Р. А. Салваторе
Камъкът на полуръста (27)

Вратата срещу него бе открехната, ала с всичките плъхочовеци, които продължаваха да прииждат и да го обграждат, Уолфгар нямаше никакъв шанс да се добере дотам. Вместо това, той направи няколко крачки във вътрешността на стаята и долепи гръб до стената.

Плъхочовеците нахлуха след него, надавайки радостни викове задето страховитият им неприятел бе останал невъоръжен. В този миг магическият чук се завърна в десницата на господаря си и повали първите двама нападатели. Уолфгар се огледа наоколо — може би късметът отново щеше да му помогне.

Не, този път дори и късметът не можеше да го спаси.

Навсякъде гъмжеше от хора-плъхове, които съскаха насреща му, а острите им, жълти зъби заплашително потракваха. Нямаше нужда Раситър да им казва каква придобивка за гилдията щеше да е този исполин, ако успееха да го превърнат в един от тях.

Изведнъж Уолфгар се почувства странно беззащитен в тънката си туника без ръкави. Гнусните, жълти зъби все по-често изтракваха заплашително близо до тялото му и той с ужас си припомни страшните легенди, които бе чувал да се носят за тези полузверове. Мисълта за последствията, които щеше да има върху него дори едно-единствено ухапване, го караше да продължава да върти магическия чук, въпреки безнадеждното положение, в което бе изпаднал.

Ала въпреки адреналина, който пулсираше във вените му и ужаса, който изпитваше от отровното ухапване на плъхочовеците, Уолфгар не можеше напълно да превъзмогне умората от дългата битка в клоаката, нито болката от раните, получени там. Грозната дупка, оставена върху рамото му от зъбите на хидрата, се бе отворила отново след скока от балкона и варваринът усещаше как движенията му постепенно се забавят.

Всеки друг път Уолфгар би се бил до край с песен на уста. Мъртвите му врагове биха се трупали около него, докато най-накрая не рухнеше самият той — смъртноранен, ала щастлив при мисълта, че загива като истински воин. Ала сега, когато знаеше, че е обречен на нещо, в сравнение с което дори смъртта не изглеждаше страшна, Уолфгар започна да се оглежда наоколо, търсейки сигурен начин да сложи край на живота си.

Бягството бе невъзможно. Победата също. Единственото, за което Уолфгар отчаяно се молеше, бе да се спаси от позора и мъчението да живее като плъхочовек.

В този миг в стаята влезе Дризт.

Той връхлетя върху редиците на хоратаплъхове като внезапен вихър, спуснал се над нищо неподозиращо селце и само за няколко секунди ятаганите му почервеняха от плъша кръв, а из цялата стая се разхвърчаха валма кафява козина. Онези от получовеците, които имаха нещастието да се намират на пътя му, дори не помислиха да се бият със страховития Елф на мрака и панически се разбягаха.

Един плъхочовек като че ли събра достатъчно смелост и извади меча си, ала преди да успее да направи и едно движение, отсечената му ръка тупна на пода. Миг по-късно, острието на един от магическите ятагани потъна дълбоко в гърдите му. Само няколко секунди след като влезе в стаята, Дризт вече стоеше до приятеля си. Появата му вля нови сили във вените на Уолфгар и той с победоносен вик стовари Щитозъб върху гърдите на един от нападателите си. Мъртвото тяло на получовека проби грамадна дупка в стената и единственото, което остана да се вижда от него, бяха краката му, които се полюшваха гротескно, като ужасяващо предупреждение за другарите му.

Плъхочовеците се спогледаха уплашено, сякаш искаха да си вдъхнат сили един на друг, после предпазливо се приближиха до двамата страховити воини.

Ако до този момент все още им бе останала някаква смелост, тя се изпари напълно само миг по-късно, когато в стаята нахлу освирепялото джудже, предшествано от рояк сребърни стрели, които свистяха над главата му и сееха смърт. Струваше им се, че битката, която бяха преживели в клоаката по-рано същата нощ и в която бяха изгубили поне тридесетина свои другари, се повтаря отново. Сега, когато четиримата страховити приятели отново се бяха събрали заедно, плъхочовеците нямаха нито куража, нито желанието да се бият с тях. Онези, които можаха, избягаха от стаята.

