Умберто Еко
Островът от предишния ден (31)

31.
Наръчник на Политиците^[1]

 

От друга страна, не би могъл да отлага повече да подеме пак своята история. Вярно е, че Поетите, след като са заговорили за едно паметно събитие, го изоставят за някое време, та да държат читателя в напрежение — и по това умение се разпознава добре измисленият роман; но сюжетът не бива да се пренебрегва твърде задълго, за да не бъде оставен читателят да се изгуби в множеството други паралелни действия. Трябваше значи да се върне към Феранте.

Да отнеме Лилия на Роберто, беше само една от двете цели, които Феранте си беше поставил. Другата беше да хвърли Роберто в немилост пред Кардинала. Начинание нелесно: Кардиналът дори не подозираше за съществуването на Роберто.

Но Феранте умееше да извлича полза от случаите. Веднъж Ришельо четеше в негово присъствие някакво писмо и му каза:

— Кардинал Мазарен ми споменава за една история на англичаните относно някакъв техен Симпатиков Прах. Чували ли сте някога да се говори за това в Лондон?

— За какво се отнася, Ваше Високопреосвещенство?

— Господин Поцо, или както там се казвате, запомнете, че на въпроса никога не се отговаря с друг въпрос, особено на оногова, който стои по-високо от вас. Ако знаех за какво се отнася, нямаше да питам вас. Така или иначе, ако не за този прах, дочували ли сте някога да се загатва за някаква нова тайна за намирането на дължините?

— Признавам, че съм изцяло в неведение по тази тема. Ако Ваше Високопреосвещенство би пожелал да ме осветли, може би бих могъл…

— Господин Поцо, бихте били забавен, ако не бяхте нахален. Нямаше да съм господарят на тази страна, ако осветлявах другите относно тайните, които не са им известни — освен ако тези други не са Кралят на Франция, какъвто не ми изглежда да е вашият случай. Така че правете само онова, което умеете да правите: отваряйте си ушите и откривайте тайни, за които не сте знаели нищо. После ще идвате да ги донасяте на мен, подир което ще имате грижата да ги забравите.

— Това и съм правил винаги, Ваше Високопреосвещенство. Или поне така мисля, защото съм забравил да съм го правил.

— Така ми харесвате. Добре, вървете.

 

След време, в онази паметна вечер, Феранте беше чул Роберто да философства именно върху праха. Беше му се сторило направо невероятно да може да уведоми Ришельо, че един италиански благородник, който дружи с онзи англичанин Д’Игби (свързан преди време, както беше всеизвестно, с херцог Дьо Букенкан), изглежда знае доста нещо около въпросния прах.

В момента, когато започваше да хвърля съмнение върху Роберто, Феранте трябваше все пак да сполучи да заеме мястото му. Затова разкри на Кардинала, че той, Феранте, се представя за господин Дел Поцо, тъй като работата му на осведомител му налага да пази инкогнито, но в действителност той е истинският Роберто дьо ла Грив, сражавал се храбро редом с французите по времето на обсадата на Казале. Другият, дето тъй велзевулски говори за английския прах, е авантюрист измамник, който се възползва от смътната прилика и който под името Махмут Арабина вече е бил шпионин в Лондон на служба на турците.

С тази версия Феранте се подготвяше за момента, в който, след като погубеше брат си, щеше да заеме мястото му, минавайки за единствения и истински Роберто не само в очите на роднините, останали в Ла Грива, а и в очите на цял Париж — все едно, че другият не бе съществувал никога.

Междувременно, докато се кичеше с лицето на Роберто, за да покори Лилия, Феранте беше научил като всички за низвергването на Сен-Мар; несъмнено излагайки се на голяма опасност, но готов да даде живота си, за да изпълни своето отмъщение, все така под образа на Роберто, се беше показвал отявлено в компанията на приятелите на конспиратора.

После беше внушил на Кардинала, че мнимият Роберто дьо ла Грив, който знаеше толкова много за една скъпа на англичаните тайна, очевидно конспирира; беше изнамерил и свидетели, готови да потвърдят, че са засичали Роберто с тогова или с оногова.

Както се вижда, цял замък от лъжи и маскировки; той обясняваше клопката, в която Роберто беше въвлечен. Но Роберто беше паднал в нея по причини и начини, незнайни за самия Феранте, чиито планове бяха преобърнати от смъртта на Ришельо.

