Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 1 — Долината на мразовития вятър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Halfling’s Gem, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, форматиране
Диан Жон (2010)
Корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Камъкът на полуръста

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо ДАР“, София, 2004

ISBN 954—761—107—0

История

  1. — Добавяне
  2. — Цитати с подзаглавие вместо епиграфи
  3. — Корекция

12
Другари

Когато Бруенор я откри, Кати-Бри плуваше зад останките от пиратския кораб. Ала Пиночет дори не я видя — далеч оттам екипажът на единствения от съдовете му, който бе оцелял (големия артилерийски кораб с катапулта) бе успял да потуши пламъците на борда си, но вместо да нападне „Морски дух“, беше вдигнал платна и бягаше с цялата бързина, на която бе способен.

— Вече си мислех, че си ме забравил — рече Кати-Бри, когато видя лодката да се приближава към нея.

— Трябваше да останеш до мен — засмя се джуджето.

— Пламъците не бягат от мен, така, както явно се плашат от теб — в гласа на момичето се долавяха любопитни нотки.

Бруенор сви рамене.

— Така е още от Залите. Трябва да е заради доспехите на предците ми.

Кати-Бри се залови за ръба на лодката и се накани да се качи вътре, но в този миг съзря ятагана, закачен на гърба на Бруенор и внезапно осъзна истината.

— Оръжието на елфа е у теб! — възкликна тя, припомняйки си разказа на Дризт за битката му с един огнен демон, когато силата на магическия ятаган го бе спасила от сигурна смърт. — Именно то е отблъснало пламъците!

— Хубаво оръжие — рече Бруенор, хвърляйки поглед към дръжката на ятагана, която се показваше над рамото му. — Елфът трябва да му измисли подобаващо име.

— Лодката няма да издържи трима души — намеси се Пиночет.

— Плувай тогава! — сопна се Бруенор и го изгледа яростно.

Лицето на гордия пират се изкриви в яростна гримаса и той заплашително се надигна.

Бруенор разбра, че този път бе отишъл твърде далеч. Преди Пиночет да успее да се изправи напълно, Бруенор го удари в гърдите с чело и го запрати зад борда, после светкавично изтегли Кати-Бри в лодката.

— Вземи го на прицел с лъка си, момиче — рече той достатъчно силно, за да може Пиночет, който тъкмо се показваше над водата, да го чуе.

После му хвърли края на едно въже и добави:

— Ако се опита да избяга — убий го!

Кати-Бри постави една сребърна стрела в тетивата на Таулмарил и се прицели в главата на Пиночет, макар в действителност да нямаше никакво намерение да убива безпомощния човек.

— Наричат лъка ми Изпитващия сърцата — предупреди го тя. — Добре ще направиш, ако не се опитваш да хитруваш.

Гордият пират хвана въжето и заплува.

* * *

— На този кораб няма да стъпи кракът на никой Елф на мрака! — изръмжа един от моряците на Дюдермонт, когато Дризт понечи да се върне на „Морски дух“.

В следващия миг върху тила му се стовари нечия тежка ръка и човекът бързо отстъпи назад, за да направи път на своя капитан. Дюдермонт внимателно се вгледа в лицата на моряците си, които не откъсваха поглед от Мрачния елф, с когото бяха делили кораба през последните няколко седмици.

— Какво ще правите с него? — осмели се да попита един от моряците.

— Имаме хора зад борда — рече Дюдермонт, сякаш не бе чул въпроса. — Извадете ги от водата, а после оковете пиратите.

Вместо да изпълнят заповедите му обаче, моряците останаха по местата си, напълно погълнати от драмата, която се разиграваше пред тях.

— И махнете дъските, които свързват двата кораба! — изрева Дюдермонт.

После се обърна към Дризт и Уолфгар, които стояха само на няколко крачки от една от дъските.

— Да идем в моята каюта — каза той спокойно. — Трябва да поговорим.

Без да кажат нищо, Дризт и Уолфгар го последваха, съпроводени от любопитните, боязливи и тук-таме гневни погледи на екипажа.

На палубата на „Морски дух“ стояха няколко моряци и се взираха на юг. Дюдермонт спря за миг и също се вгледа натам. Много скоро разбра, че вниманието на хората му не бе привлечено от горящия флагмански кораб на Пиночет, а от една малка лодка, която бързо се приближаваше към тях.

