Р. А. Салваторе
Камъкът на полуръста (4)

2
Десетки хиляди малки свещици

Хипнотизиран от неспирния танц на рубина, палачът се взираше в глъбините на камъка, докато лекичко го полюляваше на светлината на свещта. Рубинът поглъщаше мекия светлик и го пречупваше в безброй миниатюрни отражения — никой скъпоценен камък не би могъл да има толкова много и толкова съвършено шлифовани ръбчета.

И все пак безбройните отражения съществуваха — истински водовъртеж от безброй мънички свещици, които го въвличаха все по-дълбоко в червената омая на камъка. Тази красота не бе излязла изпод ръцете на обикновен златар, нямаше длето на този свят, което да създаде подобно съвършенство. Медальонът бе сътворен с помощта на магия и цялата тази прелест, напомни си Ентрери, имаше за цел да увлече всеки, който се взреше в нея, в глъбините на камъка, към спокойствието на огненочервеното му сърце.

Десетки хиляди малки свещици.

Нищо чудно, че така лесно бе успял да убеди капитана да ги закара до Калимпорт. Трудно бе да устоиш на внушенията, които идваха от дълбините на прекрасния камък. Внушения, които навяваха усещане за мир и покой, думи, тихо нашепвани от добър приятел…

Обикновено мрачното изражение на убиеца отстъпи място на усмивка. Ако само се оставеше на омайващия покой, който се излъчваше от рубина…

Напрягайки цялата си воля, Ентрери откъсна поглед от камъка и потри очи, смаян, че дори човек като него, за когото самоконтролът бе най-важното нещо в живота, се бе поддал на магията му. Той хвърли поглед към другия край на каютата, където се бе свил Риджис, изпълнен с тъга и отчаяние.

— Вече разбирам какво те е накарало да откраднеш рубина — обърна се Ентрери към полуръста.

Изненадата от това, че убиецът се бе обърнал към него (нещо, което Ентрери не бе правил, откакто се бяха качили на кораба в Града на бездънните води), откъсна Риджис от мислите му.

— Разбирам и защо Пук паша така отчаяно иска да си го върне обратно — думите на Ентрери бяха отправени колкото към пленника, толкова и към него самия.

Риджис наклони глава на една страна и се вгледа в палача. Възможно ли бе рубиненият медальон да покори дори Артемис Ентрери?

— Наистина, камъкът е приказно красив — предпазливо рече Риджис, без да знае как да възприеме това неочаквано разбиране от страна на студения убиец.

— Много повече от обикновен камък — разсеяно отвърна Ентрери, докато погледът му непрестанно се връщаше обратно към загадъчния, хипнотизиращ танц на отразената от рубина светлина.

Риджис разпозна умиротвореното изражение, което бе изгладило чертите на Ентрери — той самият бе изглеждал по същия начин, когато за първи път видя прекрасния медальон на пашата. По онова време беше преуспяващ крадец и водеше богат, изпълнен с удобства живот в Калимпорт. Ала омаята на рубина се бе оказала по-силна от благата, които му предлагаше гилдията на крадците.

— Кой знае, може би рубинът открадна мен — обади се Риджис отново, подтикван от внезапен импулс.

Оказа се, че е подценил волята на Ентрери. Палачът му хвърли студен поглед, а кривата му усмивка говореше недвусмислено, че знае накъде бие полуръстът.

Ала Риджис, който се вкопчваше дори в най-дребната надежда, продължи:

— Мисля, че силата на камъка ме победи. Това не може да се нарече престъпление, аз просто нямах друг избор…

Острият смях на Ентрери го накара да замълчи.

— Значи си или крадец, или слабак — изръмжа той. — Какъвто и да е случаят, в сърцето ми няма да намериш и капчица милост. Напълно заслужаваш гнева на Пук.

При тези думи убиецът подхвърли медальона във въздуха, после го улови и го мушна в кесийката, която висеше на кръста му.

След това бръкна по-дълбоко в торбичката и извади друг предмет — изящна ониксова статуетка, издялана във формата на пантера.

— Разкажи ми за нея — заповяда той на пленника.

Риджис отдавна се чудеше кога ли Ентрери ще прояви интерес към фигурката. Беше го видял да си играе с нея край Клисурата на Гарумн в Митрал Хол, за да подразни Дризт, ала оттогава повече не бе виждал магическия предмет.

