Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’isola del giorno prima, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Умберто Еко. Островът от предишния ден

Италианска

Коректор: Марийка Тодорова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2002

Формат 60/90/16. Печатни коли 26

ИК „Бард“ ООД, 2002

ISBN 954-585-338-7

 

R.C.S. Libri & Grandi Opere S.p.A., 1994

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Osiana)
  3. — Преместване на бележка вътре в епиграф. Получаваше се някаква призрачна затваряща секция при FB2.

12.
Страстите на душата[1]

 

В това рушение на всяка илюзия Роберто изпадна във властта на любовна полуда.

Идеше вече краят на юни и беше доста горещо; от десетина дни бяха плъзнали първите слухове за случай на чума в испанския лагер. В града започваха да не достигат мунициите, на войниците се раздаваха вече едва по четиринайсет унции черен хляб, а за да се намери пинта вино от казалците, трябваше да се наброят три флорина, или все едно дванайсет реала. Бяха се изредили Саласар в града и Салета в лагера да преговарят за откупа на офицери, пленени от едната и от другата страна в хода на сраженията, и откупените трябваше да се задължат да не хващат повече оръжие. Говореше се отново за онзи капитан, вече във възход в дипломатическия свят, Мадзарини, на когото Папата беше поверил преговорите.

Някоя и друга надежда, някой и друг набег и надиграване на взаимно унищожаване на галериите — ето как се развиваше тази безстрастна обсада.

В очакване на преговори — или на помощната армия — войнствените духове се бяха уталожили. Нехайни за вялите пушечни изстрели, които испанците надаваха отдалеч, някои казалци бяха решили да излязат извън стените, за да ожънат онези ниви със зърно, които бяха убегнали на колите и конете. Но не всички бяха беззащитни: Роберто видя висока рижа селянка, която навремени оставяше жътвата, навеждаше се сред класовете, вдигаше една пушка, прицелваше се като стар войник, притискайки приклада о червената си буза, и стреляше срещу смутителите. Испанците се бяха подравнили от гърмежите на тази бойка Церера, бяха отвърнали и един куршум я бе одраскал по китката. Сега тя отстъпваше окървавена, но не преставаше да зарежда и да стреля, като викаше нещо към врага. Когато беше вече почти под стените, неколцина испанци я клъвнаха:

— Puta de los francesrs![2]

На което тя отвърна:

— Si, a sun la putan’na dei francés, ma ad vui no![3]

Тази девича фигура, тази квинтесенция на напращяла хубост и боен бяс, в добавка с подозрението в леконравие, с което оскърблението бе покачило скъпоценността й, разпали чувствата на юношата.

Този ден бе пребродил улиците на Казале, за да възкреси видението; бе разпитвал селяни, беше научил, че момичето се наричало според някои Ана-Мария Новарезе, Франческа според други, а в една кръчма му бяха казали, че е на двайсет години, че е дошло от околните села и че има вземане-даване с някакъв френски войник. „L’e brava la Francesca, se l’e brava“[4], подмятаха със съучастнически усмивки и на Роберто възлюблената се стори още по-желана, доколкото още веднъж възвеличена от волнодумните намеци.

 

Няколко вечери след това, минавайки покрай една къща, я съгледа в тъмна стая на приземния етаж. Беше седнала до прозореца, за да улови ветреца, който едва-едва смекчаваше монфератската задуха, осветена от невидима отвън лампа, поставена край перваза. Отначало не я позна, защото прелестните коси бяха завити около главата, само две кичурчета висяха над ушите. Виждаше се леко склоненото лице, един-едничък най-чист овал, оросен от няколко капчици пот, сякаш единственият истински светилник в този полумрак.

Шиеше на ниска масичка, над която бе свела съсредоточен поглед, така че не забеляза младежа, който се бе отдръпнал да я дебне отстрани, притаен до стената. С блъсващо се в гърдите му сърце Роберто виждаше устните й, засенчени от рус мъх. По някое време тя бе вдигнала ръка, още по-сияйна от лицето, за да поднесе към устата си тъмния конец: бе го провряла между червените си устни, откривайки бели зъби, и го бе прекъснала отведнъж, с движение на благороден звяр, усмихвайки се радостно на незлобивата си жестокост.

