Р. А. Салваторе
Камъкът на полуръста (18)

15
Водачът

— Усещаш ли насладата, която се крие в него? — подразни го пашата и одраска ръката му на острия, омотан с бодлива тел, шип, който стърчеше от едно парче дърво, поставено в средата на малката масичка.

Риджис се усмихна глуповато, преструвайки се, че вижда очевидната логика в думите на Пук.

— Просто сложи ръка отгоре — придумваше го Пук, — за да почувстваш радостта и отново да станеш част от нашето семейство.

Риджис панически се опита да намери начин да се измъкне от този капан. Веднъж вече бе използвал подобна хитрина, лъжа в лъжата, преструвайки се, че е попаднал под магията на рубинения медальон. Планът му се бе увенчал с пълен успех — тогава убеди злия магьосник в своята вярност, само за да се обърне срещу него в критичния момент и да спаси приятелите си.

Този път обаче, дори Риджис се учуди от лекотата, с която надви настоятелното, хипнотично притегляне на магическия медальон. Ала сега вече бе в капан — всеки, попаднал под магическото въздействие на рубина, с удоволствие би пробол ръката си с острия шип.

Риджис вдигна длан над главата си и затвори очи, опитвайки се да си придаде колкото се може по-безизразен вид. После протегна ръка към шипа с намерението да изпълни внушението на Пук.

Миг преди да докосне острия връх, ръката му се отклони встрани и тупна върху дървената масичка.

Пук яростно изрева, макар през цялото време да подозираше, че Риджис — незнайно как — бе успял да се спаси от магията на рубина. Той сграбчи китката на полуръста и натисна малката му ръка върху острия шип, завъртайки я насам-натам, когато острието прониза дланта. Писъкът на Риджис се усили десетократно, когато Пук дръпна ръката му нагоре и я освободи от жестокото острие.

Зашеметен от свирепата болка, полуръстът притисна ранената си ръка до гърдите и дори не усети плесницата на разярения Пук.

— Лъжливо псе! — изкрещя пашата, вбесен повече от провала на магическия медальон, отколкото от лъжата на полуръста.

Той вдигна ръка, за да нанесе втори удар на пленника си, ала внезапно спря — щеше да направи нещо по-добро, щеше да пречупи упоритата воля на непокорния полуръст.

— Жалко! — подразни го той. — Ако медальонът бе успял да те покори, може би щях да ти намеря местенце в гилдията. Вярно е, че заслужаваш да умреш, ала още не съм забравил колко полезен ми беше преди да избягаш. Та ти беше най-умелият крадец в цял Калимпорт! И отново можеше да станеш…

— Тогава изобщо не съжалявам, че медальонът не успя да ме покори — дръзко отвърна Риджис, досещайки се за капана, който Пук му залагаше. — Никоя болка не може да ме накара да превъзмогна отвращението, което изпитвам само при мисълта да бъда лакей на Пук паша!

Вместо отговор Пук стовари тежкия си юмрук в лицето му и го повали на земята. Риджис остана да лежи свит на кълбо, мъчейки се да спре кръвта, която шуртеше от ръката и от носа му Пук се облегна назад и сключи ръце зад главата си. Погледът му се спря върху рубина, който лежеше на масичката пред него. Досега магията му се бе проваляла само веднъж, когато се бе опитал да я противопостави на една воля, която не можеше да бъде покорена. За щастие, Артемис Ентрери така и не разбра какво се опитваше да направи Пук, а и Пук бе достатъчно умен, за да не повтори опита си отново.

Погледът на пашата се премести върху Риджис, който бе припаднал от болка. Не можеше да не му отдаде дължимото. Вярно е, че в продължение на десет години полуръстът със сигурност бе успял да разбере доста неща за медальона, ала въпреки това само една желязна воля можеше да устои на могъщото, хипнотично влияние на рубина.

— Дори тя не може да ти помогне сега — изсъска Пук, макар че Риджис не можеше да го чуе.

После отново се облегна назад и притвори очи, мъчейки се да измисли още мъчения, с които да накаже полуръста.

