Умберто Еко
Островът от предишния ден (39)

39.
Екстатично Небесно Пътуване^[1]

Така ли трябваше да се завърши един Роман? Романите не само пришпорват омразата, та да ни позволят най-сетне да се насладим на поражението на онези, които мразим, а приканват също към състрадание, та да ни отведат после да открием вън от опасност онези, които обичаме. Романи, които да свършват толкова лошо, Роберто не беше чел никога.

Освен ако Романът не беше още свършил и държеше в запас таен Герой, способен на стъпка, въобразима само в Страната на Романите.

От любов Роберто реши да извърши тази стъпка, като влезе самият той в своя разказ.

Ако аз бях вече пристигнал на Острова, казваше си, сега можех да я спася. Само моят мързел ме задържа тук. Сега сме и двамата закотвени в морето, копнеещи по противоположните брегове на една и съща земя.

И все пак не всичко е загубено. Аз я виждам да издъхва в същия този момент, но ако в същия този момент достигнех Острова, бих бил там един ден преди тя да пристигне, готов да я чакам и да я избавя от гибел.

Не е толкова важно, че ще я поема от морето в мига, в който вече е на път да изпусне последната си въздишка. Наистина знае се, че когато тялото стигне до тази стъпка, едно силно вълнение може да му придаде нова лимфа; и са били виждани умиращи, които, научавайки, че причината за нещастието им е отстранена, са разцъфтявали отново.

А какво по-голямо вълнение за тази умираща от това да намери жив любимия човек! Наистина не би трябвало дори да й разкривам, че съм различен от оногова, когото е обичала, защото на мен, а не на другия се отдаде тя; бих заел чисто и просто мястото, което ми се полагаше от самото начало. И не само това, ами и без да си даде сметка, Лилия би почувствала в моя поглед една различна любов, чиста от всякаква похот, трептяща от преданост.

Възможно ли е, би се запитал всеки, Роберто да не е размислил над факта, че това избавление му бе позволено само ако наистина достигнеше Острова до края на деня, най-много през първите часове на идната утрин — нещо, което най-скорошните му опити не сочеха като вероятно? Възможно ли е да не си е давал сметка, че крои планове да стъпи наистина на Острова, за да намери онази, която се появяваше там само по силата на неговия разказ?

Но вече видяхме, че след като беше започнал да мисли за една Страна на Романите, напълно чужда на собствения му свят, Роберто накрая беше стигнал дотам да слее без труд двете вселени и беше объркал законите им. Мислеше, че може да пристигне на Острова, защото си го представяше, и да си представи нейното пристигане в момента, когато той е вече там, защото така искаше. От друга страна, тази свобода да иска събития и да ги вижда осъществени, която прави така непредвидими Романите, Роберто сега я пренасяше в собствения си свят: най-сетне щеше да пристигне на Острова по простата причина, че ако не пристигнеше, нямаше да знае вече какво да си разказва.

Около тази идея, която всеки, дето не ни е проследил дотук, би сметнал за обезумление или умопомрачение, както и ще (или е щял) да го нарече, сега той разсъждаваше математически, без да си спестява никоя от вероятностите, които разумът и предпазливостта му подсказваха.

В нощта преди битката генералът предначертава действията, които неговите войски ще извършат на следващия ден, и не само си представя трудностите, които биха могли да възникнат, и произшествията, които биха могли да нарушат плановете му, а и се поставя на мястото на противниковия генерал, за да предвиди ходове и контраходове и да държи в ръце бъдещето, действайки съобразно онова, което другият би могъл да подготвя съобразно тези съобразности. Така Роберто претегляше средствата и резултатите, причините и следствията, различните „за“ и „против“.

Трябваше да изостави идеята да плува към хребета и да го премине. Вече нямаше как да различи подводните проходи и можеше да се добере до откритата част само натъквайки се на невидими клопки, положително смъртоносни. И най-сетне, дори при положение, че успееше да го достигне — било то над или под водата, — не беше речено, че ще може да върви по него с жалките си гамаши и че той не криеше урви, в които би пропаднал, без повече да излезе.

Можеше значи да се добере до Острова само ако повтореше пътя на лодката, т.е. да заплува на юг, следвайки отдалеч брега на залива горе-долу на разстоянието на Дафна, за да свърне после, след като заобиколи южното възвишение, на изток, докато не стигне до дълбея, за който му бе говорил отец Каспар.

