Р. А. Салваторе
Камъкът на полуръста (24)

19
Хитрини и клопки

Уолфгар се намираше в квадратна, празна стая, със стени от дялан камък, върху които, поставени в големи стенни свещници, горяха две факли. В другата част на стаята, точно срещу решетката, имаше още една врата. Младежът захвърли счупената врата настрани и се обърна към приятелите си.

— Пазете гърба ми — каза той, макар че Кати-Бри, досещайки се какво да прави, вече бе свалила Таулмарил от рамото си и сега държеше на прицел другата врата.

Уолфгар потри ръце и се накани да вдигне решетката — макар и тежка, тя надали щеше да му се опре. Младежът сграбчи решетката, ала бързо я пусна и се отдръпна назад, без дори да се опита да я повдигне.

Железните пречки бяха покрити с мазнина.

— Ентрери или аз съм брадат гном! — изсумтя Бруенор. — Сега вече я втаса, момче.

— Как ще го измъкнем оттам? — попита Кати-Бри.

Уолфгар погледна към затворената врата зад гърба си. Знаеше, че няма да постигнат нищо, ако останат тук, освен това се боеше, че шумът от падащата решетка вече бе привлякъл нежелано внимание. Внимание, което излагаше живота на приятелите му на опасност.

— Да не би да мислиш да влезеш там! — приглушено възкликна Кати-Бри.

— Имам ли друг избор? — отвърна Уолфгар. — Кой знае, може би там ще намеря механизма, който вдига решетката.

— Ще намериш убиеца, мен ако питаш — подметна Бруенор, — ама кат’ не ни остава друго, ще трябва да рискуваме.

Младежът тръгна към вратата и Кати-Бри още по-силно опъна тетивата на Таулмарил, готова да изпрати канонада от стрели при най-лекия подозрителен шум. Уолфгар дръпна вратата, но тя се оказа заключена. Той сви рамене и стовари тежкия си ботуш върху нея. Дървото потрепери и се разцепи. Зад вратата имаше още една стая, която тънеше в мрак.

— Вземи си факла — предложи Бруенор.

Уолфгар се поколеба за миг. Нещо не бе наред. Тази стая, нашепваше му войнският инстинкт, надали щеше да бъде празна като първата. Ала друг изход нямаше и той посегна към една от факлите.

Напълно погълнати от онова, което ставаше в стаята с Уолфгар, Бруенор и Кати-Бри дори не забелязаха тъмната фигура, която скочи от скривалището си малко по-надолу в тунела. За миг Ентрери се замисли какво да прави с тях. Можеше да ги убие още сега — съвсем лесно и навярно напълно безшумно — ала вместо това се обърна и потъна в мрака.

Вече си бе набелязал друга жертва.

* * *

Раситър се приведе над двете тела, проснати в началото на прохода. Смъртта бе застигнала двамата плъхочовеци, преди да успеят да си възвърнат напълно човешкия облик — жестока и мъчителна гибел, чийто ужас само някой друг плъхочовек можеше да разбере. Също както труповете, покрай които беше минал преди малко, тези тук бяха пронизани на десетки места с несравнимата точност, на която бе способна само ръката на най-изкусния майстор на меча. И ако труповете, които осейваха пътя дотук, все още не бяха достатъчни, то черният облак в края на тунела, съвсем ясно говореше, че именно това е мястото, което Раситър търси. Явно бе, че капанът му е проработил, макар цената да се бе оказала по-висока, отколкото водачът на плъшата гилдия очакваше.

Плътно притиснат до стената на тунела, той се запромъква напред, като замалко не се спъна в мъртвите тела на още няколко от членовете на своята гилдия.

Целият тунел бе осеян с трупове на плъхочовеци и Раситър изумено поклати глава. Колцина от неговите хора бяха загинали от ръката на страховития боец?

— Елф на мрака! — ахна Раситър, когато сви зад последния завой и най-сетне разбра цялата истина за онова, което се бе разиграло в клоаката тази нощ.

Тук телата на другарите му бяха още повече, натрупани на големи купчини, ала той дори не ги погледна. На драго сърце бе готов да плати тази, че и къде-къде по-висока цена, за да получи наградата, която сега се разкри пред очите му. Страховитият боец, Елфът на мрака, най-сетне му бе паднал в ръцете! Сега вече щеше да си спечели благоразположението на Пук паша и веднъж завинаги да се издигне над Артемис Ентрери!

В края на коридора, обвит от хиляди лепкави пипала, Дризт се опираше върху тялото на гигантската росянка. Все още държеше двата си ятагана, ала ръцете му висяха немощно отпуснати покрай тялото, главата му бе клюмнала на една страна, лавандуловите очи бяха затворени.

