Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’isola del giorno prima, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Умберто Еко. Островът от предишния ден

Италианска

Коректор: Марийка Тодорова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2002

Формат 60/90/16. Печатни коли 26

ИК „Бард“ ООД, 2002

ISBN 954-585-338-7

 

R.C.S. Libri & Grandi Opere S.p.A., 1994

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Osiana)
  3. — Преместване на бележка вътре в епиграф. Получаваше се някаква призрачна затваряща секция при FB2.

30.
За Любовната Болест или Еротичната Меланхолия

В продължение на два дни Роберто избягва пак светлината. В сънищата си виждаше само мъртъвци. Бяха му се възпалили венците и устата. От вътрешностите му болките се бяха разпрострели към гърдите, после към гърба, повръщаше кисели субстанции, макар да не беше приемал храна. Разяждайки и поразявайки цялото му тяло, черната жлъчка ферментираше в него на мехури, подобни на онези, които водата изхвърля, когато е подложена на силен огън.

Без съмнение беше станал жертва (не е за вярване, че го е проумявал едва тогава) на онова, което всички наричаха Еротична Меланхолия. Не беше ли съумял да обясни онази вечер у Артенис, че образът на любимото същество поражда любовта, провирайки се като негово подобие по канала на очите, вратари и съгледвачи на душата? Но после любовният отпечатък бавно се плъзва по вените и достига до черния дроб, събуждайки плътското желание, което разбунва цялото тяло и тръгва направо да завладее цитаделата на сърцето, отдето взема на пристъп най-благородните способности на мозъка и ги поробва.

Иначе казано, жертвите му почти губят разсъдък, сетивата им се разстройват, умът се размътва, въображението се изкривява и клетият влюбен слабее, крее, очите му хлътват, въздиша и се топи от ревност.

 

Как да се излекува? Роберто мислеше, че знае цяра на церовете, който във всеки случай му беше отказан: притежанието на любимото същество. Не знаеше, че това не стига, защото меланхолиците не стават такива от любов, а се влюбват, за да дадат израз на меланхолията си — като избират дивите места, отдето да имат общение с отсъстващата любима и да мислят само как да се домогнат до присъствието й; но щом го постигнат, униват още повече и им се иска да се стремят пак към друга цел.

Роберто се мъчеше да си спомни каквото беше слушал от хора знаещи, които бяха изучавали Еротичната Меланхолия. Изглежда, тя се причиняваше от бездействието, от спането по гръб и от прекомерно задържане на семето. Той от много дни беше по принуда в бездействие, а колкото до задържането на семето, избягваше да търси причините или да замисля мерки.

Беше чувал да се говори за ловните излети като средство за отвличане на мислите и реши, че трябва да наблегне на плувните си занимания, и то без да си почива по гръб; но измежду веществата, които възбуждат сетивата, беше солта, а сол при плуване се нагълтва доста… Освен това си спомняше да е чувал, че африканците, които са изложени на слънце, били по-порочни от хиперборейците.

Може би тъкмо с храната беше подкладил сатурнийските[1] си склонности? Лекарите забраняваха дивеча, гъшия дроб, фъстъците, трюфелите и джинджифила, но не казваха кои риби не са за препоръчване. Предупреждаваха за прекалено гальовното облекло като самура и кадифето, както и за мускуса, амбрата, индийското орехче, Кипърския прах[2], но какво можеше да знае за незнайната сила на множеството аромати, които се излъчваха от парника, или на онези, които ветровете от Острова му донасяха?

Би могъл да противодейства на много от тези пагубни влияния с камфор, пореч, киселиче; с клистири, с вомитиви от витриолова сол, разтворена в бульона; най-сетне с кръвопускания от средната вена на мишницата или от тази на челото; или пък като яде само цикория, синя жлъчка, маруля, и още пъпеши, грозде, череши, сливи и круши, а най-вече прясна мента… Но нищо от всичко това нямаше подръка на Дафна.

Започна пак да се движи сред вълните, като се опитваше да не поглъща много сол и да си почива възможно най-малко.

Не преставаше, разбира се, да мисли за историята, която бе извикал, но ожесточението към Феранте се изразяваше сега в пориви на властничество и Роберто мереше сили с морето, сякаш подчинявайки го на волята си, покоряваше своя враг.

