Р. А. Салваторе
Камъкът на полуръста (17)

14
Танцът на змиите

Късметът беше на страната на пострадалия „Морски дух“ и пленения пиратски кораб — морето си оставаше спокойно, а вятърът хем духаше постоянно, хем не бе твърде силен за изпокъсаните им платна. Въпреки това пътешествието около Тетирския полуостров изглеждаше бавно и тягостно на четиримата приятели, за които всеки миг бе ценен — струваше им си, че всеки път, когато започнеха да се движат малко по-бързо, моряците откриваха някоя нова повреда в един от двата кораба и това отново ги забавяше.

Когато оставиха полуострова зад гърба си, Дюдермонт поведе двата кораба на юг, през водите, известни като Бягството. Наричаха ги така, понеже там често можеше да се види как някой търговски кораб се опитва да се изплъзне от лапите на преследващите го пирати. Никой обаче не се опита да нападне „Морски дух“. Дори третият кораб на Пиночет, онзи, който се бе спасил, не се завърна повече.

— Пътуването ни наближава своя край — каза Дюдермонт на четиримата приятели, когато рано на третата сутрин високата брегова линия на Алените хълмове се показа на хоризонта. — Там, където свършват възвишенията, започва Калимшан.

Дризт се приведе напред и се вгледа в бледосините води на южните морета, чудейки се за кой ли път дали щяха да успеят да стигнат навреме, за да спасят Риджис. Гласът на Дюдермонт го извади от тревожните мисли, в които бе потънал.

— Из тези земи, в една черна гора, наречена Мирски лес, живеят твои събратя — рече капитанът и неволно потръпна. — Елфите на мрака не се радват на топъл прием тук — май е време отново да си сложиш маската.

Без дори да се замисли, Дризт извади магическия предмет, който моментално скри черната му кожа. Тримата му приятели усетиха как ги изпълва неприязън към „полезния“ предмет, ала знаеха, че нямат друг избор — Дризт правеше само онова, което бе необходимо, без да се оплаква и с обичайния си стоицизъм, който се бе превърнал в негова втора природа от мига, в който изостави своя народ.

Новият лик на елфа изобщо не се нравеше на Уолфгар и Кати-Бри; Бруенор се изплю във водата, отвратен от света, който позволяваше корицата на книгата да го заслепи за съдържанието й.

Малко след пладне съзряха платната на десетки кораби да се белеят на хоризонта пред тях. Покрай брега, който бързо се приближаваше, бяха издигнати многобройни кейове, отвъд тях се простираше голям град, състоящ се предимно от ниски, измазани с кал колиби и пъстроцветни шатри. Ала колкото и обширно да бе Мемнонското пристанище, пак не бе достатъчно голямо, за да побере всички риболовни, търговски и бойни кораби на Калимпорт, които идваха от север в края на сезона. „Морски дух“ и плененият пиратски съд бяха принудени да хвърлят котва навътре в морето и да чакат, докато се освободи подходящо място в пристанището, което, както побърза да ги уведоми пристанищният началник, можеше да се проточи цяла седмица.

— Скоро ще дойде и някой от калимшанския флот, за да огледа кораба на пиратите и да разпита Пиночет — обясни Дюдермонт, когато лодката на пристанищния началник се отдалечи.

— Ще се погрижат ли онуй псе да си получи заслуженото? — попита Бруенор.

Дюдермонт поклати глава:

— Надали. Пиночет и хората му са мои пленници и следователно — мой проблем. Калимшан силно желае веднъж завинаги да се сложи край на пиратските плячкосвания и се е заел сериозно с това, ала силно се съмнявам, че позициите му вече са достатъчно стабилни, че да се забърка с някой толкова могъщ, колкото е Пиночет.

— Тогава какво ще стане с него? — изръмжа Бруенор, мъчейки се да стигне до дъното на политическите игри и извъртания, за които му разказваше Дюдермонт.

— Ще бъде освободен, за да може пак да се залови с разбойническите си набези — отвърна капитанът.

— И за да предупреди онзи долен плъх, Ентрери, че не сме паднали в капана му — гневно възкликна джуджето.

Дризт, който прекрасно разбираше деликатното положение, в което се намираше Дюдермонт, побърза да се намеси:

— Колко време можеш да ни дадеш?