Плъхочовекът се запромъква към него предпазливо, молейки се Мрачният да е още жив. Отново провери кожената си манерка, пълна този път не с вода, а с оцет — можеше само да се надява, че бе донесъл достатъчно, за да успее да разкъса хватката на чудовището и да освободи елфа. Така му се искаше да го има жив!

Пук щеше да му се зарадва много повече.

Раситър вдигна меча си, с намерението да провери дали у елфа е останал някакъв живот, ала внезапно извика от болка — във въздуха изсвистя кама и прободе десницата му. Обърна се рязко… и се изправи лице в лице с Артемис Ентрери. Голата сабя на палача проблясваше заплашително, в тъмните му очи пламтеше смъртоносен огън.

Раситър се оказа хванат в собствения си капан, от който нямаше изход. Опрял гръб в стената на тунела, той стисна кървящата си ръка и бавно, милиметър по милиметър, заотстъпва натам, откъдето бе дошъл.

Ентрери впери нетрепващ поглед в него.

— Пук никога няма да ти прости за това! — предупреди го плъхочовекът.

— Пук никога няма да разбере за това — изсъска Ентрери в отговор.

Обзет от неистов ужас, Раситър се шмугна покрай Ентрери и хукна да бяга, колкото го държаха краката. Само че палачът изобщо не се интересуваше от него — очите му бяха впити в тялото на безпомощния, победен Дризт До’Урден.

Ентрери понечи да извади изумрудената си кама, чудейки се дали да освободи елфа или да го остави да срещне болезнената си смърт в пипалата на росянката.

— Тук свършва твоята история — прошепна той най-сетне и избърса мръсотията от камата си.

* * *

С факла в ръка, Уолфгар предпазливо влезе във втората стая. И тя, както и първата, бе квадратна и празна, с изключение на висок параван, който се издигаше в единия край и стигаше до тавана. Зад него, сигурен бе младежът, дебнеше опасност, поредната брънка от капана, който Ентрери им бе заложил и в който той така глупаво бе паднал.

Сега обаче, вече бе късно да се укорява за привързаността си. Той застана в средата на стаята така, че приятелите му да го виждат и здраво стисна Щитозъб.

Ала, макар и готов, гледката на чудовището, което изскочи иззад паравана и се нахвърли върху му, го накара да ахне изумено.

Осем змийски глави се полюшваха напред-назад и се извиваха в хипнотизиращ танц, като иглите на обезумели жени, плетящи до премала една и съща дреха. Само че на Уолфгар изобщо не му беше до смях — всяка от осемте зейнали усти бе пълна с десетки остри като бръснач зъби.

Кати-Бри и Бруенор разбраха, че приятелят им е в беда, още когато го видяха да отстъпва назад. Разтревожени, те се приведоха напред в очакване на цял отряд войни или дори на самия Ентрери. В този миг хидрата пристъпи напред и влезе в първата стая.

— Уолфгар! — изпищя Кати-Бри ужасено.

Една сребърна стрела полетя към страховития звяр и проби огромна дупка в змиевидния му врат. Чудовището изрева от болка и обърна една от главите си, за да види кой се осмелява да го напада.

Останалите седем глави се нахвърлиха върху Уолфгар.

* * *

— Разочарован съм, елфе! — продължи Ентрери. — Мислех те за свой равен… или почти равен. И като си помисля само за всички усилия, които положих, за всички опасности, на които се изложих, за да те доведа дотук, та да решим веднъж завинаги чий живот е безсмислена лъжа! Да ти докажа, че онези чувства, които са ти толкова скъпи, нямат място в сърцето на истинския боец! Ала сега виждам, че напразно съм си губил времето. Спорът ни вече е решен… ако изобщо някога е имало съмнение кой от двама ни е прав. Аз никога не бих паднал в такъв прост капан!

Дризт отвори едното си око и повдигна глава, за да срещне погледа на палача.

— Нито пък аз — спокойно рече той, докато отмахваше безчувствените пипала на мъртвото чудовище от раменете си. — Нито пък аз!

После се дръпна встрани и Ентрери видя раната, зейнала в тялото на чудовището. Елфът го бе убил още с първия удар на ятагана си.

Върху устните на палача се разля доволна усмивка.

— Прекрасно! — възкликна той и извади оръжията си. — Великолепно!

— Къде е полуръстът? — изръмжа Дризт.

— Това няма нищо общо с него — отвърна Ентрери. — Нито пък с глупавата ти пантера.

Лицето на Дризт се разкриви от ярост, но той бързо успя да се овладее.

