Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’isola del giorno prima, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Умберто Еко. Островът от предишния ден

Италианска

Коректор: Марийка Тодорова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2002

Формат 60/90/16. Печатни коли 26

ИК „Бард“ ООД, 2002

ISBN 954-585-338-7

 

R.C.S. Libri & Grandi Opere S.p.A., 1994

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Osiana)
  3. — Преместване на бележка вътре в епиграф. Получаваше се някаква призрачна затваряща секция при FB2.

25.
Technica Curiosa

Когато отец Каспар каза, че отново е неделя, Роберто си даде сметка, че беше изминала повече от седмица от деня на тяхната среща. Отец Каспар отслужи литургията, после се обърна към него с решителен вид.

— Аз не мога чакам ти да плаваш научиш се — заяви.

Роберто отвърна, че вината не е негова. Йезуитът се съгласи, че може би вината не беше негова, но междувременно превратностите на времето и дивите зверове му съсипваха Наблюдателницата, за която, напротив, трябваше да се полагат грижи всеки ден. Поради което, ultima radio, оставаше само едно решение: на Острова щеше да отиде той. А на въпроса как щеше да го направи, отец Каспар отговори, че ще опита с Водния Звънец.

Обясни, че много отдавна проучвал как да плава под водата. Мислил дори да построи кораб от дърво, уякчено с желязо, и с двоен корпус, все едно кутия с нейния капак. Плавателният съд щял да бъде дълъг седемдесет и две стъпки, висок трийсет и две, широк осем и достатъчно тежък, за да потъне под повърхността. Щял да бъде движен от колело с перки, задействано от двама мъже във вътрешността, както правят магаретата с камъка на мелницата. А за да се вижда накъде се отива, щял да се изведе отвън един tubospicillum, една зрителна тръба, която посредством игра на вътрешни огледала щяла да позволява да се изследва от търбуха на кораба онова, което ставало на открито.

Защо не го беше построил? Защото така е устроена природата — казваше, — в унижение на нашата нищожност: има идеи, които на книга изглеждат съвършени, а после при проверката на опита се оказват несъвършени и никой не знае по каква причина.

Отец Каспар обаче беше конструирал Водния Звънец:

— И неукият народец, ако кажели му, че някой на дъното на Рейн да слезе може и дрехите си сухи да запази, и дори в ръце огън в един мангал да държи, викнал щеше, че това налудничавост е. Проверката на опита обаче направена е, и почти преди столетие, в крепостта на Толето в Хиспания. Така че с моя Воден Звънец аз острова стигна с ходене, както сега ти виждаш ме да ходя.

Упъти се към содата, която очевидно беше неизчерпаемо хранилище: след астрономическото въоръжение там бяха останали още разни неща. Роберто бе накаран да изнесе на палубата други метални пръчки и полукръгове и обемист вързоп от кожа, която още лъхаше на рогатия си дарител. Не помогна напомнянето му, че щом беше неделя, не биваше да се работи в деня Господен. Отец Каспар отговори, че това не е работа, още по-малко работа рабска, а упражняване на едно изкуство, най-благородно измежду всичките, и че техният труд ще бъде посветен на умножаване на познанието за голямата книга на природата. И следователно беше като да се размишлява над свещените текстове, с които книгата на природата не е в прекословие.

Роберто трябваше значи да се залови за работа, пришпорван от отец Каспар, който се намесваше в най-деликатните моменти, когато металните елементи трябваше да се съединят чрез подготвени отнапред сглобки. След като работи целия предиобед, стъкми така една клетка във формата на пресечен конус, висока малко над човешки бой, в която три обръча — горният най-тесен, средният и долният с постепенно нарастващ диаметър — се поддържаха успоредни с помощта на четири наклонени пръта.

За средния кръг беше захванато приспособление от платнени ремъци, в което можеше да се провре човек, но такова, че посредством игра на вързалки, които трябваше да се прехвърлят и през раменете и гърдите му, да придържа не само чатала, за да попречи на изпадането надолу, а и плещите и врата, та главата да не стигне да опре в горния кръг.

