Умберто Еко
Островът от предишния ден (29)

29.
Душата на Феранте

Откъде да подхване историята на Феранте? Роберто сметна за уместно да тръгне от деня, когато той, след като беше предал французите, за които се преструваше, че се бие в Казале, след като се беше представил за капитан Гамберо, беше избягал в испанския лагер.

Може би го беше посрещнал възторжено някой високопоставен сеньор, който му бе обещал след края на тази война да го отведе със себе си в Мадрид. И оттам беше започнало изкачването на Феранте в периферията на испанския двор, където бе научил, че добродетел на владетелите е техният произвол, Властта е ненаситно чудовище и трябва да й служиш като предан роб, за да можеш да се възползваш от всяка троха, която падне от трапезата й, и да извлечеш случай за бавно и лъкатушно изкачване — отпърво като копой, наемен убиец и довереник, после като се правиш на благородник.

Феранте не можеше да няма пъргав ум, макар и обвързан със злото, и в тази среда веднага се бе научил как да се държи — сиреч беше слушал (или отгатнал) онези принципи на придворно благоразумие, с които господин Де Саласар се бе опитал да просветли Роберто.

Беше култивирал собствената си посредственост (мерзостта на презрения си произход), без да се бои да бъде бележит в посредствените неща, за да избегне един ден да бъде посредствен в бележитите.

Беше разбрал, че когато не може да се надене кожата на лъва, се надява тази на лисицата, защото от Потопа са се спасили повече лисици, отколкото лъвове. Всяко създание си има своя мъдрост; и от лисицата беше научил, че откритата игра не носи нито полза, нито удоволствие.

Ако бъдеше приканен да разпространи някоя клевета между слугите, та малко по малко да стигне до ушите на стопанина им, а знаеше, че се ползва с благосклонността на някоя камериерка, побързваше да каже, че ще опита в кръчмата с кочияша; или ако кочияшът му беше другар по гуляи в кръчмата, уверяваше със съзаклятническа усмивка, че ще намери как да бъде чут от еди-коя си слугинка. Не знаейки как действа и как би действал, господарят му по някакъв начин губеше една точка пред него; а той знаеше, че който не открива веднага картите си, държи другите в объркване; така се обвива в тайнственост, а тайната сама по себе си буди чуждото страхопочитание.

При отстраняването на враговете си, отначало пажове и лакеи, после благородници, които го смятаха за свой равен, беше установил, че трябва да се целиш отстрани, никога в лице: съобразителният се сражава с добре изучени уловки и не действа никога по предвидения начин. Ако загатнеше някое движение, то беше само за да въвлече в заблуда, ако набележеше умело някой жест във въздуха, постъпваше после по ненадеен начин, нащрек да опровергае проявеното намерение. Не нападаше никога, когато противникът беше в разгара на силите си (засвидетелстваше му дори приятелство и уважение), а само в момента, когато се покажеше беззащитен — и тогава го отвеждаше до пропастта с вида на човек, който му се притичва на помощ.

Лъжеше често, но не безогледно. Знаеше, че за да му вярват, трябва да е видно за всички, че понякога казва истината, когато му е от вреда, а я премълчава, когато би могъл да извлече от нея основание за хвалба. От друга страна, гледаше да си създаде име на искрен човек пред низшестоящите, та мълвата да стигне до ушите на властниците. Беше се убедил, че да се преструваш пред равните е порок, но да не се преструваш пред по-големите е безразсъдство.

Не действаше обаче и с прекомерна откровеност, или във всеки случай не винаги — боеше се, че другите ще забележат това му еднообразие и един ден ще изпреварват ходовете му. Но не прекаляваше и с двойственото поведение от страх, че след втория път ще открият измамата му.

За да добие мъдрост, се приучваше да понася глупците, с които се заобикаляше. Не беше толкова непредвидлив да им прехвърля всяка своя грешка, но когато залогът беше висок, се погрижваше да има винаги край него някое чучело (тласкано от собствения си суетен стремеж да се показва все в първата редица, докато той оставаше назад), на което не той, а другите щяха после да припишат прегрешението.