 

Какво всъщност се беше случило? Крайно подозрителен, Ришельо използваше Феранте, без да споменава за него никому, дори на Мазарен, комуто естествено нямаше вяра, виждайки го вече надвесен като ястреб над неговото болно тяло. Все пак, докато болестта му напредваше, Ришельо беше подал на Мазарен някои сведения, без да му открива техния източник.

— Впрочем, добри ми Джулио!

— Да, Ваше Високопреосвещенство и най-обични мой Отче…

— Наредете да се държи под око някой си Роберто дьо ла Грив. Ходи вечер при госпожа Дьо Рамбуйе. Изглежда, знае много за онзи ваш Симпатиков Прах… А между другото, според един мой осведомител, младежът се навърта и сред заговорници…

— Не се преуморявайте, Ваше Високопреосвещенство. Ще се погрижа за всичко.

И ето че Мазарен подхваща за своя сметка разследване около Роберто, докато накрая научава малкото, което беше показал, че знае във вечерта на неговото арестуване. Всичко това обаче без да знае нищо за Феранте.

Междувременно Ришельо умираше. Какво трябваше да се е случило с Феранте?

Със смъртта на Ришельо той е лишен от всякаква подкрепа. Би следвало да установи контакти с Мазарен, защото безчестникът е жалък хелиотроп^[2], който се извърта винаги по посока на по-силния. Но не може да се яви пред новия управник, без да му представи доказателство за това колко струва. От Роберто не намира вече и следа. Да е легнал болен, да е отпътувал нанякъде? Феранте мисли за всичко, само не и че неговите клевети са паднали на място и Роберто е арестуван.

Феранте не смее да се показва наоколо, предрешен като Роберто, за да не събуди подозренията на онези, които знаят, че е далеч. Каквото и да е ставало между него и Лилия, прекъсва всякаква връзка и с Нея, невъзмутим като онзи, който знае, че всяка победа иска дълго време. Знае, че трябва да умее да си служи с далечността: качествата губят лъскавината си, ако премного се показват, а фантазията стига по-далеч от погледа; и фениксът прибягва до уединените места, за да поддържа жива легендата си.

Но времето не чака. При завръщането на Роберто Мазарен трябва вече да го подозира и да го иска мъртъв. Феранте се допитва до събратята си в двора и научава, че до Мазарен човек може да се доближи посредством младия Колбер; до него съответно се погрижва да стигне едно писмо, в което намеква за някаква английска заплаха и въпроса за дължините (не знаейки нищо за него и бидейки го чувал да се споменава един-единствен път от Ришельо). Иска в замяна на разкритията си значителна сума и сполучва да си издейства среща, на която се явява облечен като стар абат, с черната си превръзка на окото.

Колбер не е наивник. Този абат има глас, който му се струва познат; малкото неща, които казва, звучат подозрително. Повиква двама стражи, пристъпва към посетителя, отскубва и превръзката, и брадата му, и кого вижда насреща си? Онзи Роберто дьо ла Грив, когото самият той е поверил на хората си, за да го качат на кораба на доктор Бърд.

Разказвайки си тази история, Роберто тържествуваше. Феранте бе отишъл да се навре в капана по собствена воля. „Вие, Сан Патрицио!?“ — бе викнал веднага Колбер. После, тъй като Феранте мълчеше окаменял, бе заповядал да го хвърлят в една килия.

 

За Роберто беше развлечение да си представя разговора на Мазарен с Колбер, който веднага го беше уведомил за случая.

— Човекът положително е луд, Ваше Високопреосвещенство. Че е дръзнал да се измъкне от задължението си — това мога да го разбера; но че си е наумил да дойде да ни продаде обратно онова, което му бяхме дали, вече е признак на лудост.

— Колбер, невъзможно е някой да е толкова луд, че да ме взема за глупак. Нашият човек значи играе, като смята, че държи в ръце непобедими карти.

— В какъв смисъл?

— Да речем, качил се е на онзи кораб и е открил веднага онова, което трябваше да се узнае, така че не е имал повече потребност да остава там.

— Но ако е мислел да ни предаде, щеше да отиде при испанците или при холандците. Не би дошъл да предизвиква нас. А и за да ни иска какво, в края на краищата? Пари? Знаел е добре, че ако беше постъпил лоялно, щеше да получи дори място в двора.

— Очевидно е убеден, че е открил тайна, която струва повече от място в двора. Повярвайте ми, познавам хората. Не ни остава друго, освен да се уловим на играта му. Искам да го видя тази вечер.

