Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 1 — Долината на мразовития вятър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Halfling’s Gem, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, форматиране
Диан Жон (2010)
Корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Камъкът на полуръста

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо ДАР“, София, 2004

ISBN 954—761—107—0

История

  1. — Добавяне
  2. — Цитати с подзаглавие вместо епиграфи
  3. — Корекция

1
Здрачната кула

— Изгубихме цял ден, ако не и повече! — недоволно се обади варваринът и дръпна юздите на коня си, поглеждайки назад към хоризонта, зад който слънцето току-що се бе скрило. — Даже и в този момент убиецът се отдалечава от нас!

— Не мисля, че сбъркахме, когато последвахме съвета на Харкъл — отвърна Дризт До’Урден, Елфът на мрака. — Той не би ни подвел.

Сега, когато слънчевите лъчи вече гаснеха, Дризт отметна качулката на черния си плащ и снежнобелите къдрици се разпиляха по раменете му.

Уолфгар посочи към високите борови дървета, които се издигаха недалеч от тях.

— Това трябва да е горичката, за която спомена Харкъл Харпъл — каза той, — обаче не виждам нито кула, нито каквито и да било следи, че някога в тази пустош се е издигала и най-жалката колиба.

Дризт, чиито лавандулови очи можеха да пронижат и най-черния мрак, се вгледа натам, накъдето сочеше приятелят му, мъчейки се да открие нещо, с което да обори думите му. Това със сигурност беше мястото, за което им бе говорил Харкъл — недалеч от тях се намираше малко езерце и отвъд него започваше Гората на вечната пролет.

— Горе главата! Харкъл каза, че ако искаме да открием дома на Малкор, трябва да сме много търпеливи — напомни елфът на младия си приятел. — А ние сме тук едва от час.

— Той се отдалечава все повече — едва чуто промърмори Уолфгар, ала притесненият му шепот не убягна от острия слух на Дризт.

Младежът бе прав, поне донякъде, каза си елфът и в ушите му отново зазвучаха думите на селянина, който бяха срещнали по пътя си. Той им бе разказал за един тъмен мъж, наметнат с плащ, който водел със себе си полуръст. Двамата яздели и това, както и времето, когато го бяха забелязали, ясно говореше, че Ентрери има поне десетдневна преднина и се движи доста бързо.

Ала Дризт, който вече се бе изправял срещу убиеца, знаеше колко трудна е задачата, с която се бе нагърбил, и сега бе твърдо решен да получи всяко възможно съдействие, за да спаси Риджис от лапите му. Бяха разбрали от фермера, че той е жив, а и Дризт бе убеден, че Ентрери няма намерение да наранява полуръста, преди да достигнат Калимпорт.

Харкъл Харпъл не би ги изпратил тук, ако нямаше основателна причина да го стори.

— Тук ли ще нощуваме? — попита Уолфгар. — Ако питаш мен, най-добре да се върнем обратно на пътя и да поемем на юг. Конят на Ентрери носи двамина ездачи и навярно се уморява по-бързо. Ако яздим през цялата нощ, ще успеем да стопим част от преднината му.

Дризт се усмихна.

— Вече са достигнали Града на бездънните води — отвърна той. — Ако не друго, Ентрери не може да не се е сдобил с нови коне…

Елфът предпочете да остави нещата така и да запази за себе си опасението, че убиецът е тръгнал по море.

— Тогава да чакаме тук е дваж по-глупаво! — възкликна Уолфгар.

Ала още докато говореше, конят му (отгледан и дресиран от харпъловци) изпръхтя и пристъпи към малкото езерце, вдигнал копито над водата, сякаш търсеше място, където да стъпи. Миг по-късно и последният слънчев лъч угасна, отнасяйки със себе си дневната светлина. И тогава, обгърната от приказния воал на здрача, пред очите им се появи вълшебна кула. Издигната върху малък остров сред езерото, тя проблясваше, сякаш обсипана с безброй звезди, а многобройните й кулички се протягаха към небесния свод. Чудната кула бе изумруденозелена и странно примамлива, сякаш бе сътворена от добри духове и феи.

Над водата, точно под копитото на жребеца на Уолфгар се появи мост от искряща, зелена светлина.