— Кочияшът на огнената колесница, която се спусна от облаците — обясни един от моряците.

— Той стори това! — възкликна друг и посочи останките от кораба на Пиночет, който се бе килнал на една страна и много скоро щеше да потъне. — И прогони третия им кораб!

— Значи е наш приятел! — отвърна Дюдермонт.

— И наш — обади се Дризт и отново привлече вниманието на всички към себе си.

Дори Уолфгар го погледна любопитно. Вярно, че и той бе чул някой да призовава Морадин, но не смееше дори да се надява, че онзи, който им се притичваше на помощ, наистина бе Бруенор Бойният чук.

— Червенобрадо джудже, ако съм отгатнал правилно — продължи Дризт. — Заедно с една млада жена.

Уолфгар не можеше да повярва на ушите си.

— Бруенор? — едва успя да прошепне той. — Кати-Бри?

Дризт сви рамене:

— Така мисля.

— Много скоро ще разберем дали си прав — каза Дюдермонт.

После нареди на хората си да му доведат непознатите, веднага щом малката лодка достигне „Морски дух“, и се отдалечи заедно с Дризт и Уолфгар. Знаеше, че с елфа на палубата моряците му няма да могат да се съсредоточат в работата си, а макар битката да бе приключила, все още им оставаше да свършат още много неща.

— Какво смяташ да правиш с нас? — започна Уолфгар в мига, в който Дюдермонт затвори вратата на каютата зад себе си. — Ние се бихме на ваша…

Дюдермонт се усмихна спокойно и прекъсна гневната тирада на младежа:

— Така е — съгласи се той. — Ще ми се само всеки път, когато плавах на юг, да имах на борда си войни като вас. Тогава пиратите щяха да се разбягват още щом зърнат „Морски дух“ да се задава на хоризонта!

Уолфгар се поуспокои и изостави защитната позиция, която бе заел.

— Не исках да ви навредя с тази измама — мрачно рече Дризт. — А и единственото, което скрих, бе външния ми вид. Всичко друго е вярно — отивам на юг, за да спася свой приятел, изпаднал в беда.

Дюдермонт кимна, но преди да успее да отговори, на вратата се почука и един от моряците му надникна вътре.

— С ваше позволение — започна той.

— Какво има? — попита Дюдермонт.

— Знаеш, че сме готови да те последваме навсякъде, капитане — заекна мъжът. — Ама решихме, че трябва да знаеш какво мислим за елфа.

Дюдермонт изпитателно се вгледа в моряка, после погледът му се спря върху Дризт. Винаги се бе гордял със своите моряци; повечето от мъжете бяха заедно вече дълги години, ала сега Дюдермонт усети, че се тревожи — как ли щяха да издържат това изпитание хората му?

— Казвай — подкани той човека, все още убеден, че екипажът му няма да го разочарова.

— Ами — започна морякът, — той е Елф на мрака, а всички знаем какво означава това.

Той замълча за миг, сякаш искаше добре да претегли онова, което се канеше да изрече. Дризт затаи дъх в очакване на жестоките думи — неведнъж беше преживявал същото мъчително унижение.

— Ама тези двамата, те ни спасиха кожите и никой не може да го отрече! Без тях бяхме загубени, така си е! — избъбри морякът на един дъх.

— Значи искате да останат на кораба? — попита Дюдермонт и по лицето му се разля усмивка — хората му и този път (за пореден път) излязоха с чест от трудното положение.

— Иска ли питане! — сърдечно отвърна морякът. — Всички, до последния човек! И се гордеем, че са между нас!

В този миг още един моряк, онзи, който се бе нахвърлил върху Дризт, провря глава през вратата.

— Бях уплашен, затова се държах така — извини се той на Дризт.

Завладян от силни чувства, елфът за миг изгуби гласа си и едва успя да кимне в знак, че му прощава.

— Значи ще се видим на палубата после — каза вторият моряк и си тръгна.

— Просто решихме, че трябва да знаеш, капитане — довърши първият моряк и също изчезна.

— Прекрасен екипаж са те — отбеляза Дюдермонт, когато вратата се затвори зад гърба на моряка.

— А какво мислиш ти? — попита Уолфгар.

— Аз съдя за хората — и за елфите — по делата, а не по външния им вид — заяви Дюдермонт. — И като си говорим за външен вид, ще направиш добре, ако не си слагаш повече тази маска, Дризт До’Урден. Много по-красив си без нея!

