, режеха месата, оголваха костите, разнищваха сплитовете на нервите, развързваха възлите на мускулите, отваряха органите на сетивата, разполагаха разделени всички ципи, разединени всички хрущяли, обособени всички карантии. След като разграничеха всяка фибра, изолираха всяка артерия, откриеха всеки костен мозък, показваха на присъстващите жизнените работилници: ето, казваха, тук се готви ядивото, тук се пречиства кръвта, тук се разпределя храната, тук се образуват хуморите, тук се закаляват духовете… И някой до Роберто бе подметнал глухо, че не другояче ще постъпи природата подир нашата земна смърт.

Но някакъв Бог анатом бе белязал по различен начин обитателите на острова, които сега Феранте виждаше все по-отблизо.

Първият беше тяло, лишено от кожа, с изопнати ленти на мускулите, с ръце в жест на сломение, със страдалческо лице към небето, само череп и скули. На втория обелката на китките едва се държеше увиснала на възглавничките на пръстите, като ръкавица, а на краката се подгъваше под коляното като мек ботуш.

На трети първо кожата, после мускулите бяха така разперени, че цялото тяло, а най-вече лицето, приличаше на разтворена книга. Сякаш това тяло искаше да покаже кожа, плът и кости в едно и също време, трижди човешко и трижди смъртно; ала изглеждаше като насекомо, на което тези дрипели бяха крилете, ако на острова да бе имало вятър да ги развее. Но тези криле се движеха не по силата на въздуха, замрял в сумрака: полюляваха се едва-едва при движенията на безсилното тяло.

Недалеч един скелет се подпираше на лопата, може би да копаеше трапа си, с очни кухини към небето, с гримаса в извитата дъга на зъбите, умолявайки сякаш с лявата ръка за милост и утеха. Друг приведен скелет излагаше заднишком огънатия стълб на гръбнака си, пристъпвайки отсечено с костеливи ръце, похлупили склоненото лице.

Един, който Феранте видя само гърбом, още имаше власи по оглозгания си череп, по подобие на шапка, нахлупена там със сила. Но периферията (бледа и розова като морска раковина), филцът, който поддържаше козината, беше образуван от ципата, срязана на височината на тила и прегъната нагоре.

Имаше някои, на които почти всичко им бе смъкнато и напомняха скулптури само от нерви; и върху чвора на шията, вече безглава, се развяваха онези, които някога бяха пущали коренища в мозъка. Краката приличаха на плетеница от ракита.

Имаше други, които с отворени кореми оставяха да туптят черва с цвят на минзухар, като жални лакомници, нагълтали зле смлени шкембета. Там, дето бяха имали пенис, вече обелен и сведен до някаква жилчица, се кандилкаха само спаружените тестикули.

Феранте видя и такива, които бяха вече само вени и артерии, подвижна лаборатория на алхимик, тръбички и цевички във вечно движение, та да дестилират безкръвната кръв на тези светулки, избледнели на светлината на едно отсъстващо слънце.

Стояха тези тела в дълбоко и горестно мълчание. У някои се съзираха белезите на много бавно преображение, което от статуи от плът ги изтъняваше до статуи от фибри.

 

Последното от тях, одрано като някакъв свети Вартоломей[2], държеше високо в десница още кървящата си кожа, провиснала като окачен плащ. Още се разпознаваха по нея лицето с дупките на очите и ноздрите и пещерата на устата, които приличаха на сетните разтопения на восъчна маска, изложена на внезапна топлина.

Този човек (или по-скоро беззъбата и разкривена уста на неговата кожа) заговори на Феранте.

— Зле дошъл — му рече — в Земята на Мъртвите, която ние наричаме Остров Везалия[3]. Скоро и ти ще последваш нашата участ; не мисли обаче, че всеки от нас угасва с бързината, дарена от гроба. Според присъдата си всеки бива доведен до свой собствен стадий на разложение, сякаш да ни бъде дадено да вкусим унищожението, което за всекиго би било най-голямата радост. О, какво блаженство, да си се представяме като мозъци, които, едва докоснати, да се скашкват, дробове, които да се раздират при първия повей на въздух, който още да ги напъне, кожи, които на всичко да поддават, мекоти, които да се размекват, тлъстини, които да се втечняват! Но не. Така, както ни виждаш, сме достигнали всеки до своето състояние, без да го забележим, по недоловимо изменение, в хода на което всяко наше влакно се е топило в течение на хиляди и хиляди, и хиляди години. И никой не знае до каква степен ни е отредено да чезнем, тъй че онези, които виждаш там, останали само кости, се надяват още да могат мъничко да умрат, и може би от хилядолетия креят в очакване; други, като мен, са в сегашния си лик не зная вече откога — защото в тази все предстояща нощ сме изгубили всяко чувство за отминаването на времето — и въпреки това още се надявам да ми бъде дадено бавно-бавно унищожение. Така всеки копнее за разлагане, което — добре знаем — не ще бъде никога пълно, все надявайки се, че вечността за нас още не е започнала, макар и боейки се, че сме в нея още от нашето отколешно стъпване на тази земя. Приживе мислехме, че адът е мястото на вечното отчаяние, понеже така ни бяха казвали. Уви, не: той е мястото на една неугасима надежда, която прави всеки ден по-лош от другия, защото тази жажда, която се поддържа у нас жива, не намира нивга утоление. Тъй като имаме винаги искрица тяло, а всяко тяло се стреми към растеж или към смърт, не преставаме да се надяваме — и само така нашият Съдник е отсъдил да можем да страдаме in saecula.