Дризт скочи от коня си.

— Кулата на здрача — каза той на приятеля си, сякаш от самото начало бе прозрял очевидната логика.

И като махна с ръка към магическата постройка, той подкани варварина да тръгват.

Ала Уолфгар, смаян от появата на постройката, остана на мястото си и вместо да поеме по моста, още по-здраво стисна юздите на коня. Животното се изправи на задните си крака и присви уши назад.

— Мислех, че си преодолял недоверието си към магиите — засмя се Дризт.

Вярно бе, че Уолфгар, като всички варвари от Долината на мразовития вятър, бе израснал с убеждението, че магьосниците са страхливи мошеници, на които не бива да се вярва. За неговия народ — гордите воини от тундрата — истинското мъжество зависеше от силата и храбростта в битката, а не се постигаше с черни магии и заклинания. Ала по време на дългото им пътуване заедно, Дризт бе видял как Уолфгар постепенно преодолява предразсъдъците си. Младият варварин не само се бе научил да приема нравите на магьосниците, но дори започна да проявява дружелюбен интерес към тях.

Уолфгар напрегна железните си мускули и успя да обуздае коня си.

— Преодолях го — отвърна той през стиснати зъби и скочи от седлото. — Това, което ме притеснява, са харпъловци!

Дризт най-сетне разбра какво бе предизвикало безпокойство у младежа и усмивката му стана още по-широка. Дори самият той, отраснал сред най-могъщите и страховити черни магьосници в целите Царства, по време на престоя си в Дългата седловина неведнъж бе клатил глава в нямо изумление. Магьосниците от рода Харпъл гледаха на света по свой собствен, уникален (и много често катастрофален) начин, макар в сърцата им да не се таеше никакво зло. По същия начин и вълшебствата им се подчиняваха на тяхната чудновата логика, която често бе в разрез с онова, което разумните хора смятаха за нормално и естествено.

— Малкор не е като останалите от рода — увери Дризт приятеля си. — Той не живее в Бръшляновото имение и много от кралете на Севера се допитват до него.

— Но си остава Харпъл! — отсече Уолфгар.

На този довод Дризт нямаше какво да възрази. Най-сетне като тръсна глава и въздъхна примирено, младият варварин хвана юздата на коня и го поведе по моста. Дризт, все още широко усмихнат, бързо го последва.

— Харпъл! — промърмори Уолфгар отново, когато достигнаха острова и им се наложи да обиколят цялата постройка, за да открият входа.

Нямаше врата.

— Търпение — напомни му Дризт.

Всъщност не чакаха дълго — само няколко секунди по-късно чуха изтракването на резе и проскърцването на отваряща се врата. В следващия миг едно петнадесетинагодишно момче излезе от зеления камък на стената, сякаш беше безплътен призрак, и се насочи към тях.

Уолфгар изръмжа и свали Щитозъб, могъщия боен чук, от рамото си. Дризт спря ръката му, опасявайки се да не би в умората си варваринът да се поддаде на раздразнението преди да успеят да разберат с какви намерения идва момчето.

Когато то дойде при тях, Дризт и Уолфгар видяха, че не бе призрак, а човешко същество от плът и кръв и варваринът отпусна оръжието си. Момчето се поклони и мълчаливо ги подкани да го последват.

— Малкор? — попита Дризт.

Момчето не отвърна нищо, само още по-настоятелно им закима да го последват.

— Мислех те за по-възрастен, ако ти наистина си Малкор — каза Дризт и тръгна след него.

— Ами конете? — обади се Уолфгар.

Момчето отново не отвърна нищо и продължи към кулата.

Дризт погледна към приятеля си и сви рамене:

— Да ги вземем с нас, пък нека немият ни приятел се безпокои за тях.

Скоро видяха, че поне част от стената не е истинска, а прикрива врата, която въвежда в просторно кръгло помещение — долното ниво на кулата. В единия край имаше конюшни и приятелите разбраха, че са постъпили добре като доведоха и жребците си. Двамата бързо завързаха животните и се втурнаха да догонят малкия си водач. Само че момчето не ги бе изчакало и вече бе изчезнало през другата врата.

— Почакай! — извика Дризт и също прекрачи прага.