— Не са много онези, които ще се съгласят с теб — отвърна Дризт.

— Тук, на борда на „Морски дух“ всички ще се съгласят с мен! — заяви капитанът. — Вярно е, че победихме, но трябва да свършим още много неща. Подозирам, че силата ти ще бъде повече от добре дошла на носа на кораба, могъщи варварино. Трябва да се откачим от онзи кораб и да се махнем оттук, преди третият съд да се е върнал с още от своите приятелчета.

— Що се отнася до теб, елфе — обърна се Дюдермонт към Дризт и по устните му плъзна лукава усмивка, — мисля, че никой не би могъл да се справи по-добре с опазването на цял кораб пленници!

Дризт свали маската от главата си и я мушна в раницата си.

— Цветът на кожата ми си има и своите предимства — съгласи се той и разтърси снежнобелите си къдрици.

После се обърна към Уолфгар, но преди двамата приятели да успеят да направят и една крачка, вратата на каютата се отвори с трясък.

— Прекрасно оръжие, елфе! — рече Бруенор Бойният чук, застанал насред локва морска вода, и подхвърли магическия ятаган на Дризт. — Трябва му име, мен ако питаш. Оръжие кат’ туй има нужда от подобаващо име. Чудесна работа ще свърши на някой готвач, дето се е заел да заколи прасе!

— Или на някое джудже, което е тръгнало на лов за дракони — отбеляза Дризт, докато благоговейно поемаше оръжието от ръцете на приятеля си.

Мисълта му отлетя към мига, когато за първи път съзря ятагана да лежи в съкровищницата на мъртвия дракон. После го прибра в ножницата, в която допреди миг бе държал предишното си оръжие, а него мушна при Сиянието — макар да бе съвсем обикновен, старият му ятаган щеше да бъде достоен другар на магическото оръжие.

Бруенор направи крачка към елфа и здраво стисна ръката му.

— Когато видях очите ти да се взират в мен от стената на пропастта — тихо започна той, опитвайки се да преглътне буцата, която бе заседнала на гърлото му и заплашваше да го задави, — тогава разбрах, че с останалите ми приятели всичко ще бъде наред!

— Ала не всичко е наред — отвърна Дризт. — Риджис се намира в смъртна опасност.

Бруенор му намигна.

— Ще го спасим, елфе! Не се е родил още смрадливият убиец, дето ще довърши Къркорещия корем току-така!

И като стисна още веднъж ръката на приятеля си, Бруенор се обърна към Уолфгар, момчето, което се бе превърнало в мъж пред очите му Уолфгар се опита да каже нещо, ала и в неговото гърло бе заседнала буца, която го давеше. За разлика от Дризт, младежът изобщо не подозираше, че Бруенор може да е още жив и сега гледката на скъпия му учител, джуджето, което бе станало негов втори баща, завърнал се като по чудо от онзи свят, му дойде прекалено много. Той сграбчи Бруенор за раменете, точно когато джуджето се канеше да каже нещо, и го вдигна във въздуха, притискайки го в мечешка прегръдка.

Бруенор трябваше да вложи всичките си сили, за да разхлаби хватката на приятеля си, та да може да си поеме дъх.

— Ако беше стиснал и дракона така — закашля се той, — нямаше да трябва да го яздя чак до дъното на оназ’ пропаст!

В този миг през вратата влезе Кати-Бри. Червеникавите й къдрици бяха прилепнали по врата и раменете й, от тялото й се стичаше вода. След нея, унизен и подгизнал до кости, вървеше Пиночет.

Очите на момичето се спряха най-напред върху Дризт, а в погледа й се четеше чувство, много по-дълбоко от обикновено приятелство.

— Добра среща — прошепна тя. — Сърцето ми се радва, че най-сетне те виждам отново, Дризт До’Урден. Мислите ми не се отделяха от теб нито за миг.

Дризт се усмихна в отговор, после отвърна поглед.

— Някак си знаех, че ще се присъединиш към нас, преди приключението да е свършило — отвърна той. — Добра среща, наистина, и добре дошла между нас.

Кати-Бри отмести поглед и очите й се спряха върху Уолфгар. На два пъти се бе оказвала разделена от него и на два пъти, когато отново се срещаха, тя разбираше колко силна бе любовта й към този мъж.

