Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 1 — Долината на мразовития вятър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Halfling’s Gem, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, форматиране
Диан Жон (2010)
Корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Камъкът на полуръста

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо ДАР“, София, 2004

ISBN 954—761—107—0

История

  1. — Добавяне
  2. — Цитати с подзаглавие вместо епиграфи
  3. — Корекция

Епилог

„Морски дух“ с мъка си проправяше път на север покрай Саблен бряг. Зимните ветрове виеха край кораба и вкочаняваха пръстите на моряците, ала капитан Дюдермонт и благодарният екипаж твърдо бяха решили бързо и сигурно да отведат четиримата приятели до Града на бездънните води.

Всички, които се намираха в пристанището по това време, с изумление гледаха как безстрашният кораб се промушва между ледоразбивачите и грамадните ледени късове, за да хвърли котва. Извиквайки на помощ всичките умения, които бе придобил през дългите години, прекарани в плаване, капитан Дюдермонт успя да акостира успешно.

През двата месеца, прекарани в открито море, четиримата приятели бяха възстановили почти напълно не само здравето, но и доброто си настроение. Въпреки тежкия път, всички бяха добре, дори раните на Кати-Бри скоро щяха да заздравеят напълно.

Но ако пътят до Града на бездънните води беше труден, то прекосяването на замръзналите земи, които ги деляха от Дългата седловина, бе още по-изнурително. Зимата бе към своя край, ала все още не бе отслабила ледената си прегръдка. Четиримата приятели обаче не можеха да си позволят да изчакат топенето на снеговете и като се сбогуваха с капитан Дюдермонт и храбрите мъже от „Морски дух“, те се увиха в дебелите си наметки, нахлузиха високи ботуши и поеха на североизток по търговския път към Дългата седловина.

Люти снежни бури и свирепи вълци се опитваха да ги спрат. Потънал под дълбокия сняг, пътят се бе изгубил напълно, превръщайки всичко наоколо в безкрайна бяла равнина, в която единствено очите на един Мрачен елф можеха да открият правилната посока и то само благодарение на звездите и слънцето.

Някак си, въпреки всички трудности, четиримата успяха и една сутрин влязоха в Дългата седловина, изнурени, ала нетърпеливи да си възвърнат Митрал Хол. Бруеноровите родственици от Долината на мразовития вятър вече бяха там, както и петстотин от бойците на Уолфгар. Не бяха минали и две седмици от завръщането на четиримата приятели, когато генерал Дагнабит от Адбарската цитадела пристигна с осемхилядна джуджешка войска.

Съставяха се бойни планове. Дризт и Бруенор по цели дни сравняваха спомените си за онова, което бяха видели в мините и подземния град, за да начертаят карта на Залите и да преценят числеността на врага, срещу когото щяха да се изправят.

Когато зимата вече отстъпваше под мощния напор на пролетта, само няколко дни, преди войските да потеглят към планините, в Дългата седловина най-неочаквано пристигнаха още подкрепления — цели отряди стрелци от Несме и Града на сребърната луна. Отначало Бруенор не искаше да приеме воините на Несме, заради начина, по който неколцината конници се бяха отнесли към него и приятелите му край Тролови блата, а също така и защото не бе сигурен доколко желанието им за съюзничество се дължи на надеждата за по-нататъшно приятелство и доколко — на мисълта за ползата, която можеха да извлекат, ако Мините в планините отново бъдат отворени.

И този път, както обикновено, приятелите на Бруенор го убедиха да постъпи разумно. Когато в Мините отново закипеше работа, на джуджетата щеше да им се наложи да търгуват предимно с Несме, най-близкия град до Митрал Хол, и един мъдър водач би се възползвал от възможността да сложи край, тук и сега, на всяко лошо чувство, останало от миналото.

* * *

Численото им превъзходство бе смазващо, решителността — несравнима, а предводителите им — превъзходни. Водени от Бруенор и Дагнабит, джуджета, закалени в многобройни битки и свирепи варвари от Долината помитаха всички дуергари, които срещнеха по пътя си. Кати-Бри със своя лък, стрелците от Несме и Сребърния град, както и неколцината харпъловци, които бяха дошли с тях, следваха основната част от войската, разчиствайки страничните проходи от сивата сган.

Дризт, Уолфгар и Гуенивар, както толкова пъти в миналото, ловуваха отделно, като ту избързваха пред останалите, ту слизаха на долните нива, вземайки своята дан, откъдето и да минеха.

