Р. А. Салваторе
Камъкът на полуръста (30)

24
Паяжина от недрата на равнините

— Разкарай се от пътя ми, лоена топко! — изрева Бруенор.

Великанът разкрачи крака и посегна към джуджето с огромната си ръка… която то надлежно ухапа.

— Никога не слушат, кат’ им говориш — измърмори Бруенор и, като се приведе, хукна напред.

Точно когато минаваше между краката на евнуха, той рязко вдигна глава и единственият рог на шлема му накара нещастния великан да подскочи от болка. За втори път този ден очите на евнуха се замъглиха и той се строполи на пода, здраво стиснал с две ръце новата рана.

Бруенор отново се обърна към Пук, а в сивите му очи гореше убийствен пламък. Пашата обаче не изглеждаше особено притеснен, а и Бруенор като че ли не го забелязваше. Цялото му внимание бе насочено към арбалета, който пак бе зареден и сочеше право към него.

* * *

Дризт бе обзет от едно-единствено чувство — сляпа ярост при мисълта за болката, която гнусните обитатели на Тартар бяха причинили на Кати-Бри.

Целта му също бе една — малкото късче светлина, което проблясваше в мрака пред него. Вратата, която щеше да го отведе обратно в собствения му свят.

Воден от двата магически ятагана, елфът безшумно се приближаваше към скупчените демодани. Как му се искаше да се втурне между тях и да усети как оръжията му потъват в скверната им плът! Гледката на отворения портал обаче поуталожи гнева му и го накара да забави крачка. Можеше да се нахвърли върху чудовищата и да опита да си пробие път, сипейки удар след удар върху всичко, което срещне по пътя си, и навярно щеше да успее, но дали Кати-Бри щеше да оцелее, когато хищните нокти на всички тези зверове се вкопчеха в гърба му в опит да го спрат?

Трябваше да има и друг начин. Когато достигна последните от струпаните около портала демодани, Дризт разтвори широко ръце и лекичко ги побутна от външната страна на раменете с върха на ятаганите си. Щом двете чудовища погледнаха встрани, за да разберат какво става, елфът се шмугна между тях.

Магическите ятагани засвистяха във въздуха, посичайки хищните ръце, които се протягаха от всички посоки. Дризт усети как нещо се опитва да свали Кати-Бри от гърба му и светкавично се обърна, освирепял от ярост. Не виждаше ясно срещу какво се нахвърля, но усети как Сиянието се впи в нечия плът и чу един от демоданите да надава предсмъртен писък.

Върху тила му се стовари тежък удар, който при други обстоятелства би го повалил на земята. Сега обаче елфът само тръсна глава и отново се обърна към магическата врата. Тя вече беше на по-малко от метър, ала пред нея стоеше черен силует и му препречваше пътя.

Чудовищата продължаваха да прииждат и да се трупат около него. Една грамадна ръка се протегна и се опита да го сграбчи, ала той се наведе и се шмугна под нея.

Ако демоданът пред него го забавеше дори и за миг, чудовищата, които се тълпяха зад гърба му, щяха да го уловят и разкъсат за броени минути.

И този път не осъзната мисъл, а инстинктът спаси живота на Дризт. Два бързи удара на магическите ятагани накараха чудовището да разтвори ръце и елфът се хвърли към гърдите му с главата напред. Устремът му бе толкова голям, че демоданът не успя да се задържи и политна през портала.

* * *

Главата и раменете на поредното чудовище се показаха през Пръстена и Уолфгар за кой ли път замахна с Щитозъб. Мощният удар строши гръбнака на демодана и раздруса Дризт, който бе политнал заедно с него през портала.

Чудовището рухна мъртво, наполовина в Тартар и наполовина в Материалната равнина, а зашеметеният елф се претърколи изпод него и се строполи на пода в покоите на Пук. Безчувственото тяло на Кати-Бри падна върху него.

Уолфгар пребледня и се вкамени на мястото си. Дризт, който знаеше още колко чудовища се тълпят от другата страна на магическата врата, освирепели и изгладнели за жива плът, повдигна глава и с последно, отчаяно усилие на изтощената си воля, успя да каже:

— Затвори портала!