Уолфгар също я видя. Капчици солена вода блещукаха по лицето й, но дори те бледнееха пред искрящата й усмивка. Без да откъсва очи от нея, младежът внимателно помогна на Бруенор да стъпи на краката си.

В този момент единствено смущението, присъщо на младите влюбени, ги възпря да не се хвърлят в прегръдките си още там, пред очите на Дризт и Бруенор.

— Капитан Дюдермонт — рече Дризт, — позволи ми да ти представя Бруенор Бойния чук и Кати-Бри, двама скъпи приятели и безценни съюзници.

— Носим ти и подарък — подсмихна се Бруенор. — Нали нямаме пари да си платим пътуването.

И като сграбчи Пиночет за ръкава, джуджето го накара да застане в средата на каютата:

— Капитанът на кораба, дето го изгорих, тъй ми се чини.

— Добре дошли, Бруенор и Кати-Бри — отвърна Дюдермонт. — Уверявам ви, че онова, което сторихте днес, е повече от достатъчно, за да ме накара сам да ви помоля да пътувате на борда на моя кораб.

После Дюдермонт застана пред Пиночет и се вгледа в него, досещайки се, че това не ще да е обикновен разбойник.

— Знаеш ли кой съм аз? — заплашително изръмжа пиратът, доволен, че най-сетне има пред себе си разумен човек, а не свирепото джудже.

— Ти си пират — спокойно отвърна Дюдермонт.

Пиночет наклони глава и внимателно се вгледа в него. По устните му плъзна лукава усмивка.

— Навярно си чувал за Пиночет?

Дюдермонт вече подозираше — и се боеше — че бе разпознал прословутия пират, още когато го видя да прекрачва прага на каютата. Разбира се, капитанът на „Морски дух“ беше чувал за Пиночет… всички търговци, които плаваха в Саблено море, бяха чували за Пиночет.

— Настоявам незабавно да бъда освободен заедно с хората си! — яростно изфуча пиратът.

— Всяко нещо с времето си — отвърна Дюдермонт.

Четиримата приятели, които не знаеха, че тук пиратите бяха фактор, с който останалите моряци щат, не щат, трябва да се съобразяват, с изумление зяпнаха Дюдермонт.

— Предупреждавам те, че твоите действия могат да ти навлекат сериозни неприятности! — продължи Пиночет, възползвайки се от внезапното преимущество, което беше спечелил. — Не съм човек, който прощава лесно, както не са и моите съюзници!

Дризт, чийто народ непрекъснато изкривяваше повелите на справедливостта така, че да паснат на собствените им интереси, особено, когато ставаше въпрос за някой, заемащ важно положение, бързо разбра затрудненото положение, в което Дюдермонт бе изпаднал.

— Пусни го да си върви — каза той на Дюдермонт и светкавично извади магическите си ятагани. — Пусни го да си върви и му дай оръжие. Аз също не прощавам лесно.

Виждайки ужаса в очите на пирата, Бруенор побърза да се присъедини към приятеля си:

— Ами да, капитане, пусни туй псе да си върви! Оставих главата на раменете му, само защото исках да ти донеса жив подарък. Ама ако не го щеш… — при тези думи Бруенор откачи брадвата от кръста си и небрежно я размаха.

Уолфгар също не остана назад:

— С голи ръце и горе на наблюдателницата! — провикна се той и така напрегна мускулите си, че на околните им се стори, че те всеки момент ще се пръснат. — Пиратът и аз! Нека един от нас познае победата! И нека онзи, който загуби, полети към смъртта си върху дъските на палубата!

Пиночет погледна тримата освирепели воини. После, с почти умолително изражение на лицето, се обърна към Дюдермонт.

— Ах! — засмя се Кати-Бри, която също имаше какво да каже. — Та вие изпускате цялата веселба! Какво толкова забавно виждате в това един от вас да разкъса пирата на парчета? Дайте му малката лодка и го пуснете да си върви.

Внезапно веселото й лице придоби заплашително изражение.

— Дайте му лодката — повтори тя, — и нека видим дали ще успее да избяга от сребърните ми стрели!

— Много добре, капитан Пиночет — започна Дюдермонт, мъчейки се да сподави смеха си. — Ни най-малко не желая да предизвиквам гнева на пиратите. Свободен сте и може да идете, където пожелаете.

Пиночет рязко се обърна и впи очи в лицето на Дюдермонт.

— Или пък — спокойно продължи капитанът на „Морски дух“, — може да решите да останете в трюма на моя кораб заедно с екипажа си, под моята лична опека, докато не хвърлим котва.

