Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’isola del giorno prima, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Умберто Еко. Островът от предишния ден

Италианска

Коректор: Марийка Тодорова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2002

Формат 60/90/16. Печатни коли 26

ИК „Бард“ ООД, 2002

ISBN 954-585-338-7

 

R.C.S. Libri & Grandi Opere S.p.A., 1994

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Osiana)
  3. — Преместване на бележка вътре в епиграф. Получаваше се някаква призрачна затваряща секция при FB2.

6.
Велико изкуство на Светлината и Сянката[1]

 

След като посвети писмото си на първите спомени от обсадата, Роберто намери няколко бутилки испанско вино в стаята на капитана. Не можем да го укоряваме, ако след като беше запалил огъня и си беше направил един тиган яйца с късчета сушена риба, бе отпушил една бутилка и си бе устроил царска вечеря на трапеза, наредена почти по всички правила на изкуството. Ако щеше да остане задълго корабокрушенец, трябваше да се придържа към добрите обноски, за да не подивее. Спомняше си, че в Казале, когато раните и болестите вече караха дори офицерите да се държат като корабокрушенци, господин Дьо Тоара беше изискал поне на масата всеки да спазва онова, което бе научил в Париж: „Да се представя с чисти дрехи, да не пие след всеки залък, да си изтрива преди това мустаците и брадата, да не облизва пръсти, да не плюе в чинията, да не се секне в салфетката. Не сме имперски войници, господа!“

Събуди се на другата сутрин с песента на петела, но се излежава още дълго. Когато открехна отново прозореца откъм галерията, разбра, че е станал късно в сравнение с предния ден и че зората вече отстъпва на изгрева: сред сипкави облаци зад хълмовете сега избиваше розовината на небето.

Тъй като първите лъчи скоро щяха да озарят плажа и да го направят непоносим за очите му, Роберто реши да погледне там, където слънцето още не властваше, и по галерията отиде до другия борд на Дафна, към западната земя. Тя веднага му се яви като насечен тюркоазен профил, който само след няколко минути вече се разделяше на две хоризонтални ивици: една четка от зеленина и светли палми искреше под мрачната зона на планините, над които още виснеха заинатено облаците на нощта. Все така съвсем черни в средата, те обаче бавно се разслояваха по краищата в бяло-розова смес.

 

Сякаш слънцето, вместо да ги огрее отсреща, се изхитряше да се роди в тях изотвътре и те, макар и отмалели от зрак по кенарите, набъбваха, подгизнали от мрачевина, противящи се да се разтворят в небето, за да го превърнат във вярно огледало на морето, сега чудотворно светло, заслепено от искристи петна, като да го пресичаха пасажи от риби, дарени с вътрешни фенерчета. Не след дълго обаче облаците вече се бяха поддали на призива на светлината и се бяха отцедили от себе си, отпускайки се по върхарите, и, от една страна, полепваха по диплите, сгъстявайки се и отлагайки се като сметана, бухнала там, където се стичаше надолу, по-сбита на най-високото, където образуваше преспа; а, от друга, докато преспата на върха се превръщаше в една-едничка ледена лава, експлодираха във въздуха във формата на гъба, апетитни изригвания в една вълшебна страна на изобилието.

Гледката може би стигаше да оправдае корабокрушението му: не толкова заради насладата, която този менлив лик на природата му доставяше, а заради светлината, която тази светлина хвърляше върху думи, които беше чувал от Каноника от Дин.

 

Наистина дотогава често се бе питал дали не сънува. Онова, което се случваше с него, не се случваше обичайно на човеците или можеше най-много да му напомни романите от детството: като създание от сън бяха и корабът, и създанията, които бе срещнал на него. От същата субстанция, от която са направени сънищата, изглеждаха сенките, които от три дни го обгръщаха, и с хладен ум все пак се догаждаше, че дори багрите, по които се бе прехласвал в разсадника и птичия кът, се бяха показали сияйни единствено на неговите слисани очи, а всъщност се разкриваха само през онази патина на стара лютня, покрила всяко нещо на кораба, в една светлина, която вече беше облизала греди и дъги от отлежало дърво, наслоени с масла, лакове и смоли… Дали тогава не беше сън и големият театър на небесни чародейства, който мислеше, че вижда сега на хоризонта?