Вътре нямаше никой. Беше се озовал в сумрачен коридор, който плавно се изкачваше, виейки се нагоре — очевидно обикаляше цялата кула.

— Бездруго има само един път — рече Дризт на Уолфгар, който току-що бе влязъл в коридора, и двамата поеха напред.

Според Дризт бяха описали пълен кръг и вече се намираха на второто ниво (поне три-четири метра над земята), когато видяха момчето да ги чака пред един тъмен коридор, отвеждащ към центъра на кулата. То обаче не пое по този коридор, а продължи нагоре.

Търпението на Уолфгар се изчерпа. Нито за миг не можеше да забрави, че всяка секунда, която губеха, за да изпълняват приумиците на непознатото момче, увеличава преднината на Ентрери и неговия пленник. Варваринът мина покрай Дризт и сграбчи момчето за рамото, принуждавайки го до го погледне в очите.

— Ти ли си Малкор? — рязко попита той.

Момчето пребледня при звука на заплашителния глас, но не каза нищо.

— Остави го — намеси се Дризт. — Той не е Малкор, сигурен съм. Съвсем скоро ще се срещнем с господаря на кулата.

И като погледна изплашеното момче, добави:

— Прав ли съм?

Момчето кимна и отново тръгна напред.

— Съвсем скоро — повтори Дризт, опитвайки се да успокои приятеля си.

За да попречи на Уолфгар да направи някоя глупост, елфът побърза да застане между него и момчето.

— Харпъл! — простена младият варварин.

Коридорът ставаше все по-стръмен и по-стръмен, а кръговете, които описваше — все по-тесни. Явно бе, че наближават върха на кулата. Най-сетне момчето спря пред една врата, отвори я и им даде знак да влязат.

Дризт бързо пристъпи напред. Искаше да влезе в стаята първи, понеже се боеше, че ядосаният Уолфгар може да направи неприятно впечатление на техния домакин.

Върху едно писалище в другия край на стаята, кръстосал ръце пред гърдите си, седеше едър, висок мъж с прошарена коса и очевидно ги очакваше. Дризт тъкмо се канеше да го поздрави, както подобава, когато Уолфгар влетя в стаята, като замалко не го повали на земята, и решително се насочи към писалището.

Сложил ръка на хълбока си и стиснал здраво Щитозъб в десницата си, младият варварин се вгледа изпитателно в мъжа пред себе си.

— Ти ли си магьосникът, когото наричат Малкор Харпъл? — попита той и в гласа му прозвуча едва сдържан гняв. — И ако не си, къде, в името на Деветте пъкъла, можем да го открием?

Мъжът избухна във весел смях.

— Прекрасно! — възкликна той и като скочи от писалището, с всичка сила тупна Уолфгар по рамото.

— Винаги съм предпочитал гости, които не прикриват истинските си чувства със сладки думи!

После мина покрай смаяния варварин и отиде към вратата.

— Говори ли с тях? — попита той момчето, което още стоеше отвън.

То пребледня още повече и енергично поклати глава.

— Дори една-едничка дума? — извика Малкор.

Момчето, което вече трепереше като лист, отново поклати глава.

— Наистина — обади се Дризт, — не каза нито…

Малкор го спря по средата на изречението.

— Само да разбера, че си изрекъл и една-единствена сричка! — предупреди той ужасеното момче.

После се обърна и направи крачка навътре. В мига, в който реши, че момчето се е поотпуснало, магьосникът рязко се обърна и то подскочи от уплаха.

— Още ли си тук? — сопна се Малкор. — Изчезвай!

Вратата се захлопна, още преди да бе довършил заповедта си. Малкор се засмя и отново отиде до писалището, а напрегнатите му мускули се отпуснаха. Дризт и Уолфгар се спогледаха смаяно и се приближиха.

— Да се махаме оттук! — прошепна Уолфгар на Дризт и елфът видя, че приятелят му се бори с желанието да удуши грубия магьосник начаса.

Макар и в по-малка степен, Дризт споделяше чувствата на варварина, но също така знаеше, че както кулата, така и необичайното поведение на обитателите й, си имат свое обяснение.

— Приеми нашите искрени почитания, Малкор Харпъл! — каза той, без да откъсва лавандуловите си очи от лицето на магьосника. — Макар постъпките ти да те представят в съвсем различна светлина от тази, в която те обрисува Харкъл, твоят братовчед.

