Р. А. Салваторе
Камъкът на полуръста (12)

8
Но пръв поглед незабележим

Простата дървена постройка, която се издигаше в самия край на Улицата на разбойниците, изглеждаше прекалено невзрачна дори за тази мрачна и порутена част от Калимпорт. Малкото й прозорци бяха запречени с метални решетки или заковани, тераса въобще нямаше. Никакъв номер не висеше на вратата, нямаше и знак, който да подскаже нещо повече за онова, което се криеше зад неугледните стени. И все пак, надали имаше човек в града, който да не бе чувал за тази къща и да не знаеше за какво служи. Надали можеше да има по-голям контраст от този, който посрещаше всеки, имал щастието (или нещастието) да прекрачи прага на очуканата, дървена врата. Обковани с яко желязо и подсигурени с тежки резета, мръснокафявите двери въвеждаха в стая, която смайваше с ярките си цветове — стените бяха покрити с пъстри гоблени, подовете бяха застлани с пухкави, богато избродирани килими, навсякъде бе пълно със статуи, изваяни от чисто злато. Тук се помещаваше гилдията на крадците и по богатство мястото можеше да съперничи на палата на самия калимшански владетел.

Къщата се издигаше на три етажа, а още два бяха скрити под земята. Най-пищен беше последният, който се състоеше от пет стаи (една голяма, осмоъгълна зала в средата и четири по-малки стаички, разположени симетрично около нея) и който бе създаден за удобството на един-единствен човек — Пук паша. Той беше ръководителят на гилдията, мозъкът, който стоеше зад сложната, добре организирана мрежа от крадци и разбойници, която бе оплела цял Калимпорт. Всичко, с което неговите подчинени успееха да се сдобият, неизменно минаваше най-напред пред неговите очи.

В този момент Пук неспокойно крачеше из осмоъгълната стая на най-горния етаж (мястото, където приемаше своите посетители) като спираше от време на време, за да потупа гладкия врат на леопарда, който лежеше до стола му. Върху лицето на пашата бе изписано необичайно за него притеснение и когато не галеше огромния леопард, нервно потриваше ръце.

Дрехите му бяха изтъкани от най-фина сърма, ала с изключение на брошката, с която закопчаваше одеждите си, Пук не носеше други украшения (макар в усмивката му издайнически да проблясваха няколко златни зъба) — нещо, което рязко го отличаваше от мнозина хора, заемащи положение като неговото. В действителност Пук изглеждаше като умалено копие на някой от четиримата великани — евнуси, които охраняваха стаята — доста невзрачен външен вид за човека, който с помощта на медения си език (а и с други, по-мрачни методи) бе покорил не един владетел и чието име бе достатъчно, за да накара и най-закоравелия уличен главорез да побегне ужасен.

Откъм вратата, която водеше към долното ниво, долетя силно почукване и Пук стреснато вдигна поглед. Поколеба се за миг, убеждавайки сам себе си, че като се забави, ще накара посетителя да се гърчи от притеснение, макар всъщност да се нуждаеше от тези секунди, за да се овладее. Най-сетне кимна на един от евнусите и тръгна към богато украсения трон, който стоеше върху невисока платформа, издигната в средата на стаята. Там разсеяно погали огромната котка и зачака.

Много скоро в залата влезе възслаб мъж и с наперена крачка се отправи към него. В ръката си държеше тънка шпага, а късата му черна пелерина се развяваше зад него. Гъсти кафяви къдрици се виеха по врата му и влизаха в яката на наметката, образувайки неголяма издутина на тила. Носеше прости тъмни дрехи, опасани с десетки каишки, от които висяха торбички и проблясваха ками, както и други чудновати оръжия. Високите му кожени ботуши бяха станали съвсем гладки от дългото носене и не издаваха дори и най-слабо проскърцване. Единственият звук, който се чуваше, бе глухият тропот на отмерените му стъпки, докато се приближаваше към пашата.

— Как си, Пук? — небрежно поздрави той.

