Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’isola del giorno prima, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Умберто Еко. Островът от предишния ден

Италианска

Коректор: Марийка Тодорова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2002

Формат 60/90/16. Печатни коли 26

ИК „Бард“ ООД, 2002

ISBN 954-585-338-7

 

R.C.S. Libri & Grandi Opere S.p.A., 1994

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Osiana)
  3. — Преместване на бележка вътре в епиграф. Получаваше се някаква призрачна затваряща секция при FB2.

34.
Монолог върху Множествеността на Световете[1]

 

Ще си спомним — надявам се, защото Роберто е взел от романистите на своя век обичая да разказва толкова истории наведнъж, та по някое време е трудно да се подемат нишките им, — че от първото си посещение в света на коралите нашият герой беше донесъл със себе си „двойника на един камък“, който му се бе сторил като череп, може би този на отец Каспар.

Сега, за да забрави любовта на Лилия и Феранте, седеше на палубата по залез да съзерцава предмета и да изучава текстурата му.

Не приличаше на череп. Беше по-скоро минерален кошер, съставен от неправилни многоъгълници, но многоъгълниците не бяха елементарните единици на тази тъкан: всеки многоъгълник откриваше в центъра си лъчева симетрия от най-фини нишки, между които се появяваха — ако присвиеш клепачи — пролуки. Те може би образуваха други многоъгълници, а ако да би могло окото да проникне още по-нататък, би забелязало навярно, че страните на тези малки многоъгълници са съставени от други, още по-малки, докато — разделяйки частите на части от части — не се стигнеше до момента, в който бихме се спрели пред онези неделими по-нататък части, каквито са атомите. Но тъй като Роберто не знаеше до какъв предел би могла да се дели материята, не му беше ясно докъде неговото око — уви, не на рис[2], тъй като не разполагаше с онази леща, с която Каспар бе успял да различи дори гадинките на чумата — би могло да се спуска в бездната, продължавайки да намира нови форми вътре в отгатваните форми.

И главата на абата, както му викаше в онази нощ Сен-Савен по време на дуела, можеше да бъде свят за неговите въшки — о, как беше мислил подир тези думи Роберто за света, в който живееха като най-честити насекоми въшките на Ана-Мария (или Франческа) Новарезе! Но тъй като и въшките не са атоми, а необятни вселени за атомите, които ги съставят, може би вътре в тялото на една въшка има още други, по-малки животни, които живеят в него като в просторен свят. Може би самата моя плът — мислеше си Роберто — и моята кръв не са нищо друго освен сплитове от най-мънички животни, които, движейки се, ми предават движението си, като се оставят да бъдат водени от моята воля, която им служи за кочияш. И моите животни положително се питат къде съм ги повел сега, че ги подлагам на смяната на морския хлад със слънчевия зной, и изгубени в тази въртележка на непостоянни климати, са също толкова несигурни за своята съдба, колкото съм и аз.

Ами ако в едно също толкова безгранично пространство се чувстват захвърлени други животни, още по-миниатюрни, живеещи във вселената на тези, за които вече казах?

Защо да не го мисля? Само защото никога не съм знаел нищо за това? Както ми казваха моите приятели в Париж, ако човек е на кулата на „Нотр Дам“ и погледне отдалеч към предградието Сен-Дьони, не би могъл никога да си помисли, че това неясно петно е обитавано от същества, подобни на нас. Ние виждаме Юпитер, който е много голям, но нас от Юпитер не ни виждат и не могат даже да се досетят за съществуването ни. А дори до вчера щях ли изобщо да заподозра, че вдън морето — не на някоя далечна планета или върху капка вода, а в една част на същата тази наша вселена — съществува един Друг Свят?

Впрочем какво знаех аз само допреди няколко месеца за Южната Земя? Щях да кажа, че е приумица на географи еретици, а кой знае дали на тези острови не са изгорили в отминалите времена някой техен философ, който гърлено е твърдял, че съществуват Монферато и Франция. И все пак аз сега съм тук и няма как да не вярвам, че Антиподите съществуват — и че, противно на мнението на мъже някога премъдри, не вървя с главата надолу. Чисто и просто обитателите на този свят заемат кърмата, а ние носа на един и същи галеон, на който, без да знаем нищо едни за други, сме и ние, и те.

