Р. А. Салваторе
Камъкът на полуръста (11)

7
Вълнения

Първото нещо, което забеляза, бе, че вятърът бе спрял. Беше прекарал часове наред върху желязната решетка на върха на комина и през цялото време, дори когато губеше свяст, беше усещал бръснещия вятър. Неспирният му вой го бе върнал назад към Долината на мразовития вятър, мястото, превърнало се в негов дом през последните два века. Ала Бруенор бе намерил слаба утеха в жаловития стон на вятъра — той непрестанно му напомняше за отчаяното положение, в което се намираше и сигурно бе последният звук, който щеше да чуе в живота си.

Но сега вятърът бе спрял. Единствено слабото припукване на някакъв огън нарушаваше успокояващата тишина. Бруенор с мъка повдигна клепачи и се взря в пламъците с празен поглед, мъчейки се да разбере къде се намира и какво става. Беше му топло и удобно, около тялото му плътно бе увито меко одеяло. Освен това, със сигурност се намираше в къща — огънят не бе запален на открито, а гореше в голямо огнище.

Погледът на Бруенор падна върху някаква купчина до огнището, която се оказа спретнато подредени доспехи и оръжия.

Неговите доспехи и оръжия!

Еднорогият шлем, ятаганът на Дризт, митралната ризница, новата му брадва и златният щит. А той самият, внезапно осъзна Бруенор, лежеше под мекото одеяло, облечен само с копринена нощна риза.

Почувствал се странно уязвим, Бруенор се надигна на лакът.

Незабавно го заля вълна черен мрак и в главата му запулсира тъпа болка, която му пречеше да мисли свързано. Бруенор побърза да се отпусне по гръб.

Зрението му се завърна само за миг, но и той бе достатъчен, за да различи лицето на една висока, красива жена, която се приведе над него. Дългата й коса, която хвърляше сребърни отблясъци на светлината от огъня, докосна лицето му.

— Паякова отрова — меко каза тя. — Би убила всеки, освен джудже.

После отново го обви мрак.

Събуди се няколко часа по-късно и усети, че силите му бяха започнали да се завръщат. Опитвайки се да не вдига шум и да не привлича внимание върху себе си, Бруенор поотвори едното си око и се огледа наоколо. След като се увери, че всичките му вещи стояха подредени до огнището, той бавно обърна глава.

Намираше се в малка стаичка, която като че ли съставляваше цялата къщурка, тъй като единствената врата в помещението явно водеше навън. Жената, която бе видял преди (макар че до този момент Бруенор не бе съвсем сигурен дали не я бе сънувал), стоеше до вратата и се взираше в нощното небе, което тъмнееше отвъд прозореца. Косата й наистина бе сребърна и това не бе игра на отблясъците, хвърляни от пламъците в огнището. Ала не годините бяха посребрили тези коси, които искряха като скъпоценен метал, изпълнени с жизненост и блясък.

— Прекрасна лейди — обади се Бруенор с дрезгав глас, който пресекваше на всяка дума.

Жената се обърна и го погледна.

— Дали мога да получа нещичко за хапване? — попита Бруенор, когото нищо — дори най-необикновеното положение и най-приказните създания — не можеше да отклони от онова, което смяташе за най-важно в момента.

Жената се приближи до него и му помогна да седне. Бруенор отново усети, че го обвива черен мрак, но този път успя да се пребори с него.

— Само едно джудже! — промърмори жената, смаяна, че Бруенор бе успял да се съвземе след всичко, което го бе сполетяло.

Джуджето наклони глава на една страна и я погледна изпитателно.

— Знам коя си, лейди, но името сякаш ми убягва.

— Това няма значение — отвърна жената. — Ти преживя много, Бруенор от рода Боен чук.

Бруенор трепна при звука на името си и залитна, но жената му помогна да се изправи и продължи:

— Погрижих се за раните ти, влагайки всичките си умения, макар да се боях, че съм дошла твърде късно, за да поправя злото, сторено от паяковата отрова.

