Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 1 — Долината на мразовития вятър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Halfling’s Gem, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, форматиране
Диан Жон (2010)
Корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Камъкът на полуръста

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо ДАР“, София, 2004

ISBN 954—761—107—0

История

  1. — Добавяне
  2. — Цитати с подзаглавие вместо епиграфи
  3. — Корекция

9
Огнени гатанки

Тласкан от течението на Шионтарската река и от северния ветрец, който издуваше платната му, „Морски дух“ се отдалечаваше от Балдуров яз с огромна скорост, а около носа му хвърчаха големи късове бяла пяна.

— Още днес ще оставим Саблен бряг зад гърба си — каза Дюдермонт на Дризт и Уолфгар. — Оттам продължаваме на изток и няма да видим суша, докато не достигнем Асавирския провлак. След това ще се отправим на юг, а после отново ще поемем на изток към Калимпорт.

И като посочи флага (златно поле, прорязано от коси сини линии), който моряците вдигаха на мачтата в този момент, повтори:

— Калимпорт.

Дризт хвърли заинтересован поглед на капитана — доколкото знаеше, това не бе; обичайна практика сред моряците.

— На север от Балдуров яз плаваме под знамето на Града на бездънните води — обясни Дюдермонт. — А когато отиваме на юг, вдигаме флага на Калимпорт.

— И двата града го приемат? — учуди се Дризт.

— Достатъчно са разумни, за да го приемат — засмя се Дюдермонт. — Калимпорт и Градът на бездънните води са заклети врагове и никой не иска да отстъпи. Търгуват помежду си — няма как, търговията им носи огромни печалби — ала рядко допускат в пристанищата си кораби, на чиято мачта се вее знамето на съперника им.

— Глупава гордост — вметна Уолфгар и с болка си спомни как само допреди няколко години племената на тундрата бяха живели по същия начин — разделени и изпълнени с недоверие и неприязън едно към друго.

— Политика — сви рамене Дюдермонт. — Ала владетелите на двата града тайно желаят търговията и с тяхна подкрепа десетина кораба са успели да си създадат необходимите връзки, за да я поддържат. Ето как „Морски дух“ има две родни пристанища, което е от полза за всички.

— Две родни пристанища — усмихнато отбеляза Дризт, — в които капитан Дюдермонт да търгува. Хитро.

— Това далеч не е всичко — продължи Дюдермонт, все така широко усмихнат. — Пиратите, които безчинстват из северните води, предпочитат да се държат настрани от корабите на Града на чудесата, а пък тези, които кръстосват южните морета, гледат да не предизвикват гнева на Калимпорт и огромната му армада. Около Асавирския провлак минават много търговски кораби и пиратите, които дебнат там, предпочитат да нападат онези, които плават под флага на някой по-незначителен градец.

— Искаш да кажеш, че никога не ви безпокоят? — въпросът на Уолфгар прозвуча неуверено и леко саркастично, сякаш още не бе решил дали цялата тази история с двата флага му допада или не.

— Никога? — повтори Дюдермонт. — Не, не никога, но рядко. А когато някой пират все пак реши да ни нападне, ние вдигаме всичките си платна и побягваме. На пръсти се броят корабите, които могат да настигнат „Морски дух“, когато вятърът издуе платната ни.

— А ако все пак ви настигнат? — настоя Уолфгар.

— Тогава ще ви се отдаде възможност да ми покажете, че не сбърках, когато ви взех на кораба си — разсмя се Дюдермонт. — Все ми се струва, че оръжията ви могат да накарат и най-свирепия пират да се позамисли сериозно, преди да ви нападне.

Уолфгар вдигна Щитозъб, който лежеше на земята до него и рече:

— Надявам се, че вече съм свикнал достатъчно с движенията на кораба, за да съм готов за такава битка. Някой по-силен замах може да ме запрати през борда?

— В такъв случай просто доплувай до пиратския кораб и го потопи! — отвърна Дризт.

* * *

В една сумрачна стая на върха на кулата си в Балдуров яз, магьосникът Оберон гледаше как „Морски дух“ все повече се отдалечава от пристанището. Той се приведе още по-ниско към кристалното кълбо, мъчейки се да види по-добре елфа и грамадния варварин, които стояха на палубата заедно с капитана. Очевидно бе, че двамата не са тукашни. Варваринът със своите дрехи и русата си коса, сигурно принадлежеше към едно от племената, които живееха далеч на север, отвъд Лускан и Гръбнака на света, в онези сурови земи, известни с името Долината на мразовития вятър. Колко далеч се намираше варваринът от дома си и колко необичайно бе да се види някой като него да плава в открито море!

— Какво ли общо имат те с рубина на Пук паша? — зачуди се Оберон, силно заинтригуван.

Може би Ентрери бе отишъл чак в далечната тундра, за да залови полуръста и сега тези двамата го преследваха по пътя му на юг?

Не че това беше негова работа. Оберон бе много доволен, че Ентрери бе поискал толкова лесно нещо в замяна на услугата, която му бе направил преди няколко години. Тогава (всъщност на няколко пъти) Оберон се бе възползвал от услугите на убиеца и макар че по време на посещенията си в Балдуров яз Ентрери никога не говореше за това, магьосникът винаги се чувстваше така, сякаш той го държи в ръцете си. Ала тази нощ дългът му към Ентрери най-сетне щеше да бъде платен и единственото, което се искаше от него, бе да даде един прост сигнал.

