Р. А. Салваторе
Камъкът на полуръста (7)

5
Пепел

Помещението беше празно, огънят вече догаряше. Той знаеше, че в съседната стая има дуергари, сиви джуджета, а вратата беше открехната, но трябваше да рискува. Из тази част на тунелите беше пълно със сивата сган и да продължи напред без да се предреши ставаше невъзможно.

Шмугна се в стаята, мина покрай открехнатата врата на пръсти и като остави митралната си брадва на земята, коленичи край огнището. Червената жарава го накара да изтръпне, макар че когато бръкна в пепелта изобщо не усети болка.

Няколко секунди по-късно вратата зад него се отвори и той побърза да размаже последната шепа пепел върху лицето си, надявайки се, че е успял да прикрие издайническия червен цвят на брадата си и бялата кожа на дългия си нос.

— К’во дириш тука? — разнесе се груб глас зад гърба му.

Покритото с пепел джудже духна върху въглените и от жаравата се показа малко пламъче.

— Дойдох да се сгрея и да си отдъхна за малко — отвърна то и като взе брадвата си от земята, се изправи.

Две сиви джуджета прекосиха стаята и застанаха пред него, но не извадиха оръжията си.

— Кой си пък ти? — попита едното. — Не си от рода Макадък и мястото ти не е в тез’ тунели!

— Туктук от рода Трилк — излъга непознатото джудже, използвайки името на един дуергар, когото бе посякло едва предишната сутрин. — Патрулирах си, както винаги и взех, че се изгубих! Добре, че намерих таз’ стая, та да се сгрея малко!

Двете сиви джуджета се спогледаха, после отново обърнаха поглед към непознатия, а в очите им се четеше подозрение. Вече бяха чули странните слухове, които се носеха от няколко седмици (всъщност, откакто Мракометния, техният повелител, бе паднал в бездната) — слухове за убити дуергари, често обезглавени тела бяха намирани в крайните тунели. А и защо непознатият беше сам? Къде бяха останалите стражи? Освен това родът Трилк прекрасно знаеше, че трябва да се държи настрани от тунелите на рода Макадък.

А и защо, запита се един от дуергарите, в брадата на непознатия имаше рижо петно?

Джуджето усети, че двамата дуергари започват да се съмняват и разбра, че играта няма да продължи още дълго.

— Загубих двама от другарите си — каза то. — Някакъв Мрачен елф беше.

Очите на дуергарите се разшириха и непознатото джудже се усмихна скришом — както и очакваше, самото споменаване на Мрачните елфи ужаси сивите джуджета и му подари няколко безценни секунди.

— Ама си струваше — продължи то и вдигна брадвата. — Намерих си отлично оръжие. Вижте!

Единият от дуергарите се наведе, впечатлен от лъскавата брадва, и червенобрадото джудже, навярно за да му я покаже по-добре, с всичка сила я стовари върху лицето му. Другият дуергар бързо посегна към меча си, но не успя дори да го извади, преди да получи страховит удар с дръжката на секирата. Стаята се завъртя около него и той залитна назад, но въпреки зашеметяващата болка разбра, че е дошъл краят му, цял миг преди искрящото острие да се вреже във врата му.

От съседната стая нахлуха още две сиви джуджета с оръжия в ръце.

— Извикай помощ! — изкрещя едното и се хвърли в боя, докато другото се втурна към отсрещната врата.

Късметът и този път бе на страната на червенобрадото джудже. То с всички сили ритна някакъв предмет, който се търкаляше по пода и го запрати към бягащото джудже, докато в същото време отбиваше ударите на новия враг със златния си щит.

Джуджето, което се опитваше да повика помощ, почти бе достигнало вратата, когато нещо се търкулна между краката му и го запрати по очи на пода. Дуергарът се изправи на крака и се накани да се втурне напред, но внезапно се преви надве, мъчейки се да не повърне — беше видял какво го бе препънало.

Главата на един от неговите другари.

Червенобрадото джудже с лекота успя да избегне удара на противника си и се хвърли към другия край на стаята. Златният му шлем се стовари върху коленичилото джудже, което още се бореше с отвращението си, и размаза главата му в каменната стена.