Докато Роберто се питаше за какво би могла да послужи тази целокупност, отец Каспар разгърна кожения вързоп и той се оказа идеалният калъф или ръкавица, или напръстник за металното съчленение, върху което не беше трудно да го надянат, прикрепяйки го с куки отвътре, така че бъдеше ли веднъж готов, предметът да не може повече да се оголи. А готовият предмет беше наистина конус без връх, затворен отгоре и отворен откъм основата — или, с други думи, именно нещо като звънец. В него, между горния и средния обръч, беше изрязано стъклено прозорче. От покривчето на звънеца стърчеше здрава халка.

Сега вече звънецът бе придвижен към скрипеца и окачен на едно рамо, което посредством находчива система от макари щеше да позволи той да се повдига, спуска, премества извън борда, сваля или качва, както става с всяка бала, сандък или денк, който се товари или разтоварва от кораб.

Скрипецът беше поръждясал след дни на бездействие, но накрая Роберто успя да го задвижи и да повдигне звънеца на такава височина, че да се видят вътрешностите му.

Този звънец очакваше сега само пасажер, който да се вмъкне и овърже в него, така че да увисне във въздуха като езика на камбаната.

Можеше да влезе човек с всякакъв ръст: достатъчно беше да се регулират ремъците, като се разхлабят или стегнат катарами и възли. Бъдеше ли веднъж добре овързан, обитателят на звънеца можеше да се разхожда, разнасяйки къщурката си, и благодарение на каишите главата му щеше да бъде на височината на прозорчето, а долният ръб да му стига горе-долу до прасеца.

Сега на Роберто не му оставаше нищо друго, освен да си представи, обясняваше тържествуващо отец Каспар, какво щеше да стане, когато скрипецът спуснеше звънеца в морето.

— Ще стане това, че пасажерът ще се удави — отсъди Роберто, както би направил всеки. Отец Каспар го упрекна, че знае твърде малко за „равновесието на течностите“.

— Ти може и мислиш, че пустотата някъде има я, както твърдят онези украшения на Синагогата на Сатаната, с които приказвал си в Париж. Но може би ще признаеш ти, че в звънеца не пустота има, ами въздух. А когато ти един звънец, пълен с въздух, във водата спуснеш, водата не влиза. Или тя, или въздухът.

Вярно беше, признаваше Роберто. И значи колкото и дълбоко да беше морето, човекът можеше да върви, без вътре да влиза вода, поне докато пътникът не изразходеше с дишането си всичкия въздух, превръщайки го в пара (както се вижда, когато дъхнеш върху огледало), която, бидейки по-малко гъста от водата, най-сетне щеше да й отстъпи място — окончателно доказателство, коментираше победоносно отец Каспар, че природата се ужасява от празното пространство. Но при звънец от такава величина пътникът можеше да разчита, беше изчислил отец Каспар, на поне трийсетина минути дишане. Брегът изглеждаше много далеч, за да се достигне с плуване, ала вървешком щеше да бъде една разходка, защото почти по средата между кораба и брега започваше кораловият хребет — с такава височина, че лодката не бе могла да мине оттам и се бе наложило да направи по-дългата обиколка отвъд носа. А в някои участъци коралите бяха досами повърхността. Ако се започнеше експедицията във време на отлив, пътят, който имаше да се измине под водата, щеше още повече да се скъси. Достатъчно беше да се стигне до онези изплували земи и още щом пътникът се подадеше макар и на половин прасец над повърхността, звънецът щеше да се изпълни отново със свеж въздух.

Но как щеше да стъпва по дъното, което сигурно беше осеяно с опасности, и как щеше да се изкатери на хребета, образуван от остри камъни и от корали, по-режещи и от камъните? А и как щеше да се спусне звънецът, без да се преобърне във водата или да бъде изтласкан обратно нагоре по същите причини, поради които гмурнал се човек излиза пак на повърхността?

Отец Каспар с хитра усмивка вмяташе, че Роберто е забравил най-важното обстоятелство: ако се натикаше в морето само звънецът, пълен с въздух, щеше да се измести толкова вода, колкото бяха размерите му, и тази вода щеше да има доста по-голямо тегло от тялото, което се опитваше да се върне в нея и на което впрочем щеше да окаже силен отпор. Но вътре в звънеца щеше да има и много либри пасажер, а най-сетне имаше ги и Металните Котурни. И с вида на човек, помислил за всичко, отиде да измъкне от бездънния склад чифт чизми с железни подметки, високи над пет пръста, които трябваше да се закопчаят на коляното. Желязото щеше да служи като баласт и в същото време да предпазва ходилата на друмника. Щеше да забави вървежа му, ала да снеме от него онези тревоги от изненадите на местността, които обикновено правят крачката боязлива.