 

Мазарен прие Феранте, докато нанасяше собственоръчно последните поправки на една трапеза, която беше поръчал да подредят за гостите му, тържество на неща, които изглеждаха нещо друго. На масата искряха фитили, които се подаваха от купи с лед, и бутилки, в които вината имаха багри, различни от очакваното, сред кошнички с марули, окичени с гирлянди от цветя, и фалшиви плодове с фалшив аромат.

Мазарен, който мислеше, че Роберто, тоест Феранте, владее някаква тайна, от която смята да извлече максимална изгода, бе решил да се преструва, че знае всичко (искам да кажа всичко, което не знаеше), така че другият да изтърве някоя следа.

От своя страна Феранте — когато се бе озовал пред Кардинала — вече беше подусетил, че Роберто владее някаква тайна, от която трябваше да извлече максимална изгода, и бе решил да се преструва, че знае всичко (искам да кажа всичко, което не знаеше), така че другият да изтърве някоя следа.

И ето че имаме на сцената двама мъже, от които всеки не знае нищо от онова, което мисли, че другият знае. За да се подведат взаимно, всеки говори с алюзии, като напразно се надява, че другият притежава ключа към този шифър. Каква хубава история, казваше си Роберто, докато търсеше края на гранката, която беше намотал.

— Господин Ди Сан Патрицио — поде Мазарен, приближавайки едно блюдо с живи омари, които изглеждаха варени, до друго с варени омари, които изглеждаха живи, — преди седмица ви качихме в Амстердам на Амарилида. Не може да сте изоставили начинанието: знаехте добре, че бихте заплатили с живота си. Значи вече сте открили онова, което трябваше да откриете.

Изправен пред дилемата, Феранте видя, че не му изнася да признае как е изоставил начинанието. Оставаше му значи само другият път.

— Ако така е угодно на Ваше Високопреосвещенство — каза, — в известен смисъл зная онова, което Ваше Високопреосвещенство желаеше да узная. — И додаде на себе си: „Междувременно зная, че тайната се намира на борда на някакъв кораб, който се казва Амарилида и който е потеглил преди седмица от Амстердам…“

— Хайде, недейте да скромничите. Отлично зная, че сте узнали повече, отколкото очаквах. Откакто заминахте, получих и други сведения, тъй като и вие надали си мислите, че сте единственият ми агент. Затова зная, че онова, което сте намерили, струва много, и не съм тук, за да се пазаря. Питам се обаче защо сте потърсили такъв заобиколен начин, за да се върнете при мен. — Междувременно сочеше на прислужниците къде да поставят месото в дървени форми във вид на риба, което нареди да залеят не с бульон, а със сироп.

Феранте все повече се убеждаваше, че тайната е безценна, но си казваше, че е лесно да се простреля в полет птицата, която лети направо, не и онази, която постоянно криволичи. Така че протакаше, за да изпита противника:

— Ваше Високопреосвещенство знае, че залогът в играта изискваше заобиколни средства.

„Ах ти, хитрецо — казваше на себе си Мазарен, — не си сигурен колко струва твоето откритие и чакаш да определя цената му. Но ще трябва ти да заговориш пръв.“

Измести в центъра на масата сладоледи, направени така, че да изглеждат като праскови, още увиснали на клончето си, и продължи гласно:

— Аз зная какво имате. Вие знаете, че можете да го предложите само на мен. Струва ли ви се уместно да пробутваме бялото за черно и черното за бяло?

„Ах ти, проклета лисицо — казваше на себе си Феранте, — въобще не знаеш какво аз би трябвало да зная, а бедата е, че не го зная и аз.“ И продължи гласно:

— Ваше Високопреосвещенство добре знае, че понякога истината може да бъде извлекът на горчилката.

— Знанието никога не вреди.

— Но понякога огорчава.

— Огорчете ме тогава. Няма да бъда по-огорчен, отколкото когато узнах, че сте се опетнили с държавна измяна и би трябвало да ви предам в ръцете на палача.

Феранте накрая разбра, че играейки ролята на Роберто, рискуваше да свърши на ешафода. По-добре беше да открие кой е всъщност и щеше да рискува най-много да бъде напердашен от лакеите.