Той безпомощно сви рамене.

— Няма да повтарям — заплаши го Ентрери и онази смразяваща увереност в надвисналата гибел, онзи всепоглъщащ ужас, който сковаваше всичките му жертви, прекърши Риджис.

— На елфа е — заекна той. — Казва се Гуен…

Риджис бързо млъкна, когато видя как убиецът стисна изумрудената кама със свободната си ръка, готов да я запрати срещу него.

— Да не би да се опитваш да повикаш съюзник? — злобно изсъска палачът и пусна статуетката в кесийката си. — Знам името на звяра, полуръсте. И мога да те уверя, че докато котката пристигне, вече ще си мъртъв.

— Боиш се от котката? — престраши се да попита Риджис.

— Не поемам ненужни рискове — отсече Ентрери.

— А защо не я повикаш сам? — не отстъпваше Риджис, мъчейки се да наклони везните в своя полза. — Ще ти бъде другар в дългите, самотни пътешествия.

Подигравателният смях на убиеца огласи каютата.

— Другар? За какво ми е притрябвал другар, глупав полуръст? Какво ще спечеля?

— Заедно ще сте по-силни — отвърна Риджис.

— Глупак! Ето къде грешиш жестоко. На път другарите носят само зависимост и гибел! Виж себе си, приятелю на елфа! Каква сила донесе ти на Дризт До’Урден? Той се втурва да те спасява, да изпълни онова, което ти дължи като приятел — Ентрери се изплю с отвращение, сякаш думата го бе омърсила. — Втурва се право в лапите на смъртта!

Риджис провеси глава и не каза нищо — Ентрери беше прав. Приятелите му се впускаха в опасности, които дори не можеха да си представят, само заради него и грешките, които бе направил много преди да ги срещне.

Ентрери прибра изумрудената кама в ножницата и скочи от мястото си.

— Порадвай се на нощта, малки крадецо. Почувствай милувката на брулещия морски вятър, наслади се на всички удоволствия, които ще ти предложи това пътешествие — така, както би им се насладил осъденият на смърт. Защото за теб Калимпорт означава сигурна смърт… за теб и за твоите приятели! — с тези думи Ентрери излезе от каютата, хлопвайки вратата с всичка сила.

Но не я заключи, забеляза Риджис. Никога не заключваше вратата! Не че имаше нужда, разгневен на самия себе си, трябваше да признае полуръстът. Единствената верига, която Ентрери използваше, бе ужасът, но нейната хватка бе по-сигурна от най-тежките железни окови. Нямаше къде да избяга, нямаше къде да се скрие.

Риджис отпусна глава върху ръцете си. Сега, когато убиецът го нямаше, цялото му същество се съсредоточи върху поклащането на кораба и еднообразното проскърцване на старите греди, а тялото му сякаш отмерваше ритъма на неспирното движение.

Усети как вътрешностите му се надигат.

Полуръстовете не обичаха морето, а Риджис се боеше от него повече и от събратята си. Ентрери надали можеше да измисли по-голямо мъчение за Риджис от това пътуване с кораб през Саблено море.

— О, не! — изстена полуръстът. — Не отново!

Останал без сили, той едва успя да се добере до люка на каютата, отвори го и показа глава навън, вдишвайки свежия нощен въздух.

* * *

Плътно увит с плаща си, Ентрери крачеше по празната палуба. Високо над главата му вятърът издуваше платната на кораба и той се носеше на юг, тласкан от първите зимни вихрушки. Безброй звезди обсипваха тъмното небе и блещукаха в безкрайния простор чак до далечния, потънал в мрак хоризонт, където небето и океанът се сливаха в едно.

Убиецът отново извади рубинения медальон, оставяйки звездната светлина да пробуди магията му, и се вгледа в него, твърдо решен да разбере тайната на прекрасния предмет преди пътуването да е достигнало своя край. Пук паша щеше да бъде невероятно щастлив, когато отново си възвърнеше медальона. Та нали само благодарение на него се бе сдобил с такава безгранична власт! Много повече власт, даде си сметка Ентрери, отколкото който и да било друг от неговите предшественици. С помощта на медальона Пук паша превръщаше враговете си в приятели, а приятелите — в роби.

— Дори и мен? — зачуди се той, омагьосан от хилядите миниатюрни звездици, които се отразяваха в прекрасния камък. — Бил ли съм и аз негова жертва? Или може би ще стана?