Очите на Пук се присвиха при вида на човека-плъх.

— О, това си бил ти, Раситър — отвърна той.

Раситър се приближи до трона и се поклони небрежно, хвърляйки неприязнен поглед към огромния леопард. С широка усмивка, която разкри развалените му зъби, той сложи крак върху облегалката на трона и се приведе към Пук така, че пашата почувства горещия му дъх върху лицето си.

Пук погледна ботуша, който мърсеше прекрасния му трон, после вдигна очи, усмихвайки се (както забеляза дори недодяланият Раситър) прекалено подкупващо. Мършавият човек се досети, че навярно бе отишъл твърде далеч и побърза да свали крака си от стола, отстъпвайки крачка назад.

Усмивката на Пук се стопи, а с нея се изпари и раздразнението му.

— Направи ли го? — попита той.

Раситър замалко не се изсмя с глас.

— Разбира се! — отвърна той и извади скъпоценна перлена огърлица от кесията си.

При вида на украшението Пук (точно както Раситър бе очаквал) се смръщи.

— Винаги ли трябва да ги убиваш? — просъска той.

Раситър сви рамене и прибра огърлицата обратно в кесията си.

— Каза, че искаш да я премахна и аз сторих точно това.

Пук с всички сили стисна облегалките на трона.

— Казах, че не искам да ми се пречка, докато не свърша работата!

— Тя знаеше твърде много — спокойно рече Раситър и отегчено заразглежда ноктите си.

— Тя беше ценна! — Пук вече бе успял да си възвърне самообладанието.

Малцина бяха онези, които можеха да разярят Пук паша така бързо, както Раситър, а още по-малко бяха онези, които биха оцелели след това.

— Една на хиляда — изсмя се Раситър.

В този момент една от страничните врати се отвори и в стаята пристъпи възрастен човек, облечен с пурпурна мантия с избродирани златни звезди и полумесеци. Вместо закопчалка, на върха на високия му тюрбан проблясваше грамаден брилянт.

— Трябва… — започна той.

— Не сега, Ла Вал — прекъсна го Пук, без да го погледне.

— Но, господарю…

Очите на Пук отново се присвиха заплашително, а устните му заприличаха на тънка чертица, която някой сякаш бе драснал върху побелялото му лице. Възрастният мъж се поклони извинително и излезе от стаята, като внимаваше да не вдига шум.

— Прекрасно! — избухна в смях Раситър.

— Би трябвало да се поучиш от Ла Вал!

— О, хайде, Пук, та нали сме съдружници! — отвърна Раситър и пристъпи към един от двата прозореца в стаята, онзи, който гледаше на юг — към кея и откритото море.

— Тази нощ ще има пълнолуние! — възбудено рече той и рязко се обърна към Пук. — Защо не дойдеш и ти, Пук! Ще има истинско пиршество.

При мисълта за зловещите ястия, които Раситър и останалите плъхочовеци щяха да сложат на масата, Пук паша усети, че го побиват студени тръпки и му се повдига. Кой знае, може би тя още не бе мъртва…

Пук разтърси глава, мъчейки се да прогони отвратителната мисъл.

— Боя се, че ще трябва да ти откажа — тихо каза той.

Раситър прекрасно разбираше (а може би и нарочно бе предизвикал) отвращението, което се надигаше в гърдите на Пук сега. Плъхочовекът отново се приближи до трона и сложи мръсния си ботуш отгоре му, разкривайки острите си зъби отново в гнусна усмивка.

— Не знаеш какво изпускаш. Ала изборът е твой. Такава бе и нашата сделка — и като направи няколко крачки назад, той се поклони ниско. — Ти си господарят.

— Сделка, от която и ти, и твоите братя, спечелихте немалко — напомни му Пук.

Раситър се усмихна доволно и плесна с ръце.

— Не отричам, че много ни потръгна, откакто ти стоиш зад нас — съгласи се той и отново се поклони. — Прости дързостта ми, скъпи приятелю, ала не мога да сдържа радостта си от сполуката. А и днес е пълнолуние!