Бруенор сведе поглед към превързаната си ръка и споменът за срещата с ужасяващото чудовище го връхлетя с всичка сила.

— Колко дълго?

— Колко дълго си лежал върху счупената решетка не знам — отвърна жената. — Ала тук прекара повече от три дни… прекалено дълго, както сигурно ти нашепва коремът ти. Ще ида да приготвя нещо за хапване.

Тя се накани да се изправи, но Бруенор я сграбчи за ръката.

— Къде сме?

Милата усмивка на жената го накара да отслаби хватката си.

— На сигурно място, недалеч от решетката. Не исках да те местя.

Бруенор все още не разбираше.

— Тук ли живееш?

— О, не — засмя се жената и се изправи. — Къщурката е тук само временно. Ще изчезне при първия слънчев лъч, стига да можеш да пътуваш.

Когато чу жената да говори за магия, Бруенор най-сетне се сети коя бе тя.

— Ти си господарката на Лунния град! — провикна се той.

— Лунен лъч Алустриел — поклони се тя. — Добра среща, благородни кралю!

— Крал? — отвратено повтори Бруенор. — Залите отдавна са в ръцете на сивата сган.

— Ще видим — промълви Алустриел.

Ала Бруенор не я чу — единственото, за което можеше да мисли сега, бяха неговите приятели — Дризт, Уолфгар и Риджис, и най-вече Кати-Бри, радостта на неговия живот.

— А приятелите ми? — примоли се той. — Знаеш ли нещо за приятелите ми?

— Бъди спокоен — отвърна Сребърната лейди. — Те също успяха да избягат от Митрал Хол, всички до един.

— Дори и елфът?

Алустриел кимна:

— Дризт До’Урден не можеше да загине в древното царство на своя най-скъп приятел.

Думите на Сребърната лейди пробудиха още един спомен в съзнанието на джуджето:

— Ти си го срещала и преди. Когато отивахме към Митрал Хол. Ти ни показа пътя. Ето откъде знаеш името ми.

— Както и къде да те потърся — добави Алустриел. — Твоите приятели те мислят за мъртъв и скърбят за теб. Ала аз съм магьосница и мога да говоря с други светове и техните обитатели, а срещите с тях често ми разкриват много интересни неща. Когато духът на Моркай (мой приятел и добър магьосник, който напусна този свят преди няколко години) дойде при мен и ми показа образа на едно джудже, което виси наполовина от една дупка в тази част на планината, разбрах какво се бе случило с Бруенор Бойния чук. Оставаше ми само да се надявам, че вече не е твърде късно.

— Ха! Здрав както винаги! — изпухтя джуджето и се удари в гърдите, но когато се размърда, усети остра болка в седалището и изохка.

— Стрела от арбалет — обясни Алустриел.

Бруенор се замисли за миг. Не помнеше да са го улучвали там, макар споменът за бягството му през подземния град да бе съвсем жив. Той сви рамене и предположи, че сигурно е бил обзет от заслепяваща ярост и затова не е усетил нищо.

— Значи някое от онез’ гнусни изчадия… — започна Бруенор, но внезапно млъкна и се изчерви при мисълта, че тази прекрасна жена беше извадила стрелата от това толкова деликатно място.

Алустриел побърза да смени темата:

— Хапни и после си лягай — още не си си отпочинал достатъчно. Твоите приятели са добре… поне засега.

— Къде… — опита се да попита Бруенор, но Алустриел вдигна ръка.

— За съжаление не знам кой знае колко — рече тя. — Ала много скоро ще получиш отговор на всичките си въпроси. Утре сутрин отиваме в Дългата седловина. Кати-Бри е там и ще може да ти каже всичко, което искаш да знаеш.

Бруенор би искал още сега да отиде при човешкото момиче, което бе спасил от гибел след едно гоблиново нападение и бе отгледал като своя дъщеря, да я притисне до гърдите си и да й каже, че всичко ще бъде наред. Ала после си припомни, че само допреди няколко дни изобщо не се бе надявал някога отново да види Кати-Бри — значи можеше да почака още една нощ.