Струваше му се невъзможно той, Артемис Ентрери, да бъде покорен от магия, но и не можеше да отрече току-така очевидната сила на рубина.

Ентрери се изсмя на глас. Кормчията, единственият човек, който се намираше на палубата по това време, му хвърли любопитен поглед, после отново потъна в собствените си мисли.

— О, не — прошепна Ентрери на рубина. — Никога вече няма да имаш власт над мен. Не и сега, когато знам номерата ти, а и имам дълги дни пред себе си, за да ги изуча още по-добре! Ще поема по примамливия път, който се простира пред всеки, взрял се в аленото ти сърце, и ще се върна обратно като победител.

Засмя се отново и окачи златната верижка на врата си, мушвайки медальона под кожената си дреха.

После бръкна в кесийката си, стисна малката ониксова статуетка и отправи поглед на север.

— Виждаш ли какво става, Дризт До’Урден? — попита той в нощта, макар да знаеше отговора.

Далеч, далеч оттук, в Града на Бездънните води или в Дългата седловина, или някъде между тях, лавандуловите очи на елфа неотклонно се взираха на юг.

И двамата знаеха, че им бе писано да се срещнат отново. Веднъж вече се бяха изправяли един срещу друг, в Митрал Хол, древното джуджешко царство, но тогава битката им завърши без победител.

Ала победител трябваше да има.

Никога преди палачът не бе срещал някого, който да може да се мери с него по бързина и чиито оръжия да са така смъртоносни, както собствената му изумрудена кама и сега споменът за двубоя с Дризт До’Урден не му даваше покой. Двамата така си приличаха, движенията им бяха в съвършена хармония и се допълваха едно друго, сякаш бяха част от един и същи танц. И все пак елфът — състрадателен и загрижен за другите — притежаваше човечност, от която Ентрери отдавна се бе отказал като от никому ненужна стара вещ. Подобни чувства, подобна слабост, убеден бе той, нямаха място в сърцето на истинския боец.

Убиецът конвулсивно сви юмруци и яростно си пое дъх.

— Ела, Дризт До’Урден! — процеди той през стиснати зъби. — Да видим кой е по-силен!

В гласа му се усещаше непоклатима решителност, примесена с едва доловим страх. Това щеше да бъде най-голямото предизвикателство в живота и на двамата, абсолютното изпитание на онези идеи и принципи, които ръководеха всяка тяхна постъпка и ги превръщаха в коренно различни личности. За Ентрери този двубой не можеше да свърши наравно. Той бе продал душата си в замяна на уменията си и ако Дризт До’Урден го победеше, ако дори никой от двамата не успееше да надвие другия, целият живот на убиеца щеше да се окаже една огромна, жестока лъжа.

Ала той не мислеше така.

Ентрери живееше, за да побеждава.

* * *

Тази вечер Ентрери не бе единственият, който гледаше нощното небе. Свежият въздух беше успокоил стомаха му и сега Риджис съзерцаваше далечните звезди, а мисълта му се рееше назад към неговите приятели и Долината на мразовития вятър. Колко такива нощи бяха прекарали, греейки се на веселия пламък на огъня и разказвайки си истории за приключения и храбри подвизи, или пък просто седяха един до друг, потънали в собствените си мисли и щастливи, че са заедно. Долината на мразовития вятър беше неплодородна ветровита тундра, земя със суров климат и сурови обитатели, ала приятелството на Бруенор, Кати-Бри, Дризт и Уолфгар го сгряваше и в най-студените нощи и го защитаваше от брулещия северен вятър.

От целия си петдесетгодишен живот Риджис бе прекарал по-малко от десет години в Долината и, погледната от този ъгъл, тя не бе нищо повече от временен пристан, просто още една спирка в безкрайното пътуване, в което се бе превърнал животът му след кражбата на медальона. Ала сега, когато отново се завръщаше в южното царство, Риджис почувства, че единственият истински дом, който бе имал някога, е Долината на мразовития вятър. И че приятелите, които толкова често бе приемал за даденост, бяха единственото му семейство.

Той се отърси от самосъжалението и се замисли над онова, което му предстоеше. Дризт щеше да дойде за него, навярно Уолфгар и Кати-Бри също щяха да се присъединят.

Ала не и Бруенор.