— Ваше Високопреосвещенство — подхвана, — сгреших, като не казах веднага истината. Господин Колбер ме взе за Роберто дьо ла Грив и неговото заблуждение може би е повлияло и на един проницателен поглед като този на Ваше Високопреосвещенство. Но аз не съм Роберто, а само негов незаконороден брат, Феранте. Дойдох, за да предложа сведения, които смятах, че интересуват Ваше Високопреосвещенство, тъй като Ваше Високопреосвещенство първи е заговорил на покойния и незабравим Кардинал за кроежите на англичаните, Ваше Високопреосвещенство знае… Симпатиковия Прах и проблема за дължините…

При тези думи Мазарен направи ядно движение, като без малко не събори един супник от фалшиво злато, украсен с изящно наподобени от стъкло скъпоценни камъни. Обвини прислужника, после промърмори на Колбер:

— Върнете този човек там, където беше.

Наистина е вярно, че боговете заслепяват оногова, когото желаят да погубят. Феранте смяташе, че ще събуди интерес, като изтъкне доколко е в течение на най-поверителните тайни на покойния Кардинал, и бе прехвърлил границата в гордостта си на издайник, който иска да се покаже винаги по-добре осведомен от господаря си. Но никой още не беше казал на Мазарен (и щеше да бъде трудно да му се докаже), че между Феранте и Ришельо бяха съществували някакви отношения. Пред Мазарен се изправяше някой, бил той Роберто или друг, който не само знаеше какво той самият беше казал на Роберто, а и какво беше писал на Ришельо. От кого го беше узнал?

След като Феранте излезе, Колбер попита:

— Ваше Високопреосвещенство вярва ли на приказките на този човек? Ако е близнак, това би обяснило всичко. Роберто би бил още в морето и…

— Не, ако този е негов брат, случаят се обяснява още по-малко. Откъде може да знае онова, което преди знаехме само аз, вие и нашият английски информатор, и после Роберто дьо ла Грив?

— Казал му го е брат му.

— Не, брат му научи всичко от нас едва онази нощ, и оттогава не е бил изпускан от поглед, докато онзи кораб не е вдигнал котва. Не, не, този човек знае твърде много неща, които не би трябвало да знае.

— Какво да го правим?

— Интересен въпрос, Колбер. Ако това е Роберто, той знае какво е видял на онзи кораб и ще се наложи така или иначе да проговори. А ако не е, трябва на всяка цена да разберем откъде е получил сведенията си. И в двата случая изключваме идеята да го изправим пред някой съд, където би говорил твърде много и пред твърде много хора, но не можем и да го премахнем с някой и друг пръст кама в гърба: има още много да ни каже. Ако ли пък не е Роберто, ами, как го рече, Феран или Фернан…

— Феранте, струва ми се.

— Все едно. Ако не е Роберто, кой стои зад него? Дори Бастилията не е сигурно място. Знае се за хора, които оттам са изпращали или получавали съобщения. Трябва да изчакаме да проговори и да намерим начин да му отворим устата, но междувременно да го тикнем на някое скришно за всички място и да направим така, че никой да не знае кой е.

Тъкмо тогава Колбер бе озарен от мрачна идея.

Няколко дни преди това френски галеон беше пленил край бреговете на Бретан пиратски кораб. Беше — виж ти случайност — холандски fluyt, естествено с непроизносимо име, Tweede Daphne, сиреч Втора Дафна, знак — отбелязваше Мазарен, — че някъде трябваше да съществува една Първа Дафна, и това говореше доколко тези протестанти имаха не само нищожна вяра, а и оскъдна фантазия. Екипажът беше сбирщина народ от кол и въже. Бяха всичките за бесилото, но си струваше да се проучи дали бяха наемници на Англия и от кого бяха отмъкнали този кораб, тъй като би могла да се направи изгодна размяна със законните собственици.

Реши се значи корабът да се закотви недалеч от естуара на Сена, в малък, почти скрит залив, убягващ дори на поклонниците на Свети Иаков^[3], които минаваха наблизо, идвайки от Фландрия. На ивицата суша, която затваряше залива, имаше старо укрепление, служило някога за затвор, но вече почти излязло от употреба. Там и бяха хвърлени пиратите, в килиите, пазени само от трима мъже.

— Това стига — бе казал Мазарен. — Вземете десет от моите гвардейци, под командването на някой храбър капитан, нелишен от благоразумие…

— Бикара. Винаги се е държал добре, още от времето, когато се дуелираше с мускетарите за честта на Кардинала…

— Отлично. Наредете затворникът да бъде отведен в укреплението и нека бъде настанен в помещението на гвардейците. Бикара ще се храни с него в стаята му и ще го придружава да се поразтъпче. Да стои един страж на вратата на стаята и нощем. Килията сломява и най-дръзките духове, нашият вироглавец ще има само Бикара, с когото да размени дума, и току-виж оставил да му се изплъзне някое признание. Но най-вече никой да не може да го разпознае, нито по време на пътуването, нито във форта…

— Ако излиза да се разтъпче…

— Е хайде, Колбер, малко изобретателност. Да му се покрие лицето.