Превзеха горното ниво само за три дни. Подземния град — за две седмици. Когато пролетта най-сетне окончателно прогони зимата и се настани в северните земи, едва месец след като войските тръгнаха от Дългата седловина, чуковете на рода Боен чук отново огласиха древните зали.

И кралят се възкачи на своя трон.

* * *

От високите склонове на планината Дризт гледаше към далечните светлинки на Сребърния град. Веднъж го бяха прогонили от там — жесток отказ, който го бе наранил дълбоко. Ала не и този път.

Сега Дризт можеше да ходи, където си поиска, отметнал качулката на плаща си и вдигнал високо глава. Светът все още се държеше хладно и неприязнено с него, малцина бяха онези, които бяха чували за Дризт До’Урден, всичко си бе почти постарому. Променил се бе само Дризт. Сега вече знаеше, че не дължи никому оправдания за цвета на кожата си и не се извиняваше на онези, които го осъждаха несправедливо единствено заради расата му.

Все още го болеше от предразсъдъците и неприязънта на света, ала Кати-Бри го бе научила как да се бори с тях.

Какъв прекрасен приятел имаше в нейно лице! Пред очите му тя се бе превърнала от момиче в удивителна млада жена и сега мисълта, че най-сетне бе открила своя дом, сгряваше сърцето му.

Мисълта за младата жена и Уолфгар, застанали до Бруенор, докосваше най-съкровените струни в сърцето на елфа, който никога не бе познавал близостта и обичта на истинското семейство.

— Колко много се променихме! — промълви Дризт и вятърът понесе тихия му шепот.

В думите му нямаше съжаление.

* * *

През есента първите изящни предмети, излезли изпод чуковете на джуджетата, напуснаха Митрал Хол и поеха към Града на сребърната луна. Когато пролетта отново надви зимата и разтопи дълбоките снегове, търговията вече кипеше с пълна пара — джуджетата неуморно ковяха своите прекрасни изделия, а варварите от Долината на мразовития вятър се грижеха за пътя им извън пределите на Митрал Хол.

По същото време в Залата на кралете бе започната нова статуя — с лика на Бруенор Бойния чук.

За самия Бруенор, който бе пребродил половината свят и бе видял безброй странни и ужасяващи гледки, повторното отваряне на Сребърните зали и дори поставянето на собствения му лик наред със славните му предци, изглеждаше маловажно, сравнено с едно друго събитие, което трябваше да се състои тази година.

— Казах ви, че ще се върне — каза той на Уолфгар и Кати-Бри, които стояха до него в тронната зала. — Елфът за нищо на света не би пропуснал ваш’та сватба!

Генерал Дагнабит, който с благословията на крал Харбром от Адбарската цитадела бе останал в Митрал Хол заедно с две хиляди от своите джуджета, влезе в стаята, водейки една фигура, която все по-рядко се бе мяркала из залите през последните няколко месеца.

— Добра среща — рече Дризт и се приближи до приятелите си.

— А, значи успя — привидно безразлично отвърна Кати-Бри, преструвайки се, че пристигането на елфа не я интересува кой знае колко.

— Не го бяхме предвидили — обади се и Уолфгар със същия безучастен тон. — Дано да е останало някое свободно място край масата.

Дризт се усмихна и извинително се поклони. Вярно бе, че напоследък отсъстваше често, понякога седмици наред. Лични покани от страна на Сребърната лейди да посети приказния й град, не се отхвърляха толкова лесно.

— Ха! — изсумтя Бруенор. — Нали ви казах, че ще се върне! Този път завинаги!

Дризт поклати глава.

Бруенор го погледна косо, чудейки се какво ли си е наумил приятелят му.

— Да не би да се опитваш да заловиш палача, а елфе? — не можа да се въздържи той.

Дризт се засмя и отново поклати глава.

— Нямам никакво желание да го срещам отново — отвърна той и погледна към Кати-Бри, която прекрасно разбираше какво има предвид, после отново се обърна към джуджето. — На света, приятелю, има много неща, които не могат да бъдат видени, когато се криеш в сенките. Много звуци — по-нежни от звъна на стоманата, и много ухания — по-приятни от зловонието на смъртта.

— Както гледам, задава се още едно пиршество — измърмори джуджето. — Из главата на елфа май се въртят мисли за още една сватба!