Накратко, показваше, че сам прави всичко, което можеше да се обърне в негова изгода, но гласеше да се върши от чужда ръка онова, което би могло да му навлече ненавист.

В изтъкването на собствените си достойнства (които би трябвало да наречем по-скоро дяволски умения) знаеше, че една половина на показ и една само загатната струват повече, отколкото открито заявеното цяло. Навремени обличаше показността в мълчаливо красноречие, в небрежна изява на собствените превъзходства, и притежаваше вещината да не се открива никога цял наведнъж.

Малко по малко се издигаше в положението си, нареждаше се до люде по-високостоящи и беше извънредно ловък в подражанието на техните маниери и език, но го правеше само с хора от по-ниско стъпало, които трябваше да омае за някоя непозволена цел; с по-високопоставените се стараеше да показва, че не знае, и да се възхищава у тях на онова, което вече знаеше.

Изпълняваше всяка безнравствена мисия, която неговите доверители му възлагаха, но само ако злото, което вършеше, не беше с такива размери, че те да биха могли да изпитат погнуса; ако му искаха престъпления от такава величина, отказваше, първо, за да не си помислят, че един ден би бил способен да стори същото срещу тях, и второ (ако злодеянието викаше за отмъщение пред лицето на Бога), за да не се превърне в нежелания свидетел на тяхното угризение.

В обществото поднасяше очевидни прояви на милосърдие, но смяташе за достойни само вероломството, потъпканата добродетел, себелюбието, неблагодарността, презрението към светите неща; хулеше Бог в сърцето си и смяташе, че светът се е родил по случайност, ала при все това се осланяше на една съдба, готова да промени хода си в полза на оногова, който съумее да я обърне в своя изгода.

За да развеселява редките си моменти на бездействие, имаше вземане-даване само с омъжените проститутки, разпасаните вдовици, безсрамните момичета. Но с много умереност, тъй като в кроежите си Феранте понякога се отказваше от някое непосредствено благо, стига да се почувстваше увлечен в друга машинация, сякаш неговата злоба не му даваше никога отдих.

Накратко, живееше ден за ден, като убиец, който дебне непоколебимо зад завеса, където остриетата на кинжалите не хвърлят отблясък. Знаеше, че първото правило на успеха е да се чака случаят, но страдаше, защото случаят му изглеждаше още далеч.

Тази мрачна и упорита амбиция го лишаваше от всякакъв душевен мир. Тъй като смяташе, че Роберто е заграбил мястото, на което той имаше право, всяка награда го оставяше неудовлетворен и единствената форма, която доброто и щастието можеха да приемат в очите на неговата душа, беше нещастието на брат му, денят, в който щеше да стане неговият сътворител. Иначе насъскваше в главата си призрачни великани в променлива битка и нямаше море, земя или небе, където да намери спасение и покой. Онова, което имаше, го оскърбяваше, онова, което искаше, беше за него причина за терзание.

Не се смееше никога, освен в кръчмата, за да напие някой свой неволен доносник. Но в съкровението на стаята си се изпитваше всеки ден пред огледалото, за да види дали начинът, по който се движеше, можеше да открие безпокойството му, дали погледът му не издаваше голяма наглост, дали главата, наклонена повече от дължимото, не показваше колебание, дали прекомерно дълбоките бръчки на челото му не го правеха да изглежда ожесточен.

Когато прекъснеше тези упражнения и уморен изоставеше в късна нощ маските си, се виждаше такъв, какъвто наистина беше — ах, тогава Роберто можеше само да си прошепне няколко стиха, които беше прочел година-две преди това:

Полегналите взори, ирисите вити

комети са, а веждите лампади:

гневлив, надменен, безнадежден гръм

са стоновете, а, дъхът е мълния.^[1]

Тъй като никой не е съвършен, дори в злото, и тъй като не беше напълно в състояние да владее излишъка на собственото си коварство, Феранте не бе могъл да се въздържи от погрешна стъпка. Натоварен от господаря си да устрои похищението на една непорочна девойка от най-високо потекло, вече предопределена за венчило с доблестен благородник, беше започнал да й пише любовни писма, като ги подписваше с името на своя подстрекател. После, докато тя се отдръпваше, беше проникнал в спалнята й и подхвърляйки я на яростна съблазън, бе посегнал на нея. С един-единствен ход бе измамил и девойката, и жениха, и оногова, който му беше възложил отвличането.