— Корабът на Пиночет ще влезе в пристанището едва след седмица — каза Дюдермонт и им смигна хитро, — а след като се погрижа за него, надали ще бъде готов да отплава веднага. Мисля, че бих могъл да удължа тази седмица на две. Когато Пиночет най-сетне си получи кораба обратно, вие вече ще сте съобщили на Ентрери за бягството си… лично.

Уолфгар все още не можеше да разбере едно:

— А какво ще спечелиш ти от всичко това? Вярно е, че победи пиратите, ала сега смяташ да ги пуснеш да си вървят — свободни и изгарящи от жажда за мъст. Още следващия път, когато „Морски дух“ се завърне из тези води, ще ви нападнат. А ако те спечелят следващата битка, надали ще бъдат така снизходителни като вас.

— Да — безпомощно се усмихна Дюдермонт, — странна е играта, която играем. Ала в действителност, като пожалих живота на пирата и хората му, аз само заздравих позициите си. В замяна на свободата си, Пиночет ще трябва да се закълне, че няма да се опитва да си отмъсти. Никой от подчинените му — а това включва почти всички от пиратите, които върлуват из водите около Асавирския провлак — няма да се осмели да безпокои „Морски дух“ повече!

— И ти ще повярваш на обещанията на безчестното псе? — изсумтя Бруенор.

— Да — отвърна Дюдермонт. — Те държат на честта си, макар да имат за нея малко по-различни представи от нас. Неписаните закони се знаят и се спазват от всички — нарушаването им ще бъде равносилно на обявяването на открита война на южните кралства.

Бруенор отново се изплю. Навсякъде, не само из всички градове и кралства, но дори и тук, сред необятния океан, беше едно и също — ако не стигаха до крайности, крадците биваха търпени и дори приемани като неизбежна част от обществото. Бруенор обаче не споделяше подобно виждане. Докато живееха в Митрал Хол, неговите предци от рода Боен чук си бяха направили специален шкаф, върху чиито полици бяха изложени отсечени ръце, заловени да тършуват в джобове, където не им беше мястото.

— Значи всичко е решено — побърза да смени темата Дризт. — Нашето пътуване по море приключи.

Дюдермонт, който не бе очаквал нещо друго, му подаде кесията със злато.

— Мъдър избор — каза той. — Ще достигнете Калимпорт поне една седмица, ако не и повече, преди „Морски дух“ да хвърли котва в тамошното пристанище. Елате, когато всичко свърши. Ще ви върнем в Града на бездънните води, още преди последните снегове на Севера да са се стопили. Напълно сте го заслужили, че и много повече от това.

— Ще трябва да отпътуваме оттук много преди това — отвърна Бруенор, — ала въпреки това сме ти задължени за предложението.

Уолфгар пристъпи напред и стисна ръката на Дюдермонт:

— За мен бе чест да служа и да се бия рамо до рамо с теб, капитане. С нетърпение очаквам деня, когато отново ще срещнем!

— Всички ние го очакваме с нетърпение — добави Дризт и вдигна високо кесията със злато. — Тогава ще ти се отплатим и за това.

Дюдермонт махна с ръка:

— Дребна работа! — рече той.

После, знаейки колко много се нуждаеха от бързина четиримата приятели, махна с ръка на двама моряци да спуснат една от лодките във водата.

— Сбогом! — провикна се той, когато лодката се отдели от „Морски дух“. — Потърсете ме в Калимпорт!

* * *

От всички места, които приятелите бяха посещавали някога, от всички земи, из които бяха бродили или си бяха проправяли път с оръжие в ръка, никое не им се бе сторило толкова чуждо, колкото калимшанския град Мемнон. Дори Дризт, който идваше от необикновения подземен свят на Мрачните елфи, се оглеждаше с почуда, докато крачеше из улиците и многолюдните тържища на южния град. Причудлива музика, пронизителна и печална, досущ като скръбно ридание, се носеше на талази около тях.

Навсякъде бе пълно с хора. Повечето бяха облечени в пясъчножълто, макар някои да бяха предпочели ярко оцветени одежди; главите на всички бяха покрити с пъстри тюрбани или с леки воали. Трудно можеше да се каже колко жители наброява населението на града, който сякаш се разстилаше до безкрай във всички посоки, пък и надали някой някога си бе давал труда да ги брои. Четиримата приятели имаха чувството, че ако жителите на всички градове, разположени в северната част на Саблен бряг (включително и Града на бездънните води), се съберяха в един огромен бивак, той навярно щеше да изглежда досущ като Мемнон.