Роберто можеше да чака цялата нощ, едва дишайки от боязън да не бъде открит и от жарта, която го вледеняваше. Малко по-късно обаче Момичето угаси светилника и видението се разсея.

Беше минавал по тази улица в дните подир това, без повече да я зърне, освен веднъж само, но не беше сигурен, защото тя — ако беше тя — седеше с наведена глава, с разголена розова шия и водопад от коси покриваше лицето й. Една матрона стоеше зад гърба й и плаваше из тези лъвски вълни с гребен като на овчарка, като току го оставяше, за да улови с пръсти някоя побягнала гадинка, която пукваше с уверен жест между ноктите си.

Роберто не беше чужд на ритуалите на пощенето, но сега за първи път откриваше тяхната прелест и си представяше, че може да потопи ръце сред тези талази от коприна, да притисне пръсти о този тил, да целува тези бразди, да разгроми той сам тези стада мирмидонци, които ги тъпчеха.

Приближаването на народ, който гълчеше по улицата, го принуди да се отдръпне от чародейството; и това бяха последните любовни видения, които този прозорец му бе отредил.

Други следобеди и други вечери зърна пак матроната и едно друго момиче, не и нея. Заключи, че това не беше нейната къща, а на някоя сродница, у която бе отишла само да помогне нещо. А къде беше тя, в течение на дълги дни така и не узна.

 

Тъй като любовната нега е питие, което добива по-голяма сила, когато се прелее в ушите на приятел, докато преброждаше безплодно Казале и линееше в своето дирене, Роберто не бе успял да скрие състоянието си от Сен-Савен. Бе го споделил от суета, защото всеки влюбен се кичи с красотата на любимата — а в тази красота е, както се полага, положителен.

— Е, добре, обичайте — бе отвърнал небрежно Сен-Савен. — Не е нещо ново. Изглежда, че човеците намират наслада в това за разлика от животните.

— Животните не обичат ли?

— Не, простите машини не обичат. Какво правят колелата на една кола по някой склон? Търкалят се към ниското. Машината е тежест, тежестта тегли и зависи от сляпата нужда, която я тласка надолу. Така е и с животното: то тегли към съвкуплението и не се смирява, докато не го получи.

— Но не ми ли казахте вчера, че и хората са машини?

— Да, но човешката машина е по-сложна от минералната машина, от животинската също, и намира удоволствие в колебливото движение.

— И тогава?

— Тогава вие обичате и следователно желаете и не желаете. Любовта прави човека враг на самия себе си. Боите се, че постигането на целта ще ви разочарова. Наслаждавате се in limine[5], както казват теолозите, вкусвате отлагането.

— Не е вярно, аз… аз я искам веднага!

— Ако беше така, бихте били още и само един селянин. Но вие притежавате изтънченост. Ако я искахте, щяхте вече да сте я взели — и щяхте да бъдете скот. Не, вие искате вашето желание да се разпали, а междувременно да се разпали и нейното. Ако нейното се разпалеше до такава степен, та да я накара да ви се отдаде веднага, вероятно не бихте я искали повече. Любовта процъфтява в очакването. Очакването пристъпва ли пристъпва из просторните поля на Времето към Случая.

— Но какво да правя през това време?

— Ухажвайте я.

— Но… тя не знае още нищо, и трябва да ви призная, че ми е трудно да я приближа…

— Напишете й писмо и й изкажете вашата любов.

— Та аз никога не съм писал любовни писма! Дори, срамувам се да го кажа, но никога не съм писал писма.

— Когато природата ни изменя, да се обърнем към изкуството. Ще ви го продиктувам аз. Един благородник често се забавлява да съчинява писма за дама, която никога не е виждал, и аз не оставам по-назад. Тъй като не обичам, умея да говоря за любов по-добре от вас, когото любовта прави ням.

— Но аз мисля, че всеки човек обича по различен начин… Би било нещо подправено.

— Ако й разкриехте вашата любов с гласа на искреността, бихте изглеждали недодялано.

— Но бих й казал истината…

— Истината е девойче колкото хубаво, толкова и свенливо и затова трябва винаги да бъде загръщана с наметало.

— Но аз искам да й изкажа моята любов, а не тази, вие бихте описали!

— Е, добре, за да ви вярват, преструвайте се. Няма съвършенство без блясъка на машинацията.

— Но тя ще разбере, че в писмото не се говори за нея.