— Но ако от урвата, която е тук отдолу, трябва да се изкачите на брега, ще бъде ходене все по стръмнина!

— Тебе нямаше те, кога котвата спуснали! Аз преди това измерване направих. Никаква яма! Ако Дафна малко по-напред отишла беше, щеше заседне!

— Но как ще можете да издържате звънеца, който ще тегне отгоре ви? — питаше Роберто.

Отец Каспар му напомняше, че във водата тази тежест няма да се чувства, и Роберто трябваше да знае, ако някога се беше опитвал да бута лодка или да извади с ръка желязна топка от дъното на вана, че цялото усилие щеше да бъде след като веднъж тя се подадеше от водата, а не докато беше потопена.

Пред тази упоритост на стареца Роберто вече гледаше само как да отдалечи момента на гибелта му.

— Но ако се спусне звънецът с макарата — питаше го, — как ще се откачи после въжето? Иначе то ще ви задържа и няма да можете да се отдалечите от кораба.

Йезуитът отвръщаше, че Роберто щеше да разбере кога той е стигнал на дъното, защото въжето щеше да се отпусне: и тогава трябваше да го пререже. Да не би да си мислеше, че Каспар се кани да се връща по същия път? Озовеше ли се на Острова, щеше да отиде да вземе лодката и с нея да се върне, ако дадеше Бог.

Но едва-що излязъл на сушата, освободеше ли се от каишите, звънецът — ако друг скрипец не го задържаше повдигнат — щеше да се свлече и да го захлупи.

— Да не искате да прекарате остатъка от живота си, захлупен със звънец на някакъв остров?

А старецът отговаряше, че изхлузеше ли веднъж ремъчните гащи, оставаше само да раздере кожата с ножа си и щеше да се пръкне навън като Минерва от бедрото на Юпитер.

Ами ако под водата срещнеше някоя голяма риба, от онези, дето разкъсват хора? Отец Каспар прихваше да се смее: и най-свирепата риба да срещне на пътя си самоходен звънец — нещо, което би вдъхнало страх дори на човек, — така се стъписва, че веднага го удря на бяг.

— Но в края на краищата — заключи Роберто, искрено загрижен за приятеля си — вие сте стар и крехък и ако непременно някой трябва да опита, това ще съм аз!

Отец Каспар му благодари, ала му обясни, че той, Роберто, беше дал вече много доказателства за вятърничавост и кой знае какви щеше да ги забърка; че той, Каспар, вече имаше известна представа за този морски ръкав и хребета, а подобни беше наобикалял и другаде с плоскодънна лодка; че този звънец го беше конструирал той и съответно беше наясно с достойнствата и недостатъците му; че притежаваше добри познания по хидростатична физика и би знаял как да се оправи в непредвиден случай; и най-сетне, прибави, сякаш изказваше последния от доводите в своя полза, „най-сетне аз имам вяра, а ти не“.

И Роберто разбра, че това съвсем не беше последният от доводите, а първият, и положително най-красивият. Отец Каспар Вандердросел вярваше в своя Звънец, както вярваше в своята Наблюдателница, и вярваше, че трябва да си послужи със Звънеца, за да се добере до Наблюдателницата, и вярваше, че всичко, което сега правеше, беше за по-голямата прослава на Бога. А щом изравняваше планини, вярата положително можеше и да преодолява води.

Не оставаше друго, освен да се настани звънецът на палубата и да се подготви за потапянето — операция, която ги занимава до вечерта. За да се обработи кожата така, че нито водата да прониква вътре, нито въздухът да излиза навън, трябваше да се използва една смес, която да се приготви на бавен огън, като се разбъркат три либри восък, една венециански терпентин и четири унции от някакъв друг лак, употребяван от дърводелците. После кожата се намазваше с това вещество и се оставяше да почива до следващия ден, за да го попие. Накрая с друга паста, направена от катран и восък, трябваше да се запълнят всичките пролуки по ръбовете на прозорчето, където стъклото беше вече залепено с маджун, на свой ред засмолен.