В горещия въздух на южния град тегнеше странна смесица от миризми — смрадта на клоака, течаща през пазар за благоухания, се сливаше с острия мирис на пот и зловонния дъх на хилядите хора. Къщите изглеждаха така, сякаш някой ги бе нахвърлял съвсем безразборно, без ред или замисъл. Онова, което жителите наричаха улици, всъщност бяха всички места, където не се издигаха нечии домове, макар че, както приятелите скоро забелязаха, самите улици много често се превръщаха в дом за мнозина.

В самото сърце на цялата тази врява бяха търговците. Те бяха навсякъде, на всеки пазар, улица или просто свободен ъгъл, продавайки всичко, за което можеше да се сети човек — от оръжия, храна и екзотичен тютюн до роби. Тези хора не се спираха пред нищо, за да привлекат повече купувачи. На едно място четиримата приятели видяха група мъже, които изпробваха лъковете на един търговец, а за мишена им служеха живи роби. На друго погледите им попаднаха върху една полуоблечена жена, наметната само с прозрачни воали. Тялото й се извиваше в бавен танц, в който тя ту увиваше около себе си туловището на гигантска змия, ту предизвикателно и сладострастно се плъзваше от гънките му.

С широко отворени очи и уста, Уолфгар се спря, омагьосан от причудливия и съблазнителен танц. Кати-Бри го плесна силно по тила, а Дризт и Бруенор се разсмяха развеселено.

— Никога не съм жадувал така силно да съм си у дома, както в този миг — въздъхна младежът, връхлетян от спомена за родните земи, които бе оставил толкова далеч зад себе си.

— Това е само още едно приключение, нищо повече — напомни му Дризт. — Никъде не можеш да научиш толкова нови неща, колкото в земи, които са напълно различни от дома ти.

— Така е — съгласи се Кати-Бри. — Ала ми се струва, че за тези хора упадъкът се е превърнал в начин на живот.

— Те просто имат различни представи за това кое е правилно и кое не — отвърна Дризт. — Кой знае, може би обичаите на Севера ще им се сторят точно толкова обидни и неморални, колкото техните навици се струват на нас.

Останалите нямаха какво да отговорят на това. Бруенор, когото никоя от чудатостите на хората не можеше да учуди, само тръсна рижата си брада и продължи да се оглежда с любопитство наоколо.

Четирима непознати съвсем не представляваха необичайна гледка за мнемонските улици, ала чуждоземният им вид бързо събра цяла тълпа полуголи, мургави дечурлига, които просеха дребни монети. Търговците също не ги изпускаха от очи — общуването с чужденци обикновено им носеше печалба. Макар приятелите все още да не забелязваха, върху тях се бе спрял един особено алчен поглед.

— Е? — попита лукавият търговец гърбавия си другар.

— Магия, навсякъде магия, господарю мой — жадно изфъфли дребният, превит надве гоблин, разчитайки сигналите, които бе уловил с магическата си пръчка.

После я окачи на кръста си и добави:

— Най-вече в оръжията. И двата меча на елфа, секирата на джуджето, лъка на момичето и особено чука на гиганта!

За миг гоблинът се зачуди дали да не спомене и странния сигнал, който бе получил от магическата си пръчка за лицето на елфа, ала после реши, че няма нужда да притеснява бездруго избухливия си господар повече, отколкото бе необходимо.

— Ха-ха-ха-ха-ха — изкикоти се търговецът и доволно потри ръце, после се изпречи пред четиримата приятели.

Бруенор, който вървеше начело, се закова на място при вида на сухия, жилав мъж, облечен в жълто-червени одежди и яркорозов тюрбан с огромен диамант в средата.

— Ха-ха-ха-ха-ха — изсмя се мъжът отново, докато потропваше с пръсти по гърдите си, а широката усмивка разкриваше зъбите му, които до един бяха от злато и слонова кост. — Добра среща. Аз Сали Далиб, така мене нарича. Вие купува, аз продава. Добра сделка, добра сделка!

Търговецът говореше толкова бързо, че четиримата не успяха да разберат нито думичка и като се спогледаха и безпомощно свиха рамене, се наканиха да го заобиколят, за да продължат по пътя си.

Само че Сали Далиб нямаше намерение да се предаде така лесно и отново застана пред тях.

— Което вас трябва, Сали Далиб го има. И не едно, а по много. Пуши, забавлява, чете — всичко!

— Тютюн, жени и ръкописи на всички езици, които се говорят по света — преведе малкият гоблин. — Господарят ми търгува с всичко!