— Но на какво се надявате? — бе попитал Феранте.

— Е, хайде, кажи на какво би се надявал и ти… Би се надявал един лъх ветрец, едно най-нищожно покачване на морето, идването на една-едничка гладна пиявица да ни върне атом по атом в голямата пустота на вселената, дето бихме могли още да участваме по някакъв начин в цикъла на живота. Но тук въздухът не трепка, морето е застинало в неподвижност, не сещаме нивга студ, нито топлина, не знаем ни изгреви, ни залези, и тази земя, по-мъртва от нас, не произвежда живот на никаква твар. О, червеите, които смъртта ни обещаваше един ден! О, мили червейчета, майки на нашия дух, който би могъл още да се възроди! Смучейки нашата жлъчка, вие бихте ни напръскали милосърдно с млякото на невинността! Гризейки ни, бихте изцерили угризенията за нашите вини, люлеейки ни с вашите мъртвешки милувки, бихте ни дали нов живот, защото за нас гробът би се равнявал на майчина утроба… Но нищо от това не ще се сбъдне. Знаем го и все пак нашето тяло го забравя всеки миг.

— А Бог — бе запитал Феранте, — Бог, Бог смее ли се?

— Уви, не — бе отвърнал одраният, — защото дори унижението би ни обрадвало. Хубаво би било да видехме поне един смеещ се Бог, който ни се подиграва! Каква разтуха би ни била гледката на Господа, който от своя престол в обкръжението на своите светци да ни се надсмиваше. Бихме имали видението на чуждата радост, също толкова ободрително, колкото видението на чуждото негодувание. Не, тук никой не се възмущава, никой не се смее, никой не се показва. Тук Бог го няма. Има само една надежда без цел.

— Дявол да го вземе, проклети да са всичките светци — понечи да кресне тогава Феранте освирепял, — ако съм осъден, ще имам поне правото да представям сам на себе си зрелището на собствения си бяс! — Но забеляза, че гласът му излизаше немощен от гърдите, тялото му беше отпаднало и не можеше дори да се ожесточи.

— Виждаш ли — бе му казал обеленият, без устата му да сполучи да се усмихне, — твоята мъка вече започна. Дори омразата не ти е вече разрешена. Този остров е единственото място във вселената, където не са позволени преживелици, където бялата надежда не се отличава от бездънната скука.

 

Роберто бе продължил да съчинява края на Феранте, стоейки на палубата все така гол, както се беше съблякъл, за да стане камък, и междувременно слънцето му бе причинило изгаряния по лицето, гърдите и краката, връщайки го към онзи трескав огън, от който не толкова отдавна се бе изплъзнал. Склонен вече да смесва не само романа с реалността, а и жарта на душата с тази на тялото, бе почувствал да пламва отново от любов. Ами Лилия? Какво се беше случило с Лилия, докато трупът на Феранте се отправяше към острова на мъртвите?

С изблик, нерядък у разказвачите на Романи, когато не знаят как да обуздаят нетърпението и не съблюдават вече единствата на време и място, Роберто прелетя с един скок събитията, за да намери пак Лилия дни по-късно, докато, вчепкана в дъската, се носеше по вече спокойното море, което просветваше под слънцето. Тя се приближаваше (това, любезни мой читателю, ти не би дръзнал никога да допуснеш) към източния бряг на Соломоновия Остров, или, с други думи, от противоположената страна на онази, откъм която беше закотвена Дафна.

Тук — Роберто го бе узнал от отец Каспар — плажовете не бяха тъй гостоприемни, както от запад. Дъската, неудържаща вече, се бе разбила, блъскайки се в една скала. Лилия се бе сепнала и се бе вкопчила в канарата, докато отломките от сала се изгубваха сред теченията.

Сега тя беше там, на един камък, който едва можеше да я прислони, и отрязък вода — но за нея беше океан — я делеше от брега. Сломена от тайфуна, изнемощяла от глада, измъчвана още повече от жаждата, не можеше да се примъкне от скалата до пясъка, отвъд който със замъглен поглед отгатваше едно обезцветяване на растителни форми.

Ала чукарът беше нажежен под нежния хълбок и дишайки с мъка, вместо да разхлажда вътрешния зной, привличаше към себе си зноя на въздуха.

Надяваше се, че недалеч игриви ручейчета бликат от сенчести канари, но тези видения не смекчаваха, а възпламеняваха жаждата й. Искаше да отправи молитва за помощ към Небето, но с пресъхналия език, слепнал за небцето, възгласите пресекваха във въздишки.