Когато престъплението беше изобличено, в него бе обвинен господарят му, който умря в дуел с измамения годеник; но Феранте беше вече на път за Франция.

В момент на добро настроение Роберто запрати в една януарска нощ Феранте из Пиренеите на гърба на открадната магарица, която трябва да се беше обрекла на ордена на реформираните благочестиви вдовици, както носеше монашеска козина и беше тъй разумна, скромна, въздържана и праведна, че освен умъртвяването на плътта, което се разпознаваше чудесно по костеливостта на ребрата, на всяка крачка коленичеше и целуваше земята.

Урвите на планината, всичките напудрени с белило, изглеждаха отрупани със суроватка. Малкото дървета, които не бяха напълно погребани под снега, се виждаха тъй бели, сякаш бяха съблекли ризите си и трепереха повече от студ, отколкото от вятъра. Слънцето си стоеше вътре в своя палат и не се осмеляваше дори да надникне от балкона. А речеше ли да подаде за малко лице, надяваше на носа си маска от облаци.

Редките друмници, които се срещаха по този път, приличаха на върволица монахчета от Монтеоливето^[2], които вървят и пеят lavabis те et super nivem dealbabor^[3]… А самият Феранте, като се виждаше така побелял, се чувстваше преобразен в набрашнен академик от Круска^[4].

Една нощ памучните парцали идеха от небето тъй гъсти и едри, че както други са се превръщали в статуя от сол, той се усъмни дали не се е превърнал в статуя от сняг. Бухалите, прилепите, скакалците, големите пеперуди и кукумявките се виеха в арабески наоколо му, сякаш искаха да го оплетат в мрежа^[5]. А накрая заби нос в краката на един обесен, който, увиснал от едно дърво, превръщаше сам себе си в гротеска на сив фон.

Но Феранте — въпреки че един Роман трябва да се гизди с приятни описания — не можеше да бъде комедиен герой. Трябваше да се стреми към целта, представяйки си по своя мярка онзи Париж, към който се приближаваше.

Който жадуваше: „О, Париж, огромен залив, където китовете се смаляват като делфини, страна на сирените, тържище на суетата, градина на наситата, меандър на интригите, Нил на блюдолизците и Океан на преструвката!“

И тук Роберто, в желанието си да измисли щрих, какъвто никой автор на романи да не е още изнамирал, за да предаде чувствата на този ненаситник, устремил се да завладее града, където се сбират в едно Европа с цивилизацията, Азия с разточителството, Африка с ексцентричността и Америка с богатството си, където новостта намира своята сфера, измамата — своя дворец, луксът — своя център, смелостта — своята арена, красотата — своя амфитеатър, модата — своята люлка, и добродетелта — своя гроб, вложи в устата на Феранте арогантен възглас: „Париж, да видим кой кого!“

 

От Гаскония до Поату и оттам до Ил дьо Франс Феранте намери начин да скрои няколко наглости, които му позволиха да прехвърли едно малко богатство от джобовете на неколцина наивници в своите и да пристигне в столицата в образа на млад благородник, сдържан и вежлив — господин Дел Поцо. Тъй като дотам не беше стигнала още никаква вест за безчинствата му в Мадрид, установи връзки с няколко испанци, близки до Кралицата, които веднага оцениха способностите му да оказва дискретни услуги от гледна точка на една владетелка, която, макар и вярна на съпруга си и привидно зачитаща Кардинала, поддържаше отношения с вражеския двор.

Славата му на най-верен изпълнител беше стигнала до ушите на Ришельо, който като дълбок познавач на човешката душа беше сметнал, че един човек без скрупули, служещ на Кралицата, очевидно натясно с парите, при по-богато възнаграждение можеше да служи нему и беше започнал да го използва толкова тайно, че и най-доверените му сътрудници не подозираха за съществуването на младия агент.