Всъщност, Оберон вече бе научил онова, което Ентрери искаше да знае, но любопитството му бе разпалено и той продължи да гледа отдалечаващия се „Морски дух“ още няколко минути. И този път, както преди, вниманието му бе привлечено от елфа, Дризт До’Урден, както Пелман бе споменал, че се нарича. У него имаше нещо странно, макар че магьосникът не можеше да си обясни какво точно бе то. Не че изглеждаше не на място, както грамадния варварин. По-скоро нещо в държанието му и най-вече в начина, по който гледаше света през необикновените си, лавандулови очи.

Тези очи просто не се връзваха с всичко останало.

Някаква магия, предположи Оберон, магия за предрешаване. Искаше му се да може да съобщи повече на Пук паша. Замисли се дали да не използва уменията си, за да се прехвърли на кораба и да проучи нещата отблизо, ала в момента не бе готов за подобна магия. Още повече, че това изобщо не го засягаше, за пореден път си напомни той.

А никак не му се щеше да се бърка в работите на Ентрери.

* * *

Още тази нощ Оберон полетя в тъмното небе, здраво стиснал магическата си пръчка в ръка. Високо, високо над заспалия град се издигнаха огнени кълба и изписаха своето съобщение за всеки, който можеше да го прочете.

* * *

Двеста мили на юг от Балдуров яз, Ентрери стоеше на палубата на калимпортския кораб и наблюдаваше нощното небе.

— По море — промълви той, разчитайки правилно огнения сигнал.

После се обърна към полуръста, който стоеше до него:

— Приятелите ти са след нас, на по-малко от седмица път — каза му той. — Справят се доста добре.

Думите на убиеца изобщо не зарадваха Риджис. Промяната в климата вече бе очевидна. Зимата бе останала далеч зад тях и горещият южен вятър още повече засилваше страха му. Нямаше да спират никъде по пътя и никой кораб — дори да се намираше на по-малко от седмица път — не можеше да ги настигне.

Риджис вече мислеше за онова, което го очакваше в Калимпорт, опитвайки се да приеме неизбежността на срещата си с водача на старата си гилдия.

Пук паша не прощаваше лесно. Риджис бе виждал със собствените си очи жестоките наказания, налагани от него на онези, които бяха откраднали от другарите си. А пък Риджис бе отишъл още по-далеч, като не само се бе осмелил да открадне нещо, което принадлежеше на самия ръководител на гилдията, но и бе посегнал на онова, което пашата ценеше повече от всичкото злато и скъпоценности в хазната си — магическия медальон. Обзет от черно отчаяние, Риджис сведе глава и бавно закрачи към каютата си.

Нещастието на полуръста ни най-малко не помрачи радостната възбуда, която бе обзела Ентрери. Пук щеше да си получи рубина и полуръста, а той самият щеше да бъде богато възнаграден за добре свършената работа. Ала не златото бе истинската награда за усилията на Ентрери.

Убиецът искаше единствено Дризт До’Урден.

* * *

Тази нощ Ентрери не бе единственият, който наблюдаваше огнените кълба в небето над Балдуров яз. Дризт и Уолфгар стояха на палубата на „Морски дух“, който вече бе навлязъл в открито море, макар че от калимпортския кораб все още го деляха повече от сто и петдесет мили, и гледаха причудливия танц на огъня в нощното небе, чудейки се какво ли може да означава.

— Магьосник — предположи Дюдермонт и се присъедини към тях. — Навярно точно в този момент води ожесточена битка с някое небесно чудовище. Дракон или някой друг от зверовете, които обитават висините.

Дризт присви очи, опитвайки се да разбере какво става в небето. Не видя нищо, освен огнените кълба — нито черни сенки, които да се борят с тях, нито нещо, към което да са насочени пламъците, но може би „Морски дух“ се намираше прекалено далеч, за да може той да различи какво става.

— Не, не е битка — намеси се Уолфгар, улавяйки последователността, с която пламъците осветяваха небето. — Това е сигнал. Три и едно. Три и едно. Само че ми се струва доста сложно за обикновено съобщение. Един бърз конник щеше да свърши същата работа.

— Освен, ако не е предназначено за някой кораб — отбеляза Дюдермонт.

Дризт, който беше достигнал до същото предположение, усети, че го обзема безпокойство — какво ли казваха огнените сигнали и кой ли ги изпращаше?

Дюдермонт се вгледа по-внимателно в нощното небе.

— Може би си прав — съгласи се той, когато видя, че Уолфгар бе уловил напълно точно последователността на сигналите. — Балдуров яз е важно пристанище, там всеки ден идват и си отиват много кораби. Сигурно някой магьосник поздравява приятелите си или се сбогува с тях по особено впечатляващ начин.

— Или пък им съобщава нещо — добави Дризт и хвърли многозначителен поглед на Уолфгар.

Варваринът прекрасно разбра какво иска да каже приятелят му, а по свъсеното му изражение Дризт лесно можеше да се досети, че и той си мисли същото.