— Уверявам те, че съм точно такъв, какъвто ме е описал Харкъл — спокойно отвърна Малкор. — Бъди добре дошъл, Дризт До’Урден и ти, Уолфгар, сине на Беорнегар. Тази скромна кула рядко е посрещала такива високи гости!

Той се поклони ниско, за да завърши изтънченото си и дипломатично (макар и не съвсем точно) приветствие.

Вместо отговор, Уолфгар изръмжа насреща му:

— Момчето не е сторило нищо лошо!

— Така е — съгласи се Малкор, — справи се великолепно.

После внезапно се досети и възкликна:

— А! Ти се боиш за него? — той измери с поглед грамадния варварин, чиито вени още пулсираха от яд. — Уверявам те, че с него се държат прекрасно.

— Не и ако съдя по онова, което видях със собствените си очи! — отвърна Уолфгар.

— Той иска да стане магьосник — спокойно обясни Малкор без изобщо да се притеснява от заплашителното изражение на варварина. — Баща му е влиятелен земевладелец и ме помоли да го обучавам. Момчето има заложби, умно е, а и магията явно го влече. Ала магията, Уолфгар, съвсем не е толкова различна от онова, с което се занимаваш ти.

Подигравателната усмивка на Уолфгар недвусмислено говореше, че двамата с магьосника не са на едно и също мнение.

— Дисциплина — невъзмутимо продължи Малкор. — Каквото и да вършим в живота си, самодисциплината и контролът върху собствените ни постъпки са ключът към крайния успех. Момчето се стреми към високи върхове и могъщество, толкова голямо, колкото още не може да си представи. Ала ако не може да си държи устата затворена в продължение на един-единствен месец, аз нямам никакво намерение да си губя времето с него. Твоят спътник ме разбира.

Уолфгар се обърна към Дризт, който стоеше до него със спокойно изражение на лицето.

— Така е — каза елфът на приятеля си, — разбирам. Малкор е поставил момчето на изпитание. Така ще види докъде се простира способността му да изпълнява заповеди и колко дълбоко е желанието му да се занимава с магия.

— Е, извинен ли съм? — попита магьосникът.

— Това няма значение — изсумтя Уолфгар. — Не съм дошъл тук, за да се бия заради някакво си момче.

— Разбира се — съгласи се Малкор. — Вашата работа не търпи отлагане, Харкъл ми каза всичко. Слезте при конюшните и се измийте. Момчето тъкмо слага масата за вечеря. Ще ви повика, когато всичко е готово.

— Има ли си име? — саркастично попита Уолфгар.

— Не, не и такова, което да си е заслужило досега — отсече Малкор.

* * *

Макар да нямаше търпение отново да се върне на пътя, Уолфгар не можеше да откаже великолепното угощение на Малкор Харпъл. Двамата с Дризт ядоха до насита, знаейки, че вероятно щяха да минат много дни, преди отново да могат да се нахранят добре.

— Ще прекарате нощта тук — рече Малкор, когато приключиха с вечерята.

— Мекото легло ще ви се отрази добре — отсече той, когато видя недоволното изражение на Уолфгар. — А утре ще потеглите още в ранни зори, обещавам.

— Благодарим за поканата и с удоволствие ще се възползваме от нея — отвърна Дризт. — Тази кула със сигурност е по-удобна от коравата земя навън.

— Прекрасно — каза Малкор. — А сега елате с мен, имам някои неща, които могат да ви бъдат от полза в тежкия път.

С тези думи той ги поведе към долните нива на кулата. Докато вървяха, Малкор им разказа за архитектурата и особеностите й. Най-сетне свиха в един от многобройните, тънещи в мрак странични коридори, и се озоваха пред тежка врата.

Прекрачиха прага, но Дризт и Уолфгар дълго време не можаха да помръднат от местата си — великолепната гледка, която се разкри пред тях, ги накара да онемеят от възхита. Намираха се в музея на Малкор, мястото, където той държеше колекцията си от всички прекрасни вещи (независимо магически, или не), които бе срещнал по време на многобройните си пътешествия. Тук имаше мечове и бляскави доспехи, митрален щит и дори короната на някакъв отдавна умрял крал. Стените бяха покрити с прастари гоблени, на светлината на факлите проблясваше стъклено ковчеже, пълно с безценни камъни и накити.

