Умберто Еко
Островът от предишния ден (26)

26.
Философия на Енигматичните Образи

В продължение на три дни Роберто стоя с око, залепено за бордовия далекоглед (роптаейки, че другият, по-мощен, беше вече неизползваем), да се взира във върхарите на дърветата на брега. Чакаше да зърне Гълъба с Цвят на Портокал.

На третия ден се сепна. Беше изгубил единствения си приятел, беше се залутал на най-далечния от меридианите, а щеше да се почувства утешен, ако зърнеше една птица, която беше пърхала може би единствено в главата на отец Каспар!

 

Реши да изследва отново убежището си, за да разбере колко би могъл да преживее на борда. Кокошките продължаваха да снасят яйца и се бяха излюпили рояк пиленца. Малкото, което оставаше от събраните растения, беше вече съвсем изсъхнало и трябваше да отиде за храна на пернатите. Имаше още само няколко бурета с вода, но ако събираше дъжда, щеше да мине дори без тях. И най-сетне, риба не липсваше.

После се размисли, че не се ли яде пресен зарзават, се умира от скорбут. Имаше ги онези растения от парника, но той щеше да се напоява по естествени пътища само ако падаше дъжд: настанеше ли продължителна суша, щеше да се наложи да полива растенията с водата за пиене. А ако настанеше буря за дни наред, щеше да има вода, но нямаше да може да лови риба.

За да умири тревогите си, се върна в стаичката с водния орган, който отец Каспар го беше научил да задвижва: пускаше винаги и само „Дафна“, защото не знаеше как се сменя цилиндърът; но нямаше нищо против да слуша пак и пак в продължение на часове все същата мелодия. Един ден отъждестви Дафна, кораба, с тялото на любимата. Не беше ли Дафна създание, превърнало се в лавър — в дървесна субстанция следователно, сродна на тази, от която беше направен корабът? Мелодията му пееше значи за Лилия. Както се вижда, веригата на мислите му беше съвсем произволна — но така мислеше Роберто.

Укоряваше се, че се беше оставил да бъде отвлечен от появата на отец Каспар, че го бе следвал в неговите механични нагони и беше забравил собствения си любовен обет. Тази единствена песен, чиито думи не знаеше — ако изобщо някога ги бе имало, — се преобразяваше в молитвата, която той се канеше да отронва в мълвеж от машината всеки ден: „Дафна“, свирена от водата и вятъра в глъбините на Дафна, спомен за древното преображение на една божествена Дафна. Всяка вечер, загледан в небето, редеше полугласно, като литания, нотите на тази мелодия.

После се връщаше в каютата и сядаше пак да пише на Лилия.

В тези си действия си даде сметка, че беше прекарал предишните дни на открито и светло и че сега се криеше пак в полумрака, който в действителност беше съставлявал естествената му среда не само на Дафна, преди да срещне отец Каспар, а и в течение на над десет години, още от времето на раната от Казале.

Всъщност не вярвам, че през цялото това време Роберто е живял, както неведнъж внушава, само нощем. Избягвал е вероятно изстъпленията на слънчевия пек, но когато е сподирял Лилия, го е правил през деня. Смятам, че недъгът му е бил по-скоро плод на мрачно настроение, отколкото същинско нарушение на зрението: Роберто е забелязвал, че страда от светлината само в най-меланхоличните моменти, но когато умът му е бивал отвличан от по-весели мисли, не й е обръщал внимание.

Както и да е било и да беше, онази вечер се улови за първи път да размишлява над чародействата на сянката. Докато пишеше или вдигаше перото, за да го потопи в мастилницата, виждаше светлината или като златист ореол върху хартията, или като восъчен и почти прозирен кенар, който очертаваше контура на тъмните му пръсти. Сякаш тлееше отвътре в самата му ръка и избиваше едва по краищата. Иначе отвсякъде беше обгърнат от ласкавото расо на капуцин — някакъв лешников зрак, който, докосвайки се до сянката, умираше в нея.

Гледаше пламъка на светилника и съзираше да се раждат в него два огъня: един червен, който се врастваше в тленната материя, и друг, който, извисявайки се в ослепителна белота, източваше на върха дим от своя корен с цвят на зимзелен. Така, казваше си, неговата любов, хранена от едно тяло, което умираше, даваше живот на небесното привидение на любимата.