Няколко дни по-късно, един подиробед, откри за първи път кехлибарения цвят на космите на гърдите си и — както загатва с ред реторични увъртания — на самите си слабини; съобрази, че се открояваха така, защото тялото му беше добило загар — но и заякнало, щом по мишниците виждаше да шават мускули, които не беше забелязвал дотогава. Сметна се вече за Херкулес и изгуби чувство за предпазливост. На следващия ден се спусна във водата без въже.

Щеше да се отдели от стълбичката, да поеме надясно покрай корпуса до кормилото, после да заобиколи кърмата и да се върне от другата страна, като мине под бушприта. И така, плю си на ръцете и краката.

Морето не беше съвсем спокойно и малки вълни постоянно го изхвърляха към бордовете, затова трябваше да полага двойно усилие: и да се придвижва по протежение на кораба, и да се стреми да се държи на разстояние. Дишаше тежко, но напредваше неустрашимо. Докато не стигна до средата на пътя, ще рече до кърмата.

Тук проумя, че вече беше изразходил всичките си сили. Сега не му стигаха, за да измине цялата друга страна, но също и за да се върне назад. Опита се да се улови за кормилото, ала то му предлагаше нищожна опора, както беше покрито с мъзга, докато бавно простенваше под менливия плясък на вълната.

Виждаше над главата си галерията, отгатваше зад стъклата й сигурната цел — каютата си. Казваше си, че ако стълбичката на носа случайно се беше откачила, можеше да прекара часове, преди да умре, жадувайки палубата, която толкова пъти бе искал да напусне.

Порой облаци бяха закрили слънцето и той вече настръхваше. Отпусна глава назад, сякаш да поспи, след малко отвори отново очи, преобърна се и разбра, че ставаше онова, от което се бе страхувал: сега вълните го отдалечаваха от кораба.

Събра сили и се върна до борда, докосна го, сякаш да почерпи сила от него. Над главата му стърчеше оръдие, което се подаваше от един порт. Ако сега го имаше въжето, мислеше си, би могъл да направи примка и да се опита да я хвърли нагоре, за да улови за гърлото огнестрелната паст, да се издърпа, теглейки въжето с ръце и опирайки крака о дървото… Но не само въжето го нямаше, а и положително не би имал храброст и мишци да се изкатери на такава височина… Беше нелепо да се умре така, досами убежището.

Взе решение. Сега, след като беше заобиколил кърмата, дали щеше да се върне от дясната страна, или да продължи от лявата, разстоянието, което го делеше от стълбичката, беше едно и също. Сякаш с теглене на жребий избра да плува отляво, като внимава течението да не го откъсне от Дафна.

Заплува, стиснал зъби, с напрегнати мускули, без да смее да се отпусне, стръвно решен да оживее, дори — казваше си — ако трябваше за това да умре.

С победен вик стигна до бушприта, вкопчи се в носа и се добра до стълбата на Иаков — и нека той и всичките свети патриарси от Свещеното Писание бъдеха благословени от Господа, Бог на Войнствата.

Нямаше повече сили. Остана увиснал на стълбата може би половин час. Но най-подир успя да изпълзи на палубата, където се зае да направи равносметка на опита си.

Първо, той можеше да плува, дотолкова, че да отиде от единия край на кораба до другия и обратно; второ, начинание от този род го довеждаше до сетния предел на физическите му възможности; трето, тъй като разстоянието от кораба до брега беше много и много пъти по-голямо от цялата обиколка и&Дафна, дори по време на отлива не би могъл да се надява да преплува толкова, че да се докопа до нещо солидно; четвърто, отливът наистина му приближаваше сушата, но с отдръпването на водата затрудняваше придвижването му; пето, ако случайно стигнеше до средата на пътя и не можеше повече да продължи напред, нямаше да може и да се върне назад.

Трябваше значи да се примири с връвта, и този път за доста по-дълго. Щеше да плува на изток толкова, колкото му позволяваха силите, и после да се връща на буксир. Само ако се упражняваше така дни наред, щеше да бъде в състояние после да опита сам.

Избра тих следобед, когато слънцето беше вече зад гърба му. Беше се снабдил с дълго-дълго въже, здраво завързано в единия си край за гротмачтата, което лежеше в много намотки на палубата, готово да се развива малко по малко. Плуваше спокойно, без да се уморява твърде, като често си почиваше. Гледаше плажа и двете възвишения. Едва сега, от долу, си даваше сметка колко далеч е онази идеална линия, която се простираше между единия и другия нос от юг на север и отвъд която щеше да влезе в предишния ден.