— Ала за нас това е само една интересна гледка и нищо повече — заключи Дюдермонт и ги потупа приятелски за лека нощ. — Просто забавно представление.

Дризт и Уолфгар се спогледаха — някак си не можеха да повярват, че всичко е толкова просто.

* * *

— Какво ли е намислил Артемис Ентрери? — силно озадачен, Пук паша не усети, че е изрекъл на глас мисълта, която не му даваше покой.

Оберон, който го наблюдаваше от кристалното кълбо, сви рамене.

— Никога не съм се опитвал да разбера мотивите на Артемис Ентрери — каза той.

Пук кимна и продължи да крачи напред-назад зад стола на Ла Вал.

— Все пак мисля, че едва ли двамата имат нещо общо с медальона — продължи Оберон.

— Навярно някакви лични врагове, които Ентрери си е създал по пътя и които сега търсят отмъщение — съгласи се Пук.

— А може би са приятели на полуръста — подхвърли Оберон. — Но защо тогава Ентрери ще ги насочва по следите си?

— Каквито и да са, те могат да ни донесат само беди — обади се Ла Вал, който седеше между господаря си и кристалното кълбо.

— Може би Ентрери възнамерява да им устрои засада — предположи Пук. — Това би обяснило защо те е накарал да дадеш сигнала, Оберон.

— Ала той беше наредил на пристанищния началник да им предаде, че ще ги чака в Калимпорт — припомни Оберон.

— За да ги заблуди — вметна Ла Вал. — Да ги накара да повярват, че няма да срещнат никакви пречки по пътя си на юг.

— Ентрери не би постъпил така — отвърна Оберон и Пук се съгласи с него. — Никога досега не съм го виждал да използва толкова елементарни номера, за да спечели надмощие над враговете си. Да се изправи лице в лице с неприятелите си и да ги победи — така действа той и само такава победа може да му достави истинско удоволствие.

Двамата магьосници и Пук, чийто успех се дължеше именно на умението му да взема правилното решение в подобни озадачаващи ситуации, замълчаха за миг, опитвайки се да измислят как да постъпят. Единственото, от което Пук се интересуваше, бе да си получи обратно рубинения медальон. Магическият предмет щеше да увеличи десетократно влиянието му… кой знае, може би щеше да успее да му спечели дори благоразположението на самия Калимшански паша.

— Това не ми харесва — проговори най-сетне той. — Не искам нищо да попречи на връщането на полуръста и рубина.

Преди да продължи, той още веднъж обмисли решението си, после се приведе над рамото на Ла Вал, за да вижда по-добре Оберон.

— Все още ли поддържаш връзки с Пиночет? — попита го лукаво.

Оберон веднага се досети какво си е наумил Пук.

— Пиратът не забравя приятелите си — отвърна той със същия тон. — Отбива се при мен всеки път, когато минава през Балдуров яз. Пита и за теб, надява се, че със стария му приятел всичко е наред.

— А сега се намира около островите, нали?

— Търговските кораби са поели на юг от Града на бездънните води — изсмя се Оберон. — Бягат от зимата и идват насам, за да продължат търговията си в южните земи. Къде другаде може да бъде един опитен пират по това време?

— Отлично — промърмори Пук.

— Да уредя ли топло посрещане за преследвачите на Ентрери? — Оберон нямаше търпение да помогне на пашата, а и всичко това силно го забавляваше.

— Три кораба — нареди Пук. — Не искам да поемам ненужни рискове. Нищо не бива да попречи на завръщането на полуръста. Ние с него имаме доста неща да си кажем!

Оберон се замисли за миг.

— Жалко — отбеляза той. — „Морски дух“ беше добър кораб.

Тонът, с който Пук отговори, ясно показваше, че няма да търпи никакви грешки:

— Беше.

Тежестта на кралската корона.

Окован с тежки вериги, полуръстът висеше надолу с главата, а под него бълбукаше казан с вряла течност. Не, не вода, това тук беше доста по-тъмно. По-червеникаво.

Като кръв.

Ужасяващият механизъм проскърца и полуръстът увисна още по-близо до кипящата течност. Лицето му бе разкривено от болка и ужас, устата му — широко отворена, сякаш крещеше с всички сили.

Ала вик не последва. Единственият звук, който се чуваше, бе стенанието на ръждясалия механизъм и зловещият смях на невидимия мъчител.

Мъглата, която обгръщаше всичко, започна да се разсейва и разкри страховит механизъм. Върху лоста лежеше ръка, просто ръка, без никакво тяло, и бавно го натискаше.

За миг полуръстът увисна неподвижно.

После злият смях се разнесе отново. За последен път. Ръката стисна лоста и го натисна с всичка сила. Механизмът се завъртя с огромна бързина.

Пронизващ писък заглуши скърцането на лоста и зловещия смях — ужасяващ, мъчителен, агонизиращ.

* * *

Още преди да успее да отвори очи, горещата пот влезе под клепачите му и го опари. Бруенор избърса лицето си и разтърси глава, мъчейки се да се отърси от страховитата картина и да разбере къде се намира.

