Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’isola del giorno prima, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Умберто Еко. Островът от предишния ден

Италианска

Коректор: Марийка Тодорова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2002

Формат 60/90/16. Печатни коли 26

ИК „Бард“ ООД, 2002

ISBN 954-585-338-7

 

R.C.S. Libri & Grandi Opere S.p.A., 1994

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Osiana)
  3. — Преместване на бележка вътре в епиграф. Получаваше се някаква призрачна затваряща секция при FB2.

22.
Гълъбът с Цвят на Портокал

През следващите дни беше станало ясно, че Малтийската Наблюдателница е недостижима, тъй като отец Вандердросел също не умееше да плува. Лодката беше още там, в дълбея, и значи все едно, че я нямаше.

Сега, когато имаше до себе си млад и силен мъж, отец Каспар би знаял как да построи сал с голямо гребло, но както беше обяснил, материалите и сечивата бяха останали на Острова. Без дори една брадва не можеха да се отсекат мачтите или рейте, без чукове нямаше как да се изкъртят вратите и да се сковат помежду им.

От друга страна, отец Каспар не изглеждаше твърде загрижен от това проточило се корабокрушенчество, радваше се даже само задето можеше да използва отново каютата си, палубата и някои уреди, за да продължи изследванията и наблюденията си.

Роберто още не беше проумял кой беше отец Каспар Вандердросел. Мъдрец ли беше? Положително да, или поне ерудит и човек вдаден както в природните, така и в Божиите науки. Екзалтиран? Несъмнено. По някое време се бе изтървал да спомене, че този кораб бил оборудван не за сметка на Ордена, а за негова собствена, или по-точно на неговия брат, забогатял търговец и луд колкото него; в друг случай се бе поддал на известно роптание спрямо някои свои събратя, които му били „ограбили толкова най-плодотворни Идеи“, след като се престорили, че ги отхвърлят като врели-некипели. Което навеждаше на мисълта, че там, в Рим, преподобните отци не бяха погледнали с лошо око на заминаването на тази софистична личност, и предвид факта, че Каспар отплавал на свои разноски и че имало добри изгледи да се изгуби из онези непроходими, морски пътища, го бяха насърчили, за да се отърват от него.

Познанствата, които Роберто беше имал в Прованс и в Париж, бяха такива, че да го поставят в колебание пред твърденията по физика и натурфилософия, които чуваше да изказва старецът. Но вече видяхме как Роберто беше попивал като сюнгер знанието, на което биваше изложен, без да се грижи твърде да не вярва в противоположни истини. Било е може би не липса на вкус към систематичността, било е избор.

В Париж светът му се бе показал като сцена, на която се представяха измамни привидности, където всеки зрител искаше всяка вечер да гледа и да се наслаждава на различна история, сякаш обичайните неща, дори удивителни да бяха, не въодушевяваха вече никого, и само необичайно неопределените или неопределено необичайните бяха способни още да извикват възбуда. Древните настояваха, че на всеки въпрос съществува само един отговор, докато големият парижки театър му бе поднесъл спектакъла на един въпрос, на който се отговаряше по най-разнопосочни начини. Роберто бе решил да отдаде само половината от разума си на нещата, в които вярваше (или вярваше, че вярва), за да разполага с другата, в случай че беше вярно обратното.

Ако такова е било разположението на духа му, можем да разберем защо не е бил толкова настроен да отрича и повече или по-малко правдоподобните измежду разкритията на отец Каспар. От всички разкази, които беше чувал, този на йезуита беше без съмнение най-необикновеният. Защо тогава да го смята за лъжовен?

Предизвиквам всекиго да се намери изоставен на необитаем кораб, между небе и море в едно изгубено пространство, и да не се изкуши да засънува, че в голямата неволя му се е паднал поне жребият да се озове в центъра на времето.

Можеше впрочем и да се забавлява, като противопоставя на тези разкази многобройни възражения, но нерядко постъпваше като учениците на Сократ, които едва ли не се молели да бъдат оборени.

От друга страна, как да отхвърли знанието на една вече бащинска фигура, която отведнъж бе заменила участта му на стъписан корабокрушенец с тази на пасажер на кораб, който някой познаваше и владееше? Дали с авторитета на расото, дали с положението си на изконен господар на този морски замък, но отец Каспар представляваше в неговите очи Властта, а Роберто беше усвоил достатъчно от идеите на века, за да знае, че на силата трябва да се приглася, поне привидно.

А започнеше ли Роберто да се съмнява в своя домакин, той го повеждаше да изследва отново кораба и му показваше инструменти, които бяха убегнали от неговото внимание. Така веднага му позволяваше да научи толкова и такива неща, че спечелваше доверието му.