Малкор се насочи право към един голям скрин в другия край на стаята и когато Дризт и Уолфгар най-сетне успяха да се съвземат от смайването си, той вече седеше върху него и небрежно подхвърляше във въздуха три конски подкови. Докато двамата го гледаха, магьосникът взе още една подкова и без да забавя движенията си дори за миг, я включи в танца на останалите три.

— Омагьосани са — обясни той. — Когато подковете жребците си с тях, те ще препуснат по-бързо от всяко друго същество из тези земи. Е, само за кратко, разбира се, но достатъчно, за да ви отнесат до Града на бездънните води. А това си струва времето, което изгубихте, за да дойдете тук.

— По две подкови на кон? — както винаги, Уолфгар бе изпълнен с недоверие.

— Съмнявам се — спокойно отвърна Малкор без да се подразни от думите на уморения варварин. — Освен ако не искаш конят ти да се изправи на два крака и да хукне като човек?

Той прихна, но Уолфгар остана все така намръщен. Като видя, че гостенинът не е в настроение за шеги, Малкор се прокашля и продължи:

— Не се безпокой. Имам още четири. Говори се — тук той погледна към Дризт, — че малцина са по-ловки от елфите на мрака. А пък съм чувал от онези, които са виждали Дризт До’Урден да се бие или просто да се упражнява, че той е невероятно сръчен дори и сравнен с мрачните си събратя.

Без дори за миг да прекъсва жонглирането, Малкор подхвърли една от подковите на Дризт.

Той я улови и я подхвърли във въздуха, после продължи с втората и третата, които долетяха бързо една след друга. Без да откъсва поглед от Малкор, Дризт с лекота поддържаше бързия танц на подковите.

Четвъртата дойде изненадващо ниско и той трябваше да се наведе почти до земята, за да я улови. В следващия миг над главата на Дризт вече проблясваха четири подкови и се въртяха толкова бързо, че на Уолфгар му бе трудно да ги следи.

Младежът гледаше с любопитство, чудейки се защо ли магьосникът бе решил да изпита приятеля му по този чудноват начин.

Малкор бръкна в скрина и извади още четири подкови.

— Петата! — предупреди той и хвърли металния предмет към Дризт.

Елфът я улови без да трепне и тя полетя заедно с останалите.

— Дисциплина! — заяви Малкор, обръщайки се към Уолфгар. — Покажи му, елфе!

Шестата, седмата и осмата подкова полетяха към Дризт със светкавична скорост. Той ги хвана без да изпусне нито една, твърдо решен да се справи с изпитанието на Малкор. Много скоро над главата на елфа проблясваха осем подкови, които ту падаха надолу, ту отново политаха нагоре, вплетени от ловките ръце на елфа в невероятен танц на хармония и ритъм. Сега вече Дризт разбра какво бе целял магьосникът през цялото време.

Малкор застана до Уолфгар и отново го потупа по рамото.

— Дисциплина — повтори той. — Погледни го, млади боецо — твоят приятел е господар на движенията си, а значи и на занаята си. Макар още да не можеш да го разбереш, ние двамата съвсем не сме толкова различни.

Той задържа погледа на младежа със своя и добави:

— Ние тримата не сме толкова различни. Различни методи — да, но едни и същи цели.

В това време Дризт, който започна да се уморява от тази игра, улови подковите върху протегнатата си ръка, без да откъсва погледа си, в който се четеше одобрение, от Малкор. Елфът видя замисленото изражение на Уолфгар и се зачуди кое бе по-големият дар — магическите подкови или урокът.

— Стига сме говорили за това — отсече Малкор и се насочи към онази част от стената, на която бяха закачени мечове и още много други оръжия.

— Виждам, че едната ти ножница е празна — каза той на Дризт и свали един прекрасно изработен ятаган от стената. — Навярно това ще успее да запълни мястото на изгубеното оръжие.