Поиска да ознаменува след няколко дни на измяна помирението си със сянката и се качи пак на палубата, докато сенките плъзваха навред — по кораба, по морето, по Острова, където се забелязваше вече само бързото смрачаване на хълмовете. В спомен за своите поля потърси да зърне на брега присъствието на светулките, живи крилати искрици, блуждаещи в тъмата на шубрака. Не ги видя и се размисли над оксимороните на Антиподите, където може би светулките просвятват само по пладне.

После се излегна на кърмовата надстройка и се загледа в луната, оставяйки се да бъде люлян от палубата, докато от Острова долиташе шумът на прибоя, примесен с цвъртене на щурци или на техните събратя от това полукълбо.

Размишляваше, че красотата на деня е сякаш русокоса красота, докато красотата на нощта е тъмнокоса красота. Вкуси контраста на своята любов към една русокоса богиня, сбъдваща се в тъмнината на нощите. Спомняйки си онези коси от зряло жито, които затъмняваха всяка друга светлина в салона на Артенис, пожела луната красива, защото разтваряше в своята притома лъчите на едно невидимо слънце. Зарече се да извае от възвърнатия си ден нов случай, за да чете в отблясъците по вълните възхвалата на златото на онези коси и синевата на онези очи.

Но вкусваше красотите на нощта, когато изглежда, че всичко е в покой, че звездите се движат по-безшумно от слънцето — и на човек му се струва, че е единствен в цялата природа, отдадена на съновидения.

Онази нощ беше на прага да реши, че ще остане за всички бъдни дни на кораба. Но вдигайки очи към небето, видя група звезди, които отведнъж като че ли му явиха рисунъка на гълъб с разперени криле, понесъл в човка маслинова клонка. Вярно е, че в южното небе, недалеч от Голямото Куче, вече от поне четирийсет години е било посочено едно съзвездие, наречено Гълъб. Съвсем не съм сигурен обаче, че оттам, където е бил, в онзи час и в онзи сезон, Роберто е могъл да зърне тъкмо онези звезди. Впрочем, който е видял в тях гълъб (като Йоханес Байер в Uranometria Nova^[1] и после, доста по-късно, Коронели в своята Книга на Глобусите), е проявил още повече фантазия от Роберто; така или иначе бих казал, че всяко разположение на светила в този момент е можело да се стори на Роберто като гълъб, гривяк, гургулица, гугутка, каквото искате: въпреки че сутринта се е усъмнил в съществуването му, Гълъбът с Цвят на Портокал се е бил набил в главата му като гвоздей — или по-скоро, както ще видим, като златен обков.

 

Наистина трябва да се запитаме защо при първото загатване на отец Каспар измежду многото чудеса, които Островът му е обещавал, Роберто се е заинтересувал толкова от Гълъба.

Ще се уверим, колкото повече напредваме в проследяването на тази история, че в ума на Роберто (а самотността е щяла вече да го хвърля от ден на ден в по-голяма трескавост) този гълъб, едва-едва загатнат от един разказ, е щял да става толкова по-жив, колкото по-малко е успявал да го види, невидимо извлечение от всяка страст на неговата любяща душа, възхищение, уважение, преклонение, надежда, ревност, завист, удивление и радост. Не му е било ясно (нито може да ни бъде на нас) дали той е станал Островът или Лилия, или и двете, или онова вчера, в което и трите са били заточени за този изгнаник в едно днес без край, чието бъдеще е било единствено в достигането — през някое негово утре — на предишния ден.

Бихме могли да кажем, че отец Каспар му е спомнил Соломоновата Песен на песните, която — каква случайност — неговият кармелит му е чел толкова пъти, та той почти я е запаметил наизуст: и още от младостта се е опивал от сладостна жад по едно създание с гълъбови очи, по една гълъбица, чийто лик и глас да дебне из скалните пукнатини… Но това ме удовлетворява само донякъде. Мисля, че се налага да се заемем с едно „Тълкувание на Гълъба“, да развием някои бележки за бъдещ малък трактат, който би могъл да носи заглавието Columba Patefacta^[2]. Проектът не ми изглежда съвсем несъстоятелен, след като други са употребили цяла глава, за да разсъждават над Смисъла на Кита — а това са твари или черни, или сиви (бял да има най-много един), докато ние тук сме изправени пред една рядка птица с цвят още по-рядък, и над която човечеството е размишлявало далеч повече, отколкото над китовете.