* * *

Една ръка, наметната с пясъчнокафява одежда, се промуши през парчето плат, което служеше за врата на шатрата, и провеси отпуснатото тяло на червенобрадото джудже надолу с главата. Пръстите на Сали Далиб подхванаха обичайния си танц, а по лицето му плъзна широка усмивка и разкри всичките му, до един изкуствени, зъби. Малкият гоблин заподскача от вълнение и възбудено изписка:

— Магия, магия, магия!

Бруенор отвори едното си око и отметна дългата рижа брада от лицето си.

— Май туй, дето го виждаш, ти харесва, а? — лукаво попита той.

Усмивката на Сали Далиб светкавично се стопи, а пръстите му се вплетоха един в друг.

Онзи, който държеше Бруенор — Уолфгар, облечен в дрехите на един от разбойниците — влезе в палатката, следван от Кати-Бри.

— Значи ти изпрати разбойниците срещу нас! — изръмжа младата жена.

От устата на ужасения Сали Далиб се посипа неразбираем брътвеж и той се обърна, за да избяга… само за да види, че в шатрата зее огромна дупка, в която стоеше фигурата на Дризт. Елфът се облягаше на единия си ятаган, докато другия си почиваше на рамото му. За да засили още повече ужаса на търговеца, той бе свалил магическата маска от лицето си.

— Ъммм… — заекна Сали Далиб. — Най-добро път?

— Най-добро за теб и твойте приятелчета! — изръмжа Бруенор.

— Така поне си мислеха те! — вметна Кати-Бри.

Боязлива усмивка изви устните на Сали Далиб, ала той и преди бе попадал натясно и винаги досега бе успявал да се измъкне невредим. Вдигна ръце, сякаш искаше да каже: „Е, хванахте ме!“, ала вместо това, бързите му пръсти се стрелнаха под дрехата му и измъкнаха от там няколко дребни керамични сфери, които той запрати на пода. Разнесе се силен гръм, изригна многоцветна светлина, която остави гъст дим след себе си, и търговецът се втурна към една от стените на шатрата.

Уолфгар инстинктивно пусна Бруенор на земята и скочи напред, ала успя да улови само въздух. Джуджето тупна на пода с главата напред, но бързо успя да се претърколи и да седне, опитвайки се да намести еднорогия шлем, който се бе килнал на една страна. В разпръскващия се дим, Уолфгар засрамено погледна към Бруенор, но той само поклати глава невярващо и промърмори:

— Знаех си, че туй приключение няма да е леко!

Единствено вечно бдителният Дризт не бе хванат неподготвен. Той предпази очите си от дима и ярката светлина и видя как търговецът се стрелва наляво, където явно бе прорязан таен отвор в шатрата. Елфът точно щеше да го залови, когато дребният гоблин се изпречи на пътя му. Без да забавя крачка, Дризт го удари с дръжката на Сиянието и го повали в безсъзнание, после покри лицето си с магическата маска и се втурна навън.

Кати-Бри изтича след него, следвана от Бруенор, който най-сетне успя да се изправи на крака.

— След него, момче! — провикна се джуджето към Уолфгар.

Преследването бе започнало.

Дризт успя да зърне търговеца миг преди бягащата фигура да потъне в тълпата. Дори и яркото одеяние на Сали Далиб щеше да бъде погълнато и обезличено от пъстроцветната тълпа, ако Дризт не се бе намесил. Точно както бе направил и с невидимия магьосник на борда на пиратския кораб, елфът обгърна тялото на бягащия търговец в алени пламъци, които се виждаха отдалеч.

После се втурна напред, проправяйки си път между хората с изумителна лекота, без нито за миг да изпуска от поглед алените очертания пред себе си.

За разлика от него, в лудешкия бяг на Бруенор нямаше никакво изящество. Джуджето изпревари Кати-Бри и се вряза с главата напред в многолюдната тълпа, настъпвайки всеки, имал нещастието да попадне на пътя му, и разпръсквайки хората наоколо със златния щит. Уолфгар, който го следваше по петите, оставяше още по-широка диря след себе си, та на Кати-Бри дори не й се налагаше да си пробива път сама.