„Omnibus rimis diligenter repletis“[1], както каза, отец Каспар прекара нощта в молитва. Призори провериха отново звънеца, връзките, куките. Каспар зачака подходящия момент, в който да може да използва максимално отлива и все пак слънцето да е вече достатъчно високо, та да осветява морето пред него, отхвърляйки всяка сянка зад гърба му. После се прегърнаха.

Отец Каспар повтори, че това ще бъде едно увеселително начинание, при което щеше да види изумителни неща, каквито дори Адам или Ной не са познали, и се боеше да не съгрешава в горделивост — както беше горд, че е първият човек, който слиза в морския свят.

— Но — додаваше — то е и едно доказателство за смирение: ако Господ Бог по водата ходил е, аз отдолу под нея ще ходя, както на грешника подобава.

Оставаше само да се повдигне пак звънецът, да се надене върху отец Каспар и да се провери дали той ще е в състояние да се движи удобно.

В продължение на няколко минути Роберто присъства на зрелището на едно охлювище, какво ти, прахавица, скитаща печурка, която напредваше с бавни и нескопосни стъпки, като често се спираше и извършваше полузавъртане около себе си, когато отецът искаше да погледне надясно или наляво. Тази крачеща качулка сякаш беше увлечена не в марш, а в някакъв гавот, в буре, което отсъствието на музиката правеше още по-недодялано.

Накрая отец Каспар като че ли остана удовлетворен от опитите си и с глас, който излизаше сякаш от обущата му, каза, че може да се започне.

Пристъпи към скрипеца, Роберто закачи пак куката, запретна се да върти и провери още веднъж дали при вдигнат звънец краката висят и старецът няма да се изхлузи надолу или звънецът да се изсули нагоре. Отец Каспар гръмолеше и боботеше, че всичко върви от добре по-добре, но трябва да се побърза:

— Тези котурни краката теглят ми, та чак изтръгват ми ги из корема! Бързо сложи мене във вода!

Роберто извика още няколко насърчителни фрази и спусна полека возилото с неговия човешки двигател. Което беше начинание нелесно, защото той вършеше сам работата на много моряци. Затова смъкването му се стори вечно, сякаш морето се снижаваше, колкото повече той умножаваше усилията си. Но най-после чу плисъка на водата, почувства, че усилието му намалява и след няколко мига (които му се сториха години) усети, че скрипецът се върти вече на празно. Звънецът се беше приземил. Преряза въжето, после се хвърли към фалшборда, за да погледне надолу. И не видя нищо.

От отец Каспар и звънеца нямаше и следа.

— Ама че вироглав йезуит — каза си Роберто възхитен, — успя! Помисли си само, там долу има един йезуит, който ходи, и никой не би могъл да се досети. Долините на всички океани можеха да са населени с йезуити, и никой не би го знаял!

После мина към по-благоразумни мисли. Че отец Каспар беше долу, беше невидимо очевидно. Но че щеше да излезе пак отгоре, още не беше речено.

Стори му се, че водата се раздвижва. Денят беше избран именно защото беше тих; и все пак, докато извършваха последните операции, се бе вдигнал вятър, който при тази дълбочина набраздяваше едва-едва повърхността, но по брега извикваше игри на вълни, които там, на вече изплувалите скали, можеха да попречат на акостирането.

Към северния нос, където се издигаше почти плоска и отвесна стена, съзираше плиски пяна, които политаха да зашлевят скалата, разпръсвайки се после във въздуха като рояк бели искри. Бяха положително ехото на вълни, биещи по протежение на низ малки зъбери, които той не успяваше да види, но от кораба му се струваше, че някаква змия пухти от бездната кристалните пламъци.

Плажът обаче изглеждаше по-спокоен, вълнението беше само по средата на пътя и това бе за Роберто добър знак: сочеше мястото, където хребетът се подаваше от водата и бележеше границата, отвъд която отец Каспар нямаше повече да бъде изложен на опасност.

Къде ли беше сега старецът? Ако беше тръгнал веднага след като бе стъпил на дъното, трябваше вече да е извървял… Но колко време беше изминало? Роберто беше изгубил чувство за отлитането на миговете, всеки от които пресмяташе като вечност, и следователно беше склонен да подценява предполагаемия резултат, като убеждаваше сам себе си, че старецът едва-що беше слязъл, може би беше още под кила, търсейки да се ориентира. Но тук се зараждаше подозрението, че въжето, усуквайки се при спускането, е извъртяло наполовина звънеца, така че отец Каспар се е оказал, без да знае, с прозорче, обърнато на запад, и върви към открито море.