Уолфгар вече бе разбрал, че не може да счупи огледалната повърхност на Пръстена — колкото и силно да удряше, подобната на стъкло материя си оставаше непокътната, само чукът му се пренасяше обратно в Тартар. Варваринът се накани да пусне Щитозъб на земята.

В този миг видя какво става в другия край на стаята.

* * *

— Искаш ли да проверим колко те бива с този щит? — подигравателно се изсмя Пук и лекичко разлюля тежкия арбалет.

Изцяло погълнат от насоченото към гърдите му оръжие, Бруенор дори не забеляза смайващата поява на Дризт и Кати-Бри.

— Имаш само един изстрел, за да ме убиеш, жалко псе! — изплю се той и направи крачка напред, без да се бои от смъртта. — Един-единствен изстрел.

Пук сви рамене. Той беше умел стрелец, а оръжието му (както повечето оръжия в Царствата) бе надарено с магия. Един изстрел щеше да му е предостатъчен.

Само че той така и не успя да даде този единствен изстрел.

Страховитият боен чук изсвистя във въздуха и се заби право в трона му. Тежкият стол се преобърна и Пук полетя към отсрещната стена.

Мрачна усмивка плъзна по устните на Бруенор и той се обърна, за да благодари на младия си приятел, ала усмивката му се стопи, а думите заседнаха в гърлото му, когато видя Дризт и Кати-Бри да лежат безчувствени до Тароския пръстен.

Бруенор се вцепени на мястото си, не смееше да мигне, не смееше дори да си поеме дъх. Краката му омекнаха и той се строполи на колене. Изпусна брадвата и щита си и неспособен да се изправи на крака, запълзя към падналото тяло на дъщеря си.

Уолфгар стисна металните краища на Тароския пръстен и се опита да ги опре един в друг. Раменете му се наляха с кръв, вените му изпъкнаха, железните мускули се напрегнаха до краен предел. Порталът дори не помръдна.

Една хищническа ръка се протегна, за да попречи на Уолфгар да затвори магическата врата, ала това само го накара да удвои усилията си. С името на Темпос на уста, той натисна с всичка сила, доближавайки краищата на портала един към друг.

Огледалната повърхност се нагъна и ръката на демодана тупна на пода. Уловено във вибрациите, които протичаха между двете равнини, мъртвото тяло на чудовището, което бе преминало само наполовина през портала, се заизвива в конвулсии.

Уолфгар извърна очи, отвратен от ужасната гледка на гърчещото се тяло на демодана, попаднало в капана на свиващия се тунел между двете Равнини. Разкривено и прекършено, то се тресеше конвулсивно, докато накрая кожата му не започна да се свлича от месото.

Магията на Тароския пръстен бе могъща и дори исполинската сила на Уолфгар не бе достатъчна, за да го затвори напълно. Порталът се бе изкривил и засега нищо не можеше да премине през него, ала колко дълго щеше да остане така? Все някога варваринът щеше да се умори, Тароският пръстен да се възстанови и вратата към Тартар отново щеше да зейне. Ала Уолфгар не се отказваше толкова лесно и като призова своя бог, отново натисна краищата на магическия портал и дори извърна глава, за да се предпази от парченцата стъкло, които очакваше да се разхвърчат, когато най-сетне успееше да строши огледалната повърхност на Пръстена.

* * *

Колко бе бледа! Устните й бяха посинели, кожата — суха и леденостудена. По тялото й зееха грозни рани, ала Бруенор усещаше, че не те бяха онова страшно зло, заради което Кати-Бри лежеше безчувствена в краката му. Не, това, което бе нанесло най-тежкия удар на скъпото му момиче, бе отчаянието, сякаш в мига, в който скочи в черния мрак на Тартар, тя бе изгубила желанието си за живот.

И ето че сега лежеше в ръцете му, бледа, студена и безчувствена. Недалеч от тях, Дризт, който още не можеше да се изправи на крака, бързо разбра опасността, надвиснала над двамата му приятели. Пренебрегвайки болката, която го раздираше, елфът разпери плаща си и се претърколи по пода, за да предпази със собственото си тяло Кати-Бри и Бруенор, който напълно бе забравил всичко около себе си.