Освен дългата практика, натрупана в Мадрид, Феранте притежаваше рядкото качество да усвоява лесно езиците и да имитира акцентите. Не беше в нрава му да се хвали с дарбите си, но веднъж, когато Ришельо бе приел в негово присъствие някакъв английски шпионин, бе показал, че умее да разговаря с предателя. Затова в един от най-трудните моменти на отношенията между Франция и Англия Ришельо го бе изпратил в Лондон, където трябваше да се престори на малтийски търговец и да събере сведения относно движенията на корабите в пристанищата.

И така, Феранте беше увенчал част от своя блян: беше шпионин, вече продал се не на какъв да е господар, а на един библейски Левиатан, който протягаше ръце навред.

Шпионин (потрисаше се с ужас Роберто), най-скверната напаст на дворовете, Харпия, която се спуска на царските трапези с напомадено лице и хищни нокти, летейки с криле на прилеп и слухтейки с уши, снабдени с голямо тъпанче, вечерник, който вижда само в мрака, пепелянка сред розите, хлебарка върху цветята, обръщаща в отрова най-сладкия сок, който пие, паяк от преддверията, който плете нишките на изтънените си думи, за да улови всяка муха, що лети, кривоклюнест папагал, който донася всичко, що чуе, превръщайки истината в лъжа и лъжата в истина, хамелеон, който приема всеки цвят и с всичките се покрива, само не и с баграта, дето в действителност му е премяна. Все качества, от които всеки би изпитал срам, освен именно онзи, който по Божия (или дяволска) повеля се е родил в услуга на злото.

Но Феранте не се задоволяваше да бъде шпионин и да има в своя власт онези, за чиито мисли донасяше. Искаше да бъде, както се казваше тогава, двоен шпионин, който като чудовището от легендата да е способен да върви в две противоположни посоки. Ако арената, на която се сблъскват Властите, може да бъде лабиринт от интриги, кой ще е Минотавърът, у когото да се осъществява сливането на две несходни природи? Двойният шпионин. Ако полето, където се разиграва битката между Дворовете, може да се нарече Ад, в който тече в руслото на Неблагодарността буйно придошлият Флегетон на забравата^[6], кипящ от мътната вода на страстите, кой ще бъде триглавият Цербер, що лае, след като е открил и подушил кой влиза, за да бъде разкъсан? Двойният шпионин…

Още с пристигането си в Англия, докато шпионираше за Ришельо, Феранте бе решил да се обогати, като върши по някоя и друга услуга на англичаните. Изтръгвайки сведения от слуги и дребни чиновници пред големи халби бира в локали, одимени с овча мазнина, се беше явил в църковните среди, като се беше представил за испански свещеник, решил да напусне Римската църква, чиито мръсотии повече не понасял.

Мед за ушите на антипапистите, които търсеха всякакъв случай, за да могат да документират мерзостите на католическото духовенство. Дори нямаше нужда Феранте да изповядва нещо, което не знаеше. Англичаните вече държаха в ръце анонимната изповед, мнима или истинска, на друг свещеник. Тогава Феранте стана гарант на документа, подписвайки го с името на един помощник на епископа на Мадрид, който веднъж се беше отнесъл с него високомерно и на когото се бе заклел да си отмъсти.

Нае се с възложената му от англичаните задача да се върне в Испания, за да събере други донесения от свещеници, готови да хулят Светия Престол. Междувременно в една кръчма на пристанището срещна някакъв генуезки пътешественик, с когото се сближи, за да открие не след дълго, че той е в действителност Махмут, вероотстъпник, който в Ориента беше прегърнал религията на Мохамеданите и сега, преоблечен като португалски търговец, събираше сведения за английската флота, докато други шпиони наемници на Високата порта правеха същото във Франция.

Феранте му разкри, че самият той е работил за турски съгледвачи в Италия и че също е прегърнал неговата вяра, приемайки името Дженет Оглу. Продаде му веднага данните относно движенията в английските пристанища и получи възнаграждение, за да отнесе едно писмо на побратимите му във Франция. Докато английските духовници мислеха, че вече е на път за Испания, не пожела да се лиши от още една облага от пребиваването си в Англия. Установи връзка с хора от Адмиралтейството, представи се като Гранчеола (име, което измисли, спомняйки си за капитан Гамберо^[7]), венецианец, изпълнявал тайни поръчения за Съвета на тази република, в частност засягащи плановете на френския търговски флот. Сега, тъй като над него тегнела присъда заради дуел, бил принуден да потърси убежище в приятелска страна. В уверение на искреността си можеше да осведоми новите си господари, че Франция се е заела да събира сведения в английските пристанища чрез Махмут, турски шпионин, който живее в Лондон, преструвайки се на португалец.