После Роберто си казваше, че отивайки към дълбочините, всеки би забелязал, че слиза, вместо да се изкачва, и би сменил курса. Ами ако на това място имаше малко възвишение на запад и онзи, който се изкачваше по него, мислеше, че отива на изток? Все пак отблясъците на слънцето щяха да покажат накъде се движи светилото… Дали обаче се вижда слънцето в бездната? Проникват ли неговите лъчи като през черковен витраж, на плътни снопове, или се разсейват в отражения от капки, така че тамошният обитател да вижда светлината като мъждукане, лишено от посоки?

Не, казваше си после: старецът чудесно разбира накъде трябва да върви, може би е вече на половината път между кораба и хребета, дори вече го е стигнал, ето, може би всеки миг ще се изкатери по него с големите си железни подметки и ей сега ще го видя…

Друга мисъл: всъщност никой никога до днес не е бил на морското дъно. Кой да каже дали там долу след няколко само лакти не се влиза в абсолютна чернота, обитавана единствено от създания, чиито очи хвърлят смътен зрак… И кой да каже дали вдън морето човек още има усета за правия път? Може би се върти в кръг, извървява все същите крачки, докато въздухът от гърдите му не се превърне в мокрота, приканваща водата дружка вътре в звънеца…

Упрекваше се, че не е изнесъл поне една клепсидра на палубата. Колко ли време беше изминало? Може би дори повече от половин час, твърде много, уви, и вече сам той чувстваше как се задушава. Тогава вдъхваше с пълни гърди, възраждаше се и вземаше това за доказателство, че съвсем малко число мигове бяха изминали и отец Каспар още се радваше на най-чист въздух.

Но може би старецът е поел напреки, излишно е да гледа пред себе си, сякаш трябваше да изникне по траекторията на аркебузния куршум. Може да беше направил множество отклонения, търсеше най-добрия подстъп към хребета. Но не беше ли казал, докато сглобяваха звънеца, че е щастливо попадение, дето скрипецът го спуска тъкмо в тази точка? Десет крачки по на север насипът внезапно пропадаше, образувайки стръмен скат, о който веднъж се беше блъснала лодката, докато право пред скрипеца имаше проход, през който и лодката беше минала, отивайки после да забие нос там, където скалите малко по малко израстваха.

Може би беше сгрешил в спазването на посоката, беше се намерил пред стена и сега я заобикаляше откъм юг, търсейки прохода. Или пък я заобикаляше откъм север. Трябваше да пробягва с поглед по протежение на целия бряг, от единия нос до другия, може би щеше да се подаде ей там, увенчан с морски бръшлян… Роберто въртеше глава от единия до другия край на залива, боейки се, че докато гледа наляво, ще вземе да изпусне отец Каспар, вече изникнал отдясно. И все пак щеше да се различи веднага човек дори и от това разстояние, какво оставаше за кожен звънец, отцеждащ се на слънцето като току-що умито медно котле…

Рибата! Може би във водата наистина имаше риба човекоядка, ни най-малко уплашена от звънеца, която е погълнала цял йезуита. Не, на такава риба щеше да се е мярнала тъмната сянка: ако я имаше, трябваше да е между кораба и началото на кораловите скали, не по-нататък. Но може би старецът вече се е добрал до скалите и животински или минерални шипове са пробили звънеца, изпускайки целия останал оскъден въздух…

Друга мисъл: кой ме е убедил, че въздухът в звънеца стига наистина за толкова време? Каза го той, но той се заблуди и когато беше сигурен, че неговият леген ще проработи. В края на краищата добрият Каспар се оказа един фантазьор и може би цялата тази история и за водите на Потопа, и за меридиана, и за Соломоновия Остров е куп небивалици. И после, дори да е бил прав, що се отнася до острова, може да е изчислил погрешно количеството въздух, от което се нуждае човек. И най-сетне, кой казва, че всичките онези масла и есенции са запълнили наистина всички отвърстия? Може би в този миг вътрешността на звънеца прилича на една от онези пещери, в които струи вода отвред, може би цялата кожа пропуска, като сюнгер, нима не е вярно, че нашата кожа е решето от пори, незабележими и все пак съществуващи, щом през тях се процежда потта? А ако е така с кожата на човека, така ли е и с кожата на вола? Или воловете не се потят? А когато вали, един вол чувства ли се измокрен и отвътре?