В другия край на стаята Ла Вал най-сетне се размърда и разтърси глава, за да прогони и последните остатъци от замайването. Когато успя да се посъвземе и да се изправи на колене, той се огледа наоколо и веднага забеляза опитите на Уолфгар, който още се мъчеше да затвори Тароския пръстен.

— Убий ги! — прошепна Пук на своя помощник, без да смее да изпълзи изпод счупения трон.

Ла Вал дори не го чу. От устните му, макар и беззвучно, вече се лееха първите думи на могъщо заклинание.

* * *

За първи път, откакто се помнеше, Уолфгар усети, че силата му не е достатъчна.

— Не мога! — смаяно промълви той и се обърна за помощ към Дризт… той винаги се обръщаше за помощ към Дризт.

Тежко раненият елф дори не го чу.

Уолфгар поиска да се предаде. Ръката му гореше от жестокото ухапване на чудовището, краката едва го държаха, приятелите му безпомощно лежаха на пода.

А неговата сила не бе достатъчна!

Трескаво се огледа из стаята — не можеше да няма друг начин! Колкото и да бе могъщ, Пръстенът трябваше да има слабо място. Не можеше да няма надежда! Уолфгар трябваше да вярва, че има!

Та нали Риджис бе проникнал в него, намерил бе начин да се пребори със силата му!

Риджис!

Това беше отговорът, който Уолфгар отчаяно търсеше.

Един последен напън и той пусна Пръстена. За миг стъклената му повърхност се развълнува, като да бе направена от вода. Уолфгар светкавично измъкна скиптъра от колана на Дризт и с всички сили стовари крехкия предмет върху Тароския пръстен. Черната перла се пръсна на хиляди малки късчета.

В същия миг Ла Вал изрече последната дума от заклинанието си. Мощен лъч прелетя край Уолфгар, опари ръката му и избухна в центъра на Пръстена. Огледалната повърхност, която след удара на Уолфгар се бе пропукала, се разтроши на стотици парчета.

Последвалият взрив разклати къщата из основи.

Из стаята плъзна гъст мрак, земята се олюля, внезапен вятър застена жално и всички, които се намираха в покоите на Пук, изпитаха чувството, че самите Равнини на съществуванието се рушат. Обгърна ги черен пушек, мракът погълна света около тях.

Изведнъж всичко отмина така внезапно, както бе започнало, и стаята отново се окъпа в слънчева светлина. Първите, които се изправиха на крака, бяха Дризт и Бруенор. Нетърпеливите им погледи бързо обходиха стаята, без да пропуснат и най-малката подробност.

Изкривен и разбит, Тароският пръстен лежеше на земята — никому ненужна метална рамка, от която тук-там стърчаха късове лепкаво, подобно на паяжина вещество. Един крилат демодан лежеше мъртъв на пода, до него се търкаляше отсечената ръка на друг от събратята му, а горната половина от тялото на още едно от чудовищата все още потръпваше конвулсивно, насред локва от гъстата, черна течност, която бе изпълвала вените му приживе.

Няколко метра по-назад, облегнат на лакти, лежеше Уолфгар и смаяно се оглеждаше. Едната му ръка бе яркочервена там, където я бе опалил лъчът на магьосника, лицето му бе почерняло от пушека, странното вещество от сърцевината на Пръстена го обвиваше в лепкавата си прегръдка. Цялото му тяло бе осеяно с капчици кръв — повърхността на портала явно не само бе приличала на стъкло.

Уолфгар впери празен поглед в приятелите си, примигна един-два пъти и се строполи по гръб.

Дризт и Бруенор рязко се обърнаха, когато зад тях долетя нисък стон. Магьосникът опитваше да се изправи на крака, но после се сети, че така ще привлече вниманието на двамата страховити натрапници върху себе си и продължи да лежи напълно неподвижно.

Дризт и Бруенор се спогледаха. Какво трябваше да сторят сега?

— Колко е хубаво отново да усетиш милувката на слънчевите лъчи — разнесе се тих глас зад тях.

Двамата се обърнаха и видяха дълбоките сини очи на Кати-Бри да ги гледат усмихнато.

Облян в сълзи, Бруенор коленичи до нея и я притисна в обятията си. Дризт гореше от желание да стори същото, но разбираше, че в този момент джуджето сигурно иска да остане насаме с дъщеря си. Той топло стисна рамото му и отиде в другия край на стаята, за да се увери, че Уолфгар е добре.