Само няколко минути след като се навечеря, изтощението му го надви и той потъна в дълбок, спокоен сън, който разсея всички опасения, че от нетърпение няма да може да заспи. Алустриел стоя до леглото му, докато спокойното му похъркване не огласи вълшебната стая.

Спокойна, че само едно напълно здраво джудже би могло да издава подобни гръмовни звуци, лейди Алустриел се облегна на стената и затвори очи.

Последните три дни бяха наистина дълги.

* * *

Бруенор с изумление наблюдаваше как стаята около него започва да се топи в първите лъчи на утринното слънце, сякаш по някакъв невероятен начин мракът на нощта й бе дал форма и съдържание. Джуджето се обърна към Алустриел с намерението да я попита нещо, ала спря, когато я видя да стои с ръце, протегнати към розовото небе, сякаш се опитваше да улови утринните лъчи.

Сребърната лейди стисна ръце и ги приближи до лицето си, нашепвайки думите на древно заклинание. После отвори длани и освободи пленената светлина, изричайки последните думи от заклинанието на висок глас:

— Елате, огнени жребци!

Искрящо кълбо червена светлина полетя надолу и изригна в огнен фонтан, който се превърна в пламтяща колесница, теглена от два огнени коня. Жребците и колесницата танцуваха като пламъците, които им даваха живот, ала докосването им не изгаряше земята.

— Събери си нещата — каза Алустриел на Бруенор. — Време е да тръгваме.

За миг Бруенор остана неподвижен. Като всяко джудже и той не обичаше особено магиите (освен онези, с които джуджешките майстори укрепват оръжията си), ала не можеше да отрече, че понякога те могат да бъдат и доста полезни. Без да губи време да облича митралната ризница, той грабна нещата си и се качи в колесницата, в началото малко недоверчиво, но много по-уверено, когато вместо парещи пламъци, усети под себе си кораво дърво.

Алустриел хвана огнените юзди в нежната си ръка и подкани жребците да тръгват. Без да чакат повече, магическите животни се издигнаха в утринното небе, заобиколиха планината и полетяха на юг.

Бруенор зяпна от изненада и като пусна вещите си на пода, с всички сили се вкопчи в колесницата. Далеч под тях тъмнееха планините, тук бяха и руините на Заселническата твърдина, древният джуджешки град, ала преди Бруенор да успее да ги разгледа по-добре, те вече бяха останали далече зад него. Колесницата прелетя с главоломна бързина над полята, после се понесе на запад, към северната граница на Вечните блата. По това време Бруенор вече се бе успокоил достатъчно, за да изругае гневно при вида на Несме, града, чиито войни се бяха отнесли така грубо с него и приятелите му. Прелетяха над Десаринската река, която си проправяше път през зелените поля и от тази височина изглеждаше като сребърна змия; далеч на север Бруенор съзря голям отряд варвари.

После отново полетяха на юг и само след няколко минути пред очите им изникна прочутото Бръшляново имение, кацнало върху Харпъловия хълм в Дългата седловина.

Група любопитни магьосници стояха на върха на възвишението и с интерес гледаха приближаването на колесницата, надавайки от време на време по някое приглушено възклицание, в опит да се държат достолепно и сериозно, както правеха винаги, когато лейди Алустриел ги удостоеше с честта да им погостува. При вида на рижата брада, дългия нос и еднорогия шлем на Бруенор Бойния чук, един от магьосниците пребледня като платно.

— Но… ти… нали… такова… мъртъв — заекна Харкъл Харпъл, когато Бруенор скочи от колесницата.

— И аз се радвам да те видя — отвърна Бруенор, който все още бе облечен само с нощната си риза, макар да бе успял да нахлупи еднорогия шлем на главата си.

И като стовари вързопа с вещите си в краката на Харкъл, рече:

— Къде е момичето ми?