Там е работата, наистина. Защото дали от разговори с кармелита или беседи с отец Емануеле, дали от разлистване на толкова книги, които по негово време били на голяма почит, или от слушане в Париж на разисквания върху онова, което там наричали Девизи или Енигматични Образи, за гълъбите Роберто трябва да е поназнайвал нещичко.

Да припомним, че е било време, в което са се измисляли или преизмисляли образи от всякакъв род, за да се откриват в тях стаени и откровенчески значения. Достатъчно било да се види, не казвам красиво цвете или крокодил, а кошница, стълба, сито или колона, за да се заизгражда наоколо мрежа от неща, които на пръв поглед никой не би видял. Няма да се заемам тук да правя разграничение между Герб и Емблема, и как по различни начини към тези образи могат да бъдат отнасяни стихове или фрази (освен като отбележа, че от описанието на специфичен факт, не непременно изразен чрез фигури, Емблемата извличала универсален концепт, докато Гербът свързвал конкретния образ на специфичен предмет с качество или цел на отделен индивид, като да речем „аз ще бъда по-чист от снега“ или „по-мъдър от змията“, или още „по-добре смърт, нежели измяна“, та до знаменателните Frangar non Flectar и Spiritus durissima coquit^[3]). Но хората от онази епоха смятали за необходимо да преведат целия свят в един лес от Символи, Знаци, Конни Игри, Маскаради, Картини, Благороднически Гербове, Трофеи, Почетни Отличия, Иронически Фигури, Релефни Изображения на монетите, Басни, Алегории, Притчи, Епиграми, Сентенции, Двусмислия, Пословици, Ръководни Начала, Лаконични Послания, Епитафи, Послеслови, Каменни Надписи, Печати, Глифи, Медальони, и тук, ако ми позволите, ще спра — но те не спирали. Всеки добър Герб трябвало да бъде метафоричен, поетичен, състоящ се наистина от душа, която очаква да бъде открита, ала най-вече от чувствително тяло, което да препраща към някакъв предмет от света; и трябвало да бъде благороден, чуден, нов, но узнаваем, показен, но действен, самобитен, съразмерен с пространството, проницателен и кратък, двойствен и прям, популярно енигматичен, подобаващ, находчив, уникален и героичен.

Накратко, Гербът бил тайнствена премереност, израз на едно съответствие; стихотворение, което не пеело, а се състояло и от една няма фигура, и от едно мото, което говорело заради нея на погледа; скъпоценен доколкото незрим, неговият блясък се криел в перлите и в диамантите, които той откривал само зрънце по зрънце. Казвал повече, вдигайки по-малко шум, и там, където Епическата Поема изисквала фабули и епизоди или Историята — разсъждения и речи, на Герба били достатъчни две чертици и една сричка: неговите парфюми се дестилирали само на неосезаеми капки и само тогава можели да се видят предметите в изненадващ облик, както става с Чуждоземците и с Маските. Той таял повече, отколкото откривал. Не обременявал духа с материя, а го подхранвал със същности. Той трябвало да бъде (с една дума, която тогава се използвала извънредно много и която вече използвахме) скиталец, но скиталец означавало странник, а странник означавало странен.

 

Какво по-чуждоземно от един Гълъб с Цвят на Портокал? Дори какво по-скиталческо от един гълъб? Ех, гълъбът бил образ, богат на значения, толкова по-проникновени, колкото повече всяко в сблъсък с другите.

Първи заговорили за гълъба, както си му е ред, египтяните, още от прастарата Hieroglyphica на Хораполон^[4], и измежду другите премного работи тази птица била смятана за най-чиста от всичките, дотолкова, че ако имало чума, която да поразява хора и неща, да остават незасегнати от нея онези, които ядял и само гълъби. Което би трябвало да се явява очевидно, тъй като тази птица е единствената измежду всичките, у която липсва жлъч (т.е. отровата, която при другите твари виси от черния дроб), и още Плиний казвал, че ако гълъб заболее, той взема едно лаврово листо и оздравява. А ако лавърът е дафина, а дафината — Дафна, значи всичко е ясно.