— Най-добро, само това продава! — увери ги Сали Далиб. — Което вас трябва…

— … Сали Далиб го има — довърши Бруенор вместо него и погледна към Дризт, сигурен, че и двамата си мислеха едно и също — колкото по-бързо се махнеха от Мемнон, толкова по-добре; един чудат търговец с нищо не бе по-лош от когото и да било.

— Коне — рече Бруенор на търговеца.

— Искаме да отидем в Калимпорт — обясни Дризт.

— Коне? Ха-ха-ха-ха-ха — отвърна Сали Далиб начаса. — Не става за дълъг път, не. Много горещо, много сухо. Камили трябва.

— Камили, конете на пустинята — обясни гоблинът, когато видя недоумението, изписано по лицата на четиримата приятели, и посочи някакво животно с гърбица, което следваше своя стопанин по улицата. — Много по-подходящи са за езда в пустинята.

— Нека бъдат камили тогава — изсумтя Бруенор и подозрително изгледа едрото животно. — Каквото и да е, стига да ни свърши работа!

Сали Далиб нетърпеливо потри ръце.

— Което ви трябва…

Бруенор вдигна ръце, за да прекъсне възбудения търговец:

— Знаем, знаем!

Сали Далиб прошепна нещо на помощника си, който незабавно хукна да изпълни нарежданията му, после поведе четиримата приятели през подобните на лабиринт улички на Мемнон. Изглеждаше, сякаш изобщо не откъсва крака от земята, докато си проправя път през тълпите от хора, ала въпреки това се движеше толкова бързо, че приятелите едвам смогваха да не изостават. Пръстите му не спираха неспокойния си танц нито за миг, но иначе изглеждаше съвсем безобиден и четиримата бяха по-скоро развеселени, отколкото разтревожени.

Най-сетне спряха пред една голяма шатра в западната част на града, квартал, който бе прекалено мизерен дори за представите на град като Мемнон. Зад шатрата Сали Далиб откри онова, което търсеше:

— Камили! — тържествено обяви той.

— Колко искаш за четири? — рязко попита Бруенор, който нямаше търпение да приключат със сделката и да продължат към Калимпорт.

Търговецът сякаш не го разбра.

— Каква е цената?

— Цената? — повтори Сали Далиб.

— Иска ние да му предложим цена — досети се Кати-Бри.

Дризт също мислеше така. В Мензоберанзан, подземния град на своя народ, неведнъж бе виждал търговците да използват подобни хитрини. Те караха купувача (особено, ако той не знаеше много за онова, което се канеше да купува) пръв да назове цената и така често вземаха многократно повече, отколкото струваше стоката в действителност. А ако купувачът предложеше прекалено малко, търговецът винаги можеше да назове истинската цена.

— Петстотин златни монети за четири животни — рече Дризт, сигурен, че животните струват поне два пъти повече.

Пръстите на Сали Далиб отново подхванаха неспокойния си танц, а в бледите му сиви очи припламна искра. Дризт вече се бе приготвил да изслуша възмутената му тирада и да чуе истинската цена, когато търговецът внезапно се успокои и се ухили широко.

— Дадено! — отсече той.

Дризт прехапа езика си миг преди отговорът, който вече си бе приготвил, да излезе от устата му под формата на нечленоразделни звуци. Той хвърли любопитен поглед на Сали Далиб, но си замълча и започна да отброява пари от кесията, която Дюдермонт му бе дал.

— Ще получиш още петдесет, ако ни уредиш керван за Калимпорт — обади се Бруенор.

Сали Далиб се замисли, разтърквайки едва наболата черна брада по бузите си.

— Керван точно тръгнал — отвърна той. — Още може да го хване, ама трябва побърза. Друг керван тръгва чак след седмица.

— Право на юг! — щастливо се провикна Бруенор.

— Юг? — избъбри Сали Далиб. — Ха-ха-ха-ха-ха! Не бива ходи на юг! Само крадци дебнат на юг!

— Калимпорт се намира на юг — в гласа на Бруенор се долавяше явно подозрение. — Значи и пътят трябва да отива на юг.

— Път за Калимпорт отива на юг, да — съгласи се търговецът. — Но който умен, той тръгне на запад, по най-добро път.

Дризт му подаде кесийка със злато и попита:

— Как да хванем кервана?