Така изкуството на летенето е още непознато, и все пак — ако се вярва на някой си господин Годуин[3], за когото ми говореше доктор Д’Игби — един ден ще отидем на Луната, както сме отишли в Америка, въпреки че преди Колумб никой не е подозирал, че този континент съществува, нито пък че е можел един ден да се нарича така.

 

Залезът беше отстъпил място на вечерта, после на нощта. Сега Роберто виждаше луната пълна в небето и можеше да различи петната й, които за децата и невежите са очите и устата на кротко лице.

За да предизвика отец Каспар (в кой свят, на коя планета на праведниците беше сега милият старец?), Роберто му бе говорил за обитателите на Луната. Но може ли Луната да е наистина обитаема? Защо не, беше като Сен-Дьони: какво знаят човеците за света, който може да съществува там?

Ако съм застанал на Луната — разсъждаваше Роберто — и хвърля нагоре камък, към Земята ли би полетял той? Не, би паднал пак на луната. Значи Луната, като всяка друга планета ли ще е, звезда ли ще е, е една вселена, която има свой център и своя окръжност, и центърът привлича всички тела, които живеят в сферата на владение на този свят. Както става със Земята. Ами тогава защо да не може с Луната да става и всичко останало, което става със Земята?

Има атмосфера, която обгръща Луната. Нима преди четирийсет години на Връбница някой не видял, казаха ми, облаци на Луната? Не се ли вижда на тази планета едно голямо трептене непосредствено преди затъмнение? Какво друго е това, ако не доказателство, че там има въздух? Планетите се изпаряват, а също и звездите — какво друго са петната, каквито казват, че имало върху Слънцето и от които се пораждали падащите звезди?

На Луната положително има вода. Как иначе да се обяснят нейните петна, ако не като образ на езера (някой дори беше предположил, че тези езера са изкуствени, едва ли не човешко дело, толкова добре са очертани и разпределени на равни разстояния)? От друга страна, ако Луната е била замислена само като голямо огледало, което да отразява на Земята светлината на Слънцето, защо Творецът е трябвало да изпонаплесква това огледало с петна? Значи петната не са несъвършенства, а съвършенства, и следователно мочурища или езера, или морета. А ако там горе има вода, има и въздух, значи има живот.

 

Живот може би различен от нашия. Може би онази вода има вкус (знам ли?) на сладник, на кардамон, та дори на пипер. Ако съществуват нескончаеми светове, това е доказателство за нескончаемата изобретателност на Изобретателя на нашата Вселена и значи тогава няма предел за този Поет. Той може да е създал обитаеми светове навсякъде, но от същества винаги различни. Може би обитателите на Слънцето са по-слънчеви, светли и озарени от обитателите на Земята, които са натегнали от материя, а обитателите на луната са някъде по средата. На Слънцето живеят същества, които са изцяло форма или Акт, както щем да го наречем, на Земята — същества, състоящи се от чисти Заложби, които се разбиват, а на Луната те са in medio fluctuantes[4], ще рече доволно лунатични…

Бихме ли могли да живеем във въздуха на Луната? Сигурно не, на нас той би ни причинил замайване; от друга страна, рибите не могат да живеят в нашия, нито пък птиците — в този на рибите. Онзи въздух трябва да е по-чист от нашия и понеже нашият поради своята гъстота служи като естествена леща, която филтрира лъчите на слънцето, селенитите ще да виждат слънцето със съвсем друга очевидност. Зората и здрачът, които ни светят, когато слънцето още го няма или вече го няма, са дар от нашия въздух, който е богат на примеси и затова улавя и предава светлината му; това е светлина, която не би трябвало да имаме и която ни е подарена в повече. Но така тези лъчи ни подготвят да получаваме и да губим слънцето малко по малко. Може би на луната, тъй като въздухът е по-фин, има дни и нощи, които настъпват отведнъж. Слънцето се издига внезапно на хоризонта като при отварянето на завеса. После от най-ослепителната светлина току изпадат ненадейно в най-катранен мрак. На Луната би липсвала и небесната дъга, която е ефект на парите, примесени с въздуха. Но може би по същите причини там нямат нито дъждове, нито гръмотевици, нито мълнии.

А какви ли ще да са обитателите на по-близките до Слънцето планети? Пламенни като маврите, ала доста по-духовни от нас. С каква ли големина виждат Слънцето? Как ли понасят светлината му? Може би там металите се леят природно и текат на реки?