Не, рече си Роберто, болката, която светлината причинява сега на очите ми, ми казва, че не сънувам, ами виждам. Зениците ми страдат поради бурята от атоми, които като от някой голям боен кораб ме обстрелват от онзи бряг, и видението не е друго освен тази среща на окото с разпрашението на материята, което го връхлита. Разбира се, беше му казал Каноникът, не е предметите отдалеч да ти изпращат, както твърдял Епикур, съвършени подобия, които да разкриват и външната им форма, и скритата им природа. Ти улавяш само знаци, белези, за да извлечеш от тях догадката, която наричаме образ. Но самият факт, че преди малко той беше назовал с разни тропи това, което смяташе, че вижда, създавайки във форма на думи онова, което още безформеното нещо му подсказваше, беше за него потвърждение, че именно вижда. Защото измежду многото уверености, чието отсъствие оплакваме, една само присъства, и тя е фактът, че всички неща ни изглеждат, както ни изглеждат, и не е възможно да не е от вярно по-вярно, че ни изглеждат тъкмо така.

Поради което виждайки и бидейки сигурен, че вижда, Роберто имаше едничката сигурност, на която сетивата и разумът можеха да се осланят, сиреч увереността, че вижда нещо — и това нещо беше едничката форма на битие, за която можеше да говори, не бидейки битието друго освен големият театър на видимото, разположен в купата на Пространството — което ни казва доста нещо относно този чудат век.

Той беше жив, в будно състояние, и ей там, остров ли беше или континент, имаше нещо. Какво беше, не знаеше: както цветовете зависят и от предмета, с който са обременени, от светлината, която се отразява в него, и от окото, което се взира в тях, така най-далечната земя му се показваше истинска в своето случайно и преходно единение на светлината, на ветровете, на облаците, на неговите възторгнати и клети очи. Може би утре или след няколко часа тази земя щеше да бъде различна.

Онова, което виждаше, беше не само посланието, което небето му изпращаше, а и плодът на една дружба между небето, земята и положението (и часа, и годишното време, и ъгъла), от което той гледаше. Без съмнение, ако корабът беше закотвен по протежение на друго деление на румба на ветровете, гледката щеше да бъде различна; слънцето, зората, морето и земята щяха да бъдат друго слънце, друга зора, море и земя близнаци на тези, но разнолики. Безкрайността на световете, за която му говореше Сен-Савен, трябваше да се търси не само оттатък съзвездията, а и в самия център на този мехур на пространството, на който той, чисто око, беше сега извор на безкрайни паралакси.

Ще простим на Роберто, че при толкова премеждия не е извел отвъд този предел своите построения било по метафизика, било по физика на телата; включително и защото ще видим, че ще го направи по-късно, и повече от дължимото; но и тук още го заварваме да размишлява, че ако можеше да има един-единствен свят, в който да се явяват различни острови (много в този миг за много Робертовци, които биха гледали от много кораби, застанали на различни меридианни градуси), тогава в този единствен свят можеха да се явяват и смесват много Робертовци и много Ферантовци. Навярно онзи ден в крепостта се беше изместил, без да разбере, с няколко лакътя спрямо най-високия връх на Железния остров[2], и бе видял вселената, обитавана от друг Роберто, неосъден да завладява укреплението извън стените или спасен от друг баща, който не е убивал галантния испанец.

Но в тези разсъждения Роберто положително се вдаваше, за да не признае, че онова далечно тяло, което се съчленяваше и разчленяваше в сладострастни метаморфози, се бе превърнало за него в анаграма на друго тяло, което би желал да обладава; и тъй като земята му се усмихваше томително, искаше му се да я достигне и да се слее с нея, блажен пигмей на гърдите на тази кръшна великанка.

Не мисля обаче да е било свян; по-скоро страхът от премногото светлина ще да го е подтикнал да се прибере — и може би друг един зов. Наистина беше чул кокошките, които известяваха нова доставка на яйца, и му хрумна да си позволи за вечеря и едно петле на шиш. Отдели обаче време да приведе в ред — с ножиците на капитана — мустаците, брадата и косата си, още на корабокрушенец. Беше решил да изживее корабокрушението си като ваканция на вила, която му предлагаше охолен низ от зазорявания, изгреви и — предвкусваше — залези.

И така, слезе по-малко от час, след като кокошките бяха пропели, но веднага проумя, че ако бяха снесли яйца (а не можеше да са излъгали с песента си), то яйца той не виждаше. И не само това, ами всички птици имаха ново зърно, добре разпределено на купчинки, сякаш още не бяха го ровили.

Обзет от подозрение, се бе върнал в разсадника, за да открие, че както предния ден и повече от предния ден листата лъщяха от роса, камбанките бяха събрали бистра вода, пръстта при корените беше влажна, тинята — още по-тинеста: знак следователно, че през нощта някой бе ходил да напои растенията.