Роберто кършеше ръце и проклинаше припряността си. Ясно беше, той си мислеше, че са изтекли часове, а бяха изминали само няколко туптения на пулса. Каза си, че не той имаше оправдания да трепери, имаше ги много повече храбрият старец. Може би Роберто трябваше по-скоро да бди над пътя му с молитва или поне с надежда и упование.

И после, казваше си, въобразих си премного причини за трагедия, а на меланхолиците е присъщо да дават живот на призраци, с които действителността не е способна да се мери. Отец Каспар познава хидростатичните закони, вече е измервал това море, изучавал е Потопа и посредством вкаменелостите, които населяват всички морета. Спокойствие, трябва само да си втълпя, че е изтекло съвсем малко време, и да съумея да чакам.

Проумяваше, че е обикнал оногова, който някога беше Натрапникът, и вече плаче само при мисълта, че можеше да му се е случила беда. Хайде, старче, мърмореше, върни се, възроди се, възкръсни, за Бога, че да извием врата на най-тлъстата кокошка, нима искаш да оставиш сама твоята Малтийска Наблюдателница?

Внезапно си даде сметка, че вече не съзираше скалите край брега — знак, че морето беше започнало да приижда; и слънцето, което преди виждаше, без да трябва да вдига глава, сега беше току над него. Значи от момента на изчезването на звънеца бяха изминали вече не минути, а часове.

Трябваше да си повтори тази истина на висок глас, за да я намери правдоподобна. Беше броил за секунди онова, което е било минути, беше си внушил, че има в гърдите си обезумял часовник със стремглаво тиктакане, а всъщност вътрешният му часовник се бе движил със забавен вървеж. Кой знае откога, казвайки си, че отец Каспар току-що е слязъл, очакваше едно създание, отдавна вече останало без въздух. Кой знае откога чакаше едно тяло, което лежеше бездиханно в някоя точка на тази шир.

Какво можеше да се е случило? Всичко, всичко, което си бе мислил — и което със своя прокобен страх сигурно беше предизвикал, той, приносителят на зла участ. Хидростатичните принципи на отец Каспар навярно бяха илюзорни, може би водата влиза в един звънец тъкмо отдолу, особено ако онзи, който е вътре, изритва навън въздуха, какво наистина знаеше Роберто за равновесието на течностите? Или може би сблъсъкът се беше оказал твърде бърз, звънецът се беше преобърнал. Или отец Каспар се беше спънал посред пътя. Или беше изгубил посоката. Или неговото над седемдесетгодишно сърце, неравностойно на рвението му, не бе издържало. И най-сетне, кой казва, че на тази дълбочина тежестта на водата на морето не може да смачка кожата, както се изстисква лимон или лющи бакла?

Но ако беше мъртъв, не трябваше ли трупът му да изплува на повърхността? Не, беше закотвен от железните подметки, от които клетите му крака щяха да излязат едва когато съчетаното действие на водите и на множество малки ненаситни рибки оставеше от него само скелет…

 

После внезапно го осени лъчезарна догадка. Какви ги бръщолевеше в ума си? Ами, разбира се, та нали отец Каспар му го беше казал, Островът, който той виждаше пред себе си, беше не днешният Остров, а вчерашният. Оттатък меридиана беше още предишният ден! Нима можеше да очаква да види сега на онзи плаж, където беше още вчера, човек, който беше слязъл във водата днес? Положително не. Старецът се беше потопил в ранната утрин на този понеделник, но ако на кораба беше понеделник, на онзи Остров там беше още неделя, и значи той щеше да може да види как старецът стъпва на него едва на сутринта на своето утре, когато на Острова дойдеше — едва тогава — понеделник…