У Махмут, който веднага бе арестуван, се намериха бележки за английските пристанища и Феранте, т.е. Гранчеола, бе оценен като човек, заслужаващ доверие. С обещанието накрая да му бъде оказан прием в Англия и с добра начална сума за из път беше изпратен във Франция, за да се присъедини към други английски агенти.

Веднага щом пристигна в Париж, предаде на Ришельо сведенията, които англичаните бяха измъкнали от Махмут. После издири приятелите, към които го беше отправил генуезкият вероотстъпник. Представи се като Шарл дьо ла Бреш, бивш монах, минал на служба на друговерците, току-що скроил в Лондон заговор, за да обругае цялото християнско племе. Агентите се уловиха на приказките му, защото вече бяха чули за брошурката, с която Англиканската църква разгласяваше донесенията на някакъв испански свещеник — дотолкова, че когато в Мадрид бяха узнали тази вест, бяха арестували прелата, комуто Феранте бе приписал предателството, и сега той чакаше смъртта си в килиите на Инквизицията.

Феранте измъкваше от турските агенти данните, които бяха събрали за Франция, и ги изпращаше още с първия куриер на английското адмиралтейство, като получаваше оттам ново възнаграждение. После се върна при Ришельо и му разкри съществуването на турска котерия в Париж. Ришельо се възхити още веднъж на ловкостта и предаността на Феранте — дотолкова, че му предложи да изпълни една още по-мъчна задача.

 

Кардиналът отдавна беше обезпокоен от онова, което ставаше в салона на маркиза Дьо Рамбуйе, и беше обзет от подозрението, че сред тези свободни духове се злослови срещу него. Бе допуснал грешка, като беше изпратил при маркизата свой доверен придворен, който глупаво се беше осведомил за евентуални злословия. Артенис бе отговорила, че нейните гости знаели толкова добре за уважението й към Негово Високопреосвещенство, че дори да мислели лошо, не биха дръзнали никога в нейно присъствие да говорят друго, освен от добро по-добро.

Ришельо сега кроеше как в Париж да се появи чужденец, който да бъде допуснат на тези сбирки. Накратко, Роберто нямаше желание да измисля всичките обиколни пътища, по които Феранте би могъл да се вмъкне в салона, но намираше за уместно да го въведе там, вече въоръжен с някоя и друга препоръка и под чужда външност: бяла перука и брада, лице, състарено с помади и тинктури, черна превръзка на лявото око — и ето го Абат Морфи.

Роберто не можеше да мисли, че Феранте, във всичко и по всичко подобен на него, е бил наоколо му в онези вече далечни вечери, но си спомняше, че е виждал един немлад абат с черна превръзка на окото. Реши, че това трябва да е бил Феранте.

Който, значи, тъкмо в онзи кръг — след десет и повече години — беше открил най-после Роберто! Не може да се опише злорадството, с което подлецът виждаше отново омразния си брат. С лице, което би изглеждало преобразено и неузнаваемо от ненавистта, ако не го беше скрил под маскировката си, си бе казал, че най-сетне му се удава случаят да унищожи Роберто и да сложи ръка на неговото име и неговите богатства.

Като начало го беше шпионирал седмици наред през онези вечери, дебнейки лицето му, за да улови следата на всяка мисъл. Обръгнал в прикриването, беше много ловък и в откриването. От друга страна, любовта не може да се скрие: като всеки огън тя се издава с дима. Проследявайки погледите на Роберто, Феранте веднага се бе досетил, че той обича Синьората. И си бе казал, че най-напред трябва да го ограби от това, което му е най-скъпо.