Дризт почувства силата на ятагана още докато го поемаше от ръцете на магьосника, усети изкусната изработка и съвършения баланс. Върху дръжката блестеше един-единствен искрящо син сапфир, чиито хиляди ъгълчета пречупваха светлината и я отразяваха по вълшебен начин.

— Това е Сиянието — обясни Малкор. — Изкован е от елфите преди неизброими години.

— Сиянието — повтори Дризт.

Още преди елфът да довърши, острието се обви в синя светлина. Дризт усети внезапен прилив на енергия, идващ сякаш от самото сърце на оръжието и още по-ясно почувства скритата мощ на магическото острие. Той замахна няколко пъти и там, откъдето бе минал ятаганът, остана да блести светлина. Колко леко прорязваше въздуха и колко леко би посякъл всеки враг! Изпълнен с благоговение, Дризт прибра оръжието в ножницата си.

— Надарено е с магията на онези сили, които всички Светли елфи почитат — рече Малкор. — С магията на звездите и луната, и с тайнствата, скрити в душите им. Ти го заслужаваш, Дризт До’Урден, и той ще ти служи добре!

Дризт не знаеше как да отвърне на щедрия дар и ласкавите думи, но Уолфгар, трогнат от честта, която Малкор бе оказал на приятеля му, отвърна вместо елфа:

— Приеми нашите благодарности, Малкор Харпъл! — каза той и се поклони ниско, изоставяйки дръпнатото си държание, — рядко се случваше някой да се държи с елфа така, както той заслужава.

— Винаги слушай сърцето си, Уолфгар, сине на Беорнегар — отвърна магьосникът. — Гордостта може да бъде много полезна, ала може и да ти попречи да видиш истината за онова, което те заобикаля. Сега вървете, имате нужда от сън. Утре призори ще потеглите на път.

* * *

Дризт се надигна в леглото и се вгледа в спящия си приятел. Притесняваше се за него, още откакто потеглиха от тундрата, единственото място, което варваринът познаваше до този момент. Бяха прекосили половината Север в търсене на Митрал Хол и се бяха борили със зъби и нокти на всяка миля от пътя. Ала когато най-сетне откриха целта си, се оказа, че изпитанията им едва сега започват — Сребърните зали бяха пълни със зли създания и приятелите трябваше да си проправят път със сила. В тях Уолфгар загуби своя настойник, а Дризт — най-близкия си приятел. Останали без капка сила, двамата се довлякоха до Дългата седловина, а телата им отчаяно се молеха за почивка… дълга почивка.

Ала не можеха да си позволят да загубят и ден. Риджис се намираше в лапите на Ентрери и единствената му надежда за спасение от ужасната смърт, която го чакаше в Калимпорт, бяха Дризт и Уолфгар. Дългата седловина бе краят на един път, но също и начало на друг, още по-дълъг и опасен.

Дризт щеше да успее да се пребори с изтощението, ала Уолфгар изглеждаше мрачен и обзет от постоянно напрежение. Той бе още съвсем млад и напускаше Долината на мразовития вятър (единственият дом, който бе имал някога) за първи път в живота си. Сега онова сигурно кътче земя, където вечно се носеше песента на хапливия вятър, бе останало далеч на север.

А Калимпорт се намираше още по-далеч на юг.

Дризт се облегна назад, опитвайки да се успокои с мисълта, че Уолфгар сам бе решил да тръгне на път и че никой, нито дори той, неговият учител, не би могъл да го накара да се откаже.

Елфът затвори очи. Най-доброто, което можеше да стори за себе си и за своя приятел, бе да се наспи добре, за да бъде готов да посрещне онова, което ги очакваше на следващата сутрин.

* * *

Няколко часа по-късно ученикът на Малкор ги събуди и безмълвно ги поведе към трапезарията, където магьосникът вече ги чакаше. На масата бе сложена обилна закуска.

— Според думите на братовчед ми, пътят ви води на юг — каза Малкор. — Преследвате някакъв мъж, който е пленил приятеля ви, полуръст на име Риджис.

— Мъжът се казва Ентрери — отвърна Дризт, — и, доколкото го познавам, ще ни бъде много трудно да го заловим. Тръгнал е към Калимпорт.