Ала в този миг късметът му изневери — то успя да спре устрема си и падна на едно коляно, превръщайки се в прекрасна мишена за четвъртия дуергар. Червенобрадият вдигна щита високо над себе си, за да се предпази от меча на нападателя си, после замахна ниско, опитвайки се да посече краката му.

Дуергарът успя да отскочи в последния момент, отървавайки се само с една драскотина. Преди да успее да възстанови равновесието си и да нанесе втори удар, натрапникът вече се бе изправил на крака и го очакваше.

— Вече си леш! — изръмжа джуджето.

— Кой си ти? — настоя дуергарът. — Не си от моя род, т’ва е сигурно!

Върху покритото с пепел лице на непознатия се разля искрящо бяла усмивка.

— Боен чук, туй е моето име! — гордо заяви той и посочи чашата пенещо се пиво, която блестеше върху златния щит — герба на рода Боен чук. — Бруенор Бойният чук, законният крал на Митрал Хол!

Бруенор тихичко се изсмя, когато видя сивото лице на дуергара да придобива мъртвешки бял оттенък. Дуергарът се обърна към вратата — този враг бе прекалено могъщ за него. Отчаян и ужасен, той хукна към преддверието, опитвайки се да затръшне вратата след себе си.

Бруенор бързо разбра какво бе намислило джуджето и успя да промуши крака си през вратата, преди противникът му да я затвори. После подпря дървото с рамо и дуергарът полетя навътре, събаряйки някакъв стол и една маса.

Бруенор смело влезе в преддверието, без да се бои, че вътре може да има още сиви джуджета.

Сега, когато нямаше накъде да бяга, отчаянието вля нови сили в тялото му и дуергарът се нахвърли върху противника си, вдигнал щит пред себе си и размахал меч над главата. Бруенор с лекота отби удара на нападателя си, после стовари митралната брадва върху щита му. Само че той също бе от митрал и брадвата беше безсилна срещу него. Ала Бруенор бе вложил толкова сила в този удар, че кожените каишки на щита се скъсаха, а ръката на дуергарът се вцепени от болка. Със силен звън щитът тупна на земята. Сивото джудже изкрещя ужасено и се опита да прикрие гърдите си с късия си меч.

Златният щит на Бруенор се стовари върху десницата на дуергара и строши лакътя му. Раненото джудже залитна и брадвата на Бруенор проблесна във въздуха.

Върху пода се търкулна още една дуергарска глава.

Бруенор изръмжа, доволен от добре свършената работа, после се върна обратно в по-голямата стая. Дуергарът до вратата тъкмо идваше на себе си, когато щитът на Бруенор се стовари върху него и той отново се блъсна в каменната стена.

— Двадесет и две — промърмори Бруенор — толкова сиви джуджета беше погубил през седмиците, които бе прекарал тук.

После предпазливо надникна в тъмния коридор. Всичко изглеждаше спокойно. Той затвори вратата безшумно и се върна при огнището, за да оправи маскировката си.

След страховитото пропадане в Клисурата на Гарумн на гърба на горящия дракон, Бруенор бе изгубил свяст. Няколко дни по-късно, без да може да повярва, че е още жив, той отвори очи. Разбра, че драконът е мъртъв още преди да се огледа наоколо, макар да не можеше да разбере защо той самият, легнал върху все още тлеещия труп на чудовището, не се бе превърнал в прах и пепел.

В бездната царяха мрак и тишина и нямаше как да разбере колко време бе лежал в несвяст. Знаеше обаче, че приятелите му, ако се бяха спасили от прииждащите дуергари, най-вероятно вече бяха успели да достигнат изхода и закрилата на света навън.

А и Дризт беше жив! Образът на лавандуловите очи на елфа, които се взираха в него от стената на клисурата, докато драконът пропадаше надолу, се бе запечатал дълбоко в съзнанието на Бруенор. Дори и сега, седмици по-късно (поне доколкото можеше да прецени тук долу), образът на непобедимия Дризт До’Урден изникваше в съзнанието му всеки път, когато към сърцето му започнеше да пълзи отчаяние. Бруенор не можеше да се изкатери по стените на пропастта — те бяха прекалено отвесни и гладки. Единственият изход, който му оставаше, бе да тръгне по тунела, започващ от дъното на клисурата, и да се изкачи до мините.