Цялото облекчение, което Риджис изпита, когато Дризт се завърна жив и здрав от недрата на Митрал Хол, се бе сгромолясало в Клисурата на Гарумн заедно с безстрашното джудже. Риджис никога нямаше да забрави онзи ден, когато се озоваха между прииждащите пълчища сиви джуджета и огромния дракон на мрака. Тогава Бруенор бе успял да им отвори път за бягство, макар и с цената на собствения си живот — беше скочил върху дракона с буренце горяща мазнина, повличайки звяра и себе си в бездънната пропаст.

Риджис потръпна от болка при спомена за онзи ужасен ден. При цялата си грубоватост и непрестанното мърморене, Бруенор Бойният чук си оставаше най-скъпият му приятел.

Една звезда се откъсна от небесния свод и полетя надолу, оставяйки ярка диря след себе си. Корабът продължаваше да се полюшва леко върху вълните, тръпчивият, солен мирис на океана бе все така силен, ала тук, до отворения люк, свежестта на ясната нощ успокояваше стомаха му и Риджис не усещаше гадене — само тиха скръб при спомена за лудите дни, прекарани с джуджето. Пламъкът на живота на Бруенор Бойния чук бе горял буйно и ярко, като факла, разпалвана от неспирен вятър, и бе угаснал в бой, както подобава на истински герой.

Останалите приятели на Риджис обаче бяха успели да се спасят. Полуръстът бе сигурен в това, така сигурен, както бе и Ентрери. Те щяха да му се притекат на помощ. Дризт щеше да дойде и да оправи всичко.

Риджис трябваше да вярва в това.

Що се отнася до него — задачата му бе ясна. Когато стигнеше в Калимпорт, Ентрери веднага щеше да се съюзи с хората на Пук паша. Там палачът щеше да е у дома си — щеше да познава всяко ъгълче на мястото и всички преимущества щяха да са на негова страна. Риджис трябваше да го забави.

Ясната цел, която си бе поставил, му вдъхна нови сили и той се огледа из каютата, търсейки нещо, което да му даде идея какво да направи, ала погледът му неотклонно се насочваше към горящата свещ.

— Пламък! — промърмори и по лицето му плъзна лукава усмивка.

Отиде до масата и извади свещта от поставката й. Около фитила проблясваше миниатюрно восъчно езерце. Езерце, чийто допир означаваше пареща болка.

Ала Риджис не се поколеба дори за миг.

Нави единия си ръкав и наклони свещта над ръката си, изкривявайки лице от болка. Скоро цялата му ръка се покри с големи капки восък.

Трябваше да забави Ентрери.

* * *

На следващата сутрин Риджис се появи на палубата — нещо, което му се случваше много рядко. Утрото бе ясно и свежо и той искаше да приключи с онова, което си бе наумил, преди слънцето да се издигне твърде високо и палещите му лъчи да се смесят по особено неприятен начин със студените пръски солена вода. Риджис стоеше до перилата на борда и си повтаряше онова, което трябваше да каже, опитвайки се да събере кураж да се противопостави на неизречените заплахи на Ентрери.

В този миг Ентрери застана до него! Риджис с всичка сила се вкопчи в перилото, ужасен при мисълта, че убиецът някак си бе успял да се досети за неговия план.

— Ето го брегът — рече Ентрери.

Риджис проследи погледа му към хоризонта и далечната тъмна линия земя.

— Отново се вижда, а и не е никак далече — продължи Ентрери и се обърна към пленника, а на устните му играеше обичайната зла усмивка.

Риджис сви рамене.

— Твърде далече е.

— Може би — отвърна палачът. — Ала кой знае, току-виж си успял да се добереш дотам, макар че дребната ти раса не се слави с особена любов към плуването. Как мислиш, какви са шансовете ти?

— Не мога да плувам — отсече Риджис.

— Колко жалко! — изсмя се Ентрери. — Все пак, ако си промениш мнението и решиш да си опиташ късмета, първо ме предупреди.

Напълно объркан, Риджис направи крачка назад.

— Няма да те спирам — увери го Ентрери. — Просто не искам да изпусна представлението.

Объркването на Риджис отстъпи място на гняв. Ясно бе, че му се подиграват, макар все още да не можеше да разбере какво цели Ентрери.

— Из тези води плават интересни риби — небрежно вметна убиецът и отново погледна към морето. — Хитри риби. Следват кораба и чакат някой да падне зад борда.