Беше му открил например мрежите и въдиците за риболов. Дафна беше закотвена в обилно населени води и нямаше защо да посягат към бордовите провизии, след като беше възможно да си набавят прясна риба. Роберто, който вече се движеше през деня със своите опушени очила, веднага се беше научил да залага мрежите и да хвърля въдицата, и без голям труд бе улавял същества с такива чрезмерни размери, че неведнъж без малко не беше повличан през борда от силата, с която кълвяха.

Просваше ги на палубата и отец Каспар сякаш познаваше на всяко природата и дори името. А дали ги назоваваше според природата им, или ги кръщаваше по своя приумица, Роберто не можеше да каже.

Ако рибите от неговото полукълбо бяха сиви, най-много ярко сребристи, тези изникваха сини с вишневи перки, имаха шафранови бради или пурпурни муцуни. Беше уловил една женска змиорка с две ококорени глави, по една от всеки край на тялото, но отец Каспар му бе издал как втората глава е всъщност опашка, украсена така от природата, та като я размаха, животното да плаши и гърбом враговете си. Беше се хванала една риба с петнисто коремче, мастилени ивици по гърба, всички цветове на дъгата около очите и козя муцуна, но отец Каспар го накара веднага да я хвърли обратно в морето, защото знаел (разкази на събратя, пътешественически опит, моряшки легенди?), че е по-отровна от дяволска гъба.

За една друга, жълтоока, с месести бърни и зъби като гвоздеи отец Каспар веднага бе казал, че е създание на Велзевул. Да бъде оставена да се дави на палубата, додето смърт не настъпи, и после хайде обратно там, отдето беше дошла. От събрана мъдрост ли го казваше, или съдеше по изгледа? Впрочем всички риби, които Каспар преценяваше като ядливи, се оказваха отлични — а за една дори бе знаял да каже, че е по-хубава варена, отколкото печена.

Посвещавайки Роберто в мистериите на това соломоновско море, йезуитът даде по-подробни сведения и за Острова, на който Дафна на пристигане беше направила пълна обиколка. На изток имало няколко малки плажа, но прекомерно изложени на ветровете. Непосредствено отвъд южния нос, където после бяха акостирали с лодката, забелязали тих залив, само че водата била твърде плитка, за да закотвят там Дафна. Мястото, на което сега се намираше корабът, било най-пригодното: приближавайки се към Острова, щели да се натъкнат на плитчина, а отдалечавайки се повече, щели да се озоват насред доста силно течение, което прорязвало пролива между двата острова от югозапад на североизток — и беше лесно да го покаже на Роберто. Отец Каспар го накара да запрати мъртвото туловище на рибата на Велзевул с колкото сила имаше към морето на запад — и трупът на чудовището, докато го виждаха да плава на повърхността, беше влачен стремително от невидимия поток.

Както Каспар, така и моряците бяха изследвали Острова, ако не целия, то в голямата му част — достатъчно, та да могат да решат, че билото, което бяха избрали, за да побият там Наблюдателницата, е най-подходящото, за да се обгърне с поглед цялата тази земя, обширна колкото град Рим.

Във вътрешността имало един водопад и великолепна растителност: не само кокосови палми и банани, а и дървета със стволове във формата на звезда, с лъчи, които изтънявали като остриета.

От животните Роберто беше видял някои във волиерата: Островът бил рай на хвъркатите, имало дори летящи лисици. Зърнали в гъсталака и свине, но не успели да уловят. Имало змии, но никоя не се била показала отровна или нападателна, а разнообразието на гущерите било безкрайно.

Най-богата обаче била фауната по протежение на кораловия хребет. Костенурки, раци, стриди с всякаква форма, трудно податливи на сравнение с тези, които се срещат из нашите морета, огромни като кошници, като тенджери, като подноси за голяма трапеза; често се отваряли с мъка, но бъдели ли веднъж отворени, откривали маса от толкова бяло, меко и тлъсто месо, че били истински деликатес. За жалост не можело да се пренасят на кораба: още с изваждането им от водата се вмирисвали на топлината на слънцето.

Не видели никой от големите свирепи зверове, на които изобилстват други краища на Азия, нито слонове, нито тигри, нито крокодили. А, от друга страна, нищо, което да прилича на вол, бик, кон или куче. Сякаш на тази земя всяка форма на живот била създадена не от архитект или скулптор, а от златар: птиците били многоцветни кристали, дребни — горските животни, сплеснати и почти прозирни рибите.

Не се било видяло нито на отец Каспар, нито на капитана или моряците да има из водите Акули, а те можеха да се забележат и отдалеч благодарение на перката, режеща като секира. Като си помисли човек, че из онези морета ги има под път и над път. Това, че срещу и около Острова не се срещали акули, е било по мое мнение заблуда на този щурав изследовател, или може би е било вярно неговото заключение, а именно че тъй като малко по на запад имало голямо течение, тварите предпочитали да плуват там, където били сигурни, че ще намерят по-изобилна храна. Както и да е било, за историята, която ще последва, е добре, че нито Каспар, нито Роберто се страхуваха от присъствието на акули, иначе после нямаше да имат смелостта да се спускат във водата и аз нямаше да знам какво да разказвам.