— Не можеш да обуздаеш собствените си моряци? — изплю се Пиночет.

— Те не са част от моя екипаж — отвърна Дюдермонт. — И ако тези четиримата решат да те убият, боя се, че едва ли бих успял да ги възпра.

— Моят народ не е свикнал да подарява живота на враговете си! — обади се Дризт с толкова смразяващ глас, че дори най-близките му приятели усетиха как по гърба им плъзват ледени тръпки. — Ала аз имам нужда от теб, капитан Дюдермонт, и от твоя кораб. Ще пожаля живота на пирата, ако обещаеш да спазиш твоята част от уговорката ни.

Със същата бързина, с която ги бе извадил, Дризт прибра ятаганите в ножниците им.

— Е, капитан Пиночет? — попита Дюдермонт и махна на двама от моряците си да придружат пиратския капитан до трюма.

Докато се отдалечаваше, Пиночет хвърли последен злобен поглед към Дризт.

— Ако посмееш отново да навлезеш в тези води… — заплашително започна той, но преди да успее да довърши, Бруенор го срита с всичка сила.

— Дръж си устата затворена, подло псе — изрева джуджето, — ако не искаш да ти отрежа езика още сега!

Без да каже и дума, Пиночет излезе, воден от моряците на Дюдермонт.

* * *

По-късно същия ден, докато моряците продължаваха да поправят пострадалия „Морски дух“, четиримата приятели се оттеглиха в каютата на Дризт и Уолфгар, за да чуят разказа на Бруенор за онова, което беше преживял в Митрал Хол. Времето минаваше, слънцето се скри и на небето заблещукаха звезди, а джуджето все така продължаваше да им разказва за богатствата, които беше видяло, за свещените места, на които се бе натъкнало в древното царство на своите деди, за многобройните битки с дуергарските патрули и най-вече за последното, отчаяно бягство през огромните подземни работилници.

Кати-Бри седеше срещу Бруенор и не откъсваше очи от лицето му, обвито от дима на единствената свещ, която гореше в стаята. Вече бе чувала тази история, ала на Бруенор съвсем не му липсваше дар слово и сега младата жена се бе привела напред, напълно погълната от думите му. Сложил ръка върху раменете й, Уолфгар бе придърпал стола си до нейния и също слушаше запленен.

Дризт стоеше до прозореца и се взираше в нощното небе. За миг изпита чувството, че всичко отново е както преди, сякаш по някакъв загадъчен начин бяха успели да пренесат частица от Долината на мразовития вятър чак в тези далечни, южни земи. Колко нощи бяха прекарали заедно, разказвайки си истории за приключенията, които бяха преживели в миналото, или просто наслаждавайки се на покоя на вечерта и чувството, че са заедно. Само че тогава с тях имаше още някой, чиито разкази за далечни земи и чудновати народи винаги надминаваха и най-интересните истории на останалите четирима.

Дризт обърна очи към другарите си, после отново вдигна поглед към нощното небе, мислейки си — надявайки се — за деня, когато петимата приятели отново щяха да бъдат заедно.

Откъм вратата се разнесе почукване и накара тримата на масата да подскочат, толкова погълнати бяха от историята на джуджето. Дризт отвори и капитан Дюдермонт влезе в каютата.

— Добър вечер — поздрави той учтиво. — Не бих си позволил да ви прекъсна, ако не носех новини.

— Точно бях стигнал до най-интересната част — рече Бруенор. — Ама нищо, малко чакане само ще я направи още по-интересна!

— Говорих с Пиночет отново — започна Дюдермонт. — Той не е обикновен пират, славата на името му се носи над цяло Саблено море, та най-малко от него бихте очаквали да изпрати три кораба, за да ни спрат. Трябва да е имал нещо наум.

— Нас — намеси се Дризт.

— Не го каза направо — отвърна Дюдермонт, — ала вярвам, че си прав, Дризт. Разберете обаче, че не мога да си позволя да го притискам прекалено много.

— Ха! — изсумтя Бруенор. — Много лесно ще накарам туй псе да скимти за милост и да ме моли да разкаже всичко, което знае!

— Няма нужда — каза Дризт. — Пиратите са търсели нас.

— Но как са разбрали къде сте? — учуди се Дюдермонт.

— Огнените кълба над Балдуров яз — обади се Уолфгар.