— Да, да… момичето… Кати-Бри… къде ли… — мърмореше Харкъл и нервно подръпваше долната си устна с ръка. — Ами да! Да вървим!

И като сграбчи Бруенор за ръката, той го повлече към Бръшляновото имение.

Намериха Кати-Бри по нощница и със сънено изражение на лицето да върви по един от коридорите на имението. При вида на Бруенор, който с всички сили тичаше към нея, младото момиче отвори широко очи и изпусна кърпата, която държеше в ръце. Бруенор долепи лице до нейното и така силно я прегърна, че за миг Кати-Бри не можа да си поеме въздух. Нейната прегръдка, когато най-после успя да се съвземе от изумлението си, бе десетократно по-силна.

— Моето най-съкровено желание! — изхлипа тя. — Всемогъщи небеса, мислех, че си мъртъв!

Бруенор не отвърна нищо, мъчейки се да се овладее. Нощницата на Кати-Бри вече бе подгизнала от неговите сълзи, а върху гърба си усещаше очите на поне една дузина любопитни харпъловци. Напълно смутен, той отвори някаква врата, за огромна изненада на един магьосник, който стоеше гол до кръста и се занимаваше със сутрешния си тоалет.

— Извинете… — започна магьосникът, но джуджето го сграбчи за рамото и го изтика в коридора.

После вкара Кати-Бри в стаята и тръшна вратата пред лицето на изненадания човечец, който тъкмо се канеше да се върне обратно в собствената си стая. Той безпомощно погледна насъбралите се харпъловци, но широките усмивки и веселият им смях бързо му дадоха да разбере, че не може да очаква кой знае каква помощ от тях. Магьосникът сви рамене и тръгна да върши обичайните си сутрешни задължения, сякаш не се бе случило нищо особено.

За първи път през живота си Кати-Бри видя коравото джудже да плаче, ала този път Бруенор не се срамуваше от сълзите си, нито пък можеше да ги спре, дори и да искаше.

— И моето най-съкровено желание! — с треперещ глас рече той на обичната си дъщеря, човешкото момиче, което бе спасил преди повече от петнадесет години.

— Само ако знаехме… — започна Кати-Бри, но Бруенор сложи пръст върху устните й и я накара да замълчи.

Това вече нямаше значение. Знаеше, че Кати-Бри и останалите никога не биха го изоставили, ако имаха и най-малката надежда, че е жив.

— И аз не знам защо не умрях — отвърна той. — Огънят изобщо не ме нарани.

При спомена за седмиците, които бе прекарал съвсем сам в подземието, Бруенор потръпна.

— Да не говорим повече за онуй място — помоли я той. — То остана зад нас… завинаги!

Кати-Бри си спомни за армиите, които скоро щяха да дойдат, за да изтръгнат древното джуджешко царство от лапите на скверните дуергари, и поклати глава, но Бруенор не забеляза.

— Ами приятелите ми? — нетърпеливо попита той. — Видях очите на елфа да се взират в мен, докато падам.

— Дризт е жив — отвърна Кати-Бри. — Както и убиецът, който преследваше Риджис. Появи се в мига, в който ти падна, и отнесе полуръста със себе си.

— Къркорещия корем? — ужасено възкликна Бруенор.

— Да, както и котката на елфа.

— Нали не е…? — Бруенор не намери сили да изрече страшната дума.

— Не, не мисля, че е мъртъв — побърза да го успокои Кати-Бри. — Още не. Дризт и Уолфгар са по петите му, знаят, че иска да отиде в Калимпорт.

— Дълъг път ги чака — промърмори Бруенор, а в очите му се четеше объркване. — Мислех, че и ти би искала да тръгнеш с тях…

— Аз имах да свърша нещо друго! — отвърна Кати-Бри и гордо вдигна глава. — Сметка, която остана неразчистена!

Тогава Бруенор най-сетне разбра.

— Митрал Хол? — едва успя да изрече той през стиснатото си гърло. — Решила си да се върнеш и да отмъстиш за мен!