 

Но наистина ли има безбройни светове? От подобен въпрос в Париж се раждаше дуел. Каноникът от Дин казваше, че не знае. Или по-скоро изучаването на физиката го накланяше да каже „да“ по примера на великия Епикур. Светът може да бъде само безкраен. Атоми, които се тълпят в празното пространство. Че телата съществуват, ни засвидетелства сетивното възприятие. Че празнотата съществува, ни засвидетелства разумът. Как и къде щяха иначе да се движат атомите? Ако нямаше празнота, нямаше да има движение, освен ако телата не се проникваха помежду си. Би било смешно да си мислим, че когато една муха изтласка с крилцето си частица въздух, тази частица измества друга пред себе си, тя пък още друга, така че размахването на крачето на една бълха, хоп и хоп, и хоп, накрая да причини цицина в другия край на света!

Ако обаче празнотата беше безкрайна, а броят на атомите — краен, те не биха преставали да се движат навсякъде, не биха се натъквали никога един на друг (както двама души не биха се срещнали никога, освен по немислима случайност, ако се лутат из пустиня без край) и не биха образували своите съединения. Ако пък празнотата беше крайна, а броят на телата — безкраен, тя не би имала място да ги побере.

Естествено би било достатъчно да се мисли за крайна празнота, населявана от краен брой атоми. Каноникът ми казваше, че това е най-благоразумното схващане. Защо Бог да е длъжен като собственик на театър да поставя безброй спектакли? Той проявява своята свобода, вечно, със сътворението и поддържането на един-единствен свят. Няма аргументи против множествеността на световете, но няма и в нейна полза. Бог, който е преди света, е създал достатъчен брой атоми в достатъчно обширно пространство, за да композира своя шедьовър. Част от неговото безкрайно съвършенство е и Геният на Границата.

За да види дали и колко светове има в едно мъртво нещо, Роберто бе отишъл в малкия музей на Дафна и бе наредил пред себе си на палубата като ашици всичките мъртви неща, които бе намерил там: вкаменелости, камъчета, рибени кости; местеше поглед от едно на друго, продължавайки да размишлява наслуки над Случая и над случаите.

Но кой ми казва (казваше си), че Бог се стреми към границата, след като опитът постоянно ми открива други и нови светове, не щеш ли отгоре, не щеш ли отдолу? Може тогава не Бог, ами светът да е вечен и безкраен, и винаги да го е имало и винаги така да го има, в безкрайно пресъчленяване на неговия безкраен брой атоми в безкрайната празнота, според някакви закони, които още не познавам, по непредвидими, но подчинени на правила отклонения на атомите, които иначе биха се движили налудничаво. И тогава светът би бил Бог. Бог би се раждал от вечността като вселена без брегове и аз бих бил подвластен на неговия закон, без да зная какъв е той.

Глупако, казват някои, можеш да говориш за безкрайността на Бог, защото не си призован да я обхванеш с ума си, а само да вярваш в нея, както се вярва в тайнство. Ако искаш обаче да говориш за натурална философия, този безкраен свят ще трябва все пак да го проумееш, а не можеш.

Сигурно. Но нека си помислим в такъв случай, че светът е пълен и е краен. Да се опитаме тогава да проумеем нищото, което идва след края на този свят. Да не би когато мислим за това нищо, да можем да си го представим като вятър? Не, защото би трябвало да е наистина нищо, дори не и вятър. Въобразимо ли е — в светлината на натурфилософията, а не на вярата — едно нескончаемо нищо? Доста по-лесно е да си представим свят, който се простира докъдето поглед стига, както поетите могат да си представят рогати хора или двуопашати риби от съчетаването на вече познати части: трябва само да добавим към света, там, където си мислим, че свършва, други части (една шир, съставена пак и все така от вода и земя, светила и небеса), подобни на тези, които вече познаваме. Без предел.

Защото ако ли светът е краен, а нищото, доколкото е нищо, не може да съществува, то какво би останало отвъд границите на света? Пустота. И ето че за да отречем безкрайността, утвърждаваме пустотата, която може да бъде само безкрайна, иначе в края й трябва да мислим отново за една нова и немислима шир от нищо. Тогава по-добре да мислим веднага и свободно за пустотата и да я населим с атоми, освен ако не я мислим като такава пустота, че по-пуста от това да не може.