Всъщност лежеше в меко легло, в една удобна стая в Бръшляновото имение. Съвсем новите свещи, които бе запалил преди да си легне, бяха почти изгорели. Не че му бяха помогнали особено — и тази нощ, както всички останали, откакто бе дошъл в имението, беше същата. Още един ужасяващ кошмар.

Бруенор се обърна и седна в леглото. Всичко си беше както трябва. Митралните му доспехи и златният щит лежаха на един стол в другия край на стаята, брадвата, с която си бе пробил път навън от дуергарската бърлога, бе подпряна до стената заедно с ятагана на Дризт, а върху единствения скрин в стаята бяха поставени два шлема — единият бе очуканият му, еднорог шлем, който го бе пазил в опасните приключения, които джуджето бе преживяло през последните два века, а другият бе скъпоценната корона на краля на Митрал Хол, обсипана с безброй безценни камъни.

Ала за Бруенор нищо не беше както трябва. Всички дни, прекарани в Бръшляновото имение, бяха изпълнени с вълнението от онова, което му предстоеше, с дълги разговори за армиите, които идваха от Адбарската цитадела и от Долината на мразовития вятър, за да му помогнат да освободи древното царство на дедите си от злото, което го бе осквернило. Бруенор имаше чувството, че раменете вече го болят от многобройните потупвания на харпъловци и техните гости, всички изгарящи от нетърпение да го поздравят предварително, задето най-сетне бе на път да си възвърне трона на своите предци.

Ала за Бруенор всичко, което се случваше през последните няколко дни, изглеждаше далечно и нереално, струваше му се, че играе роля, която му бе наложена, преди още да бъде готов за нея. Дошло бе време да се приготви за онова, за което мечтаеше от два века насам, още от деня, в който родът му бе разгромен и прогонен от Сребърните зали. Бащата на бруеноровия баща беше царувал над Митрал Хол, преди това на престола бе седял неговият баща и така чак до зората на рода Боен чук. Рожденото право на Бруенор изискваше от него да поведе армиите и да си възвърне Митрал Хол. Той трябваше да се възкачи на престола, на който някога бяха седели дедите му.

Ала именно там, в сърцето на древното джуджешко царство, Бруенор най-сетне бе разбрал какво наистина има значение за него. През последните десетина години в живота му се бяха появили много специални приятели, макар никой от тях да не принадлежеше на джуджешката раса. Дружбата, която се зароди и постепенно заякна между петимата, бе хиляди пъти по-важна от цяло кралство и неизмеримо по-скъпа от всичкия митрал на света. Постигането на двувековния блян на Бруенор вече му изглеждаше кухо и безсмислено.

Сега единственото, което имаше значение за джуджето, бяха нощите. Сънищата му — винаги различни, макар да му нашепваха все едно и също нещо — не се разсейваха с първите слънчеви лъчи, а оставаха с него през целия ден.

— Пак ли? — разнесе се зад него мек глас.

Бруенор погледна през рамото си и видя Кати-Бри. Знаеше, че няма нужда да отговаря, затова отпусна глава върху ръката си и потри очи.

— Пак ли беше за Риджис? — попита тя и се приближи.

Чу се тихо изщракване и Бруенор разбра, че бе затворила вратата.

— Къркорещия корем — меко я поправи той, използвайки прякора, който сам бе измислил на полуръста, превърнал се през последните няколко години в един от най-скъпите му приятели.

Джуджето вдигна крака от пода и ги върна в леглото.

— Трябва да бъда при него! — изръмжа то. — Или поне да го търся заедно с Уолфгар и елфа!

— Царството ти те очаква — напомни му Кати-Бри, по-скоро за да разсее угризенията му, отколкото да го разубеждава, че мястото му е при техните приятели — убеждение, което тя самата поддържаше с цялото си сърце. — Джуджетата от Долината ще са тук след месец, а Адбарската армия — след два.

— Да, ама не можем да тръгнем към Залите докат’ не свърши зимата!

Кати-Бри се огледа наоколо, опитвайки се да смени темата.

— Ще ти отива! — весело каза тя и посочи скъпоценната корона.

— Кое от тях? — рязко отвърна Бруенор, възпирайки хапливата си забележка.

Кати-Бри погледна към очукания шлем, който изглеждаше почти жалък до великолепната корона, и замалко не се изсмя с глас. Ала когато се обърна към джуджето и видя мрачния израз, изписан върху лицето му, докато гледаше стария си шлем, тя разбра, че въпросът му бе напълно сериозен. В този миг, почувства Кати-Бри, еднорогият шлем бе хилядократно по-ценен за Бруенор от короната, която му бе писано да носи.

— Вече са изминали половината път оттук до Калимпорт — отбеляза Кати-Бри, която напълно споделяше желанието на Бруенор. — Ако не и повече.

— Така е, пък и не ще да са много корабите, дето ще потеглят от Града на бездънните води сега, когато зимата вече чука на вратата — мрачно промърмори Бруенор, повтаряйки доводите, които Кати-Бри бе използвала, когато още на втората сутрин, след като бе пристигнал в имението, сподели желанието си с нея.