— Върви тогава, Раситър, пиршеството те чака.

Мършавият мъж се поклони за трети път, хвърли още един неприязнен поглед към леопарда и излезе от стаята.

Когато вратата се затвори зад гърба му, Пук докосна лицето си и прокара пръсти през грижливо оформената си, макар и доста оредяла, черна коса. После безпомощно отпусна глава на брадичката си и се надсмя над себе си и над неудобството, което предизвикваше у него Раситър, човекът плъх.

Пук погледна към вратата на харема, чудейки се дали да не иде там и да се опита да забрави за срещата с Раситър. В този миг си спомни за Ла Вал. Магьосникът никога не би го обезпокоил (особено, когато знаеше, че Раситър е там), ако не ставаше дума за нещо наистина важно.

Пук за последен път потупа мускулестия врат на любимото си животно и излезе през югоизточната врата на залата. Покоите на Ла Вал тънеха в полумрак, а самият той се взираше в глъбините на едно кристално кълбо и дори не усети, че в стаята има още някой. Пук, който не искаше да го прекъсва, безшумно седна срещу него на малката масичка и зачака, гледайки развеселено причудливата форма, която мътният кристал придаваше на рошавата брада на Ла Вал, докато той крачеше напред-назад от другата страна на масичката.

Най-сетне магьосникът вдигна поглед. Както винаги след среща с Раситър, върху лицето на Пук бе изписано напрежение.

— Убили са я, нали? — попита Ла Вал, макар да се досещаше за отговора.

— Отвращава ме до дъното на душата ми — отвърна Пук.

Магьосникът кимна.

— Ала не можеш да се откажеш от силата, която Раситър ти дава.

Ла Вал беше прав. През двете години, откакто Пук се бе съюзил с плъхочовеците, гилдията бе преуспяла и се бе превърнала в най-силната подземна организация в Калимпорт. Пашата можеше да живее преспокойно дори само от златото, което получаваше от крайбрежните търговци, за да ги защитава… от своите собствени хора. Дори капитаните на многобройните търговски кораби, които акостираха в града, бяха достатъчно благоразумни, че да не обръщат гръб на пратениците на Пук, когато ги срещнеха край пристанището.

Онези, които бяха достатъчно глупави да затворят кесиите си за тях, съвсем скоро разбираха колко жестоко бяха сгрешили.

Не, Пук не можеше да отрече ползата от Раситър и приятелчетата му. Въпреки това, пашата не хранеше никаква симпатия към отвратителните създания, които през деня изглеждаха напълно нормални, ала нощем се превръщаха в чудовища — наполовина хора, наполовина плъхове. Още по-малко харесваше начина, по който Раситър и събратята му работеха.

— Стига сме говорили за него — каза Пук и отпусна ръце върху черната кадифена покривка, с която бе застлана масичката. — Ще ми е нужен цял ден сред наложниците, за да се съвзема от срещата ни.

При тези думи върху устните му се разля широка усмивка — очевидно бе, че идеята за дълги часове, прекарани в харема, му допада.

— Какво искаше да ми кажеш преди малко? — попита Пук.

Сега бе ред на магьосника да се усмихне широко.

— Току-що говорих с Оберон от Балдуров яз — отвърна той с изпълнен със задоволство глас. — Научих нещо, което ще те накара да забравиш напълно разговора с Раситър.

Макар и изпълнен с любопитство, Пук остави Ла Вал да се наслади на играта си и търпеливо зачака отговора му. Магьосникът беше верен съюзник и най-близкото съответствие на приятел, което Пук имаше.

— Твоят палач се връща! — ликуващо заяви Ла Вал най-сетне.

За миг Пук се зачуди за какво ли говори магьосникът. После внезапно разбра и рязко се изправи.

— Ентрери? — ахна той, останал без дъх.

Ла Вал кимна и замалко не се разсмя от удоволствие.