Но при цялата си чистота гълъбите са и символ твърде многозначителен, защото изгарят от голямо сластолюбие: те прекарват деня да се целуват (като удвояват целувките, та да се накарат взаимно да замълчат), сплитайки езици, откъдето множество гъделичкащи изрази като „гълъба с устни“ и „гълъбови целувки“, за да го кажем като казуистите. А „гълъбувам“ казвали поетите за „правя любов“ като гълъбите — и колкото тях. Да не забравяме и че Роберто трябва да е познавал онези стихове, които гласели: „Щом в ложето горещи тръпки, властни / преляха във желание-порой / и гълъбеейки сърцата сластни / се сбраха сред целувките безброй…“^[5] Да отбележим, че докато всички други създания имат сезон за любовта си, то няма време от годината, през което гълъбът да не люби гълъбицата.

Само като за начало гълъбите идват от Кипър, свещен остров на Венера. Апулей — но и други преди него — разказва как колесницата на Венера била теглена от снежнобели гълъби, наречени именно Венерини птици поради чрезмерното си сластолюбие. Други припомнят, че гърците наричали гълъба перистера, защото в гълъбица била превърната от ревнивия Ерос нимфата Перистера, много обичана от Венера, на която тя помогнала да го победи в състезанието по бране на цветя. Но какво означава, че Венера „обичала“ Перистера?

Елиан^[6] казва, че гълъбите били посветени на Венера, защото на планината Ерикс в Сицилия се чествал празник, когато богинята минавала над Либия; в този ден над цяла Сицилия не се виждали вече гълъби, тъй като всичките били прекосили морето, за да отидат да съпроводят богинята. Но девет дена по-късно от бреговете на Либия долитала в Тринакрия^[7] гълъбица, алена като огъня, както казва Анакреонт (и ви моля да обърнете внимание на този цвят); това била самата Венера, наричана именно Пурпурна, а след нея идвал роякът на другите гълъби. Пак Елиан ни разказва за девойката на име Фития, която Юпитер обикнал и престорил на гълъбица.

Асирийците изобразявали Семирамида във вид на гълъбица; Семирамида била отгледана от гълъбите и после превърната в гълъбица. Всички знаем, че била жена с не безукорни нрави, но тъй красива, че Скавробат, цар на индийците, бил обзет от отчаяна любов по нея; че била наложница на царя на Асирия и че не минавал й един-едничък ден, без да извърши прелюбодеяние; а историкът Юба казва, че се влюбила дори в кон.

Но на един любовен символ се прощават много неща, без той да престане да привлича поетите; оттук (и как си представяме Роберто да не го е знаел) Петрарка, който се пита: „Коя съдба, чия любов и благосклонност / ще ме дари с пера и с облика на гълъб?“^[8], или Бандело^[9]: „Тоз гълъб с жар на моята подобна / обгаря Любовта с жестокия си пламък / и литва той да дири под дърво и камък / пак гълъбицата си и от страст умира.“^[10]

Но гълъбите са нещо повече и по-добро от една Семирамида, и ние се влюбваме в тях, защото имат и тази друга най-трогателна черта, че плачат или гукат, вместо да пеят, като че ли толкова много задоволена страст не ги засища никога. Idem cantus gemitusque^[11], гласяла една емблема на Камерарий^[12]; Gemitibus Gaudet^[13], гласяла друга, още по-еротично интригуваща. Да ти се вземе умът.

Все пак фактът, че тези птици се целуват и са толкова похотливи — това е едно хубаво противоречие, което отличава гълъба, — е и доказателство, че са от верни по-верни, и затова са в същото време символ на непорочността, поне в смисъла на съпружеска вярност. Казва го още Плиний: макар и най-любвеобилни, имат силно чувство за целомъдрие и не познават прелюбодеянието. За тяхната съпружеска вярност свидетелстват както езичникът Проперций, така и Тертулиан. Говори се наистина, че в редките случаи, когато се усъмнят в прелюбодеяние, мъжките стават тиранични, гласът им е изпълнен с вопъл и нанасят жестоки удари с човката си. Но веднага след това, за да поправи грешката си, мъжкият се втурва да ухажва женската и й се умилква, като описва чести кръгове наоколо й. Тази идея — че лудата ревност разпалва любовта, а тя пък нова вярност, и хайде пак целувки до безкрай и през всички сезони — на мен ми се струва доста хубава, а както ще видим, за Роберто е прекрасна.

