Умберто Еко
Островът от предишния ден (27)

27.
Тайните на Прилива на Морето

На следващия ден, при първите лъчи на слънцето, Роберто се разсъблече напълно. Пред отец Каспар от свян се потапяше във водата облечен, но беше разбрал, че дрехите му натежават и пречат. Сега беше гол. Привърза въжето през кръста си, спусна се по стълбата на Иаков — и ето го отново в морето.

Задържаше се на повърхността, това вече го беше научил. Сега трябваше да свикне да движи ръце и крака, както правеха кучетата с лапи. Опита няколко движения, продължи така две-три минути и си даде сметка, че се е отдалечил едва на броени лакти от стълбичката. А беше вече изморен.

Знаеше как да си почине и се обърна за малко по гръб, оставяйки се на милувките на водата и слънцето.

Чувстваше се отново в сила. Значи трябваше да се движи, докато се умори, после да се отпусне като мъртъв за няколко минути, след това да започне отначало. Придвижванията му щяха да бъдат минимални, времето — много дълго, но това беше начинът.

След няколко опита взе смело решение. Стълбичката се спускаше отдясно на бушприта, откъм Острова. Сега щеше да се опита да стигне до западната страна на кораба. После щеше да си почине и накрая да се върне обратно.

Минаването под бушприта не отне много време и мигът, в който можа да види носа от другата страна, беше победа. Отпусна се с лице нагоре, с разперени ръце и крака и с чувството, че отсам вълната го люлее по-хубаво, отколкото оттатък.

По някое време усети дръпване в кръста. Връвта се беше обтегнала докрай. Обърна се пак в кучешко положение и разбра: измествайки го наляво от кораба, морето го беше отвело на север, на много лакти отвъд върха на бушприта. С други думи, течението, което минаваше от югозапад на североизток и набираше устрем малко по встрани от Дафна, всъщност вече се долавяше в залива. Не го беше усетил, докато се гмуркаше отдясно, заслонен от снагата на флейта, но минавайки отляво, беше увлечен от него и то щеше да го отнесе, ако връвта не го беше задържала. Мислеше, че стои на място, а се беше движил като земята в своя вихър. Затова му се беше удало така лесно да заобиколи носа на кораба: не че умението му беше нараснало, а морето му откликваше.

Обезпокоен, поиска да опита да се върне към Дафна със собствени сили и установи, че приближеше ли се с кучешко цапуркане едва с някоя и друга педя, още в мига, щом забавеше движения, за да си поеме дъх, връвта се обтягаше пак — знак, че отново се беше отдалечил.

Вкопчи се във въжето и го запридърпва, въртейки се в кръг, за да го увие около кръста си, така че скоро се добра до стълбичката. Още със стъпването си на борда реши, че да се мъчи да достигне брега с плуване е опасно. Трябваше да си построи сал. Гледаше това находище на дървен материал, каквото беше Дафна, и си даваше сметка, че няма нищо, с което да изкопчи от него и най-нищожното дръвце, освен ако не прекараше години да пили някоя мачта с ножа си.

Но не беше ли стигнал до Дафна, привързан към една дъска? Е добре, значи въпросът беше да изкърти някоя врата и да я употреби за плавателен съд, та макар и като гребе с ръце. Използвайки за чук дръжката на сабята, въвря острието като лост и най-сетне успя да изтръгне от пантите една от вратите на каюткомпанията. В това начинание острието накрая се строши. Търпение, предстоеше му да се сражава вече не с човешки същества, а с морето.

Но ако се впуснеше в морето на този сал, къде щеше да го отведе течението? Завлече вратата до левия фалшборт и успя да я прекатури във водата.

Тя се заклатушка лениво, ала след по-малко от минута беше вече далеч от кораба, понесена отначало наляво, горе-долу в посоката, в която самият той беше увлечен, после на североизток. Колкото повече се устремяваше отвъд върха на бушприта, скоростта й растеше, докато по някое време — когато се изравни с носа на север от залива — пое още по-забързано в тази посока.

Сега се носеше, както би правила Дафна, ако беше вдигнала котва. Роберто успя да я проследи с невъоръжено око, докато не отмина носа, после трябваше да вземе далекогледа и я видя да се отдалечава стремително още в дълъг отрязък отвъд възвишението. Дъската значи чезнеше в бяг по руслото на широка река, с корито и брегове насред едно море, което кротуваше отстрани.