— Чака ни много работа — Кати-Бри упорито се опитваше да звучи бодро. — Дори няма да усетим как ще мине зимата. Пък и точно ще имаме време да се погрижим за всичко, та Залите да са готови, когато Дризт, Уолфгар и Риджис се завърнат.

Изражението на Бруенор си оставаше мрачно. Очите му все така не се отделяха от очукания шлем, ала мислите му се рееха далече, към онази съдбоносна сцена в Клисурата на Гарумн. Добре поне, че тогава се бе извинил на Риджис за често грубото си държание.

Мисълта на Бруенор рязко се върна към настоящето.

— Мислиш ли, че ще успеят да се върнат навреме за битката — попита той Кати-Бри, а в очите му заигра странен пламък.

Кати-Бри сви рамене.

— Ако не се бавят много в Калимпорт — отвърна тя, озадачена от въпроса на джуджето — очевидно бе, че Бруенор си е наумил нещо, но то нямаше нищо общо с битката за Митрал Хол. — Могат да се движат доста бързо из южните земи, дори и през зимата.

Бруенор скочи от леглото и се втурна към вратата, грабвайки еднорогия шлем по пътя си.

— Посред нощ? — ахна Кати-Бри, но време за чудене нямаше и тя побърза да го последва в коридора.

Без да забавя крачка и за миг, Бруенор се насочи право към стаята на Харкъл Харпъл и заблъска по вратата, събуждайки всички, които спяха в тази част на имението.

— Харкъл! — изрева той.

Кати-Бри беше достатъчно разумна, за да не се опитва да му пречи. Единственото, което можеше да направи, бе да вдига извинително рамене, всеки път, когато главата на някой любопитен Харпъл надникнеше от стаята си.

Най-сетне Харкъл, облечен само по нощница и шапчица с пискюл, отвори вратата, стиснал в ръка запалена свещ.

Бруенор го дръпна обратно в стаята, а Кати-Бри побърза да влезе след тях.

— Можеш ли да ми направиш колесница? — без никакво предисловие попита джуджето.

— Да направя к-к-какво? — прозя се Харкъл, опитвайки се (не особено успешно) да прогони съня. — Колесница?

— Колесница! — изръмжа Бруенор. — От огън. Като оназ’, с която лейди Алустриел ме докара тук! Огнена колесница!

— Ами… — заекна Харкъл. — Никога досега не съм…

— Можеш ли да го направиш? — изрева Бруенор — нямаше време да слуша обърканото бъбрене на сънливия магьосник.

— Да… може и да успея — рече Харкъл, опитвайки се да звучи уверено. — Всъщност тази магия е едно от нещата, с които се слави лейди Алустриел. Никой от нас не е опитвал…

Харкъл усети гневния поглед на Бруенор и предпочете да не довършва изречението. Джуджето стоеше пред него, скръстило ръце пред гърдите си, мускулите му потръпваха неспокойно, а възлестите пръсти на едната му ръка нервно потропваха.

— Още тази сутрин ще говоря със Сребърната лейди — опита се да го успокои Харкъл. — Сигурен съм, че…

— Алустриел е тук? — прекъсна го Бруенор.

— Ами да — отвърна Харкъл. — Реши да поостане някой и друг…

— Къде е?

— В долния край на коридора.

— Коя стая?

— Утре заран ще те заведа… — започна Харкъл.

Бруенор сграбчи предницата на нощницата му и го дръпна надолу, докато очите им се изравниха. Долепил плътно лицето си до лицето на магьосника, така че носът на Харкъл се изкриви на една страна, Бруенор повтори въпроса си бавно и отчетливо, така, както искаше да му отговорят:

— Коя стая?

— Зелена врата, веднага след перилата — с мъка успя да каже Харкъл.

Бруенор му смигна весело и го пусна, после заобиколи Кати-Бри, отвръщайки на развеселения й поглед с решително поклащане на главата, и се втурна обратно в коридора.

— О! Но той не бива да безпокои лейди Алустриел по това време! — притеснено възкликна Харкъл.

Кати-Бри не успя да сдържи смеха си:

— Ами спри го тогава!

Харкъл се вслуша в тежките стъпки на джуджето, които се отдалечаваха по коридора, босите крака на Бруенор трополяха като камъни по дървения под.

— Не, не мисля, че ще го направя — отвърна Харкъл и по устните му плъзна развеселена усмивка.

Макар и събудена посред нощ, лейди Алустриел бе все така красива, прекрасната й сребърна коса излъчваше своя собствена, приглушена светлина, като нежният здрач, който плъзва над земята веднага след залез-слънце. При вида й Бруенор се опита да се успокои, припомняйки си къде се намира и как подобава да се държи в присъствието на една кралица.

— Ъ-ъ-ъ — заекна той, внезапно засрамен от постъпката си. — Моля за извинение, лейди Алустриел…

— Късничко е, кралю Бруенор — при вида на джуджето, облечено само по нощница и с еднорогия шлем на главата, Алустриел не можа да сдържи развеселената си усмивка. — Какво те води при мен в този час на нощта?

— Ами с всичко дето стана тез’ дни, така и не разбрах, че още си в Дългата седловина, лейди — обясни Бруенор.

— Няма да си тръгна, без да ти се обадя — все така сърдечно отвърна Алустриел. — Нямаше смисъл да си разваляш съня… нито пък моя.