— Върви на запад — отвърна Сали Далиб и пусна кесийката в джоба си, без дори да си направи труда да провери колко злато има вътре. — Лесно настигнете, отнеме само час. Следва знаци и лесно открие.

— Ще трябва да се запасим с доста неща — отбеляза Кати-Бри.

— В керван всичко има. Там най-добро място да купи какво иска. Сега трябва тръгва. Трябва ги настигне, преди керван завие на юг, по Търговски път.

Без да се бави повече, Сали Далиб им помогна да си изберат животни: голяма едногърба камила за Уолфгар, едно двугърбо животно за Дризт и две по-дребни за Бруенор и Кати-Бри.

— Не забравя, приятели — напомни им той, когато четиримата възседнаха камилите и се приготвиха да тръгват. — Което вас трябва…

— … Сали Далиб го има — в хор довършиха те вместо него.

Търговецът отново се ухили широко, разкривайки всичките си зъби, и се скри в шатрата.

— Мислех, че ще се пазари повече — отбеляза Кати-Бри, докато отиваха към първия пътепоказател, мъчейки се да свикнат със скованата походка на камилите. — Можеше да вземе още за животните.

— Значи са крадени — изсмя се Бруенор — това беше повече от очевидно.

Ала Дризт не беше толкова сигурен:

— Търговец като него би се опитал да вземе най-добрата цена дори и за крадени стоки — рече той. — Пък и от онова, което знам за подобна търговия, ми се струва, че трябваше да преброи златото, преди да го прибере.

— Ха! — изсумтя Бруенор, мъчейки се да накара камилата си да върви по права линия. — Сигурно си му дал за тез’ зверове повече, отколкото струват!

Въпреки думите му, Кати-Бри бе склонна да се съгласи с Дризт.

— Тогава какво? — обърна се тя към елфа.

— Къде? — въпросът на Уолфгар съдържаше в себе си отговора на въпроса на Кати-Бри. — Гоблинът се измъкна, сигурно е носел съобщение.

— Засада — рече Кати-Бри.

Дризт и Уолфгар кимнаха.

— Така изглежда — съгласи се варваринът.

Бруенор се замисли за миг.

— Ха! — презрително изсумтя Бруенор. — Та той нямаше достатъчно акъл, за да измисли такова нещо!

— Това, че изглежда безобиден, само го прави още по-опасен — отбеляза Дризт и хвърли последен поглед към града, който оставаше все по-далеч зад тях.

— Да се върнем ли тогава? — Бруенор не можеше да отхвърли току-така очевидно сериозните опасения на елфа.

— Ако подозренията ни се окажат погрешни и заради това изпуснем кервана… — мрачно им напомни Уолфгар.

— Дали Риджис може да си позволи да чака толкова дълго? — довърши мисълта му на глас Кати-Бри.

Дризт и Бруенор се спогледаха.

— Продължаваме напред — рече елфът най-сетне. — Да видим какво ще стане.

— Никъде не можеш да научиш толкова нови неща, колкото в земи, които са напълно различни от дома ти — повтори Уолфгар онова, което Дризт му бе казал по-рано същия ден.

Скоро достигнаха първия пътепоказател, но вместо да разсее подозренията им, той като че ли още повече ги засили. Върху голяма табела, написан на двадесет различни езика, се мъдреше един и същи надпис — „Най-добро път“. За миг четиримата приятели отново се поколебаха какво да сторят, и отново се оказаха притиснати от липсата на време. Решиха да продължат напред и ако след един час все още нямаше и следа от кервана, щяха да се върнат в Мемнон и да „обсъдят“ въпроса със Сали Далиб.

Следващите две табели бяха досущ като първата. Когато оставиха и петия пътепоказател зад гърба си, четиримата приятели вече бяха облени в пот, която пареше очите им и правеше подгизналите им дрехи неприятно тежки. Градът отдавна се бе изгубил в далечината, в лепкавата мараня зад тях се виждаше единствено пясък. А и животните им изобщо не ги улесняваха. Камилите, които (както всички камили) не бяха особено дружелюбни, бяха станали още по-неприятни, щом почувстваха неопитността на ездачите си. Животното на Уолфгар като че ли имаше особено лошо мнение за него — и то, като повечето камили, предпочиташе само да избира пътя си, ала варваринът със своите яки ръце и крака държеше да го насочва натам, накъдето той реши. В отговор злобното същество вече на два пъти бе извърнало глава назад и бе изпръскало лицето му с гъста струя слюнка.