Кати-Бри решително кимна.

— Ти си полудяла! — възкликна Бруенор. — И елфът те остави да го направиш сама?

— Сама? — повтори Кати-Бри; дошло бе време законният крал най-сетне да научи истината. — Та това би било чисто самоубийство! Стотина от твоите войни идват насам от Долината. Както и доста от бойците на Уолфгар.

— Не са достатъчни — въздъхна Бруенор. — Залите са пълни със сивата сган!

— И още осем хиляди от Адбарската цитадела — спокойно продължи Кати-Бри, сякаш не го бе чула. — Крал Харбром се е зарекъл, че няма да намери покой, докато не прогони и последното сиво джудже от Сребърните зали. Дори магьосниците от имението обещаха да ни помогнат.

Бруенор се опита да си представи приближаващите армии — магьосници, варвари и войнствени джуджета, предвождани от Кати-Бри — и по лицето му се разля усмивка. В очите му, когато отново погледна младото момиче, се четеше повече уважение, откогато и да било, по бузите му пак се застичаха сълзи.

— Никога нямаше да ме победят! — мрачно заяви Кати-Бри. — Твърдо бях решена да видя лика ти, издялан в Залата на кралете, а името ти — сред имената на твоите славни предшественици, там, където му е мястото!

Бруенор я привлече към себе си и я прегърна с всички сили. От всички титли и славни имена, които си бе спечелил досега и които може би го очакваха в бъдеще, никоя не му подхождаше така добре и не сгряваше сърцето му така, както думата „татко“.

* * *

Тази вечер Бруенор стоеше сам на южния склон на хълма и гледаше как последните лъчи на залязващото слънце гаснат над полята, които се простираха пред него. Мислеше за своите приятели и най-вече за Риджис, нахалния полуръст, който бе успял да си проправи път до сърцето на коравото джудже.

С Дризт всичко щеше да бъде наред, той винаги се оправяше, а сега, когато с него бе и могъщият Уолфгар, и цяла армия не би могла да ги спре.

Ала Риджис…

Бруенор никога не се бе съмнявал, че полуръстът със своя навик да се прокрадва на пръсти през живота, отминавайки всичко с извинително развеселено свиване на рамене, рано или късно ще се окаже затънал до уши в кал, от която нямаше да може да се измъкне. Каква глупост само, да открадне медальона от водача на гилдията!

Ала изводът „получил си е онова, което е търсил“ изобщо не можеше да успокои джуджето, нито да разсее жалостта, която изпитваше към клетия полуръст. Не можеше и да прогони гнева, предизвикан от собственото му безсилие. Неговото място бе тук, начело на армиите, които щеше да поведе към победа и слава; щеше да разгроми дуергарите и да върне старата слава на Митрал Хол. Новото му царство щеше да буди възхищение у всички, предметите, излезли изпод ръцете на майсторите — прекрасни, като да бяха сътворени в отдавна отминали дни — щяха да тръгнат по широкия свят и да достигнат и до най-отдалечените кътчета на Царствата.

Това бе най-съкровеният му блян, целта на живота му още от онзи ужасен ден преди почти два века, когато родът Боен чук бе разгромен, а малцината оцелели, предимно деца, бяха прогонени от дома си и трябваше да се заселят в много по-бедните мини на Долината на мразовития вятър.

През целия си живот Бруенор бе жадувал да се завърне, ала колко безсмислено му се струваше всичко това сега, когато приятелите му бяха далеч на юг и отчаяно се мъчеха да надвият жестокия убиец.

И последният слънчев лъч угасна, отстъпвайки място на безброй звезди. Нощ, помисли си Бруенор и усети как го обзема спокойствие.

Времето на елфа.

Ала усмивката, която се бе прокраднала на устните му, изчезна още в следващия миг, когато Бруенор внезапно погледна сгъстяващия се мрак по съвсем различен начин.

— Нощ — прошепна той на глас.

Времето на палача.