В мига, в който коленичи до приятеля си, нещо зад него изтрополи. Очукан и разкривен от битката, тронът на Пук политна напред. Дризт го улови, ала докато го избутваше встрани, за да не падне върху Уолфгар, Пук изскочи иззад него и се втурна към вратата, която водеше навън.

— Бруенор! — извика Дризт, ала още докато изричаше името на приятеля си, знаеше, че той е прекалено погълнат от завърналата се към живота Кати-Бри, за да го чуе.

Елфът бутна трона настрани, свали Таулмарил от рамото си, постави стрела в тетивата и се втурна след пашата.

Пук изскочи от стаята и затвори вратата след себе си. После се обърна към стълбището и се опита да извика Раситър, ала вместо името на плъхочовека, от устните му се откъсна нечленоразделно ломотене — на последното стъпало, скръстил ръце на гърдите си, стоеше Риджис и го гледаше спокойно.

— Ти! — изрева Пук с разкривено от ярост лице.

— Не, тя — поправи го полуръстът и посочи грамадната черна пантера, която тъкмо се канеше да скочи.

В слисването и ужаса си, Пук не видя нищо друго, освен кълбо остри нокти и зъби, което връхлетя върху него със страшна сила.

Когато няколко секунди по-късно Дризт изскочи от стаята, водачът на гилдията на калимпортските крадци бе срещнал жестокия си, но заслужен край.

— Гуенивар! — извика Дризт — за първи път от седмици насам се намираше така близо до скъпата си спътница, заедно с която бе преживял толкова много опасности.

Огромната пантера скочи върху него и завря топлата си муцуна в лицето му.

Размяната на нежности обаче трябваше да почака. На върха на стълбището, сключил ръце зад главата си, стоеше Риджис, удобно облегнат на изящно резбованите перила. Дризт искрено се радваше да види приятеля си жив и здрав, ала скоро нещо друго отвлече вниманието му — ужасени писъци се носеха от етажите под него и се смесваха със заплашително, гърлено ръмжене.

Бруенор също чу странните звуци и се показа от стаята, за да види какво става.

— Къркорещ корем! — радостно възкликна той и побърза да отиде при двамата си приятели.

От мястото си на върха на стълбището, тримата прекрасно виждаха какво става на долния етаж. Из коридорите непрекъснато пробягваха плъхочовеци, следвани по петите от огромни котки. В отчаянието си, една групичка получовеци реши да се защитава, ала само миг след като извадиха мечовете си, гнусните създания бяха погребани под лавина от черна козина и остри зъби.

— Котки? — ахна Бруенор. — Довел си котки?

Риджис се усмихна лукаво и наклони глава, така че още по-добре да вижда битката, която кипеше на долния етаж.

— А нима има нещо по-добро от тях, когато човек иска да се отърве от една-две мишки?

Бруенор поклати глава и не можа да сдържи усмивката си. После премести поглед върху обезобразеното тяло, което лежеше пред вратата на стаята.

— Мъртъв е, нали? — мрачно попита той.

— Пук — обясни полуръстът, макар двамата му приятели вече да се бяха досетили. — Е, него вече го няма, а предполагам, че скоро и плъшите му съюзници ще го последват.

После вдигна поглед към Дризт и добави, усещайки, че му дължи обяснение:

— Приятелите на Гуенивар нападат само плъхочовеците. Е, и него разбира се — при тези думи полуръстът посочи тялото на Пук. — Останалите крадци се крият в стаите си (ако имат поне малко мозък в главите си), но пантерите бездруго няма да им сторят зло.

Дризт кимна одобрително, като чу колко благоразумно бяха постъпили Риджис и Гуенивар. Гуенивар не беше машина за смърт.

— Дойдохме през статуетката — продължи Риджис. — Взех я с мен, когато Гуенивар ме измъкна от Тартар. Щом свършат тук, котките ще се върнат обратно в Звездната равнина.

С тези думи той подаде ониксовата фигурка на истинския й собственик.