Дризт не каза нищо. Кой знае, някой ден думите на Бруенор може би щяха да се сбъднат. Дризт вече не подрязваше крилете на своите надежди и блянове. Отсега нататък щеше да вижда света така, както той самият искаше да го вижда и щеше да черпи възможности от собствените си желания, а не от ограниченията, които сам си налагаше. Засега обаче, Дризт бе открил нещо твърде лично, за да го сподели дори с най-близките си приятели.

За първи път в живота си, Елфът на мрака бе открил покой.

В стаята влезе още едно джудже и шепнешком размени няколко думи с Дагнабит. Двамата побързаха да излязат, ала Дагнабит се върна само няколко секунди по-късно.

— Какво става? — попита го Бруенор, объркан от цялата суматоха.

— Още един гост — обясни Дагнабит, ала преди да успее да представи посетителят както подобава, в стаята се показа една дребна фигурка.

— Риджис! — извика Кати-Бри и заедно с Уолфгар се втурна да посрещне полуръста.

— Къркорещ корем! — провикна се и Бруенор. — Какво, в името на Деветте пъкъла…

— Нима наистина си мислехте, че ще изпусна такова нещо? — изпухтя Риджис. — Сватбата на двама от най-скъпите ми приятели?

— Откъде научи? — попита Бруенор.

— Подценяваш славата си, кралю Бруенор — отвърна Риджис и се поклони до земята.

Дризт гледаше полуръста с интерес. Дрехите му бяха обсипани със скъпоценни камъни, а той целият бе окичен с повече накити и скъпоценности (включително и рубинения медальон), отколкото Дризт някога бе виждал на едно място. От кръста му висяха тежки кесии, които, сигурен бе елфът, бяха пълни със злато и безценни камъни.

— Ще поостанеш ли? — попита Кати-Бри.

Риджис сви рамене:

— Изобщо не бързам.

Дризт учудено повдигна вежди. Водачът на разбойническа гилдия рядко си позволяваше да напусне царството си — твърде много бяха желаещите да се докопат до мястото му на върха.

Кати-Бри изглеждаше много щастлива от отговора на полуръста, както и от времето, по което бе избрал да ги посети. Хората на Уолфгар съвсем скоро щяха да издигнат отново Заселническата твърдина, града в подножието на планините. Тя и Уолфгар обаче възнамеряваха да останат в Митрал Хол, при Бруенор. Но преди това бяха решили да попътуват малко. След като се оженеха, искаха да отидат до Долината на мразовития вятър, а после може би щяха да поплават заедно с капитан Дюдермонт, когато „Морски дух“ поемеше ежегодния си път на юг.

Кати-Бри се ужасяваше от мига, когато щеше да й се наложи да каже на Бруенор, че двамата с Уолфгар мислят да го напуснат, макар и само за няколко месеца. Боеше се, че сега, когато Дризт рядко се задържаше сред тях, Бруенор ще е нещастен. Но ако Риджис имаше намерение да поостане…

— Дали мога да получа стая? — попита полуръстът — за да си оставя нещата и да си почина от дългия път?

— Веднага ще се погрижим — отвърна Кати-Бри.

— А стаи за свитата ти? — рече Бруенор.

— Ъ-ъ-ъ — заекна Риджис, чудейки се какво да отговори. — Аз… дойдох сам. Нали ги знаете южняците, северните студове не им понасят много-много.

— Добре, изчезвайте тогава — каза Бруенор. — Сега май е мой ред да те нагостя така, че дълго да си спомняш този пир.

Риджис потри ръце, предвкусвайки удоволствието от предстоящото пиршество и последва Кати-Бри и Уолфгар навън. Тримата се впуснаха в спомени за последните си приключения, още преди да бяха затворили вратата след себе си.

— Малко ще да са онез’ калимпортци, дето са чували името ми, елфе — обърна се Бруенор към Дризт, когато двамата останаха сами. — Че и кой на юг от Дългата седловина е чувал за сватбата?

И като хвърли лукав поглед на приятеля си, добави:

— Къркорещият корем май е взел доста съкровища със себе си?

Дризт си бе помислил същото още в мига, в който Риджис влезе в стаята:

— Бяга от някого.

— Пак е загазил — изсумтя Бруенор, — или аз съм брадат гном!

Край
Читателите на „Камъкът на полуръста“ са прочели и: