Умберто Еко
Островът от предишния ден (4)

4.
Нагледна Фортификация

Защо Роберто възкресява Казале, за да опише своите първи дни на кораба? Разбира се, има го вкуса към сравнението — обсаден единия път, обсаден и другия, — но от човек на неговия век бихме очаквали нещо по-добро. Може би в сходството са го очаровали различията, плодовити на изящни антитези: в Казале е влязъл по свой избор, за да не влязат другите, а на Дафна е бил изхвърлен и е копнеел само да излезе от нея. Но бих казал по-скоро, че докато е изживявал една история от полусенки, се е пренасял в поредица от трескави действия, изживени под ярко слънце, така че искрометните дни на обсадата, които паметта му е връщала, да го овъзмездят за това безцветно блуждаене. А може би се намесва и още нещо. През първата част от живота си Роберто е имал само два периода, в които е научил нещо за света и начините на обитаването му, говоря за няколкото месеца на обсадата и последните години в Париж; сега е изживявал своята трета възраст на изграждане, може би последната, в края на която зрелостта е щяла да се покрие с упадъка, и се е мъчел да прозре нейното скрито послание, виждайки миналото като образ на настоящето.

Казале е било в началото една история на набези. Роберто я разказва на Синьората с преображения, сякаш за да каже, че както е бил неспособен да превземе твърдта от нейния непокътнат сняг, брулен, но не разтопен от пламъка на двете й слънца, на пламъка на друго слънце все пак е бил способен да се съизмери с оногова, който е залагал обсада на неговата монфератска цитадела.

На сутринта след пристигането на хората от Ла Грива Тоара беше изпратил отделни офицери с карабини на рамо да разузнаят какво се бяха заели да разполагат неаполитанците на хълма, завладян предишния ден. Офицерите се бяха приближили твърде много, бе последвала размяна на изстрели и един млад лейтенант от полка Помпадур бе паднал мъртъв. Другарите му го бяха пренесли обратно зад стените и Роберто бе видял първия убит през живота си. Тоара бе решил да превземе къщите, за които беше споменал предния ден.

От бастионите можеше да се наблюдава добре настъплението на десет мускетари, които по едно време се разделиха, за да стегнат в клещи първата къща. От стените се разнесе канонада, която мина над главите им и отнесе покрива на къщата; от нея като рояк насекоми наизскачаха неколцина испанци и си плюха на петите. Мускетарите ги оставиха да избягат, завзеха къщата, барикадираха се в нея и откриха поддържащ огън към хълма.

Предвидливостта изискваше операцията да се повтори и с други къщи: сега и от бастионите можеше да се види, че неаполитанците се бяха заловили да копаят окопи и да ги заграждат със снопове вършини и кошове с пръст. Тези окопи обаче не опасваха хълма, а се разгъваха към равнината. Роберто научи, че така започват да се строят минните галерии. Стигнеха ли веднъж до стените, щяха да бъдат натъпкани в най-последния отрязък с бурета барут. Трябваше постоянно да се пречи изкопните работи да достигнат достатъчно ниво, за да продължат под земята, иначе оттук нататък враговете щяха да действат под прикритие. Цялата игра беше в това да се предотвратява отвън и на открито построяването на галериите и да се копаят контрагалерии, докато не пристигнеше подкреплението и докато се изчерпеха припасите и мунициите. При една обсада няма какво друго да правиш: досаждаш на другите и чакаш.

На идната сутрин според обещаното дойде ред на малкото укрепление. Роберто се видя да грабва пушка посред разпасана чета люде, на които в Лу, Кукаро или Одаленго не им се работеше, и мълчаливи корсиканци, струпани в лодки, за да прекосят По, след като две френски роти вече бяха стъпили на другия бряг. Тоара със свитата си наблюдаваше от десния бряг, а старият Поцо махна на сина си, като първо направи знак „върви, върви“ с ръка, после вдигна показалец и опъна скула, за да рече „Отваряй си очите!“

Трите роти се разположиха на лагер в укреплението. Строежът не беше довършен, а част от направеното вече се беше сринало. Отрядът прекара деня в барикадиране на празнините в стените, но укреплението беше добре защитено от ров, оттатък който изпратиха няколко часови. Когато падна нощта, небето беше толкова светло, че часовите се одремаха, а и офицерите не смятаха, че има вероятност от нападение. Но ето че по някое време се чу сигнал за атака и изникнаха испанските леки конници.

Роберто, сложен от капитан Басиани зад няколко бали слама, които запълваха порутен участък от заграждението, не свари да разбере какво става: всеки конник беше качил зад себе си по един мускетар и щом дойдоха близо до рова, конете тръгнаха да го обикалят в кръг, докато в същото време мускетарите стреляха, изваждайки от строя малцината часови; после се хвърлиха от седлата, отъркулвайки се в рова. Докато конниците се разполагаха в полуокръжност срещу входа, принуждавайки с чест огън бранителите да се прикриват, мускетарите се добираха невредими до портата и по-слабо защитените брегове.

Италианската рота, която беше на пост, беше изпразнила оръжията и после панически се беше разпръснала, за което щеше дълго да бъде хулена, но и френските роти не съумяха да покажат нещо по-добро. От началото на пристъпа до прехвърлянето на стените бяха изминали няколко минути и хората бяха изненадани от нападателите, вече отсам зида, преди още да са се въоръжили.