Останалите, които не успяха да се спасят с бягство, бяха изправени пред труден избор — чук, ятагани, брадва или стрела.

* * *

Пук се облегна назад, без да откъсва поглед от Тароския пръстен, с чиято помощ можеше да наблюдава битката от безопасно разстояние. Гледката на мъртвите плъхочовеци не го разтревожи особено (на плъховете им трябваха само седмица-две и няколко добре планирани ухапвания из калимпортските улици и гилдията им бързо щеше да се сдобие с необходимите нови членове), ала Пук прекрасно разбираше, че четиримата герои, които сега сееха смърт и разруха в гилдията му, съвсем скоро ще се доберат и до него.

Риджис висеше на няколко стъпки от пода, здраво стиснат в огромните лапи на един от евнусите-великани, и също не откъсваше поглед от образа, който Тароският пръстен им показваше. При вида на Бруенор, когото полуръстът мислеше за умрял, очите му плувнаха в сълзи, а при мисълта, че скъпите му приятели бяха прекосили половината Царства и сега се биеха по-ожесточено и решително, откогато и да било, за да го спасят, Риджис усети как нещо го стисва за гърлото. И четиримата бяха ранени, Кати-Бри и Дризт като че ли особено тежко, ала никой от тях не обръщаше внимание на болката. Риджис гледаше как под всеки удар на приятелите му рухват нови и нови плъхочовеци и усети как го обзема сгряваща сърцето сигурност, че другарите му ще успеят да се доберат до него.

В този мит погледът му се спря на Ла Вал, който стоеше до Пръстена, скръстил ръце на гърдите. Опрял скиптъра с перлата на рамото си, магьосникът изглеждаше напълно спокоен.

— Хората ти като че ли не се справят особено добре, Раситър — отбеляза Пук. — Дори ми се струва, че забелязвам известно — всъщност значително — малодушие сред тях!

Раситър неспокойно се размърда.

— Нима това значи, че не си в състояние да изпълниш своята част от уговорката?

— Тази нощ другарите ми се изправиха срещу могъщ противник — заекна Раситър. — Те просто… не са имали възможност… битката още не е загубена!

— Навярно ти лично би могъл да се погрижиш нещата да потръгнат по-добре — спокойно рече Пук.

Раситър не пропусна да схване заповедта и заплахата, скрита в думите на пашата и като се поклони ниско, изскочи от стаята, затръшвайки вратата след себе си.

Ала дори и такъв строг господар като Пук, не можеше да вини единствено хората на Раситър за поражението, което бяха на път да претърпят.

— Великолепно! — прошепна той, когато Дризт отби ударите на двама плъхочовеци едновременно, а после прониза сърцата им само с един замах на магическите си ятагани, които отново бяха подели своя неповторим танц — две отделни оръжия и все пак, по някакъв невероятен начин, слети в едно. — Никога не съм виждал някой да върти меча с такова изящество!

После, сякаш през ума му бе минала нова мисъл, Пук се поправи:

— Освен може би веднъж!

Изненадан от собствените си думи, пашата се обърна към Ла Вал, който безмълвно кимна.

— Ентрери — изрече той на глас онова, за което си мислеха и двамата. — Приликата е несъмнена. Сега вече разбирам защо е положил толкова усилия, за да ги примами на юг.

— За да се изправи срещу елфа? — довърши мисълта му Пук. — Най-сетне предизвикателство за мъжа, който досега нямаше равен на себе си?

— Така изглежда.

— Но къде е той сега? Защо още не се е появил?

— А може би вече го е направил — мрачно отвърна магьосникът.

Дълго време Пук не знаеше какво да каже — думите на Ла Вал звучаха прекалено невероятно, за да бъдат верни.

— Ентрери — победен? — ахна той най-сетне. — Ентрери — мъртъв?

Думите му прозвучаха като божествена музика в ушите на Риджис, който с ужас бе наблюдавал съперничеството между Дризт и убиеца още от самото му начало. През цялото време полуръстът се досещаше, че един ден двамата ще се вкопчат в смъртоносен двубой, от който щеше да има един-единствен победител. И през цялото време сърцето му се свиваше от страх за живота на приятеля му.