— Не съм дошъл, за да се сбогувам — каза Бруенор. — Тук съм, защото се нуждая от помощта ти, лейди.

— Незабавно?

Бруенор кимна отривисто.

— Помощ, за която трябваше да те помоля, още преди да пристигнем в имението.

Алустриел разбра, че джуджето е напълно сериозно и го въведе в стаята, затваряйки вратата след себе си.

— Трябва ми една от онез’ колесници — каза Бруенор. — За да ида на юг.

— Искаш да настигнеш приятелите си и да им помогнеш да спасят полуръста, така ли? — досети се Алустриел.

— Да — отвърна Бруенор. — Знам къде ми е мястото.

— Ала аз не мога да те придружа — каза Алустриел. — Не мога да изоставя града си и да тръгна из Царствата.

— Никога не бих те помолил да го направиш, лейди.

— Тогава кой ще кара колесницата? Ти нямаш опит с подобни магии.

Бруенор се поколеба само за миг:

— Харкъл ще я управлява!

Алустриел не успя да скрие усмивката си. Харкъл, както толкова много от роднините си, непрекъснато се нараняваше, докато правеше магии. Алустриел знаеше, че няма да успее да разубеди джуджето, но чувстваше, че поне трябва да му посочи слабостите в този план.

— Калимпорт се намира много далече — напомни му тя. — Бързо ще стигнеш дотам с колесницата, ала връщането може да ти отнеме дълги месеци. Не трябва ли кралят на Митрал Хол да поведе своите армии в битката за древното си царство?

— Ще ги поведе — отвърна Бруенор, — стига да може. Ала сега трябва да бъда до приятелите си. Поне туй им дължа!

— Рискуваш много.

— Не повече, отколкото те са рискували за мен… безброй пъти.

Алустриел отвори вратата.

— Добре тогава — рече тя. — Това бе доблестно решение. Ти ще бъдеш достоен крал на Сребърните зали, Бруенор от рода Боен чук!

Това бе един от малкото случаи в дългия му живот, когато Бруенор се изчерви.

— Сега върви да си починеш — продължи Алустриел. — Ще видя какво мога да направя тази нощ. Ще те чакам на южния склон на хълма преди да е съмнало.

Бруенор кимна и тръгна към стаята си. За първи път, откакто бе дошъл в Дългата седловина, той спа спокойно.

* * *

Небето току-що бе започнало да просветлява в очакване на първите слънчеви лъчи, когато Бруенор и Харкъл се срещнаха с лейди Алустриел на южния склон. Харкъл с огромно удоволствие се бе съгласил да тръгне с Бруенор — винаги бе искал да покара някоя от прословутите колесници на Сребърната лейди. Сега обаче, застанал до джуджето с неговите великолепни доспехи и оръжия, той изглеждаше съвсем не на място, облечен в магьосническите си одежди, които бе втъкнал във високите кожени ботуши, и нахлупил причудлив сребърен шлем с бели, пухкави крилца от двете страни и забрало, което непрекъснато падаше пред очите му, въпреки всичките му усилия да го задържи на челото си.

След среднощното посещение на Бруенор, Алустриел не си бе легнала отново. Беше прекарала нощта, взирайки се в кристалното кълбо, което Харкъл й беше дал, и бродейки из далечни равнини в опит да разбере къде се намират приятелите на Бруенор. Беше научила доста неща през краткото време, с което разполагаше, и дори бе успяла да се свърже с духа на Моркай, който й бе разказал всичко, което знаеше.

Онова, което откри, я обезпокои немалко.

Сега, застанала на хълма, тя безмълвно гледаше на изток и чакаше пукването на зората. Щом първите слънчеви лъчи надникнаха над хоризонта, тя ги улови и изрече заклинанието. Само няколко минути по-късно до тях се появи обгърната от пламъци колесница, в която бяха впрегнати два огнени жребеца. Копитата им не докосваха земята, ала от пламъците, които ги обвиваха, над обсипаните с роса тревички се заиздигаха тънки струйки дим.

— Към Калимпорт! — провикна се Харкъл и се втурна към магическата колесница.

— Не, не към Калимпорт — спря го Алустриел.

Бруенор я погледна объркано.

— Приятелите ти не са достигнали южната империя — обясни тя. — Все още са в открито море. Нещо повече, още днес ще се изправят срещу голяма опасност. Летете на югозапад, докато стигнете океана, после тръгнете право на юг, без да изпускате брега от поглед.

При тези думи тя подаде един медальон на Бруенор. Когато го отвори, джуджето видя вътре образа на Дризт До’Урден.

— Медальонът ще ви предупреди, когато достигнете кораба, на който плават приятелите ви — обясни Алустриел. — Направих го сама преди доста седмици, за да разбера, ако на връщане от Митрал Хол пътят ви отведеше до Сребърния град.

Тя упорито избягваше изпитателния поглед на джуджето, досещайки се за хилядите въпроси, които сигурно напираха в ума му в този миг. Тихичко, почти притеснено, тя добави:

— Бих искала да си го получа обратно, когато вече не ти трябва.