Минаха през поне дузина криволичещи улички, веднъж дори профучаха през някакъв пазар, където Уолфгар без да иска преобърна една каруца с големи, жълти пъпеши, които се затъркаляха във всички посоки. Без да обръщат внимание на гневните викове, които се разнасяха зад гърба им, откъдето и да минеха, приятелите продължаваха лудешкия си бяг, неотклонно вперили поглед в онзи, който тичаше пред тях и мъчейки се да не се изгубят в бъркотията и тълпата наоколо.

Сали Далиб бързо разбра, че никога няма да успее да се скрие на улицата, не и докато алените пламъци издайнически очертаваха силуета му. Освен това магическият огън привличаше вниманието на всеки, покрай когото минеше, и така още повече улесняваше преследвачите му. Вкопчвайки се в единствената възможност, която му оставаше, търговецът сви в една малка уличка и влетя през вратата на голямата, каменна сграда, която се издигаше там.

Дризт погледна назад, за да се увери, че приятелите му още го следват, после се втурна през вратата на каменната сграда… и едвам успя да се задържи върху хлъзгавия, обвит в пара мраморен под на обществена къпалня. Двама грамадни евнуси се опитаха да спрат елфа (все пак в съседното помещение не биваше да се влиза с дрехи), ала точно както и търговецът, който бе нахлул миг по-рано, пъргавият Дризт бързо успя да си възвърне равновесието и да им се изплъзне. Плъзгайки се по гладкия под, той се шмугна между евнусите и се озова в същинската къпалня, където се кълбяха валма гореща пара, напоена с мириса на пот и благоуханни масла за вана. На всяка крачка пред него се изпречваха голи тела и Дризт трябваше много да внимава къде слага ръцете си, докато си проправяше път напред.

Бруенор замалко не се строполи на земята, когато влетя в хлъзгавата стая, и докато се мъчеше да се задържи на крака, двамата евнуси, този път подготвени за влизането му, се изпречиха пред него:

— Без дрехи! — нареди единият от тях.

Без да губи драгоценно време в празни приказки, Бруенор стовари тежкия си ботуш върху босите пръсти на евнуха, после стъпка и другия му крак, за всеки случай. В този миг в помещението връхлетя Уолфгар и повали втория евнух на земята.

В устрема си обаче, варваринът не успя да запази равновесие върху хлъзгавия под и се строполи на пода, събаряйки Бруенор, който тъкмо се канеше да влезе в обвитото с пара помещение. Напълно безпомощни, двамата се плъзнаха върху гладкия под, прелетяха над ръба на басейна и цопнаха във водата.

Миг по-късно Уолфгар, на когото водата едва стигаше до кръста, се показа на повърхността… и видя, че се намира между две пищни, голи жени, които се закикотиха предизвикателно.

Младежът се опита да измърмори някакво извинение, но установи, че езикът му, незнайно защо, не иска да помръдне. Внезапно плясване по тила бързо му помогна да дойде на себе си.

— Нали не си забравил, че търсим търговеца! — сопна се Кати-Бри.

— Точно него търся! — увери я Уолфгар.

— Тогава се оглеждай за алените пламъци на елфа! — скара му се Кати-Бри.

Възможността да получи нов плесник помогна на Уолфгар да дойде на себе си и първото нещо, което забеляза, бе рогът на един очукан шлем, стърчащ недалеч от него. Младежът трескаво потопи ръка във водата, сграбчи Бруенор за яката и го измъкна от басейна. Не особено щастливото джудже се показа на повърхността, кръстосало ръце пред гърдите си, и отново поклати глава невярващо.

Дризт излезе през задната врата на къпалнята и се озова на една напълно безлюдна уличка — единственото пусто място, което бе срещнал, откакто пристигнаха в Мемнон. Без да се бави повече, Дризт се изкатери по стената на къпалнята и затича по покрива й, за да вижда по-добре.

Сали Далиб забави крачка — този път като че ли бе успял да се изплъзне от преследвачите си. Издайническите пламъци на елфа също бяха угаснали и успокоен, търговецът си запроправя път през криволичещите задни улички. Нямаше ги дори пияниците, които обикновено се мотаеха по тези места и които можеха да го издадат на преследвачите му. Сали Далиб пробяга няколко метра, после още няколко и бързо сви по тясната уличка, която щеше да го изведе до най-големия пазар в Мемнон, където всеки можеше да изчезне за миг.