Разсъди, че ако сто и осемдесетият меридиан се простираше по протежение на идеалната линия, която през залива свързваше двете възвишения, и ако течението на тази река правеше завой веднага след залива, насочвайки се на север, тогава отвъд възвишението тя течеше точно по протежение на меридиана антипод!

Ако той беше тръгнал с дъската, сега щеше да плава по линията, която разделяше днешния ден от вчерашния — или вчерашния ден от неговото утре…

В този миг обаче мислите му бяха други. Ако се беше качил на дъската, нямаше да има начин да се противопостави на течението освен с някое и друго загребване с ръце. Нужно беше голямо усилие, за да направлява дори собственото си тяло, какво оставаше за една врата без нос, без кърма и рул.

В нощта на пристигането му дъската го беше довела под бушприта само по силата на някакъв вятър или вторично течение. За да може да предвиди нов подобен случай, трябваше да изучава внимателно движенията на приливите и отливите в продължение на седмици и седмици, може би на месеци, да хвърля в морето десетки и десетки дъски — и пак кой знае…

Невъзможно, поне при състоянието на неговите познания, били те хидростатични или хидродинамични. По-добре да продължи да се уповава на плуването. По-лесно стига до брега от средата на течението едно куче, което цапурка с лапи, отколкото куче в кошница.

Трябваше значи да продължи чиракуването си. И не беше достатъчно да се научи да плува от Дафна до брега. И в залива, в различни часове от денонощието според прилива и отлива, възникваха по-малки течения — така че в момента, когато доверчиво се насочеше на изток, играта на водите би могла да го повлече първо на запад, а после право към северния нос. Трябваше значи да се упражнява и в плуване срещу течението. С помощта на въжето не биваше да се отказва да отправя предизвикателство и към водата отляво на корпуса.

През следващите дни, докато се навърташе около стълбичката, Роберто си спомни, че в Ла Грива беше виждал да плуват не само кучета, а и жаби. И тъй като във водата човешкото тяло с разперени ръце и крака напомня повече формата на жаба, отколкото на куче, си каза, че сигурно може да се плува и като жаба. Започна дори да си помага гласно. Викаше „кваак, кваак“ и изхвърляше навън ръце и крака. После престана да квака, тъй като резултатът от животинските възгласи беше, че придаваха твърде голяма буйност на скока му и го караха да отваря уста, с последиците, които всеки опитен плувец би предвидил.

Беше се превърнал във възрастна и улегнала, величествено безмълвна жаба. Когато усетеше раменете си уморени от това постоянно движение на ръцете навън, поемаше пак more canino^[1]. Веднъж, като гледаше белите птици, които наблюдаваха с крясъци упражненията му и току се спускаха отвесно на броени лакти от него, за да уловят някоя риба (Ударът на Чайката!), се опита да плува и така, както те летяха, с широки махове на ръцете по подобие на крила; но схвана, че е по-трудно да държиш затворени устата и носа си, отколкото една човка, и се отказа от начинанието. Вече не знаеше какво животно е, куче ли, или жаба; може би някакво космато жабочище, земноводно четириного, кентавър на моретата, мъжка сирена.

Помежду разнородните си опити обаче забеляза, че добре или зле, малко се придвижваше: наистина беше започнал пътешествието си при носа, а сега се намираше отвъд средата на корпуса. Но когато реши да обърне назад и да се прибере към стълбичката, си даде сметка, че няма вече сили; наложи се да се издърпа обратно с връвта.

Липсваше му правилното дишане. Успяваше да отиде, но не и да се върне… Беше станал плувец, ала като онзи господин, за когото беше чувал да се разказва, че направил цялото поклонение от Рим до Йерусалим, по половин миля на ден, напред и назад в градината си. Не се беше отличавал никога с атлетичност, но месеците на Амарилида — все в каютата, — изнемогата на корабокрушението, бездействието на борда на Дафна (като се изключат малкото упражнения, които му беше наложил отец Каспар), съвсем го бяха размекнали.

Роберто сякаш не знае, че с плуване е щял да укрепне, и като че ли мисли по-скоро да укрепне, за да може да плува. Така че го заварваме да поглъща два, три, четири яйчени жълтъка наведнъж и да излапва цяла кокошка, преди да предприеме ново гмуркане. Щастие е, че го е имало въжето. Още щом се потопил във водата, бил обхванат от такива гърчове, че почти не бил вече в състояние да се изкачи обратно горе.