Бруенор запази шеговитите забележки за себе си. Очевидно бе, че връзката, която се бе зародила между лейди Алустриел и Дризт, става все по-силна с всеки изминал ден.

— Ще ти го върна, лейди — обеща той и го стисна още по-здраво, после се обърна и се накани да се присъедини към Харкъл, който вече седеше в колесницата.

— Не се бавете! — рече Алустриел. — Ще имат нужда от вас още преди да е свършил този ден!

— Почакайте! — чу се в този миг нечий вик.

Тримата се обърнаха и видяха Кати-Бри, облечена за път и преметнала през рамо Таулмарил, магическия лък на Анариел, който бе спасила от разрухата на Сребърните зали. Младото момиче дотича до тях и застана пред колесницата.

— Нали не си мислеше да ме оставиш тук? — обърна се тя към Бруенор.

Джуджето не смееше да я погледне в очите. В действителност беше възнамерявал да тръгне, без дори да се сбогува с дъщеря си.

— Ха! — изсумтя той. — Ти само щеше да се опиташ да ме спреш!

— Никога не бих направила подобно нещо! — сопна се Кати-Бри. — Мисля, че решението, което си взел, е правилно. Ала ще направиш още по-добре, ако се отместиш и ми направиш място да седна!

Бруенор поклати глава.

— Имам също толкова право да тръгна след тях, колкото и ти! — възкликна Кати-Бри.

— Ха! — изсумтя Бруенор отново. — Дризт и Къркорещия корем са най-скъпите ми приятели!

— Те са и моите най-скъпи приятели!

— А Уолфгар ми е като син! — продължи Бруенор, убеден, че този път момичето няма да има какво да отвърне.

— За мен ще бъде още по-близък, ако се върне жив от южните земи!

Кати-Бри дори не му напомни, че именно тя го бе запознала с Дризт — бездруго вече беше оборила всичките му възражения.

— Отмести се, Бруенор Боен чук, и ми направи място! Ако нещо им се случи, ще загубя не по-малко от теб, така че хич и не се опитвай да ме разубеждаваш!

— Ами армиите? — попита Бруенор.

— Магьосниците ще се погрижат за тях. Няма да тръгнат към залите, докато не се върнем, или поне докато не свърши зимата.

— А какво ще стане, ако отидете и двамата и не се върнете? — намеси се Харкъл.

Той замълча за миг, оставяйки ги да вникнат в думите му, после продължи:

— Вие сте единствените, които знаят пътя!

Бруенор видя отчаянието, което се изписа по лицето на Кати-Бри и разбра колко силно е желанието й да дойде с него. А и беше напълно права да го иска, знаеше джуджето — тя щеше да загуби не по-малко от него, ако преследването на Ентрери не завършеше така, както им се искаше. Без дори да усети как, Бруенор вече бе заел страната на Кати-Бри и искаше тя да дойде с него.

— Лейди Алустриел знае пътя! — възкликна той и посочи към нея.

Алустриел кимна.

— Така е — отвърна тя. — И на драго сърце ще го покажа на войните ти. Ала в колесницата има място само за двамина.

Въздишката на Бруенор бе по-силна и от тази на самата Кати-Бри. Той безпомощно сви рамене и меко рече:

— По-добре остани. Обещавам да ги доведа живи и здрави!

Кати-Бри обаче нямаше намерение да се отказва толкова лесно.

— Когато дойде време да се биеш, а то със сигурност ще дойде, нима предпочиташ да имаш до себе си Харкъл с неговите магии, отколкото мен и Таулмарил?

Само един поглед към Харкъл бе напълно достатъчен, за да убеди Бруенор в правотата на Кати-Бри. Стиснал поводите на конете, магьосникът всячески се мъчеше да накара забралото на шлема си да стои на челото му. Най-сетне, когато видя, че няма изгледи да успее, той се отказа и килна глава назад така, че да вижда какво става изпод шлема му.

— Ей там — обади се Бруенор, — изпуснал си парченце от него. Затуй не ще да стои, както трябва.

Харкъл се обърна и видя, че джуджето сочи нещо, което се търкаляше на земята зад колесницата. Той скочи от мястото си и отиде да види какво му показва Бруенор.

Магьосникът се наведе, за да погледне непознатия предмет отблизо, ала тежестта на сребърния шлем (всъщност шлемът принадлежеше на някакъв братовчед на Харкъл, който бе доста по-едър от него) го повлече напред и го запрати по очи на земята. Без да се бави и миг, Бруенор помогна на Кати-Бри да скочи в колесницата.

— Да му се не види! — нещастно възкликна Харкъл. — Така ми се искаше да дойда!

— Сребърната лейди ще ти направи друга колесница — опита се да го утеши Бруенор.

Харкъл погледна към лейди Алустриел.

— Още утре сутрин — съгласи се тя развеселено.

После, ставайки отново сериозна, тя се обърна към Бруенор:

— Ще можеш ли да управляваш колесницата?

— Не по-зле от него, тъй мисля! — заяви джуджето и сграбчи огнените юзди. — Дръж се здраво, момиче! Трябва да прекосим половината свят!

Юздите изплющяха и колесницата се издигна в утринното небе, оставяйки огнена диря в синкавата омара на зората.