Мисълта, че Ентрери вече го няма, накара Пук да погледне на битката, която кипеше в долните етажи на къщата му, по съвсем различен начин. Изведнъж отново имаше нужда от Раситър и събратята му; изведнъж клането, което до този миг бе наблюдавал с безразличие, дори леко развеселен, придоби ново, зловещо значение за силата и благополучието на гилдията.

Пук скочи от трона си и се втурна към магическия предмет, през който досега бе гледал битката.

— Трябва да сложим край на това! — изръмжа той в лицето на Ла Вал. — Изпрати ги на някое ужасно място!

По устните на магьосника плъзна зла усмивка и той се протегна, за да вземе една огромна книга, облечена с черна кожа. После я отвори, застана пред Тароския пръстен и в стаята се разнесе напевът на зловещо заклинание.

* * *

Бруенор изскочи от стаята, търсейки път, който да го отведе до Риджис… а защо не и до още плъхочовеци, които да посече. Втурна се по един къс коридор и с мощен ритник отвори първата врата, която се изпречи пред очите му. Вътре обаче нямаше плъхочовеци, а двама изплашени до смърт крадци. Макар и закоравяло в многобройните битки, в сърцето на Бруенор все още имаше място и за малко милост (в крайна сметка тук той бе натрапникът, а те бяха у дома си). Вместо да посече двамата мъже на място, той се задоволи само да им нанесе по един добре премерен удар със златния си щит. Крадците полетяха към отсрещната стена, а джуджето се върна обратно в коридора, точно навреме, за да се присъедини към приятелите си.

— Пази се! — внезапно извика Кати-Бри, забелязала някакво движение зад един гоблен близо до Уолфгар.

Само с едно дръпване, варваринът смъкна тежкия гоблен от стената и откри някакъв дребен човечец, не много по-висок от полуръст, който тъкмо се готвеше да скочи. Разкрит от страховитите бойци, дребничкият крадец бързо изгуби всякакво желание за съпротива и извинително сви рамене, когато Уолфгар изби жалката кама от ръцете му.

Варваринът го хвана за врата и го вдигна във въздуха.

— Плъх ли си или човек? — изръмжа той, долепил лице до лицето на дребния крадец.

— Не съм плъх! — изпищя ужасеният човечец и се изплю, сякаш за да подсили думите си. — Не съм плъх!

— Риджис? — продължи да го разпитва Уолфгар. — Знаеш ли нещо за него?

Крадецът закима усърдно.

— Къде мога да го открия? — изрева варваринът и кръвта се отдръпна от лицето на ужасения човечец.

— Горе! — изпищя той. — В покоите на Пук. Право нагоре.

Тласкан единствено от инстинкта за самосъхранение и отчаяното желание да се измъкне от желязната хватка на огромния варварин, крадецът се опита да извади камата, която бе скрита в колана му.

Ужасна грешка.

Ятаганът на Дризт го плесна през ръката, разкривайки движението й на Уолфгар.

Исполинът използва тялото на дребния човечец, за да разбие следващата врата.

Гонитбата продължаваше. Из тъмните ъгли на многобройните коридори често се мяркаха плъхочовеци, ала малцина бяха онези, които се осмеляваха да се изпречат на пътя на четиримата приятели. Тези, които все пак го стореха, обикновено се озоваваха там не по собствено желание, а по погрешка.

Приятелите разбиваха врата след врата, опразвайки стая след стая. Много скоро достигнаха широко стълбище. С богато украсените си, изящни перила и дебелия килим, в който краката сякаш потъваха, то можеше да извежда само на едно-единствено място.

Покоите на Пук.

Бруенор нададе възторжен рев и се хвърли напред, следван от също толкова нетърпеливите Уолфгар и Кати-Бри. Дризт обаче се поколеба и се огледа наоколо, неочаквано обзет от страх.

Елфите на мрака по природа бяха надарени с големи магически умения и сега Дризт бе напълно сигурен, че странното, заплашително усещане, което бе надвиснало във въздуха, е всъщност началото на заклинание, насочено срещу него и приятелите му. Изведнъж, станали сякаш по-малко осезаеми, стените и подът на стаята се разлюляха.

