Умберто Еко
Островът от предишния ден (13)

13.
Картата на Нежността

В нощта на 29 юни силен грохот бе разбудил обсадените, последван от барабанен бой: беше избухнала първата мина, която враговете бяха успели да взривят под стените, отнасяйки един полумесец и погребвайки двайсет и петима войници. На следващия ден, към шест вечерта, се бе дочула сякаш буря на запад, а на изток се бе появил един рог на изобилието, по-бял от останалото небе, с връх, който се издължаваше и скъсяваше. Беше комета, която хвърли в смут воините и подгони жителите да се залостят по домовете си. В подирните седмици бяха хвръкнали други участъци от стените, докато от площадките обсадените стреляха на празно, защото противниците вече се движеха под земята, а контрагалериите не стигаха да ги изкарат оттам.

Роберто изживяваше това корабокрушение като страничен пасажер. Прекарваше дълги часове в беседи с отец Емануеле относно най-добрия начин да се опишат огньовете на обсадата, но се виждаше все по-често и със Сен-Савен, за да извайва с него не по-малко ловки метафори, които да обрисуват огньовете на любовта му — чийто провал не бе посмял да признае. Сен-Савен му предоставяше сцена, където неговата галантна история можеше да се развие щастливо; той понасяше мълком безчестието да реди с приятеля си нови и нови писма, които после се преструваше, че отнася, а вместо това ги препрочиташе всяка нощ, сякаш дневникът на всички тези копнения беше отправен от нея към него.

Пренасяше се с въображението си в ситуации, в които Новарезе, преследвана от ландскнехтите, падаше сломена в обятията му, той помиташе враговете и я отвеждаше безсилна в някаква градина, където се наслаждаваше на дивата й признателност. При такива мисли се отпускаше в отмала връз леглото си; съвземаше се след дълга несвяст и съчиняваше сонети за любимата.

Беше показал един на Сен-Савен.

— Намирам го за забележително грозен, ако ми позволите — бе се произнесъл той, — но утешете се: повечето от онези, които в Париж наричат себе си поети, пишат по-лоши. Не стихоплетствайте за вашата любов, страстта ви отнема онази божествена студенина, която е била славата на Катул.

Откри, че е в меланхолично настроение, и каза това на Сен-Савен.

— Радвайте се — отбеляза приятелят му, — меланхолията е не утайка, а каймак на кръвта и произвежда героите, защото, граничейки с лудостта, ги тласка към най-безразсъдните дела.

Но Роберто не се чувстваше тласнат към нищо и го обземаше меланхолия, че не е достатъчно меланхоличен.

Глух за виковете и топовните гърмежи, чуваше гласове на облекчение (има криза в испанския лагер; казват, че френската армия напредвала), радваше се, задето в средата на юли една контрамина беше успяла най-сетне да избие много испанци; но междувременно отхвръкваха нови полумесеци, а в средата на юли вражеският авангард можеше вече да стреля направо в града. Научаваше, че някои казалци се опитвали да ловят риба в По, и без да го е грижа дали извървява улици, изложени на вражеския огън, тичаше да види от страх да не би имперците да застрелят Новарезе.

Минаваше, като си пробиваше път между разбунтувани войници, чийто договор не предвиждаше да копаят траншеи; но казалците отказваха да го правят заради тях и Тоара трябваше да обещае надбавка към възнаграждението. Честитеше си като всички при вестта, че Спинола е заболял от чума, злорадстваше, виждайки група неаполитански дезертьори, влезли в града, след като бяха изоставили от страх противниковия лагер, в който се беше загнездила болестта, чуваше отец Емануеле да казва, че това може да стане причина за зараза…

В средата на септември чумата се появи в града; Роберто й обърна внимание само доколкото се уплаши да не би Новарезе да пострада; и се събуди една сутрин със силна треска. Успя да изпрати някого да предупреди отец Емануеле и бе настанен скришом в неговия манастир — така избегна някой от импровизираните лазарети, където болните мряха набързо и без врява, за да не разсейват другите, улисани да мрат от пиротехника.

Роберто не мислеше за смъртта: смесваше треската с любовта и сънуваше, че докосва плътта на Новарезе, докато всъщност мачкаше гънките на сламеника или милваше потните и болезнени части на собственото си тяло.