Дюдермонт кимна, припомняйки си нощта, когато бяха видели загадъчните пламъци да се издигат в небето над града на Шионтарската река:

— Враговете ви трябва да са наистина могъщи.

— Онзи, когото търсим, знаеше, че ще минем през Балдуров яз — обясни Дризт. — Дори бе оставил съобщение за нас. За човек като Артемис Ентрери не би било никак трудно да нареди на някой от шпионите си да му сигнализира, когато разбере кога и как сме напуснали града.

— Също толкова лесно би му било да уреди засадата — мрачно добави Уолфгар.

— Така изглежда — отвърна Дюдермонт.

Дризт не каза нищо, макар този път да не бе съгласен с приятелите си. Защо му беше на Ентрери да ги доведе чак дотук, само за да накара някаква банда пирати да ги убият? Не, вярваше Дризт, засадата не бе дело на палача. Още някой се бе намесил и този някой не можеше да бъде друг, освен самия Пук паша.

— Трябва да обсъдим и още нещо — продължи Дюдермонт след малко. — „Морски дух“ се държи, ала както той, така и плененият пиратски кораб, пострадаха сериозно.

— Значи смятате да вземете и кораба на пиратите, така ли? — попита Уолфгар.

— Да — отговори Дюдермонт. — Щом стигнем до най-близкото пристанище, ще ги пуснем да си вървят заедно с кораба си.

— Пиратите не заслужават такава снизходителност! — изръмжа Бруенор.

— Повредите в „Морски дух“ ще ни забавят ли? — намеси се Дризт, който се безпокоеше много повече за успеха на тяхната задача, отколкото за съдбата на пиратите.

— Ще ни забавят — рече Дюдермонт. — Надявам се да успеем да се доберем до Калимшан отвъд Тетир. Знамето на Калимпорт ще ни помогне в пустинното царство. Там можем да хвърлим котва в пристанището на град Мемнон и да се погрижим за кораба.

— Колко време ще отнеме това?

Дюдермонт сви рамене:

— Навярно седмица, ако не и повече. Не мога да съм сигурен, докато не спрем и не огледаме „Морски дух“ отвсякъде. След това ще ни трябва още една седмица, докато стигнем до Калимпорт.

Очите на четиримата другари помръкнаха и те си размениха обезсърчени погледи. Колко ли дни живот оставаха на Риджис? Дали това забавяне нямаше да бъде фатално за дребния им приятел?

— Ала за вас има и друга възможност — продължи Дюдермонт. — Пътешествието от Мемнон до Калимпорт по вода, покрай град Тешбърл и през Искрящо море, отнема много повече време, отколкото ако се тръгне по суша. Почти всеки ден от Мемнон към Калимпорт потеглят кервани и макар пътят през пустинята Калим да е тежък, няма да ви отнеме повече от няколко дни.

— Нямаме достатъчно злато, за да им платим да ни вземат с тях — рече Кати-Бри.

Дюдермонт махна с ръка:

— Няма да ви струва скъпо. Всеки керванджия би бил повече от щастлив, ако бойци като вас поискат да пътуват с него през опасната пустиня. А и аз още не съм ви се отплатил за онова, което сторихте за мен и за моите хора — при тези думи Дюдермонт раздрънка голямата кесия със злато, която висеше на кръста му. — Разбира се, ако предпочитате, може да останете на „Морски дух“ колкото дълго искате.

— Колко време ще ни отнеме, за да достигнем Мемнон? — попита Дризт.

— Зависи колко вятър ще издържат платната ни. Пет дни, може би дори цяла седмица.

— Кажи ни повече за тази Калимска пустиня? — каза Уолфгар. — Какво е пустиня?

— Мрачна земя — отвърна Дюдермонт — ако четиримата приятели решеха да изберат този път, те трябваше да бъдат подготвени за изпитанията, които щяха да срещнат по него. — Дива пустош, в която изпепеляващият вятър неспирно пее злокобната си песен и навява облаци горещ пясък. Земя, където чудовищата властват над хората и където не един и двама злочести пътешественици са намирали жестока смърт от жажда, оставяйки след себе си само купчина бели кости, оглозгани от огромните, вечно гладни лешояди.

Четиримата приятели не изглеждаха особено стреснати от зловещото описание на капитана. Като оставеха настрани разликата в температурата, това място звучеше досущ като дома им, който бяха оставили далеч на север.