Ала точно когато от последния завой преди спасителния пазар го деляха само два-три метра, фигурата на елфа скочи от близкия зид и му препречи пътя. Двата ятагана проблеснаха пред очите на вцепенения търговец, плъзнаха се по врата му и спряха върху ключицата му.

Когато четиримата приятели се върнаха в шатрата на търговеца заедно със своя пленник, с облекчение видяха, че малкият гоблин все още е в безсъзнание. Без да се церемони много-много, Бруенор го изправи на крака, подпря го до господаря му и се зае да ги върже. Уолфгар отиде да му помогне, но успя само да оплете здраво рамото на Бруенор. Когато най-сетне се отскубна от въжето, джуджето бутна младежа настрани и промърмори:

— По-добре да си бях останал в Митрал Хол! Много по-сигурно се чувствах сред пълчищата дуергари, отколкото до теб и момичето!

Уолфгар и Кати-Бри погледнаха към Дризт за подкрепа, но той само се усмихна и отмести очи.

— Ха-ха-ха-ха-ха — нервно се изсмя Сали Далиб. — Не тревожи се. Сключи сделка? Аз много богат, много! Което вас трябва…

— Затваряй си устата! — сопна се Бруенор и тайно смигна на Дризт, за да му покаже, че смята да изиграе ролята на „лошия“.

— Не искам златото на онзи, дето се е опитал да ме изиграе! — изръмжа Бруенор. — Искам разплата!

И като се обърна към приятелите си, добави:

— Нали му видяхте лицето, кат’ ме помисли за мъртъв! Само той е изпратил онез’ разбойници подире ни!

— Сали Далиб никога — заекна търговецът, но Бруенор го прекъсна.

— Казах да си затваряш устата! — изкрещя джуджето и заплашително вдигна митралната брадва.

Уплашеният търговец хвърли объркан поглед към Дризт, който междувременно си бе сложил магическата маска и сега отново изглеждаше досущ като Светъл елф. Само че Сали Далиб вече започваше да се досеща каква е истината (черната кожа подхождаше много повече на страховития елф, който стоеше сега пред него) и дори не си помисли да помоли Дризт за милост.

— Чакай малко! — обади се внезапно Кати-Бри и сграбчи дръжката на бруеноровата секира. — Може би все пак има начин това куче да спаси жалкия си живот!

— Ха! — изсумтя Бруенор и смигна на Кати-Бри, доволен от лекотата, с която тя играеше своята роля в представлението. — Каква полза от него?

— Той ще ни помогне да стигнем до Калимпорт — отвърна Кати-Бри, а стоманеният поглед, който хвърли на търговеца, ясно говореше, че не бе никак лесно да се спечели милостта й. — Само че този път наистина ще ни покаже най-добрия път!

— О, да, о, да! — избъбри търговецът. — Сали Далиб покаже път!

— Покаже? — дошло бе време да се намеси и Уолфгар. — Ти ще ни заведеш до Калимпорт.

— Път дълъг, много дълъг — измърмори търговецът. — Пет, шест дена. Сали Далиб не може…

Бруенор вдигна митралната брадва.

— Ама разбира се, разбира се! Сали Далиб вас заведе. Заведе до порта… през порта! — побърза да се поправи той. — Сали Далиб дори вода вземе. Трябва хване керван.

— Няма да пътуваме с кервана — внезапната намеса на Дризт учуди дори приятелите му. — Ще тръгнем сами.

— Опасно! — отвърна Сали Далиб. — Много, много опасно. Пустиня Калим пълна с чудовища. Дракони, разбойници. Много опасно!

— Няма да пътуваме с кервана — повтори Дризт с такъв тон, че никой не посмя да се възпротиви. — Развържете ги, за да си съберат нещата.

Бруенор кимна и се надвеси над Сали Далиб, докато брадата му почти докосна лицето на търговеца.

— Смятам лично да ги наблюдавам — рече той на Дризт, макар думите му да бяха предназначени за Сали Далиб и малкия гоблин. — Само една погрешна стъпка и ще ги посека на две!