 

Феранте усети, че след като беше привлякъл вниманието на Синьората със своето слово, Роберто не бе имал смелостта да се доближи до нея. Непохватността на брат му играеше в негова полза: Синьората можеше да го тълкува като липса на интерес, а пренебрежението към нещо е най-добрият начин то да бъде завоювано. Роберто откриваше пътя на Феранте. Феранте остави Синьората да се поизмъчи в несигурно очакване, после — като пресметна удобния момент — пристъпи към ласкателство.

Но можеше ли Роберто да позволи на Феранте любов, равна на своята? Положително не. За Феранте жената беше въплъщение на изменчивостта, жрица на лукавството, изврътлива в езика, бавна в стъпките и бърза в прищявката. Възпитан от мрачни аскети, които на всяка крачка му бяха напомняли, че El hombre es el fuego, la mujer la estopa, viene el diablo y sopla^[8], беше свикнал да смята всяка щерка на Ева за твар несъвършена, грешка на природата, мъчение за очите, ако е грозна, терзание за сърцето, ако е прекрасна, тиранка за онзи, който я люби, враг за онзи, който я презира, непостоянна в желанията, безпощадна в ненавистта, способна да омагьосва с уста и да оковава с очи.

Но тъкмо презрението го тласкаше да я съблазни: устните му изричаха думи на обожание, а в сърцето си ликуваше от поруганието над жертвата си.

И така, Феранте се готвеше да посегне на това тяло, което той (Роберто) не се бе осмелил да докосне с мисъл. Нима този осквернител на всичко, което за Роберто беше обект на преклонение, се канеше сега да му отнеме неговата Лилия, за да я превърне в блудкавата влюбена от своята комедия? Каква гавра. И какъв мъчителен дълг, да следваш нездравата логика на Романите, която ти налага да участваш в най-ненавистните страсти, когато трябва да приемеш като рожба на собственото си въображение най-ненавистния измежду героите.

Но не можеше да се направи друго. Феранте щеше да има Лилия — иначе защо да създаваш една фикция, ако не за да умреш от нея?

Как и какво беше станало, Роберто не съумяваше да си представи (защото никога не бе съумявал да се опита). Може би Феранте беше проникнал в дълбока нощ в стаята на Лилия, явно улавяйки се за бръшлян със здрава прегръдка, нощна покана за всяко любящо сърце, който пропълзяваше чак до нейния алков.

Ето Лилия, чийто вид издава оскърбената добродетел тъй недвусмислено, че всеки би повярвал на възмущението й, освен мъж като Феранте, склонен да смята всяко човешко същество за склонно към лъжа. Ето Феранте, който пада на колене пред нея и говори. Какво говори? Изрича с фалшив глас всичко онова, което Роберто не само би искал да й каже, а и беше й казал, без тя да бе знаяла кой й го казва.

Как се е изхитрил разбойникът, питаше се Роберто, да се добере до съдържанието на писмата, които съм й изпращал? И не само на тях, ами и на онези, които Сен-Савен ми беше диктувал в Казале, и които при това бях унищожил! И дори на тези, които пиша сега на този кораб! И все пак няма съмнение, Феранте сега рецитира с искрени нотки фрази, които Роберто твърде добре познаваше:

„Синьора, в дивния строй на Вселената е било писано още от първия ден на сътворението, че ще ви срещна и обикна… Простете безумието на един отчаян, или по-скоро нека това не ви натъжава, не се е чувало властелините да трябва да забелязват смъртта на своите роби… Нима не направихте от очите ми два аламбика, та да изцедите през тях живота ми и да го превърнете в бистра вода? Умолявам ви, не извръщайте красивата си глава: лишен от вашия взор, съм сляп, защото не ме виждате, лишен от вашето слово, съм ням, защото не ми мълвите, и безпаметен ще бъда, ако не ме спомняте… О, нека направи поне от мен любовта безчувствена отломка, мандрагора, каменен избор, който да сълзи вън всяка тревога!“

Синьората сега положително трепереше, в очите й гореше цялата любов, която преди бе спотайвала — със силата на затворник, комуто някой строшава решетките на Сдържаността и поднася копринената стълба на Мига. Трябваше само да се притисне още — и Феранте не се ограничаваше да изрича онова, което Роберто беше писал, а знаеше и други слова, които сега изливаше в омаяните й уши, омайвайки и Роберто, който не си спомняше да ги е писал още.