Проектът не беше разумен, и то по две причини. Първо, дотогава с мъка беше успявал да доплува до границата на хребета и там силите вече го напускаха; така че нямаше основание да смята, че би могъл да измине разстояние поне четири или пет пъти по-голямо — при това без въже, и не защото не разполагаше с толкова дълго, а защото този път, ако отиваше, то беше за да отиде, и не стигнеше ли дотам, нямаше смисъл да се връща обратно. И, второ, да плува на юг, означаваше да се движи срещу течението, а вече знаеше, че силите му позволяваха да му се съпротивлява едва в разстояние на няколко загребвания; тогава щеше да бъде повлечен неумолимо на север, отвъд северния нос, отдалечавайки се все повече от Острова.

След като изчисли сурово възможностите (след като призна, че животът е кратък, изкуството ширно, случаят мигновен и опитът несигурен), си каза, че е недостойно за един благородник да се отдава на такива жалки сметки като някакъв буржоа, пресмятащ възможностите, които е имал, проигравайки на зарове скъпернически спастреното.

Или, каза си, изчисление трябва да се направи, ала нека бъде величаво, щом величава е мизата. Какво губеше той в облога? Живота си. Но неговият живот, след като така и не бе успял да напусне кораба, не тежеше много, особено сега, когато към самотата щеше да се прибави съзнанието, че е изгубил нея завинаги. А какво печелеше, ако издържеше изпитанието? Всичко: радостта да я види отново и да я спаси, във всеки случай да умре върху нея, мъртва, покривайки тялото й с плащаница от целувки.

Вярно, облогът не беше равностоен. Имаше повече изгледи да погине в начинанието, отколкото да достигне сушата. Но и в този случай жребият беше изгоден: като да му бяха казали, че има хиляди възможности да изгуби една мизерна сума срещу една-единствена да спечели несметно съкровище. Кой не би приел?

Накрая бе осенен от друга идея, която намаляваше чрезмерно риска за него в играта, нещо повече, сочеше го като победител и в двата случая. Нека приемеше дори, че течението щеше да го повлече в противоположната посока. Е добре, отминеше ли веднъж другото възвишение (знаеше го от опита, който беше направил с дъската), реката щеше да го понесе по протежение на меридиана…

Ако се оставеше да се носи по повърхността на водата, с очи към небето, той нямаше да види никога повече слънцето да се движи: щеше да се полюлява по ръба, който делеше днешния ден от предишния, извън времето, в едно вечно пладне. А спреше ли времето за него, щеше да спре и на Острова, забавяйки до безкрай Нейната смърт, защото вече всичко, което се случваше на Лилия, зависеше от неговата воля на разказвач. Замреше ли на предела той, замираше на предела премеждието на Острова.

Най-проницателен хиазъм, в края на краищата. Тя щеше да се намери в същото положение, в което беше останал той в продължение на вече неизчислимо време, на два разтега от Острова. Изгубвайки се в океана, щеше да й дари онова, което беше съставлявало неговата надежда, щеше да я държи увиснала на ръба на едно нескончаемо желание — и двамата без бъдеще, а значи и без предстояща смърт.

После се бе унесъл да рисува във въображението си какво щеше да бъде пътешествието му и поради сплавянето на вселените, което вече бе утвърдил, го чувстваше, сякаш беше и пътешествието на Лилия. Тъкмо невероятното приключение на Роберто щеше да осигури и на нея едно безсмъртие, което канавата на дължините не би й позволила иначе.

Щеше да поеме на север с кротка и равномерна скорост: от дясно и от ляво щяха да се нижат дните и нощите, сезоните, затъмненията и приливите, най-нови звезди щяха да пресичат небесата, носейки бедствия и сътресения на империи, монарси и патриарси щяха да побеляват и изчезват в повеи прах, всички вихри на вселената щяха да извършват своите ветрени обиколки, други звезди щяха да възникват от всесъжението на стародавните… Наоколо му морето щеше да се развилнява и сетне смирява, пасатите щяха да въртят своите въртележки, а за него нищо нямаше да се променя в онази безметежна бразда.