Роберто слушаше тези описания, закопняваше все повече по далечния Остров, опитваше се да си представи формата, цвета, движението на създанията, за които отец Каспар му говореше. Ами коралите, какви бяха тези корали? Той ги познаваше само като накити, които по поетично определение имаха цвета на устните на хубава жена…

По въпроса за коралите отец Каспар немееше и се ограничаваше да вдигне очи към небето в израз на блаженство. Тези, за които говореше Роберто, бяха мъртвите корали, както мъртва е добродетелта на куртизанките, които либертините кичеха с това произволно сравнение. А мъртви корали по скалния венец имаше, и тъкмо те раняваха оногова, който ги докоснеше. Но по нищо не можеха да съперничат на живите корали, които бяха — как да го каже — подводни цветя, анемони, зюмбюли, птиче грозде, лютичета, китки теменуги — но какво ти, това не изразяваше нищо — бяха тържество на нарастъци, таралежчета, зърна, пъпки, бодили, филизи, кочани, камшичета — не, друго нещо бяха, виещи се, многобагрени като градината на Армида[1], и наподобяваха всички полски, градински и горски растения, от краставицата до печурката и цветното зеле…

Той ги беше виждал другаде, благодарение на един инструмент, конструиран от негов събрат (отидеше ли да порови из един сандък в кабината си, инструментът щеше да изникне): беше като кожена маска с голямо стъклено очило и обшито, подсилено горно отвърстие, с чифт върви, та да може да се завързва на тила така, че да прилепне към лицето, от челото до брадичката. Плавайки с плоскодънна лодка, за да не налетиш на подводния вал, навеждаш глава, докато докоснеш водата, и виждаш дъното — а иначе потопиш ли главата си гола, освен че ще ти пари на очите, няма и да видиш нищо.

Каспар мислеше, че приспособлението — което той наричаше Perspicillum, Зрителен Уред или Persona Vitrea[2] (маска, която не скрива, а дори открива) — би могло да се носи и от оногова, който умее да плува между скалите. Не че водата не проникваше рано или късно вътре, но сдържайки дъх, човек можеше да погледа известно време. След което трябваше да изплува на повърхността, да изпразни този съд и да започне пак отначало.

— Ако ли ти да плаваш научиш се, могъл би онези неща там долу видиш — казваше Каспар на Роберто. А Роберто му отвръщаше в тон:

— Ако ли аз заплавал, гърдите ми манерка бъдеха!

И все пак се вайкаше, че не може да се спусне там долу.

И после, и после, притуряше отец Каспар, на Острова беше Огненият Гълъб.

— Огненият Гълъб ли? Какво е това? — попита Роберто и вълнението, с което попита, ни се струва извънмерно. Сякаш Островът отдавна му обещаваше една мрачна емблема, която едва сега ставаше от сияйна по-сияйна.

Отец Каспар обясняваше, че е трудно да се опише красотата на тази птица и трябваше човек да я е видял, за да може да говори за нея. Той я бил зърнал с далекогледа още в деня на пристигането си. Отдалеч било като да видиш сфера от пламнало злато или от златен пламък, която от върхарите на най-високите дървета се стрелва към небето. Едва стъпил на сушата, пожелал да узнае повече за нея и дал указания на моряците, за да я разпознаят.

Засадата се проточила доста дълго, докато не се разбрало сред кои дървета живее. Издавала много особен звук, нещо като „ток-ток“, каквото се получава, когато клокнеш с език по небцето. Каспар разбрал, че възпроизведе ли този зов с уста или с пръсти, хвъркатото отвръщало и веднъж-дваж се било оставило да бъде съзряно, докато прелитало от клон на клон.

Каспар подновявал много пъти дебненето, но вече с далекогледа, и поне веднъж видял добре птицата, почти неподвижна: главата й била тъмномаслинена — не, може би в нюанса на аспержа, като крачката, — а човката с цвят на люцерна се разпростирала като маска да обхване и окото, подобно на царевично зърно, с искрящо черна зеница. Имала къса шийка, златиста като краищата на крилете, но тялото, от гушката до ветрилото на опашката, където най-нежните перца приличали на женски коси, било (как да каже?) — не, червено не беше точната дума…

Алено, румено, бакърено, ръждиво, керемидено, винено, порфирно, рубинено, подсказваше Роберто. Nein, nein, дразнеше се отец Каспар. А Роберто: като ягода, мушкато, малина, вишна, репичка; като зрънцата на джела, коремчето на имеловия дрозд или на пойния дрозд, опашката на червеноопашката, шийката на червеношийката… Ама не, не, упорстваше отец Каспар, в борба със своя и с другите езици, за да намери точните думи. Ако се съди по есенцията, която после извлича Роберто — и вече не се разбира дали захласът е на осведомяващия или на осведомявания, — трябва да е имало празничния цвят на горчив портокал, на сладък портокал, било крилато слънце, накратко, видел ли го човек в бялото небе, било сякаш зората хвърля нар върху снега. А когато литвало в слънцето, било по-светлозарно от херувим!

