Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 1 — Долината на мразовития вятър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Halfling’s Gem, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, форматиране
Диан Жон (2010)
Корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Камъкът на полуръста

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо ДАР“, София, 2004

ISBN 954—761—107—0

История

  1. — Добавяне
  2. — Цитати с подзаглавие вместо епиграфи
  3. — Корекция

Епилог

С цялата исполинска сила, на която беше способен, Уолфгар опъваше въжетата на главното платно, опитвайки се да улови слабия океански ветрец, докато останалите моряци от „Морски дух“ го наблюдаваха, изпълнени със страхопочитание. Движеха се срещу доста силното течение на Шионтар и всеки разумен капитан би предпочел да изчака по-благоприятен попътен вятър, за да влезе в пристанището. Ала Уолфгар, под вещото ръководство на един стар морски вълк на име Мърки, вършеше чудеса. Доковете на Балдуров яз бяха съвсем близо и „Морски дух“, съпровождан от възторжените възгласи на моряците, които стояха на сушата и наблюдаваха сцената с огромен интерес, скоро щеше да хвърли котва.

— Не бих отказал още десетина като него на борда си — рече капитан Дюдермонт на Дризт.

Елфът, когото огромната сила на Уолфгар не спираше да изумява, се засмя:

— На него сякаш му харесва. Изобщо не предполагах, че толкова го бива като моряк.

— Нито пък аз — отвърна Дюдермонт. — Когато се съгласих да ви взема на борда, се надявах единствено, че силата му може да ни е от полза, ако ни нападнат пирати. Ала Уолфгар свикна с моряшкия живот много по-бързо, отколкото си мислех.

— А и предизвикателството му харесва — добави Дризт. — Откритото море, силата на вълните и на вятъра — за него това е изпитание, различно от всичко, срещу което се е изправял досега.

— Справя се по-добре от мнозина други — отбеляза Дюдермонт и обърна поглед на запад, където искреше синият океан. — Това е първото ви пътуване по море, а досега то не беше нищо повече от приятна разходка покрай брега. Все още не познавате необятността и могъществото на открития океан.

В погледа, който Дризт отправи към Дюдермонт се четеше искрено възхищение и дори малко завист. Капитанът беше горд, ала в същото време и разумен човек. Той уважаваше морето и признаваше неговото превъзходство. И именно това разбиране на собственото му място в света, му даваше най-голямото преимущество, което който и да било човек можеше да получи над непокорния океан. Дризт проследи изпълнения с копнеж поглед на Дюдермонт и се замисли за онази загадъчна власт, която морето имаше над толкова много хора.

— Кой знае, може би някой ден… — промълви той, мислейки си за последните думи на капитана.

Вече се намираха достатъчно близо до кея и Уолфгар най-сетне пусна въжетата и се свлече на палубата, напълно изтощен. Моряците се заеха да вкарат кораба в пристанището и да хвърлят котва, ала нямаше човек, който да не прекъсне работата си поне за миг, за да потупа грамадния варварин по рамото. Уолфгар бе прекалено уморен, за да отвърне по какъвто и да било начин.

— Ще останем тук два дни — каза Дюдермонт на Дризт. — Смятах да е цяла седмица, ала знам, че бързате. Снощи говорих с хората си и те се съгласиха, до последния човек, да вдигнем котва по-рано.

— Задължени сме ви — отвърна Дризт с искрена благодарност в гласа.

В този момент откъм кея се зададе жилав, добре облечен човек.

— Добре дошъл, „Морски дух“! — провикна се той. — Капитан Дюдермонт още ли командва тук?

— Пелман, началникът на пристанището — обясни Дюдермонт на Дризт, после се обърна към мъжа — Да! И се радва отново да види Пелман!

— Добра среща, капитане — отвърна Пелман. — Майсторска работа си беше това преди малко! Колко дълго ще останете тук?

— Два дни. После вдигаме котва и поемаме на юг.

Пристанищният началник замълча за миг, сякаш се опитваше да си спомни нещо. После зададе въпроса, който бе задавал на всички кораби, пристигнали през последните няколко дни — въпроса, който Ентрери му бе внушил.

— Търся двама пътешественици — извика той. — Виждал ли си ги?

Дюдермонт обърна поглед към Дризт — и двамата се досещаха, че този въпрос едва ли е случаен.

— Дризт До’Урден и Уолфгар, така се казват — продължи Пелман. — Макар че може да пътуват с други имена. Единият е елф, обвит от тайнственост, а другият е същински великан и притежава исполинска сила.

— Неприятности? — попита Дюдермонт.

— Не — отвърна Пелман. — Трябва да им предам едно съобщение.

Междувременно Уолфгар се бе приближил и сега също слушаше. Дюдермонт се обърна към Дризт:

— Ти решаваш.

Дризт не смяташе, че Ентрери би им заложил сериозни капани по пътя — знаеше, че убиецът иска да се изправи очи в очи с тях, или най-малкото с него.

— Ще говорим с този човек — каза той на капитана:

— При мен са — провикна се Дюдермонт към Пелман, после смигна на Уолфгар и продължи. — Онова майсторско изпълнение преди малко беше дело на Уолфгар и неговата исполинска сила.

Дюдермонт ги изпрати до парапета.

— Ако ви се случи нещо лошо, ще сторя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна — прошепна той. — Готови сме да изчакаме тук и две седмици, ако се наложи.

— Задължени сме ви — повтори Дризт. — Орлпар от Града на бездънните води трябва да е бил наистина благосклонен към нас.

— Не споменавайте името на това псе — отвърна Дюдермонт. — Рядко ми се е случвало да имам такъв късмет в сделките, които сключвам с него. До скоро виждане, тогава. Може да пренощувате на кораба, ако искате.

Дризт и Уолфгар предпазливо се отправиха към пристанищния началник. Варваринът вървеше напред, докато Дризт се оглеждаше наоколо, опитвайки се да разбере дали това не е капан.

— Ние сме онези, които търсиш — мрачно каза Уолфгар, когато се приближи достатъчно.

— Добра среща — отвърна Пелман с обезоръжаваща усмивка и започна да рови из джоба си. — Срещнах един ваш приятел, мургав мъж, който водеше слугата си полуръст.

Дризт също се приближи и двамата с Уолфгар се спогледаха притеснено.

— Остави това — продължи Пелман и подаде малката кесийка на Уолфгар. — И ми поръча да ви предам, че ще ви очаква в Калимпорт.

Уолфгар предпазливо пое кесийката, сякаш се боеше, че всеки миг може да избухне в лицето му.

— Приеми нашите благодарности — каза Дризт на Пелман. — Няма да пропуснем да кажем на приятеля си колко добре изпълни неговата заръка.

Пелман се поклони и си тръгна — чакаха го и други кораби. Внезапно усети, че трябва да свърши още нещо, едно задължение, което Ентрери му бе внушил и което не можеше да пренебрегне. Следвайки заповедта на убиеца, Пелман се отправи към горната част на града.

Право към дома на Оберон.

Дризт поведе Уолфгар настрани, там, където нямаше опасност да ги видят. При вида на пребледнялото лице на младежа, елфът взе малката кесийка от ръцете му и предпазливо я отвори, държейки я колкото се може по-далеч от себе си. След като не се случи нищо, той я отвори по-широко и надникна вътре.

Уолфгар побърза да се приближи, когато видя раменете на Дризт да увисват. Елфът вдигна безпомощен поглед и обърна кесийката така, че приятелят му да види какво има вътре.

Пръст от ръката на полуръста.