Беше разбрал зле отец Каспар и си беше внушил, че кораловият хребет започва едва там, където малки бели вълни издаваха първите скали. Всъщност и при отлива коралите започваха преди това. Иначе Дафна щеше да е хвърлила котва по-близо до сушата.

Така налетя с босите си крака на нещо, което можеше да забележи насред водата чак когато беше вече над него. Почти едновременно усети движение на цветни форми под повърхността и непоносимо парене по бедрото и подбедрицата. Сякаш беше ухапан или одран. За да се отдалечи от плитчината, си помогна с ритник от коляното, при което нарани и ходилото си.

Вчепка се във въжето и затегли с такова настървение, че когато се върна на борда, ръцете му бяха охлузени; но по-угрижен беше от болката в крака и стъпалото. Бяха се появили струпвания от много болезнени пришки. Проми ги със сладка вода и това облекчи отчасти паренето. Ала надвечер и през цялата нощ то се бе съпътствало от остър сърбеж и насън вероятно се бе чесал, така че на следващата сутрин от пришките се процеждаше кръв и бяло вещество. Тогава прибягна до препаратите на отец Каспар (Spiritus, Olea, Flores), които поуспокоиха малко възпалението, но цял един ден още изпитваше инстинктивното желание да зачегърта с нокти тези бубони.

Направи отново равносметка на начинанието си и стигна до четири заключения: хребетът беше по-близо, отколкото отливът даваше да се разбере, което можеше да го насърчи да опита пак приключението; някакви твари, които живееха на него — раци, риби, може би коралите или пък остри камъни, — имаха свойството да му причиняват своего рода чумавост; ако искаше да отиде пак при онези скали, трябваше да е обут и облечен, което щеше да спъва повече движенията му; във всеки случай, понеже нямаше как да предпази цялото си тяло, трябваше да може да вижда под водата.

Последното заключение му припомни за онази Persona Vitrea или маска за гледане в морето, която отец Каспар му беше показал. Опита се да я закопчае на тила си и откри, че затваряше лицето му, позволявайки му да гледа навън като през прозорец. Опита се да диша вътре и забеляза, че малко въздух минаваше. Ако минаваше въздухът, щеше да минава и водата. Въпросът значи се свеждаше до това да я използва, като сдържа дъха си — колкото повече въздух останеше вътре, толкова по-малко вода щеше да влезе, — и да изплува веднага щом се напълнеше.

Нямаше да е лесно предприятие и Роберто употреби три дни, за да изпробва всичките му фази, потопен във водата, но близо до Дафна. Беше намерил край постелите на моряците чифт платнени гамаши, които предпазваха краката му, без много да ги утежняват, и чифт дълги гащи, които се връзваха на прасците. Трябваше му половин ден, за да усвои повторно движенията, които вече му се удаваха толкова добре на голо тяло.

После заплува с маската. В дълбоката вода не можеше да види кой знае какво, но зърна пасаж златисти риби на много лакти под себе си, сякаш се стрелваха във вана.

Три дни, каза си. През тях Роберто първо се научи да гледа под повърхността, сдържайки дъха си, после да се движи, гледайки, накрая да си сваля маската, както стоеше във водата. При тези занимания овладя инстинктивно едно ново положение, което се състоеше в това да издуе и изпъчи навън гърди, да маха с крака, сякаш крачи бързо-бързо, и да изтласква брадичката нагоре. По-трудно беше обаче да си сложи пак маската и да я завърже на тила, запазвайки същото равновесие. Но и веднага си каза, че ако заемеше вертикално положение, когато стигнеше до хребета, щеше да налети на скалите, а ако държеше лицето си над водата, нямаше да вижда къде ритат краката му. Ето защо сметна, че ще е по-добре не да завързва, а да притиска с две ръце маската към лицето си. Това обаче го принуждаваше да се придвижва само с махове на краката, като ги държи протегнати хоризонтално, за да не се удари долу — движение, което не беше изпробвал никога и което се наложи дълго да упражнява, докато се научи да го изпълнява с увереност.

В течение на опитите си преобразяваше всеки порив на ожесточение в поредната глава от своя Роман за Феранте.

И поведе историята си в една по-злостна посока, където Феранте да бъде справедливо наказан.

Бележки

[1] Сатурнийски — използвано някога като синоним на меланхоличен (от името на планетата Сатурн, на която се приписвало злотворно влияние). — Б.пр.

[2] Кипърския прах — пудрата. — Б.пр.