До мините и пълчищата сиви джуджета, които сега, когато техният повелител (драконът, който Бруенор бе убил) бе мъртъв, бяха още по-бдителни.

Беше успял да стигне далеч и всяка нова крачка го приближаваше още мъничко до повърхността и жадуваната свобода. Ала колкото повече се приближаваше до спасението си, толкова по-близо се намираше и до мястото, където имаше най-много сиви джуджета. Дори оттук чуваше боботенето на пещите в подземния град, а там несъмнено гъмжеше от сивата паплач. Само че, за да се добере до тунелите, които водеха до горните нива, Бруенор трябваше да мине точно оттам.

Той знаеше, че маскировката му не би издържала едно по-внимателно вглеждане дори тук, в мрака на мините. Какво оставаше тогава за подземния град, където огньовете в огромните пещи не угасваха и за миг и, където имаше хиляди дуергари!

Бруенор отхвърли тези мисли и продължи да търка лицето си с пепел. Нямаше смисъл да се тревожи отсега, все щеше да измисли нещо. Той вдигна брадвата и щита и тръгна към вратата.

Тъкмо се канеше да излезе в коридора, когато видя, че упоритият дуергар, който лежеше до вратата, се бе посъвзел и се мъчи да се изправи на крака. Бруенор поклати глава, а по устните му плъзна суха усмивка.

Той за трети път блъсна главата на джуджето в стената и докато то се свличаше на земята, стовари брадвата си върху лицето му — този път дуергарът вече нямаше да се събуди.

— Двадесет и две! — повтори Бруенор мрачно и навлезе в тунела.

Хлопването на вратата отекна в черния мрак, а когато най-сетне затихна, Бруенор отново чу тътена на пещите.

Подземният град — единственият му шанс за спасение.

Той пое дълбоко дъх, после преметна брадвата си през рамо и закрачи напред, по посока на мамещия звук.

Време бе да се залавя за работа.

След многобройни извивки и завои, тунелът най-сетне отстъпи място на ниско преддверие, което водеше до ярко осветена галерия.

За първи път от почти два века насам, Бруенор Бойният чук отново съзря великия подземен град на Митрал Хол. Той бе построен в една огромна пропаст, във високите отвесни стени бяха изсечени безброй стъпала, а на всяко ниво имаше десетки богато украсени врати. Някога това внушително творение на джуджешките майстори не само бе приютявало целия род Боен чук, но и бе посрещало многобройни гости.

Всичко тук бе точно такова, каквото Бруенор си го спомняше; и сега, както и в отдавна отминалите дни на детството му, в много от пещите гореше ярък огън, а приземното ниво гъмжеше от приведените фигурки на работници. Колко пъти младият Бруенор и приятелите му бяха идвали тук, за да се полюбуват на великолепието на това място и да послушат песента на тежките чукове и дълбоките въздишки на огромните ковашки мехове!

Бруенор се изплю отвратено и прогони спомените — сега работилниците бяха осквернени, а приведените фигурки долу не бяха изкусните майстори от неговия род, а скверни сиви джуджета. Насили се да мисли за настоящето и за онова, което му предстоеше. Трябваше да намери начин да прекоси откритото помещение и да достигне стъпалата на отсрещната стена, откъдето започваше тунелът, който щеше да го отведе към горните нива.

Внезапно зад него се разнесе тропот на ботуши и той побърза да се шмугне обратно в закрилническите сенки на тунела. Пръстите му стиснаха дръжката на митралната брадва още по-здраво и той затаи дъх, чудейки се дали не бе ударил часът на сетния му подвиг. Неколцина тежковъоръжени стражи навлязоха в преддверието и продължиха напред, хвърляйки само бегъл поглед към тъмния тунел.