В този миг Дризт разбра. На няколко пъти бе пътувал из Равнините на съществуванието заедно с Гуенивар и не можеше да обърка това усещане с нищо друго — някой или нещо се опитваше да ги прокуди от Материалната равнина. Огледа се наоколо и по обърканото изражение върху лицата на приятелите си разбра, че и те усещат магията.

— Хванете се за ръце! — изкрещя той и се втурна към тях, преди неизвестният заклинател да ги бе прогонил от Материалната равнина, разделяйки ги завинаги.

* * *

Изгубил всякаква надежда, Риджис с ужас видя как приятелите му се скупчиха в средата на стаята, плътно притиснати един до друг. Внезапно образът в сърцевината на Тароския пръстен трепна и помръкна. Той вече не показваше долните нива на къщата, а някакво мрачно място, обвито с покров от зловредни изпарения и черни сенки, в които бродеха единствено най-скверни зверове и демони.

Място, което слънцето никога не огряваше.

— Не! — изкрещя Риджис, разбрал най-сетне какво се кани да стори магьосникът.

Ла Вал не му обърна никакво внимание, ала Пук го чу и по лицето му плъзна зла усмивка. Миг по-късно Риджис отново видя своите приятели. Все така скупчени един до друг, те стояха насред изпаренията и сенките на мрачната равнина.

Пук тежко се облегна на тояжката си и се разсмя на глас.

— Малко неща ми доставят по-голяма наслада от това да измамя нечии надежди! — обърна се той към магьосника. — Прескъпи ми Ла Вал, за пореден път се убеждавам, че без теб съм загубен!

Риджис все още не можеше да откъсне поглед от приятелите си, които в отчаян, обречен на неуспех опит да се предпазят от обитателите на скверната равнина, бяха опрели гръб о гръб, докато над главите им кръжаха черни силуети — изчадия, невероятно могъщи и невероятно зли.

Риджис отвърна очи, неспособен да понесе ужасяващата гледка.

— Но моля те! — изсмя се Пук. — Недей извръща поглед, малки крадецо! Виж как умират приятелите ти и се възрадвай за тях, защото болките, които те ще изпитат сега, бледнеят пред мъченията, които съм намислил за теб!

Риджис усети как в гърдите му се надига огромна ненавист и той хвърли изпепеляващ поглед на пашата. Мразеше Пук, ала мразеше и самия себе си, задето бе причинил това на приятелите си. Те бяха дошли, за да го спасят. Бяха прекосили света заради него. Бяха се изправили срещу страховития Артемис Ентрери и цяла орда плъхочовеци, а навярно и срещу още много други врагове. И всичко това само заради него!

— Проклет да си! — изплю се той, забравил всякакъв страх.

После, без дори да се замисли, се извъртя на една страна и ухапа крака на евнуха, който го държеше във въздуха. Великанът изкрещя от болка и го изпусна.

В мига, в който краката му докоснаха пода, Риджис се втурна към Пук и изрита тояжката, на която пашата се подпираше, като в същото време бръкна в джоба му и извади малката статуетка, скрита там. После се обърна към Ла Вал.

Магьосникът имаше повече време да реагира и когато Риджис се нахвърли върху него, тъкмо бе започнал едно бързо заклинание. Недостатъчно бързо, обаче. Риджис подскочи високо и бръкна дълбоко в очите му. Ла Вал се олюля от болка и прекъсна заклинанието.

Докато магьосникът се мъчеше да запази равновесие, Риджис грабна скиптъра с черната перла и изтича до Тароския пръстен. Огледа се наоколо за последен път, опитвайки се да открие някой по-лесен начин.

Единственото, което видя, бе изкривеното от ярост, налято с кръв лице на Пук. Пашата се бе съвзел от неочакваното нападение на полуръста и сега замахваше с тояжката си, с намерението да я използва като оръжие, което (както Риджис знаеше от опит) можеше да бъде смъртоносно.

— О, моля те, нека да успея! Само този път! — трескаво прошепна Риджис, после стисна зъби, протегна скиптъра пред себе си и скочи с главата напред право в Тароския пръстен.