Умберто Еко
Островът от предишния ден (8)

8.
Чудатата Доктрина на изящните Духове от онова Време

Възпирайки за миг вълната на спомените, Роберто си даде сметка, че бе възкресил смъртта на баща си не в жалеен помисъл да държи отворена тази Филоктетова рана^[1], а по чиста случайност, докато възкресяваше призрака на Феранте, събуден от призрака на Натрапника на Дафна. Двамата му изглеждаха вече дотолкова близнаци, че реши да премахне по-слабия, за да се разправи с по-силния.

В края на краищата, каза си, случи ли се през онези дни на обсада пак да ми се стори, че надушвам Феранте? Не. Дори какво стана? Това, че в неговото несъществуване ме убеди Сен-Савен.

Наистина Роберто беше завързал приятелство с господин Дьо Сен-Савен. Бе го видял отново на погребението и той му бе засвидетелствал сърдечност. Вече не в плен на виното, Сен-Савен беше безукорен благородник. Дребен на ръст, нервен, отривист, с лице, белязано може би от парижките разгули, за които разправяше, трябва да нямаше още трийсет години.

Бе се извинил за своята невъздържаност на онази вечеря, не за онова, което бе казал, а за нецивилизования начин, по който го бе казал. Бе поискал младежът да му разкаже за господин Поцо и Роберто му беше признателен, задето поне си даваше вид, че проявява такъв интерес. Разправи му как баща му го беше научил на онова, което знаеше от фехтовката, Сен-Савен зададе разни въпроси, запали се при споменаването на някакъв удар, измъкна шпагата си, там, насред един площад, и поиска Роберто да му покаже хватката. Или вече я знаеше, или беше много сръчен, защото отби ловко, но призна, че е хитрина от висока класа.

За да благодари, показа само един свой похват на Роберто. Накара го да заеме бойна стойка, размениха си няколко измами, изчака първата атака, внезапно сякаш се подхлъзна на земята и докато Роберто се разкриваше объркан, вече се бе изправил като по чудо и бе резнал едно копче на мундира му — в доказателство, че би могъл да го рани, ако беше мушнал по-навътре.

— Харесва ли ви, приятелю? — попита, докато Роберто поздравяваше, признавайки се за победен. — Това е le Coup de la Mouette, или Ударът на Чайката, както казвате вие. Ако един ден тръгнете по море, ще видите, че тези птици се устремяват право надолу, сякаш падат, но едва докоснали водата, се издигат обратно с плячка в клюна. Този удар изисква дълго упражнение и невинаги се удава. Не се удаде с мен на онзи самохвалко, който го беше измислил. Така той ми подари и живота, и тайната си. Мисля, че се раздели по-неохотно с второто, отколкото с първото.

Щяха да продължат още много, ако не се беше събрала малка тълпа граждани.

— Да спрем — предложи Роберто, — не бих искал някой да подхвърли, че съм забравил траура си.

— Вие отдавате по-добре почит на баща си сега — отбеляза Сен-Савен, — като си спомняте неговите поучения, отколкото преди, докато слушахте лош латински в църквата.

— Господин Дьо Сен-Савен — му бе казал Роберто, — не се ли боите, че ще свършите на кладата?

Сен-Савен помръкна за миг.

— Когато бях горе-долу на вашите години, се възхищавах от оногова, който беше за мен като по-голям брат. Подобно на древен философ се казваше Луцилий, беше философ и той, и духовник в добавка. Свърши на кладата в Тулуза, но преди това му изтръгнаха езика и го удушиха. Та видите ли, ако ние, философите, сме чевръсти в езика, то не е само, както казваше онзи господин миналата вечер, за да си придадем bon ton. А за да си послужим с него, преди да са ни го изтръгнали. Или, шегата настрана, да скъсаме с предразсъдъците и да открием природната причина на нещата.

— Значи вие наистина не вярвате в Бога?

— Не намирам природни основания за това. И не съм единственият. Страбон ни казва, че у галицийците не съществувала представа за някакво висше същество. Когато мисионерите понечили да говорят за Бог на туземците от Западните Индий, разказва ни Акоста^[2] (който все пак е бил йезуит), трябвало да използват испанската дума Dios. Няма да повярвате, но в техния език просто липсвало подходящо име. Ако идеята за Бог не е позната в природно състояние, трябва значи да се отнася за човешка измислица… Но не ме гледайте, сякаш нямам здрави принципи и не съм верен слуга на своя крал. Истинският философ съвсем не се опитва да преобръща порядъка на нещата. Той го приема. Иска само да бъде оставен да култивира мислите, които ободряват един силен дух. Колкото до другите, щастие е, че ги има и папите, и епископите, та да възпират тълпите от бунт и злодеяние. Държавният ред изисква еднаквост на поведението, религията е необходима на народа и мъдрецът трябва да пожертва част от независимостта си, за да стои обществото мирно. Колкото до мен, мисля, че съм човек почтен: верен съм на приятелите, не лъжа, освен когато се обяснявам в любов, обичам знанието и съчинявам — поне така казват — добри стихове. Затова дамите ме намират за галантен. Бих искал да пиша романи, които са твърде на мода, но мисля за много, а не се залавям да напиша нито един…

— За какви романи мислите?