— Не се бойте. Ще повярва, че онова, което ви продиктувам, е било съчинено по нейна мярка. Хайде, сядайте и пишете. Почакайте само да намеря вдъхновение.

Сен-Савен кръжеше из стаята, казва Роберто, като да имитираше полета на пчела, която се връща към кошера си. Почти танцуваше, а очите му блуждаеха, сякаш трябваше да прочете във въздуха още несъществуващото послание. После започна.

— Синьора…

— Синьора ли?

— А как бихте й казали? Може би: ей ти, малка казалска уличнице?

— Puta de los franceses — не можа да се сдържи да не прошепне Роберто, ужасен, че Сен-Савен на шега се бе доближил толкова ако не до истината, то поне до одумките.

— Какво казахте?

— Нищо. Добре. Синьора. И после?

— Синьора, в дивния строй на Вселената е било писано още от рождествения ден на Сътворението, че някога ще ви срещна и обикна. Но от първия ред на това писмо чувствам вече как душата ми тъй избликва, че ще се е откъснала от устните и от перото ми, преди да съм завършил.

— … завършил. Но не зная дали ще бъде разбираемо за…

— Истината е толкова по-желана, колкото е осеяна с трудности, и повече ценим откровението, което ни е струвало много. Да извисим дори тона. Да кажем тогава… Синьора…

— Пак ли?

— Да. Синьора, за дама, красива като Алсидиана, е била без съмнение потребна, както за тази Героиня, непристъпна обител. Мисля, че по магия вие сте била пренесена другаде и ваше владение е станал един втори Плаващ Остров, който вятърът на моите въздишки отдалечава, колкото повече се опитвам да го приближа, владение от Антиподите, земя, до която ледовете не позволяват достъп. Виждам, че сте смутен, Ла Грив: още ли ви се струва посредствено?

— Не, работата е, че… аз бих казал обратното.

— Не се бойте — успокои го Сен-Савен, който го бе разбрал иначе, — няма да липсват контрапунктове от антитези. Да продължим. Може би вашите прелести ви дават право да останете далечна, както на Боговете подобава. Но нима не знаете, че Боговете приемат благосклонно поне уханията на тамяна, който им кадим тук долу? Затова не отхвърляйте моето обожание: ако вие притежавате във висша степен красотата и блясъка, бихте ми наложили неблагочестие със забраната да обожавам във ваше лице два от най-великите божествени атрибути… Така по-добре ли звучи?

Тук вече Роберто си мислеше, че сега единственият проблем е дали Новарезе умее да чете. Преодолееше ли се този бастион, каквото и да прочетеше, то щеше положително да я опияни, след като той се опияняваше, пишейки.

— Боже мой — каза, — би трябвало да полудее…

— Ще полудее. Продължавайте. Далеч от това да съм изгубил сърцето си, когато ви поднесох в дар моята свобода, го откривам от този ден много по-голямо, умножено дотолкова, че — сякаш едно само не ми е стигало, за да ви любя — да се възпроизвежда по всичките ми артерии, където го чувствам да тупти.

— О, Господи…

— Запазете самообладание. Говорите за любов, не любите. Простете, Синьора, безумието на един отчаян, или по-скоро нека това не ви натъжава: не се е чувало властелините да трябва да забелязват смъртта на своите роби. О, да, аз трябва да смятам достойна за завист съдбата си, че вие си дадохте труда да причините моята гибел: ако поне благоволите да ме мразите, това ще ми каже, че не съм ви бил безразличен. Така смъртта, с която смятате, че ме наказвате, ще бъде за мен причина за радост. Да, смъртта: ако е любов да разбереш, че две души са създадени, за да бъдат съединени, то когато едната усети, че другата не чувства, може само да умре. За което — докато е живо още и за кратко тялото ми, — отивайки си, моята душа ви известява.

— Отивайки си, ви?

— Известява.

— Оставете ме да си поема дъх. Главата ми се сгорещява…

— Владейте се. Не смесвайте любовта с изкуството.

— Но аз я обичам! Обичам я, разбирате ли?

— Аз не. Затова се доверихте на мен. Пишете, без да мислите за нея. Мислете, я да видим, за господин Дьо Тоара…

— Моля ви!

— Не приемайте такова изражение. Той е хубав мъж в края на краищата. Но пишете. Синьора…

— Пак ли?