Щеше ли да се спре един ден? Доколкото си спомняше от картите, никоя друга земя, която да не беше Соломоновият Остров, не можеше да се простира на тази дължина, поне докато тя не се съединеше — на Полюса — с всички останали. Но ако един кораб, при попътен вятър и с гора от ветрила, употребяваше месеци, месеци и месеци, за да измине път, равен на онзи, който той замисляше да предприеме, колко щеше да трае неговият? Може би години, преди да достигне мястото, където не знаеше какво би било с деня и нощта и с хода на вековете.

Но междувременно щеше да почива в една любов, толкова тънка, та да не се грижи, че губи устни, ръце, зеници. Тялото щеше да се изпразни от всякаква лимфа, кръв, жлъчка или слуз, водата щеше да влезе в него през всяка пора; прониквайки в ушите, щеше да покрие мозъка със солена кора, щеше да замени стъклената влага на очите, щеше да нахлуе в ноздрите, за да разтвори всяка следа от земния елемент. В същото време слънчевите лъчи щяха да го подхранват с огнени частици, а те щяха да изтъняват течността в една само роса от въздух и огън, която по силата на симпатията щеше да бъде призована към висините. И той, вече лек и летлив, щеше да се издигне, за да се слее първо с духовете на въздуха, после с тези на слънцето.

Същото щеше да бъде и с нея, в спрялата светлина на онази скала. Щеше да се разстели като злато, ковано до най-въздушното острие.

Тъй в хода на дните щяха да се слеят в съзвучие. Миг след миг щяха да бъдат наистина един за друг като твърдите рамена на пергела, всеки да откликва на движението на другаря си, единият да се навежда, когато другият блуждае надалеч, да се изправя отново, когато другият се върне.

Тогава и двамата щяха да продължат своето пътуване в настоящето, устремени към светилото, което ги очакваше, прашец от атоми сред другите телца на космоса, вихър сред вихрите, вече вечни като света, защото са извезани от пустота. Помирени със своята съдба, защото движението на земята носи злини и страхове, но трептенето на сферите е невинно.

Значи облогът щеше да му даде във всеки случай победа. Не биваше да се колебае. Но не биваше също и да се гласи за триумфалната саможертва без набор от подобаващи ритуали. Роберто поверява на записките си последните действия, които се готви да извърши, а колкото до останалото, ни оставя да гадаем жестове, времена, ритми.

Като първо освободително пречистване употреби почти час, за да отмести донякъде решетката, която отделяше палубата от подпалубното пространство. После слезе и взе да отваря всяка клетка. Постепенно с изкореняването на тръстиките^[2] бе връхлетян от всеобщо пърхане на крила и трябваше да се предпази, вдигайки ръце пред лицето си, но заедно с това викаше „къш, къш!“ и подканяше пленниците, чак буташе с ръце кокошките, които се щураха, без да могат да намерят изхода.

Докато накрая, като се качи отново на палубата, не видя многочисленото ято да се издига през гората на мачтите и не му се стори, че за няколко секунди слънцето се покрива с всички цветове на дъгата, пресечени от синята ивица на морските птици, стекли се любопитно да се присъединят към празненството.

После изхвърли в морето всички часовници, без дори да помисли, че губи ценно време: заличаваше времето, за да си благоразположи едно пътуване срещу времето.

Най-сетне, за да си пресече пътя за всякакво отстъпление, струпа на палубата, под грота, пънчета, дъсчици, празни бъчви, напръска ги с маслото от всички светилници и ги подпали.

Надигна се първият огнен език, който веднага облиза ветрилата и такелажа. Когато се увери, че кладата се подхранва със собствена сила, се приготви да си вземе сбогом.

Беше още гол, откакто бе започнал да умира, превръщайки се в камък. Гол дори от въжето, което не трябваше вече да ограничава пътуването му, се спусна в морето.

Опря нозе о дървото, оттласна се напред, за да се отдели от Дафна, и след като обходи хълбока й до кърмата, се отдалечи завинаги от нея, към едно от двете щастия, което положително го очакваше.

Преди още съдбата — и водите — да са решили за него, ми се иска, поспирайки се час по час да си поеме дъх, да е пробягвал с поглед от Дафна, на която махаше за сбогом, до Острова.

Там, над линията, очертана от върхарите на дърветата, с поглед вече най-зорък, би трябвало да е видял да се издига в полет — като стрела, която иска да прониже слънцето — Гълъбът с Цвят на Портокал.