— Понякога гледам Луната и си представям, че нейните петна са пещери, градове, острови, а местата, които блестят, са онези, където морето посреща светлината на слънцето като стъклото на огледало. Бих искал да разкажа историята на тамошните крале, на техните войни и революции, или за злочестието на тамошните влюбени, които през своите нощи въздишат, загледани в нашата Земя. Иска ми се да разкажа за войната и за приятелството между различните части на тялото, за ръцете, които влизат в битка с краката, и за вените, които се любят с артериите, или костите — с костния мозък. Всички романи, които ми се иска да напиша, ме преследват. Когато съм в стаята си, ми се струва, че всичките са край мен, като Дяволчета, и че един ме дърпа за ухото, друг за носа, и всеки ми казва: „Господине, направете ме, прекрасен съм.“ После ми идва наум, че може да излезе също толкова хубава история, като се измисли един оригинален дуел, например биеш се и убеждаваш противника да се отрече от Бога, после пронизваш гърдите му, така че да умре като грешник. Алт, господин Дьо ла Грив, извадете шпагата още веднъж, добре, отбийте, хоп! Слагате петите на една линия: лошо, така се губи устойчивостта на крака. Главата не се държи изправена, защото разстоянието между нея и рамото излага прекалено голяма площ на ударите на противника…

— Но аз пазя главата с шпагата в права ръка.

— Грешка, в това положение се губи сила. И после аз открих със защита по немски, а вие взехте защита по италиански. Лошо. Когато има да се посреща защитно действие, то трябва да се наподоби възможно най-близко. Но не ми разказахте за себе си и своите премеждия, преди да се озовете в тази прашна долина.

Нищо не е в състояние да омае един младеж така, както зрял мъж, способен да блести с превратни парадокси, комуто той веднага пожелава да бъде равен. Роберто откри сърцето си на Сен-Савен и за да събуди интерес — тъй като първите му шестнайсет години живот предлагаха твърде малко поводи, — му разказа за своята натрапчива мисъл около непознатия брат.

— Чели сте прекалено много романи — каза му Сен-Савен — и се опитвате да изживеете един от тях, защото целта на романа е да учи, развличайки, а онова, на което учи, е да се разпознават клопките на света.

— И на какво би ме научило това, което вие наричате роман за Феранте?

— Виждате ли — обясни му Сен-Савен, — романът трябва винаги да има за основа някакво подвеждане — с лице, действие, място, време или обстоятелство, — и от тези основни подвеждания трябва да се раждат епизодични подвеждания, обърквания, перипетии, и най-сетне неочаквани и приятни разкрития. Казвам подвеждания като мнимата смърт на някой герой, или когато едно действащо лице е убито вместо друго, или количествените подвеждания, както когато една жена смята за мъртъв любовника си и се омъжва за друг, или качествените, когато в заблуда е мерилото на сетивата, или когато се погребва някой, който изглежда мъртъв, а е всъщност във властта на сънотворно биле; или още подвежданията по връзка, както когато единият бъде заподозрян без право за убиец на другия; или по средство, както когато уж се пробожда някой с такова оръжие, че при нанасянето на удара острието не влиза в гърлото, а се прибира в ръкава и притиска там сюнгер, напоен с кръв… Да не говорим за подправените съобщения, мнимите гласове, писмата, непредадени навреме или предадени я другаде, я другиму. И от тези стратегеми най-величан, но твърде обикновен е похватът, който води до объркването на едно лице с друго и дава основание за подмяната посредством Двойника… Двойникът е отражение, което героят води подире си или което го предшества във всяка ситуация. Хубава машинация, с нея читателят открива себе си в героя, с когото споделя смътния страх от един Брат Враг. Но виждате как и човекът е машина и стига да се завърти едно колело на повърхността, за да се задвижат други колела вътре: Братът и враждата не са нищо друго освен отражение на страха, който всеки има от себе си и от дебрите на собствената си душа, където се таят неизповядани желания или, както се казва сега в Париж, глухи и неизразени представи. След като беше показано, че съществуват недоловими мисли, които впечатляват душата, без тя да разбере, потайни мисли, чието съществуване се доказва от факта, че колкото и малко всеки да се вглежда в себе си, няма да пропусне да забележи, че носи в сърцето си любов и омраза, радост или печал, без да може да си спомни отчетливо мислите, които са ги породили.

— Значи, Феранте… — понечи да каже Роберто и Сен-Савен заключи:

— Значи Феранте е изразът на вашите страхове и вашите срамове. За да не признаят сами на себе си, че са автори на своята съдба, хората често виждат тази съдба като роман, воден от някакъв своеволен и разюздан автор.