— Ще ни бъде дори още по-трудно отпреди, когато поне знаехме, че все още се намира на пътя — Уолфгар обясняваше на Малкор, но Дризт разбра, че думите му бяха насочени много повече към него, отколкото към магьосника. — Сега можем само да се надяваме, че не се е отклонил.

— Пътят му не е тайна — отговори Дризт. — Целта му е крайморският Град на бездънните води. Кой знае, може би вече е там.

— Тогава значи е потеглил по море — предположи Малкор.

Уолфгар замалко не се задави. Тази възможност изобщо не му бе минавала през ума.

— Боя се, че е така — съгласи се Дризт. — Мислех си, че и ние ще трябва да направим същото.

— Това е опасен път, а и струва много пари — каза Малкор. — Лятото наближава своя край и пиратите се събират за последните си набези на юг. Ако човек не успее да си уреди добър кораб…

Магьосникът не довърши, но мълчанието му бе достатъчно красноречиво.

— Само че вие нямате друг избор — продължи след малко той. — И най-бързият кон не може да се мери с никой кораб, а и пътят по море е по-пряк от този по суша, където трябва да се заобикалят безброй препятствия. Моят чирак вече сложи омагьосаните подкови на жребците ви, така че ще успеете да достигнете Града на бездънните води само след няколко дни.

— А колко време ще трябва да плаваме? — попита смаяният Уолфгар, който все още не можеше да повярва, че Дризт ще се съгласи с предложението на магьосника.

— Струва ми се, че младият ти приятел не разбира напълно пътя, по който е поел — обърна се Малкор към Дризт.

Магьосникът постави вилицата си върху масата, после сложи още една, на десетина сантиметра от първата.

— Това — обясни той и посочи първата вилица, — е Долината на мразовития вятър. А това тук е Здрачната кула, в която се намираме сега. Делят ги почти четиристотин мили.

При тези думи магьосникът подхвърли една вилица на Дризт, който я сложи пред себе си, на около един метър от вилицата, която представляваше Здрачната кула.

— Пътят, по който сте поели, е пет пъти по-дълъг от този, който сте оставили зад себе си. Две хиляди мили и няколко царства ви делят от Калимпорт — рече Малкор на Уолфгар и посочи третата вилица, която изобразяваше далечния южен град.

— Та ние сме загубени! — простена Уолфгар, на когото такива огромни разстояния изглеждаха почти немислими.

— Съвсем не — отвърна Малкор. — Със северния вятър в платната си ще се движите бързо и ще успеете да изпреварите първия сняг. А пък хората и земите на юг са доста по-гостоприемни от тукашните.

— Ще видим — Дризт не изглеждаше особено убеден — за него „хора“ винаги означаваше „неприятности“.

— За съжаление си прав — въздъхна Малкор, досещайки се за трудностите, които един Елф на мрака неминуемо срещаше сред обитателите на повърхността. — Ала аз имам още един дар за вас — карта, която още днес ще ви отведе до скъпоценно съкровище.

— Още едно забавяне — възропта Уолфгар.

— Изгубеното време е нищожна цена за онова, което ще спечелите. Това кратко отклонение ще ви спести много дни в населения Юг, където Елфът на мрака иначе би могъл да се движи само нощем.

Дризт бе силно заинтригуван — Малкор явно разбираше тревогата му и като че ли предлагаше изход от безизходното положение. Елфът бе сигурен, че Югът, колкото и да е гостоприемен, щеше да затвори вратите си пред него. Градовете, които позволяваха на безчестния убиец да премине необезпокояван през тях, щяха да оковат него самия, дори ако само се приближеше до градската стена — Елфите на мрака се славеха като зли по природа и неописуемо жестоки. Малцина бяха онези, които успяваха да прозрат под черната кожа на Дризт До’Урден и да разберат, че той не е като събратята си.

— На запад от тук — започна Малкор, — в края на една мрачна пътека в Гората на вечната пролет, в пещера от дървета живее чудовище, което местните жители наричат Агата. Легендата разказва, че е от елфическия род и някога е била могъща магьосница. Сега това злочесто създание живее след смъртта си и черната нощ е нейното време.

Дризт и преди бе чувал за подобни създания, знаеше и как се наричат.

— Банши? — досети се той.

Малкор кимна.