Бруенор си пое дълбоко дъх и се нахока задето се бе забавил толкова дълго. Не можеше да си позволи да загуби повече време — всеки миг прекаран тук, бе риск, който не си струваше да бъде поеман. Мозъкът му трескаво се мъчеше да измисли изход. Намираше се по средата на една от стените, пет нива над пода. Над пропастта бе прехвърлен мост, но той несъмнено бе добре охраняван. Освен това, щеше да бъде твърде подозрително, ако го хванеха да се разхожда на горните равнища, далеч от работата, която кипеше долу.

Най-доброто решение като че ли си оставаше да прекоси оживения под на пропастта. Тунелите, които тръгваха от отсрещната стена, (горе-долу от нивото, на което се намираше сега), щяха да го отведат до западния край на Залите, обратно в галерията, от която бяха тръгнали, когато успяха да отворят магическата врата. Това като че ли бе най-добрият план… ако успееше да прекоси гъмжащото от дуергари приземно ниво.

Той внимателно надникна изпод извития свод, с който свършваше тунелът и се огледа за сиви стражи. Наоколо нямаше никой и като си напомни, че бе крал — законният крал на Сребърните зали — Бруенор смело стъпи върху първото стъпало. Най-близкото стълбище започваше вдясно от него, но тъй като дуергарският патрул бе поел натам, той сметна, че ще е по-разумно да се държи настрани.

Увереността му нарастваше с всяка стъпка. Скоро покрай него минаха две сиви джуджета и той отвърна на небрежния им поздрав с леко кимване, без да забавя крачка.

Слезе по едно стълбище, после по още едно и изведнъж, без дори да успее да разбере кога се бе спуснал толкова ниско, се оказа облян от ярката светлина, хвърляна от огромните пещи — от пода го деляха само няколко метра. Той инстинктивно се сви, опитвайки се да се скрие от силната светлина, ала после се сети, че в действителност тя беше негов съюзник. Дуергарите бяха създания на мрака и нито бяха привикнали, нито обичаха светлината. Бруенор бързо забеляза, че сивите джуджета, които стояха долу, са нахлупили качулките си колкото се може по-ниско, за да предпазят очите си. Той побърза да направи същото — така маскировката му ставаше още по-добра. Долу като че цареше пълен хаос и Бруенор започна да вярва, че прекосяването на пода всъщност ще се окаже лесно като детска игра.

В началото вървеше бавно, но постепенно ускори крачка, макар да бе все така приведен. Яката на наметката му бе вдигната високо покрай ушите, а очуканият, еднорог шлем се спускаше ниско над очите му. Опитваше се да изглежда непринуден, ала десницата му, уж небрежно, лежеше върху митралната брадва, висяща на кръста му. Ако се стигнеше до бой, той щеше да бъде готов.

Мина покрай трите най-големи пещи (и гъмжилото от дуергари, които сновяха около тях), без да срещне никакви затруднения, после търпеливо изчака отминаването на няколко колички, натоварени с руда. Успя да си придаде непринуден вид и дори кимна дружелюбно на сивите джуджета, които бутаха количките, но усети как в гърлото му се надига горчива жлъчка при вида на митрала, който дуергарите караха — повдигаше му се само при мисълта за скверните им ръце, извличащи скъпоценния метал от чистите стени на древния му дом.

— Някой ден ще си получите заслуженото — промърмори той и изтри чело с ръкава си.

Беше забравил колко горещо ставаше тук долу, когато пещите работеха. По лицето му, както по лицата на всички останали, започнаха да се стичат струйки пот.

В началото Бруенор не им обърна особено внимание — беше свикнал да превъзмогва физическото неудобство, ала тогава последният от миньорите, които минаваха покрай него, му хвърли странен поглед.

Бруенор се приведе още по-ниско и бързо продължи напред — потта, която се лееше от лицето му, много лесно можеше да развали бездруго не особено убедителната му маскировка. Докато успее да се добере до първото стъпало на отсрещната стена, лицето му вече бе набраздено от пепеливи струйки, а бакенбардите му започнаха да си възвръщат червения цвят.

Въпреки това още вярваше, че ще успее. И тогава, точно когато бе достигнал средата на стълбището, се случи нещастието. Насочил всичките си усилия към това да скрие лицето си, той се препъна и се блъсна в един дуергарски войник, който стоеше две стъпала над него. Бруенор инстинктивно вдигна поглед и очите му срещнаха погледа на войника.