— Но какво би трябвало да ми открива тази парабола, която ще да съм си съчинил, без да зная?

— Кой знае? Може би не сте обичали баща си толкова, колкото си мислите, плашила ви е суровостта, с която е искал от вас доблест, и сте му приписали една вина, за да го накажете после не с вашите, а с вините на друг.

— Господине, говорите със син, който още оплаква дълбоко обичния си баща! Мисля, че е по-голям грях да се напътства в непочитание към бащите, отколкото към Господа Бога!

— Хайде, хайде, драги Ла Грив! Философът трябва да има смелостта да критикува всички лъжовни напътствия, които са ни били втълпени, а сред тях е абсурдната почит към старостта, сякаш младостта не е висше измежду благата и добродетелите. С ръка на сърце, нима когато един млад мъж е способен да замисля, отсъжда и действа, не е по-умел в ръководенето на едно семейство, отколкото слабоумния шейсетгодишен старец, комуто снегът по главата е смразил и фантазията? Онова, което тачим като благоразумие у по-възрастните от нас, не е нищо друго освен панически страх от действие. На тях ли искате да се покорявате, когато вялостта е омаломощила мускулите, вкочанила артериите, изпарила духовете и изсмукала мозъка от костите им? Ако вие боготворите една жена, нима то не е заради нейната красота? Нима продължавате коленопреклоненията си, след като старостта превърне това тяло в сянка, призвана да ви напомня вече за приближаващата смърт? А ако така се отнасяте с любовниците си, защо да не трябва да правите същото и с вашите старци? Ще ми възразите, че този старец е ваш баща и че Небето ви обещава дълъг живот, ако го почитате. Кой го е казал? Еврейски старци, които са разбирали, че могат да оцелеят в пустинята само на гърба на плода от утробата си. Ако вярвате, че Небето ще ви даде макар и ден живот в повече, защото сте били овца на баща си, лъжете се. Смятате ли, че един благоговеен поздрав, който ще накара перото на шапката ви да пропълзи в краката на вашия родител, може да ви изцери от коварен абсцес или да затвори раната ви от пробождане с рапира, или пък да ви освободи от камък в мехура? Ако беше така, лекарите нямаше да предписват онези техни противни отвари, а за да ви отърват от италианската болест^[3], щяха да ви назначат четири реверанса на вашия господин баща преди вечеря и една целувка на вашата госпожа майка преди лягане. Ще ми кажете, че без този баща вас нямаше да ви има, нито него без неговия, и така до Мелхиседек^[4]. Но длъжник е той на вас, а не вие на него: вие плащате с много години сълзи един негов миг на приятен гъдел.

— Вие не вярвате в това, което казвате.

— Е добре, не. Почти никога. Но философът е като поета. Поетът съчинява идеални писма за една своя идеална нимфа само за да измери посредством словото глъбините на страстта. Философът поставя на изпитание безпристрастието на своя поглед, за да види доколко може да бъде накърнена крепостта на лицемерието. Не искам да намалява уважението ви към вашия баща, след като ми казвате, че ви е дал добри напътствия. Но не линейте над спомена. Виждам ви да роните сълзи…

— О, това не е от скръбта. Раната в главата трябва да е отслабила очите ми…

— Пийте кафе.

— Кафе ли?

— Кълна се, че съвсем скоро ще бъде на мода. То е панацея. Ще ви набавя. Изсушава студените хумори^[5], прогонва газовете, засилва черния дроб, върховен лек е срещу воднянка и краста, ободрява сърцето, дава облекчение на стомашните болки. Парите му се препоръчват именно срещу кръвонапълванията на очите, бръмченето на ушите, хремата, простудата или теченето на носа, както искате го наречете. И после погребете заедно с баща си и неудобния брат, който сте си създали. И най-вече намерете си обект на любов.

— Обект на любов ли?

— Ще бъде по-добро от кафето. Страдайки по едно живо създание, ще смекчите горестта си по едно мъртво създание.

— Никога не съм обичал жена — призна Роберто, като се изчерви.

— Не казах жена. Би могло да е мъж.

— Господин Дьо Сен-Савен! — извика Роберто.

— Вижда се, че идвате от село.

Крайно смутен, Роберто се бе извинил с думите, че очите вече много го болят, и бе прекратил срещата.

За да побере в главата си всичко, което беше чул, си каза, че Сен-Савен се е пошегувал с него: като в дуел бе поискал да му покаже какви удари се знаеха в Париж. А Роберто се беше държал като провинциалист. И не само това, ами и вземайки насериозно тези речи, беше съгрешил — нещо, което нямаше да стане, ако ги беше взел на шега. Съставяше списъка на престъпленията, които беше извършил, слушайки всичките тези приказки срещу вярата, нравите, държавата, уважението, дължимо на семейството. И мислейки за своята виновност, бе обладан от друга тревога: спомни си, че баща му беше умрял с богохулство на уста.