— Идете в бърлогата й, ако сте достатъчно смели — събрала е голямо съкровище и в него има нещо, което ще ти бъде от неоценима полза, Дризт.

Магьосникът успя да прикове напълно вниманието на елфа — облегнат на масата, Дризт не изпускаше и дума от онова, което Малкор имаше да му каже.

— Маска — обясни той. — Вълшебна маска, която ще скрие чертите ти на Мрачен елф и ще ти позволи да ходиш необезпокоявано на повърхността, като Светъл елф, или като човек, както предпочиташ.

Дризт се облегна назад, уплашен от заплахата срещу самата му същност.

— Разбирам колебанието ти — каза Малкор. — Тежко е да трябва да се криеш от онези, които те обвиняват несправедливо, и така сам да ги убедиш, че грозните им подозрения са верни. Ала помисли за пленения си приятел и знай, че единствено заради него си позволявам да ти предложа подобно нещо. Може и да успееш да прекосиш южните земи и така, елфе, но със сигурност няма да ти бъде лесно.

Уолфгар прехапа устни и не каза нищо — Дризт трябваше да реши сам. Младежът знаеше, че дори тревогата му да не се забавят прекалено нямаше да натежи във вземането на това твърде лично решение.

— Ще отидем в леговището й — проговори най-сетне Дризт. — И ще нося тази маска, ако се наложи.

И като погледна към Уолфгар, добави:

— Сега трябва да мислим само за Риджис.

* * *

Дризт и Уолфгар вече бяха възседнали конете си и разменяха последни думи с Малкор.

— Пазете се от нея — каза Малкор и подаде на Дризт картата, която показваше пътя до бърлогата на баншито, както и още един пергамент с карта на южните земи. — Докосването й е леденостудено, а легендата твърди, че писъкът й носи смърт.

— Писъкът й? — повтори Уолфгар.

— Неземен вопъл, който е прекалено ужасен за ушите на смъртните — обясни Малкор. — Така че се пазете!

— Не се тревожи — успокои го Дризт, — ще се пазим.

— И никога не ще забравим гостоприемството и даровете на Малкор Харпъл! — добави Уолфгар.

— Нито урока, надявам се — отвърна магьосникът и му смигна, извиквайки притеснена усмивка върху устните на варварина.

Дризт се зарадва, че приятелят му поне донякъде се бе отърсил от сприхавото си настроение.

В този миг съмна и кулата се стопи пред очите им.

— Кулата изчезна, но магьосникът е тук — отбеляза Уолфгар.

— Кулата изчезна, но вратата, която води вътре, е тук — поправи го Малкор и като направи няколко крачки назад, протегна ръка, която внезапно изчезна от погледите им.

Уолфгар подскочи от изненада.

— За онези, които знаят как да я открият — добави Малкор. — Онези, които са се посветили на магията.

И като прекрачи вратата, която се намираше в някакво съвсем различно измерение, Малкор изчезна от погледа им. Миг по-късно до ушите на двамата приятели долетя гласът му:

— Дисциплина! — провикна се той и Уолфгар разбра, че прощалните думи на магьосника се отнасят за него.

Дризт пришпори коня си и разгъна картата, която бе получил от Малкор.

— Харпъл? — попита той през рамо, имитирайки подигравателния тон на Уолфгар от предишната вечер.

— Де да можеше всички харпъловци да са като Малкор — отвърна младежът.

Той все още се взираше към празното място, където допреди миг се бе издигала кулата и мислеше за двата важни урока, които магьосникът му бе дал само за една нощ — за предразсъдъците и за скромността.

* * *

От вътрешността на дома си Малкор ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха. Как му се искаше да може да се присъедини към двамата приятели и да се впусне в приключения, както бе правил неведнъж в младостта си, да открие правилния път и да го следва на всяка цена, изправяйки се срещу страшни опасности и свирепи врагове. Харкъл правилно бе преценил високите идеали на елфа и младия варварин и бе постъпил много добре като ги насочи за съвет към Малкор.

Магьосникът се облегна на вратата. Уви, за него дните на приключения и опасности, дните на безстрашни походи в името на справедливостта, бяха безвъзвратно отминали.

Ала случилото се през последния ден му вдъхна нова надежда — факелът, който той бе носил толкова години, бе преминал в сигурни ръце.