— Бих предложил… една желязна маска, заключена с катинар, ключът от който да се хвърли в морето…

— Стига, Колбер, да не сме в Страната на Романите? Видяхме снощи онези италиански комедианти с техните кожени маски с големи носове, които променят чертите и все пак оставят свободна устата. Намерете една от тях, и нека му бъде сложена така, че да не може да я сваля, и му дайте едно огледало в стаята, та да умира от срам всеки ден. Поискал да се маскира като брат си? Да се маскира като Полишинел! И имайте грижата, оттук до форта в затворена кола, спирания само нощем и насред полето, да не му се позволява да се показва на пощенските станции. А ако някой задава въпроси — отвежда се към границата една знатна дама, заговорничила срещу Кардинала.

 

В смут от подигравателната си дегизировка, Феранте сега се взираше от дни (през решетката, която пропускаше малко светлина в стаята му) в сивия амфитеатър, заобиколен от грапави дюни, и Втора Дафна на котва в залива.

Пред Бикара се владееше, като му внушаваше ту че е Роберто, ту Феранте, така че докладите, изпращани на Мазарен, да бъдат винаги объркани. Сполучваше да улови мимоходом някой разговор на гвардейците и беше успял да разбере, че в подземията на укреплението са оковани пирати.

В желанието си да отмъсти на Роберто за една неправда, която не беше понесъл, си блъскаше главата по какъв начин да подкладе бунт, да освободи тези негодници, да заграби кораба и да се впусне по следите на Роберто. Знаеше откъде да започне: в Амстердам щеше да намери шпиони, които да му издадат нещо относно местоназначението на Амарилида. Щеше да я настигне, да открие тайната на Роберто, да погуби в морето нежелания си двойник и щеше да бъде в състояние да продаде на Кардинала нещо на много висока цена.

Или не, добереше ли се веднъж до тайната, би могъл да реши да я продаде другиму. А защо ли пък да я продава? Доколкото знаеше, тайната на Роберто можеше да се отнася до картата на един остров на съкровищата, или до тайната на Алумбрадосите^[4] и на Розенкройцерите, за която се говореше от двайсет години. Щеше да използва откритието за собствена изгода, нямаше да трябва повече да шпионира за господар, сам щеше да има шпиони в своя услуга. Заграбеше ли веднъж богатство и власт, не само родовото име на предците, а и самата Синьора щеше да бъде негова.

 

Положително Феранте, замесен от ежби, не беше способен на истинска любов, но, казваше си Роберто, има хора, които не биха се влюбили никога, ако не чуеха да се говори за любов. Може би Феранте намира в килията си роман, прочита го, наумява си, че люби, само и само да се почувства другаде.

Може би тя, при онази тяхна първа среща, е подарила на Феранте гребена си в знак на любов. Сега той го покриваше с целувки и целувайки го, плаваше в забрава в залива, където този кораб от слонова кост бе браздил вълните.

Може би, кой знае, дори един разпасаник като него не би устоял на спомена за онзи лик… Сега Роберто виждаше Феранте, седнал в мрака пред огледалото, което за стоящия отстрани отразяваше само свещта, поставена насреща. В съзерцание на два светлика, единият повторение на другия, взорът се втренчва, умът изпада в омая, изплуват видения. Измествайки малко глава, Феранте виждаше Лилия, восъчното девиче лице, тъй окъпано в светлина, та да поглъща всеки друг лъч и да оставя русите коси да текат като тъмна маса, сбрана и усукана на гърба, едва загатнатата гръд под леката, полуразтворена дреха…

После, Феранте (най-сетне! — злорадстваше Роберто) поискваше да извлече премного печалба от суетата на един блян, заставаше ненаситно срещу огледалото — и съзираше зад отразената свещ само рожкова, който позореше мутрата му.

Като звяр, нетърпящ да е изгубил един незаслужен дар, се втурваше пак да опипва алчно Нейния гребен, но сега, сред дима на угарката от свещта, този предмет (който за Роберто би бил най-боготворената измежду реликвите) му изглеждаше като зъбата уста, готова да заръфа отчаянието му.