Под внушението на една твърде живописна памет тази вечер на Дафна, докато нощта напредваше, небето извършваше своите бавни движения и Южният кръст беше изчезнал от хоризонта, Роберто вече не знаеше дали гори от съживена любов по войнствената Диана от Казале или по също толкова далечната от взора му Синьора.

Поиска да узнае къде ли можеше да е избягала и изтича в каютата с навигационните уреди, където май имаше карта на тези морета. Намери я — беше голяма, цветна и незавършена, защото тогава много карти бяха непълни по принуда: на една нова земя мореплавателят чертаеше бреговете, които беше видял, но оставяше незатворен контура, не знаейки никога как и колко и докъде тази земя се простира. Затова картите на Пасифика често изглеждаха като арабески от плажове, загатвания за периметри, хипотези за обеми, а определени се явяваха само малкото обиколени островчета и ходът на ветровете, познат от опит. За да направят узнаваем един остров, някои просто рисуваха с дребнава точност формата на върховете и спрелите над тях облаци, тъй че да бъдат отличими, както се разпознава отдалеч човек по периферията на шапката или по приблизителната походка.

На онази карта се виждаха границите на два обърнати един към друг бряга, разделени от пролив, ориентиран от юг на север, и единият от тези два бряга почти се сключваше, с разни криволици, за да се определи като остров. Можеше да е неговият Остров; но отвъд широк отрязък море имаше други групи предполагаеми острови с доста сходен облик, които също можеха да изобразяват мястото, на което се намираше.

Ще сбъркаме, ако си помислим, че Роберто бе обзет от любопитството на географ. Твърде много отец Емануеле го беше напътствал да преобръща видимото през лещата на своя аристотеловски далекоглед. Твърде много Сен-Савен го беше учил да разпалва желанието посредством езика, който преобразява едно девойче в лебед и един лебед в жена, слънцето в котел и котела в слънце! В късна нощ заварваме Роберто да бълнува над картата, вече преобразена в бленуваното женско тяло.

Ако е грешка на влюбените да изписват любимото име върху пясъка на плажа, откъдето после го отмиват вълните, колко ли благоразумен влюбен се е чувствал той, който беше поверил любимото тяло на извивките на вдатините и лиманите, косите — на струенето на теченията из меандрите на архипелазите, лятната влага по лицето — на отражението на водите, загадката на очите — на синевата на една пуста шир, така че картата да повтаря многократно чертите на любимото тяло в низ отмали от заливи и издатини. Потъваше в копнеж с уста върху картата, смучеше този океан от сласт, погъделичкваше някой нос, не дръзваше да проникне в някой проток, с буза, притисната към листа, вдъхваше диханието на ветровете, искаше му се да всръбне кладенчетата и изворите, да се отдаде зажаднял да пресушава естуарите, да стане слънце, за да целува бреговете, прилив, за да гали тайната на всяко устие…

Но се наслаждаваше не на притежанието, а на лишението: докато се мяташе и опипваше този мъгляв трофей на ерудирана четка, може би Други, на истинския Остров — там, дето той се простираше в мамещи форми, които картата не беше съумяла още да улови, — вкусваха плодовете му, къпеха се в неговите води… Други, гиганти слисани и стръвни, доближаваха в този миг груба ръка към неговата гръд, безобразни Вулкани обладаваха тази крехка Афродита, подминаваха устите й със същото малоумие, с което рибарят от Ненамерения Остров, отвъд сетния хоризонт на Канарите, хвърля, без да знае, най-рядката измежду перлите…

Тя в други любящи ръце… Тази мисъл беше върховното опиянение, в което Роберто се гърчеше, скимтейки своето копиеносно безсилие. И в треска, опипом по масата, сякаш за да сграбчи поне крайчец на дреха, погледът му се плъзна от изображението на кроткото, меко вълнисто тяло към друга карта. Незнайният автор се бе опитал може би да изобрази огненосните канали на вулканите на западната земя: беше портулан^[1] на цялото наше кълбо, обвито в облаци пушек навръх издатините на кората, а във вътрешността — плетеница от обгорели вени. Той се почувства отведнъж живият образ на това кълбо, захърка, издъхвайки лава от всяка пора, изригвайки лимфата на своето неутолено удовлетворение, изгубвайки накрай свяст — съкрушен от пресъхнала водянка (така пише) — над тази лелеяна астрална плът.