Възползвайки се от изненадата, враговете избиваха гарнизона и бяха тъй многобройни, че докато едни се бяха запретнали да повалят още читавите защитници, други вече се хвърляха да оплячкосват падналите. След като беше стрелял по мускетарите, както с мъка зареждаше отново с изтръпнало от отката рамо, Роберто бе изненадан от щурма на конниците, и копитата на един кон, който минаваше над главата му през бреша, го бяха погребали под развалината на барикадата. И слава Богу: прикрит от падналите бали, бе отървал първия и смъртоносен сблъсък и сега, надзъртайки от копата си, виждаше с ужас как враговете довършват ранените, режат я някой пръст, за да отмъкнат пръстена, я ръка заради гривната.

За да измие срама на своите ударили на бяг хора, капитан Басиани още се биеше храбро, но бе обкръжен и трябваше да се предаде. От реката бяха забелязали, че положението е критично, и полковник Ла Гранж, който току-що беше напуснал след оглед форта, за да се прибере в Казале, напираше да се хвърли на помощ на защитниците, задържан от своите офицери, които настояваха да се поиска подкрепление от града. От десния бряг потеглиха други лодки, докато сепнатият посред сън Тоара пристигаше в галоп. Бързо се разбра, че французите търпят поражение и единственото, което можеше да се направи, беше с прикриваща стрелба да се помогне на оживелите да се доберат до реката.

В тази бъркотия старият Поцо бе видян да снове с тропот между генералния щаб и пристана за лодките, търсейки Роберто сред оцелелите. Когато почти се убеди, че няма повече пристигащи лодки, бе чут да изпуска едно „Ох, майчице!“ После като човек, който познава капризите на реката и изкарвайки скудоумници онези, които дотогава бяха гребали пряко сили, избра място пред едно от островчетата и като пришпори коня, го подкара във водата. Прекоси по един брод, озова се на другия бряг, без дори да се наложи конят да плува, и се понесе като обезумял с вдигната сабя към укреплението.

Небето вече просветляваше, когато група вражески мускетари се изпречи насреща му, без дори да разбере кой е този самотен ездач; самотникът премина през тях, като съсече поне петима с уверени саблени удари, натъкна се на двама конници, изправи коня на задните крака, наведе се встрани, избягвайки един удар, и мигновено се вдигна, като в същото време описа с острието кръг във въздуха: първият противник се свлече на седлото с черва, които се стичаха по ботушите му, докато конят препускаше; вторият остана с изблещени очи, търсейки опипом ухото си, което, закачено за бузата, висеше под брадата му.

Поцо пристигна в подножието на форта и нашествениците, улисани да грабят последните сразени в гръб бегълци, дори не разбраха откъде иде. Втурна се в заграждението, викайки високо сина си, помете още четирима души, докато изпълняваше нещо като въртележка, мушкайки със сабята във всяка от основните посоки на света; изпълзявайки от сламата, Роберто го видя отдалеч, а още преди баща си разпозна Панюфли, бащиния кон, с който играеше от години. Пъхна два пръста в уста и изсвири със звук, който животното добре познаваше — и наистина вече беше рипнало на задните си крака с щръкнали уши и влачеше бащата към бреша. Поцо съзря Роберто и викна: „Ама точно тука ли трябваше да застанеш? Качвай се, безумецо!“ И докато Роберто скокваше зад него, вкопчвайки се за дрехата му, каза: „Да му се не види, теб човек никога не те намира там, дето трябва да си.“ После смушка Панюфли и се понесе в галоп към реката.

Някои от грабителите накрая се усетиха, че този човек на това място не е на място, и взеха да го сочат с викове. Един офицер с очукана броня, следван от трима войници, се опита да му отреже пътя. Поцо го видя, понечи да отбие, сетне дръпна юздите и възкликна: „После човек вика, било съдба!“ Роберто погледна напред и осъзна, че това беше испанецът, който ги беше пуснал да минат преди два дни. Той също бе разпознал плячката си и с блеснали очи се приближаваше с вдигната сабя.

Старият Поцо прехвърли в миг сабята в лявата си ръка, измъкна пистолета от колана и се прицели. Направи всичко тъй бързо, че завари неподготвен испанеца, който, понесен от устрема си, беше вече почти под него. Ала не стреля веднага. Отдели време да каже: „Прощавайте за пистолета, но щом като сте с броня, това ще да ми дава правото…“ Натисна спусъка и го просна с един куршум в устата. Като видяха, че командирът им пада, войниците удариха на бяг и Поцо прибра обратно пистолета с думите:

— По-добре да вървим, преди да са изгубили търпение… Давай, Панюфли!

В голяма пушилка прекосиха еспланадата и сред яростни пръски — реката, докато някой отдалеч още гърмеше подире им.

Добраха се сред аплодисменти до десния бряг.

— Très bien fait, mon oher ami! — каза Тоара, после се обърна към Роберто: — Ла Грив, днес всички избягаха, само вие останахте. Кръвта вода не става. Но в тази рота пъзльовци отивате нахалост. Ще минете към моята свита.

Роберто благодари и после, слизайки от седлото, подаде ръка на баща си, за да благодари и на него. Поцо я стисна разсеяно с думите:

— Съжалявам за онзи испански синьор, така или иначе беше славен мъж. Ех, проклета работа е туй войната. От друга страна, помни винаги, сине: добри, да, ама ако някой иде насреща ти, за да те усмърти, той е кривият. Не е ли така?

Прибраха се в града и Роберто чу как баща му още си мърмореше: „Туй аз хич не съм го търсил…“