Само час по-късно пет камили, натоварени с глинени съдове за вода, пресякоха южната граница на Мемнон и навлязоха в пустинята Калим. Дризт и Бруенор яздеха начело на колоната, следвайки табелите, които обозначаваха големия търговски път. Въпреки че носеше магическата маска, Дризт беше покрил глава с качулката на плаща си, за да се предпази от ярката слънчева светлина, която се отразяваше в искрящо белия пясък и заслепяваше очите му, привикнали на пълния мрак на подземния свят.

Възседнали една камила, Сали Далиб и малкият гоблин яздеха по средата, следвани от Кати-Бри и Уолфгар. Таулмарил лежеше на коленете на момичето, а сребърната стрела, поставена в тетивата му, бе по-сигурна защита срещу хитрините на лукавия търговец и от най-здравото въже.

Изпепеляващият зной се засилваше с всяка изминала минута. Никой от приятелите (с изключение на Дризт, който бе живял в самите недра на света) не бе преживявал подобно нещо — слънцето прежуряше безмилостно, на небето нямаше нито едно облаче, което да спира парещите лъчи, не се усещаше и най-слаб полъх на вятъра. Сали Далиб, комуто жегата понасяше малко по-добре, знаеше, че липсата на вятър е най-доброто, което може да им се случи. Вятърът в пустинята не носеше прохлада, а само горещ, заслепяващ пясък — най-опасният убиец в Калим.

Нощта най-сетне им донесе дългоочакваното облекчение. Температурата рязко спадна, а лъчите на пълната месечина посребриха безкрайните дюни и придадоха на всичко наоколо неземно очарование, та на онзи, който гледаше, му се струваше, че го заобикаля не пясък, а прохладни, морски вълни. Приятелите спряха да лагеруват за няколко часа, през които се редуваха да стоят на пост заради двамата си водачи.

Кати-Бри се събуди след полунощ. Като че ли бе дошъл нейният ред да стои на пост и като се протягаше сънливо, тя стана. В този миг видя Дризт — застанал на ръба на малкия кръг светлина, хвърлян от огъня, той съзерцаваше звездния небосвод.

Нали Дризт трябваше да поеме първата смяна, спомни си момичето.

Тя се вгледа в луната, за да се увери, че не бърка. Не, място за съмнение нямаше — нощта преваляше.

— Нещо не е наред ли? — меко попита тя и застана до елфа.

Шумно похъркване откъм мястото, където си бе легнал Бруенор, отговори на въпроса й вместо Дризт.

— Да те сменя ли? — попита тя. — Дори един Елф на мрака се нуждае от почивка от време на време.

— Ще си почина, скрит от качулката на плаща си, когато слънцето отново се издигне в небето — отвърна елфът и лавандуловите му очи срещнаха загрижения й поглед.

— А мога ли да постоя заедно с теб? Нощта е толкова красива!

Дризт се усмихна и отново вдигна очи към звездното небе, обхванат от същия необясним копнеж, който гореше в сърцата на Светлите елфи.

Кати-Бри стисна ръката му — ръката на най-скъпия си приятел — и се вгледа в звездите. Между двамата нямаше нужда от думи и те дълго стояха така, неподвижни и безмълвни, свързани от нещо много по-дълбоко от обикновено приятелство.

* * *

Жегата като че ли се засилваше с всеки изминал ден. Камилите неуморно крачеха напред, а четиримата приятели, преживели толкова много трудности и опасности, просто стискаха зъби, приемайки изнурителното пътуване като още едно препятствие по пътя, който трябваше да изминат.

Не видяха никакъв признак на живот, но това можеше само да ги радва, тъй като всяко същество, обитаващо тази жестока земя, неминуемо щеше да бъде враждебно настроено. Жегата им бе предостатъчна — имаха чувството, че кожата им всеки момент ще се свие и ще се натроши на парченца.

Всеки път, когато в главата на някой от тях започнеха да се въртят мисли за отказване, когато им се стореше, че безжалостното слънце и парещият пясък най-сетне са ги победили и повече не могат да продължат, пред очите им изникваше образът на Риджис.

Какви ли страховити мъчения трябваше да понася полуръста от ръцете на някогашния си господар?