Как да не обичаш един образ, който ти обещава вярност? Вярност дори след смъртта, защото изгубят ли веднъж другаря си, тези птици не се събират повече с друг. Затова гълъбицата е била избрана за символ на целомъдреното вдовство, макар Феро да припомня историята за вдовицата, която в най-дълбока скръб от смъртта на съпруга си държала край себе си бяла гълъбица и била упрекната за това, на което тя отвърнала Dolor non color, важна е болката, а не цветът.

Накратко, сластни или не, тази тяхна отдаденост на любовта кара Ориген да каже, че гълъбите са символ на милосърдието. Именно затова, според Свети Киприян, Светият Дух идва при нас в образа на гълъб, включително и защото тази птица не само е лишена от жлъч, а и не драска с нокти, не хапе, по природа обича жилищата на хората, знае един-единствен дом, отглежда малките си и прекарва живота си в обикновен разговор, гукайки с другаря си в сговора — в този случай от изпитан по-изпитан — на целувката. Откъдето се вижда, че целуването може да бъде и знак на голяма любов към ближния, и Църквата си служи с ритуала на целувката на помирението. Римляните имали обичая да се посрещат и приемат с целувки, включително между мъж и жена. Злостни схолиасти твърдят, че го правели, защото било забранено на жените да пият вино, и с целувката се проверявал дъхът им, но така или иначе били сочени като диви нумидийците, които целували само рожбите си.

Тъй като всички народи са имали за най-благороден въздуха, са почитали гълъба, който лети по-нависоко от другите птици, и все пак винаги се връща предано в гнездото си. Нещо, което положително прави и лястовицата, но нея никой никога не е успявал да сближи с нашия вид и да опитоми, докато гълъба — да. Свети Василий например разказва как гълъбарите поръсвали един гълъб с благовонен балсам, който привличал другите гълъби и те го следвали в голямо множество. Odore trahit^[14]. Което не зная дали има много общо с казаното преди, но ме затрогва тази ароматна обичливост, тази уханна чистота, тази прелъстителна непорочност.

Все пак гълъбът е не само целомъдрен и верен, а и простодушен (columbina simplicitas: бъдете мъдри като змии и незлобиви като гълъби, се казва в Библията) и затова понякога е символ на монашеския и отшелническия живот — а какво общо има това с всичките онези целувки, не искайте от мен да ви кажа.

Друга причина за очарование е онази trepiditas^[15] на гълъба: неговото гръцко име трерон идва положително от трео, „бягам, треперейки“. За нея говорят Омир, Овидий и Вергилий („Боязливи като гълъби в черна буря“) — и да не забравяме, че гълъбите живеят все в ужас от орела или, още по-лошо, от ястреба. У Валериано четем как именно затова гнездят на непристъпни места, та да се предпазят (откъдето гербът Secura nidificat^[16]); напомня го още Иеремия, докато Псалом 54 нарежда: „… кой би ми дал криле гълъбови? Аз бих отлетял… побързал бих да се скрия.“

Евреите казвали, че гълъбите и гургулиците са най-преследваните птици и затова достойни за олтара, защото е по-добре е да си преследван, отколкото преследвач. Според Аретино^[17] обаче — той не бил хрисим като евреите — който става гълъб, соколът го изяжда. Епифаний пък казва, че гълъбът не се предпазва никога от коварствата, а Августин допълва, че не го прави не само с най-големите животни, на които не може да се противопостави, а дори спрямо врабчетата.

Една легенда разказва, че в Индия има шумнато и злачно дърво, което се нарича на гръцки Парадизион. В дясната му страна живеят гълъбите и те не се отделят никога от сянката, която то хвърля; отдалечат ли се от дървото, ще станат плячка на един дракон, който е техен враг. Но негов враг пък е сянката на дървото, и когато сянката е надясно, той дебне отляво и обратното.

Все пак, колкото и трепетен да е гълъбът, у него има нещо от мъдростта на змията, и ако на Острова дебнеше дракон, Гълъбът с Цвят на Портокал си знаеше работата: наистина твърди се, че гълъбът лети винаги над водата, та ако ястребът го връхлита, да види отразения му образ. В крайна сметка брани ли се или не се брани от коварствата?