Странно е да се каже, но първият му порив бе на ревност: някой държеше във владение същия негов кораб и му отнемаше грижите и облагите, на които имаше право. Да загуби света, за да завладее един изоставен кораб, и после да си даде сметка, че той принадлежи другиму, му звучеше тъй непоносимо, както опасението, че неговата Синьора, недостижим предел на въжделението му, би могла да стане плячка на нечие чуждо въжделение.

После нахлу един по-разсъдъчен смут. Както светът на неговото детство беше обитаван от един Друг, който го предшестваше и следваше, така очевидно Дафна имаше подмоли и тайници, още непознати нему и обитавани от незнаен домакин, който обхождаше същите пътеки, още щом той се отдалечеше от тях или миг преди да ги е обходил.

Побягна да се скрие той, в своята стаичка — като африканския щраус, който, затуляйки главата си, вярва, че заличава света.

За да стигне до кърмовата надстройка, бе минал край подстъпа към една стълба, която водеше в трюма: какво ли се таеше там, щом като под палубата бе намерил остров в миниатюра? Там ли беше царството на Натрапника? Да отбележим, че вече се отнасяше към кораба като към обект на любов: в мига, когато го откриеш и откриеш, че го желаеш, всички, които преди това са го имали, стават узурпатори. И тъкмо тук Роберто изповядва в писмо до Синьората, че първия път, когато я видял, а я видял именно проследявайки взора на друг, който се отправял към нея, изпитал погнусата на човек, съгледал гъсеница върху роза.

Най-лесно би извикал усмивка подобен изблик на ревност към някакво корито, вмирисано на риба, пушек и изпражнения, но Роберто вече се губеше в този изменчив лабиринт, където всяко разклонение го връщаше все към един и същ образ. Страдаше както за Острова, който нямаше, така и за кораба, който имаше него — две неща еднакво недостижими, едното поради своето отстояние, другото поради своята загадка, но и двете наместо една любима, мамеща с гальовните обещания, които той си даваше сам. И не бих могъл да обясня другояче писмото, в което Роберто се впуска в жаловити фиоритури — само за да каже, в края на краищата, че Някой го е лишил от сутрешната му закуска.

Синьора,

Как мога да очаквам милост от тази, която няма милост към мен? И все пак на кого другиго, ако не на Вас мога да доверя мъката си, дирейки утеха ако не във Вашите уши, то поне в моето нечуто слово? Ако любовта е лек, който цери всяка болка с болка още по-голяма, нима не бих могъл да я изпитвам като мъка, която убива поради прекомерност всяка друга мъка, тъй че да стане цяр за всичките, освен за самата себе си? Щом ако някога съм виждал хубост и съм я пожелавал, то е било само блян по Вашата, защо да се вайкам, че друга хубост е също тъй блян за мен? По-лошо щеше да е, ако нея направех своя и намерех удовлетворение, та да не чезна повече по образа на Вашата. На твърде жалък лек бих се радвал и болестта би се разраснала от угризението за тази измяна. По-добре да се уповавам на Вашия образ, толкова повече сега, когато зърнах още веднъж враг, чиито черти не познавам и бих искал може би да не позная никога. За да загърбя този ненавистен призрак, нека ме сполети Вашето обично видение. Нека направи от мен любовта поне безчувствена отломка, мандрагора, каменен извор, който да сълзи навън всяка тревога…

 

Но в терзанията си Роберто не се превръща в каменен извор, а веднага отнася тревогата, която чувства, към другата тревога, изпитана в Казале. Както ще видим, с далеч по-скръбни последици.

Бележки

[1] Велико Изкуство на Светлината и СянкатаArs Magna Lucis et Umbrae на Атаназиус Кирхер (1602–1680), немски учен и философ, йезуит, работил в изключително много области: математика, физика, астрономия, астрология, естествена история, география, геология, логика, музика, лингвистика (опит за разчитане на египетските йероглифи, опит за идентифициране на един изначален език, залегнал в основата на всички езици, асирология, китаистика), автор на 36 труда, 2000 писма и ръкописи, предполагаем изобретател на lanterna mágica, на малтийското запалително огледало и приложението на магнетизма като лечебен метод; създател (в Рим) на първия музей, отворен за публика, в който излага най-разнородни експонати (животни, камъни, инструменти и т.н.); цитиран много често от Еко. — Б.пр.

[2] Железния остров — о. Иеро или Феро, най-западният от Канарските острови, през който повечето картографи превеждали първия меридиан. — Б.пр.