А времето минаваше, бичът на вятъра я дращеше с нокти на граблива птица, и тя се боеше (повече, отколкото че ще умре), че ще живее, докато действието на елементите я обезобрази, превръщайки я в обект на отвращение, а не вече на любов.

Да беше се добрала до някое кладенче, до някое поточе с живителна вода, то приближавайки към него устни, би съгледала очите си, някога две живи звезди, които обещаваха живот, станали сега две страховити затъмнения; и това лице, където Амурчетата прекарваха в игри, сега ужасяващо обиталище на отвратителността. Да беше дори допълзяла до някое мочурище, очите й щяха да излеят в него, от жал към собствената й окаяност, повече капки, отколкото биха поели устните.

 

Така поне Роберто караше Лилия да мисли за себе си. Но изпита досада. Досада от нея, която, на крачка от смъртта, се терзаеше за красотата си, както често се разказваше в Романите; досада от самия себе си, задето не съумяваше да погледне в лицето, без хиперболи на ума, своята любов, която умираше.

Каква можеше да бъде наистина тук Лилия? Как би изглеждала, ако се снемеше от нея мъртвешката дреха, изтъкана от думи?

От теглилата на дългото пътуване и корабокрушението косите й можеше да са станали кълчищни, белязани от бели нишки; гръдта й положително беше изгубила криновете си, лицето й бе изорано от времето. Сбръчкани бяха сега гушката и шията.

Но не, да възпява така нея, която вехнеше, означаваше още да се доверява на поетичната машина на отец Емануеле… Роберто искаше да види Лилия, каквато наистина беше. С клюмнала глава, с блуждаещи очи, които, смалени от болката, се показваха твърде отдалечени от основата на носа — вече изтънял и изострен, — натежали от подпухналост, е ъгълчета, белязани от сноп бръчици, следи, оставени от врабче по пясъка. Ноздрите леко разширени, едната малко по-месеста от другата. Устата напукана, с цвета на аметист, с две дъгообразни бразди отстрани, горната устна малко издадена, повдигната да открие две зъбчета вече не от слонова кост. Кожата на лицето кротко унила, две морни гънки под брадичката, да унизят рисунъка на шията…

И все пак този посърнал плод той не би го заменил за всичките ангели небесни. Обичаше я и така, нито че беше различна можеше да знае, когато я бе обикнал, искайки я, каквато беше, зад завесата на нейния черен воал в една далечна вечер.

Бе се оставил да се подведе През корабокрушенските си дни, бе я желал хармонична като системата на сферите; но вече му бяха казали (не бе дръзнал, да изповяда и това на отец Каспар), че може би дори планетите не изминават своя път по съвършената линия на кръг, а по някаква своя кривогледа обиколка около слънцето.

Ако красотата е ясна, любовта е загадъчна: той откриваше, че обича не пролетта, а всяко от годишните времена на любимата, още пожелана в своя есенен залез. Беше я обичал винаги заради това, което беше и би могла да бъде, и само в този смисъл да обичаш, означаваше да дариш себе си, без да очакваш отплата.

Бе се оставил да бъде отвлечен от своето вълногласно заточеничество, дирейки все някакво друго свое аз: най-лошо у Феранте, най-добро у Лилия, с чийто блясък желаеше да заблести. А да обича Лилия, означаваше да я иска такава, какъвто самият той беше — предадени и двамата на рушението на времето. Дотогава бе използвал нейната красота, за да подклажда омърсението на своя ум. Бе я карал да говори, влагайки в устата й думите, които той искаше и от които беше пак недоволен. Сега щеше да я иска близо до себе си, влюбен в нейната измъчена хубост, в сладостната й изпосталялост, в обезкървеното й изящество, в обезсилената й прелест, в мършавата й голота, за да я гали грижовно и да слуша словата й, нейните слова, а не онези, които той й бе заел.

Трябваше да я има, лишавайки се от себе си.

Но беше късно да отдаде същинската почит на своя болен идол.

От другата страна на Острова във вените на Лилия пропълзяваше втечнена Смъртта.

Бележки

[1] Нотосите, Аквилоните, Аустрите — в стгр. митология Нот (Нотос) — богът на южния вятър, южнякът; Аустер е римското му съответствие; Аквилон (рим. мит.) — богът на северния вятър, севернякът. — Б.пр.

[2] Свети Вартоломей — един от дванайсетте апостоли, проповядвал християнството в Индия, където според преданието понесъл мъченическа смърт: бил одран и разпнат, както се и изобразява иконографски. — Б.пр.

[3] Остров Везалия — от името на Андреас Везалий (1514–1564), фламандски лекар, смятан за основоположник на научната анатомия, един от първите учени, практикували дисекция на човешко тяло; автор на Анатомични таблици и За работилницата на човешкото тяло. Описанията на „островитяните“ са вдъхновени от илюстрации към трудовете му. — Б.пр.