Върху лицето на сивото джудже се изписа огромно изумление и Бруенор разбра, че с криеницата бе свършено. Дуергарът посегна към оръжието си, но Бруенор нямаше време за истинска битка. Той провря глава между коленете на дуергара и го преметна назад, строшавайки капачката на едното му коляно с единствения рог на шлема си. Дуергарът полетя надолу с главата.

Бруенор се огледа наоколо — почти никой не бе забелязал случилото се, освен това свадите бяха нещо често срещано в редиците на сивите джуджета. Мъчейки се да изглежда непринуден, Бруенор продължи да се изкачва.

Ала войникът, когото бе съборил, все още беше в съзнание.

— Спрете го! — успя да извика той и посочи към стълбите.

Бруенор разбра, че вече няма да може да остане незабелязан. Той извади митралната брадва и се хвърли към следващото стълбище. Из целия подземен град проехтяха викове. Обърнати колички с руда затрополиха по каменния под, зазвънтяха оръжия, разнесе се тропот на тежки ботуши, които все повече се приближаваха към него. В мига, в който се канеше да тръгне по следващото стълбище, оттам изскочиха двама стражи.

— Какво става? — извика единият, който в объркването си не разбираше, че джуджето, което сега стоеше пред него, бе причината за цялата тревога.

Когато, изпълнени с ужас, двамата най-сетне разбраха каква бе истината, Бруенор посече единия и събори другия от стълбата.

После с всички сили хукна нагоре, само за да смени посоката в следващия миг, когато точно над главата му се показа нов отряд дуергари. Из целия подземен град сновяха сиви джуджета и се опитваха да се доберат до него.

Бруенор забеляза още едно стълбище и скочи върху следващото ниво.

Ала там се оказа хванат в капан и трябваше да спре — десетина дуергарски войни се приближаваха от двете му страни с извадени оръжия.

Бруенор се огледа отчаяно. Около стълбата, по която се бе изкачил, сновяха поне стотина джуджета, много от тях вече се катереха нагоре.

В ума му се зароди отчаян план и по лицето му се разля широка усмивка. Погледна към приближаващите войници и разбра, че няма друг избор. Подигравателно отдаде чест на войните, намести шлема на главата си и скочи от стълбата право сред тълпящите се отдолу джуджета. Използвайки инерцията на скока, той се претърколи до ръба на скалата и като повлече още няколко дуергари със себе си, падна върху пода на работилницата насред друга група сиви джуджета.

Без да губи и миг, той скочи на крака и се втурна напред, посичайки всеки, който се изпречеше на пътя му. Слисаните дуергари се закатериха един през друг, за да избягат колкото се може по-далеч от побеснялото джудже и смъртоносната му брадва. Само за няколко секунди подът се опразни и пред Бруенор се откри път.

Той спря и се огледа наоколо. Къде да иде? Между него и изходите стояха тълпи сиви джуджета, които ставаха все по-многобройни с всяка изминала минута.

Един дуергар се хвърли срещу него и падна посечен.

— Елате, де! — предизвикателно се провикна Бруенор — гибелта му бе неминуема, но поне щеше да повлече със себе си колкото се може повече от сивата паплач. — Елате и познайте гнева на истинския крал на Митрал Хол!

Една стрела се удари в щита му със силен звън и тупна на пода, сякаш в опит да се надсмее над дръзките му заплахи. Следвайки повече инстинкта, отколкото разума си, Бруенор закачи брадвата на кръста си и се втурна към единствения изход, който му оставаше — пещта, в която бушуваше огромен огън. Пламъците не го бяха наранили, докато падаше върху гърба на дракона, а горещата пепел, с която бе натрил лицето си, дори не го бе опарила.

И този път, застанал насред огромната пещ, Бруенор установи, че е недосегаем за тях. Нямаше време да търси отговора на тази загадка, макар да предполагаше, че защитата от огъня се дължи на магическите свойства на митралните доспехи, които бе облякъл още при влизането си в Митрал Хол.

В действителност, предпазваха го не доспехите, а ятаганът на Дризт, който и в този миг висеше под раницата на Бруенор, напълно забравен от него.