Пук прокара пръсти през косата си. Три години. Ентрери, най-страховит измежду страховитите, се завръщаше при него след три дълги години. Той погледна към магьосника, а в очите му се четяха безброй въпроси.

— Заловил е полуръста — каза Ла Вал.

По лицето на Пук грейна широка усмивка и златните му зъби проблеснаха на светлината на свещта, докато той нетърпеливо се привеждаше напред.

Ла Вал бе истински щастлив, че може да зарадва господаря си като му съобщи новината, която Пук очакваше от толкова дълго време.

— Носи и рубинения медальон! — продължи Ла Вал и тържествуващо стовари юмрук върху масата.

— О, да! — възкликна Пук и доволният му смях огласи стаята.

Неговият рубин, най-скъпоценното нещо, което притежаваше. С помощта на магическите сили на камъка щеше да се сдобие с още повече власт и богатство. Хората не просто щяха да му се подчиняват, те сами щяха да искат да му слугуват.

— Е, Раситър — промърмори Пук под носа си, когато се сети за надмощието, което медальонът щеше да му даде над плъхочовека. — Отношенията ни са на път да се променят, мой миши приятелю!

— Ще имаш ли нужда от него, когато отново си възвърнеш медальона? — попита Ла Вал.

Пук сви рамене и погледна към малката завеска, която се полюляваше в другия край на стаята.

Тароския пръстен.

Само при мисълта за него лицето на Ла Вал се покри с мъртвешка бледност. Тароският пръстен беше могъщ магически предмет, който можеше да пренесе собственика си — или неговите врагове — през самите Равнини на съществуванието. Ала за силата му се плащаше висока цена. Дело на най-черно зло, Тароският пръстен като че ли черпеше могъществото си от жизнените сили на онзи, който го използваше — в малобройните случаи, когато му се бе наложило да прибегне до него, Ла Вал имаше чувството, че губи частица от себе си.

Магьосникът ненавиждаше Раситър, ала се надяваше, че господарят му ще намери начин да си уреди сметките с плъхочовека, без да се налага да прибягва до пръстена.

Ла Вал вдигна поглед и видя, че Пук го наблюдава внимателно.

— Разкажи ми още — нетърпеливо настоя той.

Ла Вал безпомощно сви рамене и постави длан върху кристалното кълбо.

— Аз самият не успях да ги зърна — каза той. — Артемис Ентрери винаги успява да се изплъзне от кълбото ми. Ала според Оберон не са далеч. Наближават северната граница на Калимшан, ако вече не са я достигнали. А и вятърът е попътен, господарю. Ще бъде тук след една-две седмици, не повече.

— И води Риджис със себе си? — попита Пук.

— Да.

— Жив?

— И още как — отвърна магьосникът.

По устните на Пук плъзна зла усмивка:

— Прекрасно!

Как жадуваше отново да види предателя! Какво не би дал, за да почувства тънкия врат на полуръста между пръстите си! След като Риджис избяга с медальона, за гилдията настанаха лоши времена. В действителност, неприятностите се дължаха най-вече на несигурността, която Пук изпитваше, когато след толкова дълго време му се наложи да се справя без медальона, както и на почти фанатичната му (и доста скъпа) решимост на всяка цена да открие предателя. Той дори обвиняваше Риджис за съюза си с плъхочовеците — ако все още притежаваше медальона, никога не би имал нужда от Раситър.

Ала сега всичко щеше да се нареди чудесно, вярваше Пук. Сега, когато бе на път да си възвърне рубина и когато имаше плъхочовеците на своя страна, можеше дори да разшири властта и да надскочи границите на Калимпорт, подчинявайки гилдиите из целия Юг с помощта на верни слуги и хората на Раситър.

Когато вдигна очи, Пук видя, че магьосникът го гледа притеснено.

— Какво ли ще каже Ентрери, когато научи за новите ни съюзници? — тревожно попита той.

— Ах, бях забравил, че той още не знае за тях — каза Пук. — Нямаше го дълго време.