Той хвърли поглед към Риджис, за да види реакцията му и като се убеди, че е успял да прикове цялото му внимание, продължи:

— Единственото, което се вижда от тях, е острата им перка, която пори вълните като нос на кораб. Ако гледаш достатъчно дълго, няма как да не ги видиш.

— И защо ще искам да ги виждам?

— Акули, така се наричат — продължи Ентрери без да обръща внимание на думите на полуръста.

После извади камата си и одраска единия си пръст, така че върху раничката заблестя капка кръв.

— Великолепни риби. Острите им зъби са дълги като ками, а с огромните си челюсти могат да прехапят човек на две — той впери пронизващ поглед в Риджис. — Или да налапат цял полуръст.

— Аз не мога да плувам — изръмжа Риджис, на когото зловещите, макар и неоспоримо ефективни методи на убиеца, никак не се понравиха.

— Жалко! — злобният смях на Ентрери отново огласи палубата. — Все пак, кажи ми, ако си промениш мнението.

И той се отдалечи, а плащът му се развяваше зад него.

— Проклет да си! — процеди Риджис.

После отново се запъти към перилата, ала при вида на дълбоката вода, която проблясваше долу, бързо промени решението си и се отправи към средата на палубата, където бе далеч по-сигурно.

Корабът се заклати по-силно — океанът напомняше за себе си и Риджис почувства как вътрешностите му отново се надигат…

— Глей да не паднеш през борда! — при тези думи Риджис се обърна и видя нисък кривокрак моряк; широката му усмивка разкриваше само няколко зъба, а очите му бяха присвити — явно беше кривоглед. — Морето май не ти понася, а?

Риджис потръпна конвулсивно, мъчейки се да прогони замайването — трябваше да свърши онова, което си бе наумил.

— Не, от другото е — отвърна той.

Морякът не обърна особено внимание на думите му и се накани да си тръгне, все още широко засмян. Няколкото зъба в устата му проблеснаха, изпъквайки още по-ярко на фона на почернялото му (от слънцето и от мръсотия) лице.

— Благодаря за загрижеността все пак — Риджис знаеше, че на всяка цена трябва да го задържи още малко. — А и за смелостта да ни откарате до Калимпорт.

Морякът спря, озадачен от думите на полуръста.

— Че ний и друг път сме ’зимали хора дето искат да идат на юг — рече той, мъчейки се да разбере какво точно искаше да каже дребният пътник с онова за „смелостта“.

— Е, да, но като се има предвид опасността… не, че е чак толкова голяма, разбира се — бързо добави Риджис, за да създаде впечатление, че всъщност изобщо не иска да привлича вниманието на моряка към непозната опасност. — Пък и не е важно. В Калимпорт бързо ще намерим лек.

После додаде съвсем тихо, сякаш не искаше морякът да го чуе:

— Ако успеем да се доберем живи дотам…

— Ей, я чакай малко! — усмивката бързо изчезна от лицето на моряка и той направи няколко крачки към полуръста.

Изведнъж, сякаш пронизан от внезапна болка, Риджис извика и се вкопчи в рамото си. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса и докато се преструваше, че се бори с това, което го раздира отвътре, той успя да отчопли засъхналия восък от ръката си и да разкървави малката раничка отдолу. Изпод ръкава му се стече алена струйка.

Точно както бе очаквал, морякът го сграбчи и дръпна ръкава му над лакътя.

— Изгорено? — попита той при вида на раната.

— Не го пипай! — дрезгаво изшептя Риджис. — Така се предава… или поне така мисля.

Морякът видя и останалите белези и ужасено отдръпна ръка.

— Тук няма огън! Къде си се изгорил?

Риджис безпомощно сви рамене.

— Просто се появяват. Отвътре.

Сега бе ред на моряка да пребледнее.

— Ала аз ще издържа до Калимпорт! — Кой знае защо думите на полуръста изобщо не прозвучаха убедително. — Нужни са поне няколко месеца, докато изгори вътрешностите ти. А и повечето от раните ми са съвсем скорошни.

Риджис сведе поглед и посочи белезите по ръката си.

— Нали виждаш? Съвсем скорошни.

Ала когато вдигна поглед, морякът вече го нямаше — той с всички сили бързаше към каютата на капитана.

— Да те видим сега, Артемис Ентрери! — прошепна Риджис.