Роберто се озоваваше в положението да се ползва с една голяма привилегия, която придаваше смисъл на неволята му. Ето че имаше очевидното доказателство за съществуването на други небеса и в същото време, без да се налага да се издига отвъд небесните сфери, отгатваше много светове в един корал. Нужно ли беше да се изчислява в колко фигури могат да се съчетаят атомите на вселената — и да се горят на кладата онези, които кажеха, че броят им не е краен, — когато би било достатъчно да се размишлява с години над някой от тези морски предмети, за да се разбере как отклонението на един-едничък атом, било то пожелано от Бог или подбудено от Случая, може да даде живот на неподозирани Млечни пътища?

Изкуплението ли? Лъжлив аргумент, нещо повече — обявяваше Роберто, който не искаше да си има неприятности със следващите йезуити, които срещнеше, — аргумент на онзи, който не е способен да си въобрази всемогъществото на Бог. Кой може да изключи, че в плана на сътворението първородният грях е настъпил едновременно във всички вселени, по различни и непредполагаеми начини, и все пак в един миг, и че Христос е умрял на кръста за всички — и за селенитите, и за сириусците, и за коралитяните, живеели по молекулите на този дупчест камък, когато той е бил още жив?

 

В действителност Роберто не беше убеден от аргументите си; забъркваше ястие, съдържащо прекалено много съставки, или натъпкваше в едно-единствено разсъждение неща, чути от различни места — а не беше толкова несъобразителен, че да не си дава сметка. Затова след като сразеше един възможен противник, му предоставяше отново думата и се отъждествяваше с неговите възражения.

Веднъж по повод на пустотата отец Каспар му беше затворил устата с един силогизъм, на който не бе съумял да отговори: пустотата е не-битие, но не-битието не съществува, ergo пустотата не съществува. Аргументът беше добър, защото отричаше пустотата, като при това признаваше, че тя е мислима. Наистина могат чудесно да се мислят неща, които не съществуват. Може ли една химера, която жужи в пустотата, да яде вторични идеи? Не, защото химерата не съществува, в пустотата не се чува никакво жужене, вторичните идеи са мисловни неща, а мислената круша не храни. И все пак мисля за една химера, макар да е химерична, т.е. да не съществува. Същото се отнася и за пустотата.

Роберто помнеше отговора на един деветнайсетгодишен младеж, който веднъж бе поканен в Париж на сбирка на неговите приятели философи, защото се говореше, че проектирал машина, способна да извършва аритметични изчисления. Роберто не беше разбрал добре как трябваше да работи машината и беше намерил това момче (може би от язвителност) за твърде бледо, твърде угнетено и твърде знаещо за възрастта си, докато неговите приятели либертини му показваха, че човек може да бъде и жизнерадостно мъдър. И толкова по-малко му се беше понравило, че когато разговорът стигна до празнотата, младежът поиска да се намеси, при това с някаква безочливост:

— Прекалено много се е говорило за празнотата. Сега тя трябва да бъде доказана посредством опита. — И го заявяваше, сякаш този дълг се падаше един ден нему, Роберто бе попитал за какви опити мисли, а момчето му бе казало, че още не знае. За да го уязви, Роберто му бе изложил всички философски възражения, които беше чувал: ако празнотата съществуваше, тя не би била материя (която е пълна), не би била дух, защото не може да се мисли за дух, който да е празен, не би била Бог, защото щеше да е лишен дори от себе си, не би била нито субстанция, нито акциденция, би предавала светлината, без да притежава прозрачност… Какво би била тогава?

Свело поглед, момчето бе отвърнало със смирена самоувереност:

— Навярно би била нещо по средата между материята и нищото и не би принадлежала нито към едното, нито към другото. Би се различавала от нищото по своята измерност, от материята — по своята неподвижност. Би била почти не-битие. Не супозиция, не абстракция. Би била. Би била (как да го кажа?) факт. Прост факт.

— Какво е един прост факт, лишен от каквато и да било определеност? — бе запитал със схоластическо високомерие Роберто, който впрочем нямаше предубеждения по темата, а искаше да се покаже и той многознаещ.