Замисли се за миг, после сви рамене.

— В крайна сметка и той, и те са в един и същ занаят. Ентрери ще трябва да ги приеме.

— Раситър може да изкара всеки от кожата му — продължи да се безпокои Ла Вал. — Представи си, че реши да се противопостави на Ентрери.

При тази мисъл Пук избухна в смях.

— Мога да те уверя, че Раситър ще допусне подобна грешка само веднъж.

— И после плъховете ще трябва да си търсят нов главатар — подсмихна се магьосникът.

Пук го потупа по рамото и тръгна към вратата.

— Научи всичко, което можеш — нареди му той. — И ме извикай, ако успееш да ги зърнеш в кристалното кълбо. Нямам търпение отново да видя лицето на полуръста. Доста големи сметки имам за уреждане с него!

— Къде да те потърся, ако се наложи?

— В харема — отвърна Пук и му смигна. — Напрежението си казва думата.

Когато вратата на стаята се затвори зад гърба на Пук, Ла Вал се отпусна на един стол и отново се замисли за предстоящото завръщане на най-големия си съперник. Толкова много бе постигнал през трите години, откакто Ентрери напусна града. Беше станал главен помощник на Пук и бе получил тази стая на третия етаж, където живееха само най-приближените хора на пашата.

Тази стая, стаята на Ентрери.

Всъщност Ла Вал никога не бе имал неприятности с него. Двамата се разбираха прекрасно, макар да не можеха да се нарекат приятели, и неведнъж си бяха помагали взаимно. Не бяха един и два случаите, когато именно благодарение на Ентрери, магьосникът бе успявал да открие най-прекия път до целта си.

А и онзи неприятен случай с Манкас Тиверос. Манкас Могъщият, както го наричаха в Калимпорт, също беше магьосник и преди няколко години се бе спречкал с Ла Вал заради произхода на една магия. Всеки от тях твърдеше, че именно той е създателят й и всички в Калимпорт вече очакваха избухването на магьосническа война, когато Манкас внезапно и без никаква очевидна причина напусна града, оставяйки бележка, в която отричаше да има нещо общо със създаването на магията и приписваше цялата заслуга на Ла Вал. Никой повече не видя Манкас — нито в Калимпорт, нито където и да било другаде.

— Е, добре… — въздъхна Ла Вал и отново се обърна към кристалното кълбо.

Присъствието на Артемис Ентрери си имаше и своите добри страни.

Внезапно вратата на стаята му се отвори и Пук надникна вътре.

— Изпрати съобщение до гилдията на дърводелците — нареди той. — Кажи им, че имаме нужда от неколцина добри майстори още сега.

Ла Вал го погледна неразбиращо.

— Харемът и съкровищницата остават! — престори се Пук на раздразнен, задето магьосникът не може да разбере накъде бие. — А нямам никакво намерение да ти отстъпя своите покои!

Ла Вал се намръщи — като че ли започваше да разбира.

— Още по-малко пък възнамерявам да кажа на Артемис Ентрери, че няма да може да си получи стаята обратно — продължи Пук със същия тон. — Не и сега, когато се справи така добре със задачата си!

— Разбирам — мрачно рече магьосникът — явно отново щеше да му се наложи да се върне на някой от долните етажи.

— Ето защо — разсмя се Пук, наслаждавайки се на малката си шега — ще трябва да се построи нова стая. Между покоите на Ентрери и харема. Нека я направят по твой вкус, скъпи приятелю. И не жали златото!

Той смигна на помощника си и затвори вратата.

Магьосникът избърса очите си. Пук и досега не спираше да го изненадва… приятно, както винаги.

— Щедър господар си ти, Пук паша! — прошепна той в празната стая.

Пук наистина знаеше как да се отнася с хората си. Едва-що бе напуснал стаята и Ла Вал вече се взираше в кристалното кълбо, а на лицето му бе изписано решително изражение. На всяка цена трябваше да открие Ентрери и полуръста. Нямаше да разочарова щедрия си господар.