С всичките тези много и твърде разнолики качества на гълъба се е паднало да стане и мистичен символ, и съвсем не е нужно да отегчавам читателя с историята за Потопа и с ролята, изпълнена от тази птица в известяването на мира и покоя, и на нови изплували земи. Но за много църковни автори той е и емблема на Mater Dolorosa и нейните безсилни ридания. И за него се казва Intus et extra, защото е чист и отвътре, и отвън. Понякога е представян как разкъсва въжето, което го е държало в плен, Effracto libera vinculo^[18], и се превръща в образ на Христос, възкръснал от смъртта. Той освен това, изглежда сигурно, идва привечер, за да не бъде изненадан от нощта, и значи да не бъде спрян от смъртта, преди да е изтрил петната на греха. Да не говорим, а вече го казахме, за онова, което научаваме у Йоана: „… видях Духа да слиза от небето като гълъб.“

Що се отнася до други красиви Гълъбови Гербове, кой знае колко още е познавал Роберто: като Mollius ut cubant^[19], защото гълъбицата скубе перата си, за да направи по-меко гнездото на своите малки; Luce lucidior^[20], защото тази птица сияе, когато се издига към слънцето; Quiescit in motu^[21], защото лети винаги с едно прибрано крило, та да не се уморява твърде. Имало дори един воин, който, за да оправдае любовната си невъздържаност, взел за свой отличителен знак шлем, в който били свили гнездо два гълъба, с мотото Amica Venus^[22].

На четящия ще се стори, че колкото до значения, гълъбът ги има даже премного. Но ако трябва да се избере един символ или един йероглиф и да се умре върху него, то нека значенията му да са много, иначе е все то да се казва на хляба хляб и на виното вино, или атом на атома и пустота на пустотата. Нещо, което е можело да се хареса на натурфилософите, срещани от Роберто у Дюпюи, но не и на отец Емануеле — а знаем, че нашият корабокрушенец е клонял ту към едното, ту към другото внушение. Най-сетне, хубавото на Гълъба, поне (така мисля) за Роберто, е било, че той е бил не само, както всеки Герб или Емблема, Послание, а послание, чието послание е била неизмеримостта на проникновените послания.

Когато Еней трябва да слезе в подземния свят — и да намери сянката на баща си, и значи също по някакъв начин вече миналия ден или дни, — какво прави Сибилата? Казва му, да, да отиде да погребе Мизен и да принесе разни жертви от бикове и друг добитък, но ако наистина иска да извърши подвиг, с какъвто никой никога не е имал смелостта или жребия да се наеме, трябва да намери едно сенчесто и листато дърво, на което расте златна клонка. Лесът го потуля, обгръща го мракът на долината, и все пак без това клонче „auricomus“^[23] не може да се проникне в тайните на земята. А кой помага на Еней да открие клонката? Две гълъбици, впрочем — би трябвало вече да го знаем — майчински птици^[24]. Останалото е известно на куцо и сакато. Накратко, Вергилий не е имал и хабер от Ной, но гълъбът носи вест, сочи нещо.

Твърдяло се впрочем, че гълъбите изпълнявали ролята на оракул в храма на Юпитер, където той отговарял с техните уста. После единият от тези гълъби отлетял към храма на Амон, а другият — към този в Делфи, откъдето се разбира как така и египтяните, и гърците разказвали едни и същи истини, макар и под неясно було. Няма ли гълъб, няма откровение.

Ние обаче и до днес се питаме какво е означавала Златната клонка. Знак, че гълъбите носят послания, но тези послания са закодирани.

Не зная какво е знаел Роберто за кабалата на евреите, която все пак е била много на мода в онзи откъслек време, но ако се е срещал с господин Гафарел, ще да е подочул едно-друго: във всеки случай върху гълъба евреите са градили цели замъци. Припомнихме, или по-скоро беше го припомнил отец Каспар: в Псалом 67 се говори за гълъбица, чиито криле са покрити със сребро, а перата — с чисто злато. Защо? А защо в Притчи Соломонови се появява пак твърде сходен образ на „златни ябълки в сребърни кошнички“ с коментара, че това е „уместно казаната дума“? И защо в Песен на Песните в обръщение към девойката с „очи гълъбови“ й се казва: „ще ти направим златни висулки със сребърни титрейки“?