— Не мога да определя това, което е просто — бе отвърнал младежът. — От друга страна, господине, как бихте определили битието? За да го определите, би следвало да кажете, че е нещо. Значи за да определите битието, трябва вече да кажете е, и така да използвате в определението самото определяемо. Аз мисля, че има термини, които не могат да бъдат определени, и може би празнотата е един от тях. Но може и да греша.

— Не грешите. Празнотата е като времето — бе отбелязал един от приятелите либертини на Роберто. — Времето не е количеството движение, защото движението е това, което зависи от времето, а не обратното; то е безкрайно, несътворено, непрекъснато, не е акциденция на пространството… Времето е, и толкова. Пространството е, и толкова. Празнотата е, и толкова.

Някой се бе възпротивил с думите, че едно нещо, което е, и толкова, без да притежава някаква определима същност, е все едно, че не е.

— Господа — бе казал тогава Каноникът от Дин, — вярно е, пространството и времето не са нито тяло, нито дух, нематериални са, ако щете, но това не означава, че не са реални. Не са акциденция и не са субстанция, и все пак са се появили преди сътворението, преди всяка субстанция и всяка акциденция, и ще съществуват и след унищожението на всяка субстанция. Те са неизменни и непроменливи, каквото и да сложите в тях.

— Но пространството все пак е протяжно — бе възразил Роберто, — а протяжността е свойство на телата…

— Не — бе отвърнал приятелят либертин, — фактът, че всички тела са протяжни, не означава, че всичко, което е протяжно, е тяло — както му се иска на онзи там господин, който впрочем не би благоволил да ми отговори, защото като че ли не желае повече да се върне от Холандия. Протяжността е разположението на всичко, което е. Пространството е абсолютна, вечна, безкрайна, несътворена, необхватна, неограничена протяжност. Като времето е незалязващо, неспирно, неразпръсваемо, то е феникс, змия, захапала опашката си…

— Господине — бе казал Каноникът, — да не поставяме обаче пространството на мястото на Бог…

— Господине — му бе отвърнал либертинът, — не можете да ни подсказвате идеи, които всички смятаме за истинни, и после да искате да не извлечем от тях крайните следствия. Подозирам, че оттук нататък нямаме повече нужда от Бог, нито от неговата безкрайност, тъй като имаме вече достатъчно безкрайности отвсякъде и те ни свеждат до една сянка, която трае един-единствен миг без завръщане. Така че предлагам да прогоним всеки страх и да отидем всички в кръчмата.

Каноникът бе поклатил глава и се бе сбогувал. Младежът, който изглеждаше силно разтърсен от диспута, също се бе извинил със сведено лице и бе поискал позволение да се прибере у дома.

— Клетото момче — бе казал либертинът, — то конструира машини за изчисляване на крайното, а ние го ужасихме с вечното безмълвие на твърде много безкрайности[5]. Voila, ето го краят на едно хубаво призвание.

— Няма да издържи на удара — бе добавил друг от пиронистите, — ще се опита да се помири със света и ще свърши сред йезуитите!

 

Сега Роберто мислеше за този разговор. Празнотата и пространството бяха като времето, или времето — като празнотата и пространството; не можеше ли тогава да се мисли, че както съществуват звездни пространства, в които нашата земя изглежда като мравка, и пространства като световете на корала (мравки за нашата вселена) — и все пак всичките едно в друго, — така има и вселени, подвластни на различни времена? Нима не се каза, че на Юпитер денят трае една година? Трябва значи да съществуват вселени, които живеят и умират в разстояние на един миг или които надживяват всяка наша способност да пресмятаме и китайските династии, и времето на Потопа. Вселени, в които всички движения и отговорът на движенията да се отмерват не от часовете и минутите, а от хилядолетията, и други, в които планетите да се раждат и да умират в едно мигновение.

Нима не съществуваше, и то не много далеч, място, където времето беше вчера?

Може би беше влязъл вече в една от тези вселени, където от момента, в който един атом вода бе започнал да разяжда кората на един мъртъв корал и той бе взел полека да се рони, бяха изминали толкова години, колкото от раждането на Адам до Изкуплението.

Нима не изживяваше сега своята любов в това време, където Лилия, както и Гълъбът с Цвят на Портокал бяха станали нещо, за чието завоюване имаше на разположение вече теготата на вековете? Нима не се готвеше да живее в едно безкрайно бъдеще?