— Пак. Синьора, аз съм при това обречен да умра сляп. Нима не превърнахте в два аламбика моите очи, та да изцедите през тях живота ми? И как става тъй, че колкото повече влажнеят очите ми, толкова повече пари? Може би моят баща не е изваял тялото ми от същата глина, която е дала живот на първия човек, а от вар, щом водата, която проливам, ме топи. И как става, че стопен пак живея и намирам нови сълзи, та да се топя още?

— Не е ли прекалено?

— В грандиозните случаи трябва да бъде грандиозна и мисълта. Сега Роберто вече не протестираше. Струваше му се, че е станал Ана-Мария и изпитва онова, което тя би трябвало да изпита, четейки тези страници. Сен-Савен диктуваше.

— Изоставяйки сърцето ми, насадихте в него една нахалница, която е вашият лик и която се хвали, че има над мен власт на живот и на смърт. А вие си отидохте от мен, както правят владетелите, които напускат мястото на екзекуцията от страх, че ще им се досажда с молби за помилване. Ако моята душа и моята любов се състоят от две чисти въздишки, когато умирам, ще заклинам Агонията въздишката на любовта ми да е тази, която да ме напусне последна, и ще съм извършил — като сетен мой дар — чудото, с което би трябвало да се гордеете: че за миг поне ще е въздишало по вас едно вече мъртво тяло.

— Тяло. Това ли е?

— Не, оставете ме да помисля, сега ни трябва завършек, който да съдържа някаква pointe

Пуен какво?

— Да, акт на интелекта, който като че ли да изразява нечуваното съответствие между два обекта, отвъд всяко наше вярване, така че в тази приятна игра на духа да се изгуби щастливо всяко съобразяване със същността на нещата.

— Не разбирам…

— Ще разберете. Ето: Да преобърнем междувременно посоката на зова, всъщност не сте още умрял, да й дадем възможност да се притече на помощ на умиращия. Пишете. Бихте могли може би, Синьора, все още да ме спасите. Отдадох ви моето сърце. Но как мога да живея без самия движител на живота? Не ви искам да ми го върнете, защото само във ваш плен то се радва на най-върховна свобода, но ви моля, изпратете ми в замяна вашето, че не ще намери олтар, по-жаден да го приеме. За да живеете, не са ви потребни две сърца, а моето тупти тъй силно за вас, че ще ви осигури най-всевечния плам.

После изпълни полузавъртане и се поклони като актьор, който очаква аплодисментите:

— Не е ли хубаво?

— Хубаво ли? Намирам го… Как да кажа… смешно. Не ви ли се струва, че виждате как тази дама тича из Казале да получава и да връчва сърца, като някакъв паж?

— Да не искате да обикне мъж, който говори като най-обикновен буржоа? Подпишете и запечатайте.

— Но аз не мисля за дамата, мисля, че ако го покаже някому, бих умрял от срам.

— Няма да го направи. Ще държи писмото в пазвата си и всяка нощ ще запалва свещ край леглото си, за да го препрочита и покрива с целувки. Подпишете и запечатайте.

— Но да си представим, казвам го просто така, че тя не умее да чете. Ще трябва, така или иначе, някой да й го издекламира…

— Но господин Дьо ла Грив! Нима искате да ми кажете, че сте се прехласнали по селяндурка? Че сте пропилели моето вдъхновение, за да хвърлите в смут една дивачка? Не ни остава друго, освен да се бием.

— Беше просто пример. Шега. Но мен ме учиха, че благоразумният мъж трябва да претегля — случаите, обстоятелствата, и сред възможните също и най-невъзможните…

— Виждате ли, че привиквате да се изразявате както подобава. Но сте претегляли зле и сте избрали най-смехотворната измежду възможностите. Във всеки случай не искам да ви насилвам. Добре, задраскайте последното изречение и продължете, както ще ви кажа…

— Но ако задраскам, ще трябва да препиша писмото.

— При това сте и мързеливец. Но мъдрият трябва да извлича полза от неблагополучията. Задраскайте… Готов ли сте? Ето.

Сен-Савен топна пръст в една стомна, после остави да капне капка върху заличения параграф и така се получи мокро петно с размазани очертания, потъмняващи постепенно от чернотата на мастилото, което водата бе накарала да отстъпи върху листа.