Вятърът свиреше край лицата им, докато се носеха право на запад. Колесницата подскачаше неудържимо, напред-назад, нагоре-надолу. Бруенор трескаво се опитваше да удържи юздите, а Кати-Бри отчаяно се мъчеше просто да се задържи на мястото си. Стените се люлееха заплашително, подът ту пропадаше, ту се издигаше високо, а веднъж дори се преметнаха през глава, макар — за щастие — всичко да стана толкова бързо, че никой не успя да изпадне.

Внезапно пред тях изникна огромен буреносен облак. Кати-Бри изкрещя предупредително, ала Бруенор, който все още не бе овладял тънкостите на управлението, не можа да направи нищо, за да промени курса на колесницата. Врязаха се в облака, оставяйки дълга струя дим след себе си, и бяха обгърнати от черен мрак. Няколко минути по-късно отново летяха в чистото утринно небе, а лицата им бяха мокри от влагата в облака.

Постепенно Бруенор посвикна с колесницата. С изгряващото слънце зад гърба си, той знаеше, че няма да изгуби правилната посока. Кати-Бри също успя да се посъвземе, макар все още да стискаше ниската, странична стена на колесницата с едната си ръка, докато другата с всички сили се бе вкопчила в рамото на джуджето.

* * *

Сребърният дракон лениво се обърна по гръб, докато се носеше върху утринния ветрец, скръстил четирите си крака върху корема си. Очите му бяха полузатворени и той с цялото си същество се наслаждаваше на сутрешната разходка. Това бе любимата му част от деня, времето, когато се изкачваше над облаците, за да избяга от шума на света отдолу и да се сгрее на силните слънчеви лъчи.

Внезапно добрият дракон видя как далеч на изток се появява огнена струйка и се насочва право към него. Това трябва да бе зъл червен дракон, реши сребърният и побърза да се скрие в един облак, за да изненада долното същество. Ала яростта бързо се изпари от прекрасните му очи, когато видя, че онова, което с трескава скорост се приближава към него, не е зъл дракон, а огнена колесница. Единственото, което се виждаше от кочияша, бе рогът на стар, очукан шлем, зад него седеше човешко момиче, с развени червеникави коси.

Сребърният дракон проследи летящата колесница с широко отворена уста. Живееше на този свят толкова отдавна, че вече почти нищо не можеше да го учуди или да предизвика любопитството му, ала сега сериозно се замисли дали да не проследи невероятната колесница.

В този момент повя хладен ветрец и прогони всички останали мисли от главата му.

— Хора! — поклати глава сребърният дракон и като се отпусна по гръб, отново се понесе над облаците.

* * *

Кати-Бри и Бруенор дори не видяха дракона. Очите им бяха приковани право напред — далеч на запад вече можеха да видят морето, над което се виеха кълба гъста, утринна мъгла. Половин час по-късно съзряха високите кули на Града на бездънните води да се издигат на север и полетяха над водата. Бруенор дръпна юздите, насочи колесницата на юг и се спусна по-ниско.

Твърде ниско.

Сивата мъгла ги обърна като воал и двамата вече не виждаха нищо, но затова пък толкова по-ясно чуха плисъка на вълните под себе си и съскането на парата, която се издигна от колесницата, когато водните струи я опръскаха.

— Вдигни я! — изкрещя Кати-Бри. — Летим твърде ниско!

— Трябва да летим ниско! — задъхано отвърна Бруенор, докато трескаво се бореше с юздите.

Всъщност, въпреки че се опитваше да прикрие неопитността си, той също разбираше, че летят твърде близо до водата. Влагайки всичките си сили, той успя да вдигне колесницата на няколко метра и да я задържи водоравно.

— Виждаш ли! — гордо заяви той. — Хем я изправих, хем можем да летим ниско.

И като хвърли поглед към Кати-Бри, която не изглеждаше особено убедена, добави:

— Трябва да летим ниско. Не можем да намерим проклетия кораб без да го виждаме!

В отговор Кати-Бри само поклати глава.

И тогава те наистина видяха кораб. Не онзи, който търсеха, но все пак кораб и то само на един-два метра от тях.

Кати-Бри изпищя, Бруенор също, и сграбчи юздите, принуждавайки жребците да полетят право нагоре така, че двамата с момичето замалко не паднаха от местата си. Палубата на кораба се завъртя под тях и започна да се отдалечава.

Ала мачтата все още се извисяваше над главите им.

Дори ако неспокойните духове на всички моряци, загинали в морето, се изправеха от водните си гробници и дойдеха да търсят разплата, лицето на човека, който седеше в наблюдателницата, надали би имало по-ужасено изражение от онова, което се изписа върху него сега. Дали скочи или се прекатури от уплаха, това не разбра дори самият той. Така или иначе морякът полетя надолу, но за щастие не уцели палубата и цопна зад борда само миг преди колесницата да профучи покрай наблюдателницата и да отчупи голямо парче от мачтата.

Когато Кати-Бри и Бруенор най-сетне успяха да се съвземат и се обърнаха назад, видяха върха на мачтата да гори като самотна свещ насред сивия воал на мъглата.

— Летим твърде ниско! — повтори Кати-Бри.