Уолфгар успя да запази спокойствие, ала в ума му се заредиха приятни картини, в които се виждаше как сплесква гърбицата на противното животно с бойния си чук.

— Спрете! — разнесе се внезапно гласът на Дризт, когато четиримата навлязоха в една падина, обградена от невисоки, пясъчни дюни.

Приятелите проследиха протегнатата ръка на елфа и видяха няколко лешояди да кръжат бавно над падината.

— Там има мърша — предположи Бруенор.

— Или скоро ще има — мрачно отвърна Дризт.

Още докато говореше, дюните, които ги обграждаха, се преобразиха и вместо обикновени купчини горещ, кафяв пясък, приятелите видяха зловещите силуети на група конници, в чиито ръце заплашително проблясваха закривени мечове.

— Засада — спокойно констатира Уолфгар.

Без да се изненадва особено, Бруенор се огледа наоколо, преценявайки съотношението на силите.

— Пет на един — прошепна той на Дризт.

— Няма да ни е за първи път — отвърна елфът, после бавно свали лъка от рамото си и нагласи стрела в тетивата.

Конниците все още стояха неподвижно — те също преценяваха жертвите, които си бяха набелязали.

— Може би просто искат да си поговорим — пошегува се Бруенор, въпреки опасното положение, в което се намираха.

— Надали — отговори си той сам, когато никой от тримата му другари не се засмя.

Предводителят на конниците излая някаква команда и те препуснаха към четиримата приятели.

— Какво му става на този свят! — недоволно измърмори Кати-Бри и свали Таулмарил от гърба си. — Всеки иска да се бие!

После скочи от гърба на камилата („Така е много по-добре!“) и се провикна към конниците:

— Е, хайде, елате де!

Още преди да бе довършила, сребърните стрели на магическия лък засвириха в парещия въздух, поваляйки конник след конник върху горещия пясък.

Бруенор погледна към дъщеря си и ахна при вида на суровото изражение, изписало се на лицето й.

— Момичето е право! — заяви той и също скочи от камилата си. — Не мога да се бия, покачен връз таз’ проклета твар!

Щом тупна на земята, джуджето побърза да отвори раницата си и извади две шишета с мазнина.

Уолфгар също последва примера му с намерението да използва тялото на камилата като щит, ала се оказа, че не е включил в сметките си още един враг — самото животно. Още преди да успее да стъпи добре на земята, злобното същество се обърна към него и впи плоските си зъби в рамото му.

Таулмарил и лъкът на Дризт изпращаха стрела след стрела към редиците на конниците, ала въпреки това нападателите продължаваха да се приближават — време бе за нова тактика. Дризт реши да се възползва от страховитата слава на своя народ и като свали магическата маска от лицето си и отметна качулката на плаща си назад, скочи върху гърба на своята камила и се изправи, здраво стъпил върху двете й гърбици. Ездачите, които бяха най-близо до него, рязко спряха, ужасени от неочакваната поява на Мрачния елф.

Останалите конници, все още по-многобройни от противника си, продължиха настъплението.

Уолфгар изумено зяпна своята камила, после с всички сили стовари огромния си юмрук право между очите й. Зашеметеното животно чинно пусна ръката му и извърна замаяната си глава.

Само че Уолфгар още не бе свършил с подлото същество. Забелязал, че трима конници се насочват към него, той реши да изправи единия си враг срещу останалите. Застана под камилата и като напрегна яките си мускули, я повдигна от земята и я запрати право в средата на малката групичка конници. После бързо отскочи назад, точно навреме, за да избегне лавината от коне, ездачи, камили и пясък, която се изтърколи покрай него.

Миг по-късно, стиснал Щитозъб в ръка, младежът скочи сред падналите конници и размаха магическия чук, преди тримата разбойници да успеят да разберат какво става.

Двама конници успяха да си пробият път между двете по-малки камили, които бяха останали без ездачи, и се насочиха към Бруенор. Само че Дризт беше по-бърз — преди разбойниците да успеят да направят каквото и да било, пред тях се появи облак от черен мрак и им препречи пътя. Двамата мъже се опитаха да спрат, ала не успяха и се врязаха право в магическата тъма на елфа.

Това бе напълно достатъчно за Бруенор. Без да се бави и миг, той поднесе огнивото си към няколкото намазнени парцала, които държеше в ръка и, когато те пламнаха, ги запрати към черния облак.