— А сега пишете. Простете, Синьора, че нямах сърце да оставя жива една мисъл, която, открадвайки ми сълза, ме ужаси със своята дързост. Така вулканичният огън поражда най-сладък бряг от солени води. Но, о, Синьора, моето сърце е като морската раковина, която, пиейки красивата пот на зората, ражда перлата и расте ведно с нея. При мисълта, че вашето безразличие иска да отнеме от сърцето ми перлата, която то тъй ревностно е хранило, сърцето ми се излива от очите… Да, Ла Грив, така несъмнено е по-сполучливо, понамалихме крайностите. По-добре да завършим, смекчавайки патоса на влюбения, за да засилим вълнението на възлюблената. Подпишете, запечатайте и й го изпратете. После чакайте.

— Да чакам какво?

— Северът на Компаса на Благоразумието е в това да опънеш платна на вятъра на Благоприятния Момент. В тези неща изчакването никога не е от вреда. Присъствието смалява достойнството, далечността го увеличава. Ако стоите далеч, ще ви имат за лъв, а бидейки присъстващ, може да станете мишлето, родено от планината. Вие положително притежавате чудесни качества, но качествата губят лъскавина, когато много се пипат, а фантазията стига по-далеч от погледа.

 

Роберто благодари и хукна към къщи, криейки писмото в пазвата си, като да го беше откраднал. Боеше се някой да не му открадне плода на неговата кражба.

Ще я намеря, казваше си, ще се поклоня и ще връча писмото. После се въртеше в леглото, мислейки си как тя щеше да го чете с устни. Вече си представяше Ана-Мария-Франческа-Новарезе като надарена с всички онези достойнства, които Сен-Савен й беше приписал. След като беше изповядал, макар и с гласа на другиго, своята любов, се бе почувствал още по-любещ. Правейки нещо пряко воля, бе залюлян от Вдъхновението. Сега той обичаше Новарезе със същата сладка ярост, за която говореше писмото.

 

Тръгнал да търси онази, от която бе тъй склонен да остане далеч, докато над града час по час преваляваха оръдейни изстрели, нехаен за опасността, няколко дни по-късно я зърна на един уличен ъгъл, натоварена с житни класове като митологично създание. Вътрешно разбунен, се втурна насреща й, без добре да знае какво ще направи или каже.

Приближи се треперещ, изстъпи се отпреде й и изрече:

— Госпожице…

— Накъмто мене ли? — отвърна със смях момичето, и после: — Е, и?

— Ами — не можа да измисли нищо по-добро Роберто, — бихте ли могли да ме упътите откъде се отива за крепостта?

Тя врътна назад глава с буйния водопад от коси:

— А чи оттам де!

И свърна зад ъгъла.

На този ъгъл, докато Роберто стоеше в нерешителност дали да я последва, падна със свистене гюлле, като срути зидчето на една градина и вдигна облак прах. Роберто се закашля, изчака прахта да се разреди и разбра, че пристъпвайки твърде колебливо из просторните поля на Времето, бе пропуснал Случая.

За да се накаже, накъса съкрушено писмото и се упъти към къщи, докато късовете на сърцето му се валяха по земята.

Неговата първа смътна любов го бе убедила завинаги, че любимият обект се крие в далечността, и, мисля, че това е белязало съдбата му на любовник. В подирните дни се бе връщал на всеки ъгъл (където беше получил някое известие, където беше отгатнал някоя следа, където беше чул да се говори за нея и където я беше видял), за да композира отново един пейзаж на паметта. Така бе нарисувал едно Казале на своята страст, преобразявайки улички, чешми, площадчета в Реката на Влечението, Езерото на Безразличието или Морето на Враждебността; беше направил от ранения град Страната на собствената си неутолена Нежност, остров (още тогава, знаменателно) на своята самота.

Бележки

[1] Страстите на душатаРене Декарт, Les passions de l’âme. — Б.пр.

[2] Puta de los franceses! (исп.) — Курва на французите. — Б.пр.

[3] Si, a sun la putan’na dei francés, ma ad vui по! (диал.) — Да, курва съм на французите, ама на вас не! — Б.пр.

[4] L’e brava la Francesca, se l’e brava (диал.) — Бива си я тая Франческа, ама как си я бива. — Б.пр.

[5] In limine (лат.) — на прага, на границата, преди започването. — Б.пр.