И ето го вечерта да размишлява над новото противоречие. Преди, когато дори не се надявал да го стигне, Островът изглеждал още достъпен. Сега, когато вече овладявал изкуството, което щяло да го отведе дотам, Островът се отдалечавал.

Нещо повече, тъй като го е виждал далечен не само в пространството, но също (и наопаки) във времето, оттогава всеки път, спомене ли за тази далечност, Роберто сякаш обърква пространство и време, и пише: „заливът е, уви, премного вчера“ или „колко трудно е да стигнеш там, където е толкова рано“, или пък „колко море ме дели от току-що изминалия ден“, и дори „откъм Острова прииждат заканителни облаци, докато тук е вече ясно…“

Но ако Островът се отдалечавал все повече, струвало ли си още труда да се учи да го достига? В подирните дни Роберто изоставя опитите си по плуване, за да се залови да търси пак с далекогледа Гълъба с Цвят на Портокал.

Вижда папагали сред листата, различава плодове, проследява от зори до здрач оживяването и угасването на различни цветове на зеленината, но не съзира Гълъба. Започва отново да мисли, че отец Каспар го е излъгал или че е станал жертва на негова шега. Навремени стига до убеждението, че и отец Каспар не е съществувал никога — и вече не намира следи от присъствието му на кораба. Не вярва вече в Гълъба, но сега не вярва и че на Острова я има Наблюдателницата. Извлича оттук повод за утешение, доколкото, казва си, щеше да е непочтително да се осквернява с машина чистотата на това място. И се отдава пак на мисли по един Остров, създаден по негова мярка — или по мярката на неговите блянове.

Ако Островът се издигаше в миналото, той беше мястото, което трябваше на всяка цена да достигне. В това време извън начертанията трябваше не да намери, а да измисли отново участта на първия човек. Не обител на един избор на вечната младост, а сам извор, Островът можеше да бъде мястото, където всяко човешко създание, забравяйки своето опорочено знание, би намерило — като дете, изоставено в гората — един нов език, способен да се роди от едно ново съприкосновение с нещата. А с него би възникнала единствената истинска и нова наука, в пряката опитност от природата, без никаква философия да я покварява (сякаш Островът беше не баща, който предава на сина си думите на закона, а майка, която го учи да срича първите имена).

Само така един прероден корабокрушенец би могъл да открие повелите, които управляват хода на небесните тела, и смисъла на акростиховете, които те изписват в небето — не в главоблъсканица над Алмагести и Четверокнижия^[2], а четейки направо настъпването на затъмненията, преминаването на среброгривите болиди и фазите на светилата. Само от носа, разкървавен от падането на някой плод, би наистина разбрал отведнъж както законите, които увличат тежестите в тегловност, така и de motu cordis et sanguinis in animalibus^[3]. Само като наблюдава повърхността на едно блато и въвре в нея клон, тръстика, някое от тези дълги и твърди метални листа, новият Нарцис — без никакво диоптрично и гномонично лутане — би уловил променливото единоборство на светлината и сянката. И навярно би разбрал защо земята е матово огледало, което намастилява всяко свое отражение, водата — стена, която прави прозирни отпечатващите се върху й сенки, а във въздуха образите не намират никога повърхност, от която да отскочат, и преминават през него, убягвайки до сетните предели на ефира, ако не се върнат понякога под формата на миражи и други знамения.

Но да притежава Острова, не беше ли все едно да притежава Лилия? Ами тогава? Логиката на Роберто не беше тази на тежкословните философи хапльовци, натрапници в преддверието на Ликея, които все искат едно нещо, ако е така, да не може да бъде и онака. По една заблуда, искам да кажа блуждение на въображението, присъщо на влюбените, той вече знаеше, че обладанието на Лилия би било в същото време първоизборът на всяко откровение. Да разгадава законите на вселената с далекоглед, му се струваше само по-дългият начин да се домогва до истина, която би му се открила в шеметната светлина на удоволствието, ако можеше да отпусне глава в скута на любимата, насред Градина, в която всеки храст е дърво на Доброто.

Но тъй като — би трябвало и ние да го знаем — копнежът по нещо далечно извиква злия дух на някой, който ни го отнема, Роберто можеше да се опасява, че сред насладите на този Едем се е промъкнала Змия. Така бе обладан от мисълта, че на Острова като по-бърз узурпатор го чака Феранте.