Пламъците просъскаха в безсилен протест и започнаха да гаснат, победени от магическото острие, само за да подскочат нагоре с удвоени сили, когато Бруенор се закатери по високия комин. Зад него се разнесоха крясъците на изумените джуджета, както и викове да се загаси огъня. После нечий заповеднически глас надвика врявата:

— Задушете го!

Към пламъците полетяха мокри парцали и Бруенор бе обвит от кълба черен, задушлив дим. Очите му се изпълниха със сажди, дробовете му отчаяно се мъчеха да поемат малко чист въздух, ала той знаеше, че няма друг избор, освен да продължи да се изкачва. Без да вижда нищо наоколо, Бруенор опипа стената, мъчейки се да открие пукнатини, за които да се залови и с всичката сила, която му бе останала, се оттласна от пода.

Знаеше, че ако си поеме дъх, това ще означава сигурна смърт, ала в тялото му вече не бе останала и капка кислород, а дробовете го боляха до пръсване.

Най-неочаквано, вместо малките пукнатини, в които се вкопчваше, пръстите му напипаха голяма дупка в стената и той замалко не падна, толкова силен бе устремът му. Страничен тунел тук, зачуди се Бруенор, но после си спомни, че всички комини в подземния град бяха свързани помежду си, за да се почистват по-лесно.

Със сетни сили той успя да се измъкне от задушливия пушек и се сви на кълбо в тесния проход. Опита се да изчисти очите си, докато дробовете му с наслада поемаха чистия въздух, ала целият му ръкав бе покрит със сажди и паренето само се засили. Не можеше да види кръвта, която се стичаше по ръцете му, но от острата болка около изпочупените си нокти, можеше да се досети колко лошо се бе наранил.

Изтощението го заливаше като огромна вълна, ала Бруенор знаеше, че не може да си позволи да загуби нито миг. Той запълзя напред, надявайки се, че в пещта под комина, който се издигаше от другата страна на тесния проход, не гори огън.

Подът под него пропадна и той замалко не се срути в следващия отвор. За щастие в този комин наистина нямаше пушек, а стените бяха също така неравни и удобни за катерене, както и стените на предишния.

Той се увери, че вещите му са здраво закрепени и няма да паднат, намести шлема си и слепешком затърси пукнатина, за която да се залови, пренебрегвайки болката в раменете и пръстите. Скоро упоритото джудже отново се катереше нагоре.

Ала в изтощението секундите му изглеждаха като минути, а минутите като часове, въздухът излизаше от дробовете му с тежки, накъсани хрипове и той забеляза, че прекарва повече време в почивка, отколкото в катерене. По време на едно такова спиране му се стори, че чува зад себе си някакво шумолене. Какво ли можеше да означава този звук, зачуди се той. Тези комини не бяха свързани с подземната плетеница от тунели, нито пък с горното ниво. Те продължаваха право нагоре и извеждаха на повърхността. Бруенор вдигна поглед и напрегна пълните си със сажди очи. Сигурен бе, че е чул нещо.

Не му се наложи да се чуди дълго — към несигурната издатинка, на която се бе закрепил, се спусна чудовищен силует и върху него се посипаха тежките удари на нечии огромни, космати крайници. Бруенор незабавно разбра опасността, която го заплашваше.

Гигантски паяк.

Остри челюсти, от които капеше отрова, се впиха в ръката му. Пренебрегвайки страшната болка и последствията, които раната, нанесена му от скверното същество, можеше да има, Бруенор се нахвърли върху него, обзет от свирепа ярост. Тежкият му шлем се заби в изпъкналия корем на чудовището, докато той с всички сили се опитваше да се оттласне от стените.

Паякът впи страховитата си челюст в тежкия ботуш на джуджето и заудря със свободните си крака.

В отчаянието си Бруенор виждаше само един изход — да събори гнусното създание от мястото, на което се бе закрепило. Той се вкопчи в косматите крака и се завъртя на една страна, мъчейки се да ги пречупи или поне да ги отдели от стената, за която се държаха. Ръката му изгаряше от отровата на паяка, а кракът му, макар и предпазен от ботуша, със сигурност беше изкълчен, ако не и счупен.