 

Към толкова и такива размишления се чувстваше подтикнат един млад благородник, който току-що бе открил коралите… И кой знае докъде щеше да стигне, ако беше имал духа на истински философ. Но Роберто не беше философ, а нещастен влюбен, едва изплувал от пътешествие, в крайна сметка още неувенчано с успех, към един Остров, който му убягваше сред ледените мъгли на предишния ден.

Беше обаче влюбен, който, макар и възпитан в Париж, не бе забравил живота си на село. Затова се улови да заключава, че времето, за което сега мислеше, може да се разтяга по хиляди начини като брашно, замесено с яйчени жълтъци, както беше виждал да правят жените в Ла Грива. Не зная защо на Роберто му бе хрумнало това сравнение — може би премногото мислене бе възбудило апетита му или се бе поддал и той на ужаса от вечното безмълвие на всичките тези безкрайности и му се бе приискало да се намери пак у дома в мамината кухня. Но малко му трябваше, за да мине към спомена за други лакомства.

Имаше, значи, печива с плънка от птичета, зайчета и фазани, сякаш да внушат, че могат да съществуват много светове един до друг или един в друг. Но майка му правеше и от онези торти, които наричаше немски, с много редове или пластове плод, разделени с масло, захар и канела. Тръгвайки от тази идея пък после беше измислила солена торта, в която между тестените блатове слагаше ту ред шунка, ту твърдо сварени яйца, нарязани на кръгчета, ту зарзават. И това извикваше у Роберто мисълта, че вселената може да бъде тава, в която се пекат едновременно различни истории, всяка със своето време, та ако ще и всичките с едни и същи герои. И както в тортата яйцата, които са отдолу, не знаят какво сполита оттатък тестената кора техните другарчета или пък шунката, дето е отгоре, така в един пласт на вселената един Роберто не знаеше какво прави другият.

Ясно, не е добър начин на разсъждение, при това с корема. Но е очевидно, че той вече е имал наум накъде бие: в същия този момент много различни робертовци биха могли да правят различни неща, и може би под различни имена.

Може би и под името Феранте? Нима тогава онова, което той смяташе за измисляната от него история на брата враг, не беше смътната догадка за свят, където на него, Роберто, се случваха премеждия, различни от тези, които изживяваше в това време и в този свят?

Хайде, хайде, казваше си, положително би ти се искало ти да изживяваш онова, което изживя Феранте, когато Втора Дафна опъна платна. Но то е — знае се, — защото съществуват, както казваше Сен-Савен, мисли, за които изобщо не се мисли и които впечатляват сърцето, без сърцето (а още по-малко умът) да си дава сметка за тях; и е неизбежно някои от тези мисли — които понякога не са нищо друго освен смътни, а и не чак толкова смътни желания — да се промъкнат във вселената на един Роман, който ти вярваш, че съчиняваш заради удоволствието да поставиш на сцената мислите на другите… Но аз съм си аз, а Феранте си е Феранте, и сега ще си го докажа, като го тласна в приключения, на които аз ама съвсем не бих могъл да бъда главният герой — и ако те се случват в някаква вселена, то тя е вселената на Фантазията, която не е паралелна на нищо.

И през цялата тази нощ, забравил коралите, се забавлява да съчинява приключение, което обаче щеше още веднъж да го отведе до най-изтерзаната от насладите, до най-прелестното от страданията.

Бележки

[1] Монолог върху Множествеността на Световете Бернар льо Бовие дьо Фонтьонел, Entretiens sur la pluralité des Mondes. — Б.пр.

[2] … око — уви, не на рис — в оригинала linceo, от лат. linx, рис — според митологичните представи символ на зоркост; оттук води името си и прочутата Академия деи Линчеи; самият Галилей, след като е приет за неин член, с гордост се подписва „Галилео Галилей Линчео“. — Б.пр.

[3] Франсис Годуин (1561–1633) — английски писател, автор на фантастичния роман The Man in the Moon (Човекът в Луната). — Б.пр.

[4] In media fluctuantes (лат.) — колебаещи се по средата. — Б.пр.

[5] … а ние го ужасихме… — срв. Блез Паскал, Мисли: „Вечното безмълвие на безкрайните простори ме ужасява.“ — Б.пр.