Магията на Дризт бе толкова могъща, че скри дори кълбата горящи парцали, ала по писъците, които се разнесоха откъм черния облак, Бруенор разбра, че е улучил.

— Задължен съм ти, елфе! — провикна се джуджето. — Хубаво е отново да се бием рамо до рамо!

— Зад теб! — извика Дризт вместо отговор — точно в този миг един конник заобиколи черния облак, в който горяха другарите му, и препусна право към джуджето.

Бруенор светкавично се сви на кълбо и вдигна златния щит над себе си.

Конят не успя да спре, препъна се и запрати ездача си на земята.

Жилавото джудже незабавно скочи на крака и тръсна глава — ушите му бяха пълни с пясък. Когато възбудата от битката отшумеше, сигурно цялото му тяло щеше да бъде натъртено от копитата на коня, ала единственото, което Бруенор усещаше сега, бе сляпа ярост. Вдигнал високо секирата си, той се нахвърли върху конника, който тъкмо се изправяше на крака.

В мига, в който Бруенор стигна до разбойника и замахна с митралната брадва, над рамото му профуча сребристо сияние и мъжът рухна мъртъв. Повлечен от силата на замаха си, Бруенор не успя да спре навреме, прекатури се през тялото на убития си противник и падна по очи на земята.

— Следващия път предупреждавай! — извика той на Кати-Бри, плюейки пясък на всяка дума.

Кати-Бри дори не го чу — сега не й беше до това. Докато пускаше стрелата към противника на Бруенор, тя чу конски тропот зад гърба си и светкавично се приведе. Точно навреме, за да избегне закривения меч, който изсвистя край главата й, но успя само да пореже връхчето на ухото й. Миг по-късно, разбойникът, който я бе нападнал, вече се отдалечаваше в галоп.

Кати-Бри тъкмо се канеше да изпрати една от сребърните си стрели след него, когато видя, че изотзад се приближава още един разбойник, този път с копие и тежък щит в ръка.

Кати-Бри и Таулмарил се оказаха по-бързи. Само за миг момичето постави нова стрела в тетивата и я запрати към нападателя си. Тя се вряза в щита на разбойника, разцепи го надве и събори безпомощния мъж от седлото… право в лапите на смъртта.

Останал без ездач, конят му забави крачка и Кати-Бри успя да сграбчи юздите и се метна на гърба му с намерението да се впусне след разбойника, който я бе ранил.

Все още на гърба на своята камила, Дризт се извисяваше над противниците си и умело избягваше ударите им, като в същото време нито за миг не прекъсваше смъртоносния танц на двата ятагана. Отново и отново се нахвърляха бандитите върху му, убедени, че лесно ще улучат изправения в цял ръст елф, но всеки път оръжията им срещаха само въздух. Последното, което усещаха, докато се мъчеха да избягат, бе ледения допир на Сиянието или другия магически ятаган върху гърлото си.

Двама от разбойниците решиха да нападнат Дризт заедно и се приближиха отзад, опитвайки се да го изненадат в гръб. Без да залитне дори за миг, пъргавият елф се обърна върху гърба на камилата и вместо да нападат, противниците му трябваше да се отбраняват.

Уолфгар довърши последния от тримата конници, които беше повалил и се отдръпна встрани… право пред муцуната на упоритата си камила. Без да се замисли и за миг, той отново удари злобното същество, този път — с Щитозъб. Напълно безчувствено, животното рухна на земята.

След като веднъж завинаги приключи с тази битка, Уолфгар най-сетне успя да се огледа наоколо и погледът му веднага бе привлечен от Дризт. За миг младежът остана загледан в него, следейки с възхищение мълниеносния танц на магическите ятагани, които ту се стрелваха надолу, за да отбият удара на закривения меч на някой от разбойниците, ту възпираха ръката на другия. Дризт щеше да се справи с двамата си противници за броени секунди.

В този миг Уолфгар видя, че зад елфа тихичко се промъква още един разбойник, вдигнал копие в ръка, за да го прониже в гърба.

— Дризт! — изкрещя Уолфгар и Щитозъб полетя право към елфа.

Първата мисъл на Дризт бе, че приятелят му е в опасност, но когато вдигна поглед и видя магическият чук да се носи право към колената му, бързо разбра какво става. Без да се поколебае дори за миг, той се преметна във въздуха и прелетя над главите на двамата си противници.

Разбойникът с копието нямаше време да съжалява, че жертвата му се бе изплъзнала — могъщият боен чук профуча над двете гърбици на камилата и размаза главата му.