Ала сега нямаше време да мисли за болката. Надавайки яростен рев, Бруенор сграбчи още един космат крак и го прекърши.

Вкопчени един в друг, двамата противници полетяха надолу.

Паякът — глупава твар — освободи джуджето и сви крака до тялото си. Бруенор усещаше свистенето на вятъра покрай лицето си и близостта на стената, докато профучаваше покрай нея. Можеше само да се надява, че няма да срещне остри ръбове по пътя си надолу. Успя да се покатери върху паяка, надявайки се да използва огромното му тяло като буфер между себе си и твърдия под.

Приземиха се с мощен грохот. Страховитият удар изкара всичкия въздух от дробовете на Бруенор, но, предпазен от тялото на чудовището, което буквално се размаза на пода, той се отърва без сериозни наранявания. Все още не виждаше нищо, но разбра, че отново се намира на дъното на подземния град. За щастие наоколо не се чуваше и звук и Бруенор разбра, че трябва да се бе озовал в някоя запусната част на работилниците. Замаяно, но все така непоколебимо, упоритото джудже се изправи на крака и изтри паешката слуз и кръв от ръцете си.

— Утре сигурно ще се изсипе потоп — припомни си то старото джуджешко поверие за дъжда и убитите паяци.

После отново пое нагоре по комина, пренебрегвайки изранените си пръсти, болката в ребрата и крака и парещата рана от отровното ухапване на чудовището.

Както и всяка мисъл за другите паяци, които може би се спотайваха в мрака над него.

Катери се часове наред; упорито продължаваше да поставя едната си ръка пред другата и да се издърпва нагоре без да знае нито откога пълзи, нито колко още му остава. Скверната паешка отрова изгаряше вътрешностите му и изсмукваше силите от ръцете му, ала Бруенор бе по-як от скалите, които ковеше. Дори и да умреше от раните си, в едно беше сигурен — това щеше да стане навън, там, където щеше да усети милувката на вятъра и да вижда слънцето и звездите.

Щеше да избяга от Митрал Хол.

Хладен повей погали лицето му и прогони изтощението от тялото му. Той вдигна обнадежден поглед нагоре, ала не видя нищо — навярно навън се бе спуснала нощ. Вслуша се в песента на вятъра и разбра, че се намира съвсем близо до целта си, навярно само на няколко метра. Мощен приток на адреналин му помогна да измине разстоянието, което го делеше от така жадувания изход… и от металната решетка, закована отгоре му.

— Дано проклятието на Морадин и страховития му чук се стоварят отгоре ти! — изръмжа Бруенор, после се оттласна от стената и се вкопчи в решетката с изранените си пръсти.

Металните пречки се извиха под натиска на теглото му, но останаха на мястото си.

— Уолфгар щеше да я счупи — промърмори Бруенор, когото изтощението вече започваше да надвива.

Достигнал предела на възможностите си, той дърпаше решетката, мъчейки се да откъсне поне някоя от металните й пречки.

— Дай ми своята исполинска сила, приятелю! — провикна се джуджето в мрака.

На стотици мили от Митрал Хол, Уолфгар сънуваше своя изгубен учител и неспокойно се мяташе на койката си на борда на „Морския дух“. Може би духът на младия варварин наистина се притече на помощ на Бруенор в този момент на отчаяна нужда, а може би непобедимото упорство на джуджето се оказа по-силно от якото желязо, но една пречка от решетката се изви и Бруенор успя да я откъсне.

Държейки се с една ръка, той пусна металната пръчка в празнината под себе си. Кой знае, помисли си джуджето и по устните му плъзна зла усмивка, може би точно в този миг някой дуергар стоеше в основата на комина и, озадачен от трупа на паяка, се взираше нагоре.

Бруенор се повдигна и промуши раменете си през малката дупка в решетката, ала тогава и последните сили напуснаха тялото му и той дори не успя да се изкатери навън — краката му останаха да висят в комина, под който, на повече от триста метра, се разстилаше подземният град на предците му.

Джуджето положи глава на желязната решетка, изтощението най-сетне го заля като огромна черна вълна и обви всичко в мрак.