Тази птица с цвят на портокал, казваше отец Каспар, несъмнено може да живее само на Острова на Соломон, защото тъкмо в Песен на Песните на този велик Цар се говори за гълъбица, която блещи като зора, светла като слънце, terribilis ut castrorum acies ordinata[3]. Крилете й, както се казва в друг псалом, били покрити със сребро, а перата — с чисто злато.

 

Редом с тази птица Каспар бил видял и друга, почти същата, само дето перата й били не портокалови, а синьо-зелени. Двете кацали обикновено на двойка на един и същ клон и трябва да били мъжки и женска. Че можело да са гълъби, го разкривала тяхната форма и толкова честото им гукане. Кой от двата бил мъжкият, било трудно да се каже, а, от друга страна, бил забранил на моряците да ги убиват.

 

Роберто попита колко гълъба можеше да има на Острова. Доколкото знаеше отец Каспар, който всеки път беше виждал само една портокалова топчица да се изстрелва към облаците или винаги само една двойка сред високите вейки, на Острова можеше да има и само два гълъба, и един-единствен с цвят на портокал. Предположение, което караше Роберто да лудее по тази безподобна красота — която, ако чакаше него, го чакаше все от предишния ден.

От друга страна, Каспар казваше, че ако Роберто иска, би могъл, стоейки часове с далекогледа, да го види и от кораба. Стига да свалеше тия саждени очила. При отговора на Роберто, че очите не му го позволяват, Каспар изказа няколко презрителни забележки относно тази глезлива болежка и му препоръча течностите, с които беше изцерил своя бубон (Spiritus, Olea, Flores).

 

Не става ясно дали Роберто ги е използвал, дали се е приучвал малко по малко да се оглежда наоколо без очила, отначало по изгрев и по заник, а после и в разгара на деня, и дали още ги е носил, когато, както ще видим, се опитва да се научи да плува. Но е факт, че от този момент нататък очите повече не се споменават в оправдание на каквото и да е бягство или шикалкавене. Затова бива да заключим, че полека-лека, може би под целебното въздействие на балсамния въздух или на морската вода, Роберто се е излекувал от страданието, което — истинско или мнимо — го е правело ликантроп повече от десет години (ако на читателя не му хрумне направо да намекне, че от този момент аз го искам при пълна заетост на палубата, и като не срещам опровержения в неговите писания, с авторовска арогантност го освобождавам от всякаква болка).

Но може би Роберто е искал да оздравее, за да види на всяка цена гълъба. Щял е дори веднага да се хвърли към фалшборда, за да прекара деня във взиране между дърветата, ако не е бил отвлечен от друг един неразрешен въпрос.

 

След като завърши описанието на Острова и на неговите богатства, отец Каспар отбеляза, че толкова най-отрадни неща можеха да се намират само там, на меридиана антипод. Тогава Роберто попита:

— Но, преподобни отче, вие ми казахте как Малтийската Наблюдателница ви е потвърдила, че сте на меридиана антипод, и аз го вярвам. Ала не сте ходили да издигате Наблюдателницата на всеки остров, който сте срещали по пътя си, а на този само. Значи по някакъв начин, преди Наблюдателницата да ви го каже, вие трябва вече да сте били сигурен, че сте намерили дължината, която сте търсили!

— Ти много правилно мислиш. Ако аз тук дойдех, без да зная, че тук е тук, не можех аз да зная, че тук съм… Сега ти обясня. Тъй като знаел съм, че Наблюдателницата единственият истинен инструмент е, за да пристигна, където изпробвам Наблюдателница, трябвало лъжливи методи използвам. Така и направил съм.

Бележки

[1] Армида — героиня чародейка от поемата Освободеният Йерусалим на Торквато Тасо; със силата на своето магическо изкуство създава на далечен остров, навръх една планина със склонове, покрити с ледове, прекрасна градина и дворец, за да задържи при себе си паладина Риналдо (Рено). — Б.пр.

[2] persona Vitrea (лат.) — Стъклена (а оттам и прозрачна) Маска. — Б.пр.

[3] Terribilis ut castrorum acies ordinata (лат.) — страшна като войнство със знамена (Песен на песните 6:10). — Б.пр.