Скокът на Дризт не само го спаси от копието на разбойника зад гърба му, но и ускори края на битката с другите двама злодеи. Изненадани от неочакваното движение, те се поколебаха за миг, ала дори и това бе достатъчно за елфа и той замахна надолу с всички сили, още докато се намираше във въздуха.

Сиянието потъна дълбоко в гърдите на единия от разбойниците. Другарят му успя да избегне острието на втория ятаган, ала дръжката на магическото оръжие закачи ръката му и го повали на земята заедно с тялото на мъртвия му другар. Дризт успя да се приземи на крака и светкавично замахна с двата ятагана, слагайки край на битката този път — завинаги.

Един конник, виждайки, че огромният варварин бе останал без оръжие, препусна към него с намерението да се възползва от неизгодното му положение. Уолфгар видя галопиращия към него кон и светкавично измисли отчаян план. В мига, в който жребецът почти го бе достигнал, той се престори, че се кани да отскочи вдясно — встрани от меча на конника, точно както нападателят му очакваше. В следващия миг обаче младежът мълниеносно смени посоката и се хвърли право пред препускащия кон.

Варваринът издържа страховития сблъсък без да падне, вкопчвайки ръце във врата на животното. Краката му се увиха около предните крака на коня и той се претърколи назад, повличайки жребеца със себе си.

После напрегна железните си мускули и дръпна с всичка сила — конят и ездачът прелетяха право над главата му.

Изуменият разбойник успя само да изкрещи ужасено, преди конят му да се строполи на земята с главата напред. Когато животното най-сетне се изтърколи встрани, разбойникът бе потънал до кръста в горещия пясък. Единствено двата му крака останаха да стърчат отгоре, нелепо увиснали на една страна.

С брада и ботуши, пълни с пясък, Бруенор се огледа наоколо, изгарящ от желание за бой. Телата на двете камили го бяха скрили от погледите на повечето нападатели, а в това време приятелите му вече се бяха справили с почти всички злодеи!

Джуджето изскочи от прикритието на двете камили и заудря по щита с брадвата си, опитвайки се да привлече вниманието на някой разбойник. Недалеч от него един конник тъкмо се канеше да пришпори жребеца си и да избяга, когато до ушите му достигна вика на джуджето:

— Ей, ти! — провикна се Бруенор. — Върни се, сине на оркска блудница!

Убеден в несъмненото превъзходство, което конят му даваше над джуджето, разбойникът не можа да отмине възможността да си отмъсти за обидата и препусна към него, размахал закривения си меч.

Бруенор вдигна златния си щит, за да отбие удара, после бързо заобиколи коня и застана от другата му страна. Разбойникът се обърна, за да нанесе нов удар, ала ниският ръст на Бруенор отново му помогна — почти без да се навежда, той се мушна под корема на животното и щом излезе от другата му страна, светкавично вдигна митралната брадва. Острието се впи в бедрото на объркания мъж и когато той се преви от болка, джуджето сграбчи тюрбана и част от косата му и го смъкна на земята, където митралната брадва с лекота потъна във врата му.

— Твърде лесно беше! — изръмжа Бруенор и пусна безжизненото тяло на земята.

После се огледа за нова жертва, ала битката беше свършила — в падината вече нямаше живи разбойници. Единствено Дризт и Уолфгар, който отново стискаше завърналия се Щитозъб, стояха недалеч от него.

— Къде е момичето? — извика Бруенор, но погледът на Дризт и ръката му, която сочеше нещо, бързо го успокоиха.

Върху една висока дюна встрани от тях, Кати-Бри бе възседнала коня на разбойника, когото беше победила, и оглеждаше пустинята, здраво стиснала Таулмарил в ръка.

Неколцина конници се отдалечаваха с трескава бързина, а един от другарите им лежеше мъртъв в подножието на дюната. Кати-Бри се прицели в един от бягащите разбойници, но преди да дръпне тетивата внезапно разбра, че зад гърба й битката вече бе свършила.

— Достатъчно — прошепна тя и отмести лъка си встрани, изпращайки сребърната стрела над рамото на разбойника.

Достатъчно кръв бе пролята този ден, натъжено си помисли младата жена.

После обърна поглед към кървавата сцена пред себе си, видя и гладните лешояди, които търпеливо кръжаха в небето над падината. Таулмарил тупна на земята до нея и суровото изражение на лицето й се стопи.