Евреите тълкували, че златото е това на писанието, среброто — белите полета между буквите или думите. А един от тях, когото Роберто може би не е познавал, но който продължавал да вдъхновява много равини, бил казал, че златните ябълки, които стоят в изящно изработените сребърни кошнички, означават, че всяка фраза от Писанията (а положително и всеки предмет или събитие на света) има две лица, явно и скрито, и явното е сребърно, но още по-драгоценно е скритото лице, защото е от злато. Който гледа кошничката отдалеч, с ябълките, обгърнати от нейните сребърни нишки, мисли, че ябълките са сребърни, но вгледа ли се по-добре, ще открие блясъка на златото.

Всичко, което съдържат Свещените Писания prima facie, лъщи като сребро, но неговият таен смисъл грее като злато. Неприкосновеното целомъдрие на Божието слово, скрито за очите на профаните, е сякаш обвито във воал на свян и стои в сянката на тайнството. То казва да не се хвърля бисерът на свините. Да имаш очи гълъбови, означава да не спираш до буквалния смисъл на думите, а да умееш да проникваш в техния мистичен смисъл.

Тази тайна обаче — като гълъба — се изплъзва и никога не се знае къде е. Гълъбът идва да означи, че светът говори посредством йероглифи, и следователно самият той е йероглифът, който означава йероглифите. А един йероглиф не казва и не крие, само показва.

Други евреи пък твърдели, че гълъбът е оракул, и неслучайно на иврит „гълъб“ е тор^[25], което препраща към Тората, а тя е всъщност тяхната Библия, свещена книга, извор на всяко откровение.

Докато лети на слънцето, гълъбът сякаш само проблясва като сребро, и единствено онзи, който е съумял да чака дълго, за да открие тайния му лик, ще види истинското му злато — или цвета на сияйния портокал.

От преподобния Исидор насетне и християните са напомняли, че гълъбът, отразявайки в своя полет лъчите на слънцето, което го озарява, ни се явява в различни цветове. Той зависи от слънцето, откъдето гербовете От Твоите Зари са Моите Накити или още За теб се гиздя и сияя. Неговата шия се покрива на светлината с разни цветове и все пак остава винаги същата. И затова е казано да не се доверяваме на облика, а и да откриваме истинския лик под измамния.

Колко цвята има гълъбът? Както се казва в един старинен бестиарий:

Uncor m’estuet que vos devis

des columps, qui sunt blans et bis:

li un ont color aierine,

et li autre l’ont stephanine;

li un sont neir, li autre rous,

li un vermel, l’autre cendrous,

et des columps i a plusors

qui ont trestotes les colors.^[26]

Какво ще е тогава един Гълъб с Цвят на Портокал?

 

Най-сетне, ако допуснем, че Роберто е знаел нещо по въпроса, намирам в Талмуда, че властниците на Едом били постановили срещу Израил, че ще изтръгнат мозъка на оногова, който носи тефилин^[27]. А Елисей^[28] си го сложил и излязъл на улицата. Един блюстител на закона го съгледал и подгонил, а той бягал. Когато го настигнали, Елисей свалил тефилина и го скрил в шепите си. Врагът го попитал: „Какво имаш в ръцете си?“ А той отвърнал: „Криле на гълъб.“ Онзи разтворил шепите му. И били криле на гълъб.

Не зная какво означава тази история, но ми се струва много красива. Такава трябва да се е струвала и на Роберто.

Amabilis columba,

unde, unde ades volando?

Quid est rei, quod altum

coelum cito secando

tam copia benigna

spires liquentem odorem?

Tam copia benigna

unguenta grata stilles?^[29]

Искам да кажа, гълъбът е важен знак, и можем да разберем защо един човек, запилян на Антиподите, е решил, че трябва добре да се взре, за да открие какво означава той за него.

Пред недостижимия Остров, пред изгубената Лилия, пред съкрушаването на всяка негова надежда, защо невидимият Гълъб с Цвят на Портокал да не се превърне в златната сърцевина, във философския камък, в целта на целите, изплъзваща се като всичко, което страстно се желае? Да се стремиш към нещо, което няма да имаш никога — не е ли това върхът на най-великодушното измежду желанията?

 

Струва ми се толкова ясно (luce lucidior), че решавам да не продължавам по-нататък моето Тълкувание на Гълъба.

Да се върнем към нашата история.