„О, бледно слънце мое, пред вашите нежни бледнини губи алената зора всеки свой огън! О, нежни очи, от вас искам само да линея. И напусто е да търся бягство из поля или лесове, та да ви забравя. Не се простира лес на земята, не се издига дърво в леса, не расте клон на дърво, не никне вейка на клон, не се смее цвят на вейка, не се ражда плод от цвят, в който да не виждам вашата усмивка…“

И при нейната първа руменина: „О, Лилия, ако знаехте! Любих ви, без да познавам лицето и името ви. Търсих ви и недоумявах къде сте. Но един ден долетяхте като ангел… О, зная, питате се как така любовта ми не остава най-чиста в мълчание, непорочна в отдалечение… Но аз умирам, о, сърце мое, сега го виждате, душата ми вече убягва, не оставяйте да се разпръсне във въздуха, позволете й да се приюти във вашите уста!“

Гласът на Феранте беше тъй искрен, че сам Роберто искаше сега тя да падне в сладката примка. Само така щеше да има доказателството, че Лилия го обича.

И тя се наведе да го целуне, после не посмя, в желание и съпротива на три пъти доближи устни до жадуваното дихание, на три пъти се отдръпна, после извика: „О, да, да, ако не ме оковете, няма да бъда никога свободна, няма да бъда чиста, ако вие не ме насилите!“

И като улови ръката му, я целуна и отведе до гърдите си; сетне го привлече към себе си, открадвайки нежно дъха от устните му. Феранте се сведе над този съсъд на радостите (на който Роберто беше поверил пепелта от сърцето си) и двете тела се сляха в една-единствена душа, двете души — в едно общо тяло. Роберто вече не знаеше кой е в тези обятия, защото тя вярваше, че е в неговите, и поднасяйки устата на Феранте, се мъчеше да отдръпне своята, за да не позволи на другия тази целувка.

Така, докато Феранте целуваше и тя отвръщаше с целувки, ето че целувката се разтваряше в нищо и за Роберто оставаше само увереността, че е бил ограбен от всичко. Но не можеше да се възпре да мисли за онова, което отказваше да си представи: знаеше, че е в природата на любовта да бъде в крайност:

Оскърбен от тази крайност, забравил, че сега Лилия даваше на Феранте, мислейки го за Роберто, доказателството, което Роберто толкова много бе желал, я мразеше и кръстосвайки кораба, виеше: „О, нещастнице, бих оскърбил целия твой пол, ако те наречах жена! Това, което стори, приляга повече на фурия, нежели на жена, и дори названието твар би било преголяма почит за такова дяволско изчадие! Ти си по-лоша от змията, отровила Клеопатра, по-лоша от рогатата пепелянка, що примамва с коварствата си птиците, за да ги принесе после в жертва на своя глад, по-лоша от амфисбената, която сграбчи ли някого, му излива толкова яд, че той в миг умира, по-лоша от лепса, който, въоръжен с четири отровни зъба, разлага плътта, що захапе, по-лоша от смока, който се хвърля от дърветата и удушава жертвата си, по-лоша от усойницата, която бълва отровата си в изворите, по-лоша от базилиска, който убива с поглед! Пъклена Мегера, що не знаеш ни Небе, ни земя, ни пол, ни вяра, чудовище, родено от камък, от чукар, от дънер!“

После се спираше, отново осъзнал, че тя се отдава на Феранте, смятайки го за Роберто, и затова не осъдена трябваше да бъде, а спасена от клопката: „Внимавай, любов моя, любима, този мъж ти се явява в моя образ, знаейки, че другиго не би могла да обичаш, който да не съм аз самият! Какво да правя сега, ако не да мразя себе си, за да мразя него? Нима мога да позволя да бъдеш измамена, да се наслаждаваш на неговата прегръдка, мислейки я за моята? Аз, който вече приемах да живея в този затвор, за да имам дните и нощите, посветени на мисълта за теб, нима мога сега да се съглася да вярваш, че ме омагьосваш, изпадайки във властта на неговото чародейство? О, Любов, Любов, Любов, не ме ли наказа вече премного, не е ли това едно умиране без смърт?“