Трябва да чакам до утре, казваше си. И после: но Каспар не може да чака един ден, въздухът няма да му стигне! И пак: но аз съм този, който трябва да чака един ден, той чисто и просто се е прибрал в неделята още щом е прекрачил линията на меридиана. Боже мой, но тогава Островът, който виждам, е този от неделя, и ако е пристигнал там в неделя, трябваше вече да съм, го видял! Не, обърквам всичко. Островът, който виждам, е този от днес, невъзможно е да виждам миналото като в магическа сфера. Там, на Острова — и само там — е вчера. Но ако виждам Острова от днес, би трябвало да виждам и него, който във вчерашния ден на Острова вече го има, и му се пада да живее втора неделя… А и дали е пристигнал вчера или днес, трябваше да е оставил на плажа изтърбушения звънец, а не го виждам. Но може да го е отнесъл със себе си в дъбравата. Кога? Вчера. Значи: да смятаме, че онова, което виждам, е Островът от неделя. Трябва да чакам утре, за да го видя как пристига там в понеделник…

Бихме могли да кажем, че Роберто окончателно е изгубил разсъдък, и с пълно основание: както и да беше изчислявал, сметките му нямаше да излязат. Парадоксите на времето карат и нас да губим разсъдък. Така че било е нормално вече ум да не му стига какво да прави: и накрая е направил онова, което всеки, ако не друго, то жертва на собствената си надежда, би направил. Преди да се отдаде на отчаянието, се е приготвил да изчака идния ден.

Как го е направил, е трудно да възстановим. Крачейки напред-назад по палубата, не докосвайки храна, говорейки сам на себе си, на отец Каспар и на звездите, може би и посягайки отново към ракията. Така или иначе, на следващия ден, докато нощта избледнява и небето се оцветява, и после след изгрева на слънцето, го заварваме все по-напрегнат с изминаването на часовете, вече не на себе си между единайсет и пладне, в несвяст между пладне и залез-слънце, докато не идва моментът да се предаде пред реалността — и този път без никакво съмнение. Вчера, положително вчера, отец Каспар се беше потопил във водите на южния океан, без нито вчера, нито днес повече да излезе. А тъй като цялото чудо на меридиана антипод се разиграва между вчера и утре, не между вчера и вдругиден, или утре и завчера, беше вече сигурен, че от това море отец Каспар нямаше да излезе никога повече.

 

С математическа, дори космографска и астрономическа положителност клетият му приятел беше изгубен. Не можеше и да се каже къде беше тялото му. На някакво неопределено място там долу. Може би имаше буйни течения под повърхността и това тяло беше вече в открито море. Или не, под Дафна имаше яма, пропаст, звънецът беше кацнал в нея и оттам старецът не беше успял да излезе, изразходвайки малкото си дъх — все по-воднист — да зове за помощ.

Може би, за да избяга, се беше отвързал от вървите си; звънецът, още пълен с въздух, беше отскочил нагоре, но желязната му част беше обуздала първия порив и го беше задържала насред водата, кой знае къде. Отец Каспар се беше опитал да се освободи от ботушите си, ала не беше успял. Сега в този кладенец безжизненото му тяло, вкоренено в скалата, се полюляваше като водорасло.

А докато Роберто си мислеше така, слънцето на вторника беше вече зад гърба му; моментът на смъртта на отец Каспар Вандердросел оставаше все по-назад.

Залезът раждаше жълтеничаво небе зад мрачната зеленина на острова и едно задгробно море. Роберто разбра, че природата се покрусяваше заедно с него, и както понякога се случва с оногова, който осиротява при загубата на скъпо същество, малко по малко заоплаква вече не неговото злощастие, а собственото си, и собствената си възвърната самота.

Едва от няколко дни се беше изплъзнал от нея; отец Каспар беше станал за него приятелят, бащата, братът, семейството и родината. Сега проумяваше, че е отново единак и отшелник. Този път завинаги.

 

Все пак в това съкрушение една друга илюзия придобиваше форма. Сега той беше сигурен, че единствения начин да излезе от своето затворничество трябваше да търси не в непреодолимото Пространство, а във Времето.

Сега трябваше наистина да се научи да плува и да достигне Острова. Не толкова за да открие някоя тленна останка от отец Каспар, изгубена в гънките на миналото, а за да спре ужасното настъпване на собственото си утре.

Бележки

[1] Omnibus rimis diligenter repletis (лат.) — след като всички пролуки бяха прилежно запълнени. — Б.пр.