Изведнъж върху лицето на полуръста плъзна лукаво изражение. Той щракна с пръсти и скочи от парапета, сякаш връщането на магическата статуетка му бе дало интересна идея. Изтича до Пук, изви главата му настрани (стараейки се да не обръща внимание на грозната рана, която зееше на гърлото му) и свали рубинения медальон, магическия предмет, заради който бе започнало всичко. Изпълнен със задоволство, Риджис се обърна към двамата си приятели, които с интерес следяха действията му.

— Време е да си потърся съюзници — обясни той и хукна надолу по стълбата.

Бруенор и Дризт се спогледаха смаяни.

— Той ще застане начело на гилдията — обади се най-сетне джуджето.

Дризт нямаше как да не се съгласи.

* * *

Недалеч от Улицата на разбойниците Раситър, приел отново човешката си форма, слушаше предсмъртните писъци на своите събратя. Беше достатъчно умен, за да разбере, че героите от Севера бързо ще завземат къщата, затова, когато Пук го изпрати на долните етажи, за да повдигне духа на хората си, той незабелязано се скри на сигурно място в градската клоака.

Сега можеше единствено да слуша виковете на събратята си и да се чуди колцина от тях ще преживеят този гибелен ден.

— Ще си създам нова гилдия! — зарече се той, макар прекрасно да осъзнаваше с каква трудна задача се захваща, особено сега, когато си бе спечелил такава черна слава сред жителите на Калимпорт. Какво пък, щеше да иде в някой друг град, защо не в Балдуров яз или Мемнон.

Закривеното острие на нечия сабя го извади от мислите му. Оръжието докосна рамото му и продължи нагоре по врата му, оставяйки тънка, червена струйка след себе си.

Плъхочовекът протегна изумрудената кама, която стискаше в ръка, и каза, опитвайки се да звучи хладнокръвно:

— Това трябва да е твое.

Сабята се отмести и Раситър се обърна към Артемис Ентрери.

Палачът протегна превързана си ръка, взе изумрудената кама от човека плъх и мушна сабята в ножницата, която висеше на кръста му.

— Знаех, че са те победили — дръзко рече Раситър. — Дори се боях, че може да си мъртъв.

— Боеше си? — изсмя се Ентрери. — Или се надяваше?

— Вярно е, че в началото бяхме съперници — съгласи се Раситър.

Смехът на Ентрери отново прокънтя над безлюдната улица. Та плъхочовекът изобщо не бе достоен да се нарече негов съперник!

Раситър се престори, че не го чува и спокойно продължи:

— Ала тогава служехме на един и същ господар — при тези думи той хвърли поглед към къщата, където писъците като че ли най-сетне бяха започнали да стихват. — Мисля, че Пук е мъртъв… или поне е лишен от власт.

— Ако се е изправил срещу Елфа на мрака, значи е мъртъв — изплю се Ентрери — само при мисълта за Дризт До’Урден в гърлото му се надигаше горчива жлъчка.

— Улиците вече нямат господар — каза Раситър и смигна лукаво. — Все още нямат господар.

— Ти и аз? — довърши мисълта му Ентрери.

Раситър сви рамене.

— Малцина в Калимпорт ще се осмелят да ти се противопоставят, а с моето отровно ухапване мога да събера войска от верни последователи само за няколко седмици. Щом над града се спусне мрак, няма да има кой да ни се опълчи.

Ентрери направи крачка към него и също се загледа в невзрачната, кафява постройка.

— Да, хищни ми приятелю — тихо отвърна той. — Ала все още остават два проблема.

— Два?

— Два — повтори Ентрери. — Първо — аз винаги работя сам.

Тялото на Раситър рязко се изпъна, когато острието на изумрудената кама се заби в гръбнака му.

— И второ — спокойно продължи Ентрери, сякаш нищо не се бе случило, — ти си мъртъв.

После издърпа изумрудената кама и докато тялото на Раситър се свличаше на земята, Ентрери избърса окървавеното й острие в късата му пелерина.

Убиецът огледа резултата от работата си, после отново сведе поглед към ранения си лакът.

— Силите ми се завръщат — доволно прошепна той и потъна в мрака.

Утрото вече бе настъпило, а той не бе излекуван напълно. Все още не бе готов да се изправи срещу предизвикателствата на калимпортските улици.