— О, те са живи, не се безпокой — подразни го Ентрери, надявайки се, че гневът може да изиграе лоша шега на врага му. — Може би… а може би не…

Понякога, срещу по-слаби противници яростта може и да е от полза, ала в битка на равни, където и най-малката грешка може да бъде фатална, всеки удар трябва да бъде хладнокръвен и съвършено точен.

Двата магически ятагана полетяха към убиеца. Той с лекота отби удара и на свой ред замахна с изумрудената си кама.

Дризт избегна острието и описа мълниеносен кръг, минавайки зад убиеца. Сиянието изсвистя във въздуха, ала Ентрери вече бе готов и го посрещна със своята сабя. Остриетата се кръстосаха и двамата противници се озоваха на сантиметри един от друг.

— Получи ли подаръка ми в Балдуров яз? — изсмя се палачът, ала Дризт дори не трепна.

Забравил напълно както Риджис, така и Гуенивар, той мислеше единствено за Артемис Ентрери.

Убиецът обаче не се отказваше толкова лесно:

— Маска? — подигравателно се ухили той. — Сложи си я, елфе! Нека видя как се мъчиш да отречеш същността си!

С мощен тласък, Дризт отхвърли Ентрери далеч от себе си.

Убиецът нямаше нищо против да продължи битката от малко по-голямо разстояние, ала когато се опита да спре, кракът му пропадна в някаква дупка, пълна с лепкава тиня, и той падна на едно коляно.

Дризт светкавично се хвърли към него. Двата ятагана отново подхванаха своя танц, ала Ентрери бе също толкова бърз и отклони ударите. После, с едно-единствено рязко движение, при което главата и раменете му отскочиха назад, той измъкна крака си от дупката.

Дризт разбра, че е изгубил неочакваното си преимущество. Дори още по-лошо — опрял рамо в стената, той сам бе заел неблагоприятно положение. Ентрери започна да се изправя на крака и елфът побърза да отскочи назад.

— Толкова лесно? — каза убиецът, когато отново стъпи здраво на земята. — Нима мислиш, че след като толкова дълго чаках тази битка, ще умра просто така, когато тя едва-що започва?

— Не си мисля нищо, когато става въпрос за Артемис Ентрери — спокойно отвърна Дризт. — Прекалено си ми непонятен, убиецо. Не разбирам подбудите ти, нито искам да ги разбера.

— Подбуди? — подигравателно повтори Ентрери. — Аз съм боец… просто боец, който не смесва призванието си с жалки измислици за доброта и обич!

И като вдигна камата и сабята си, добави:

— Това са единствените ми приятели и с тях…

— Ти си нищо — прекъсна го Дризт. — Животът ти е жалка, безсмислена лъжа.

— Лъжа? — изсмя се Ентрери. — Ти си този, който носи маска, елфе! Ти си този, който трябва да се крие!

Дризт се усмихна. Едва преди няколко дни думите на Ентрери сигурно щяха да го жегнат болезнено, ала сега, след онова, което бе научил от Кати-Бри, те му се сториха кухи и смешни.

— Онова, с което се гордееш, убиецо, е безполезна лъжа. Ти не си нищо повече от един зареден арбалет, безчувствено оръжие, което никога няма да разбере какво значи да живееш истински.

И той закрачи към убиеца, убеден в правотата на онова, което се канеше да направи.

Изпълнен със същата самоувереност, Ентрери тръгна към него.

— Удари последният ти час, елфе! — изплю се той.

* * *

Уолфгар бързо отскочи назад. Щитозъб политаше ту наляво, ту надясно в отчаян опит да отбива неспирните атаки на чудовището. Младежът знаеше, че няма да успее да държи неуморимия звяр настрани още дълго. Трябваше да измисли начин не само да се защитава, но и сам да напада.

Ала с всички тези седем глави, които се преплитаха в хипнотичен танц и ту се нахвърляха върху него поотделно, ту се спускаха отгоре му като една гигантска, зейнала паст, Уолфгар нямаше време да съставя каквито и да било планове.

Със своя лък Кати-Бри, която се намираше извън смъртоносния обсег на чудовището, имаше по-голям успех. Очите й бяха плувнали в сълзи от страх за живота на Уолфгар, ала тя стисна зъби и ги преглътна, твърдо решена да не се предава на отчаянието. Още една стрела изсвистя във въздуха и между очите на главата, обърната към момичето, зейна огромна дупка. Главата потръпна конвулсивно, рязко отскочи назад и тупна на пода с глух тътен.

Неочакваното нападение и най-вече жестоката болка накараха хидрата да замръзне на мястото си. Макар и съвсем кратко, това забавяне даде на Уолфгар времето, от което имаше нужда, и той не пропусна да се възползва от неочаквания си късмет. Без да се поколебае и за миг, той се нахвърли върху чудовището и с всички сили стовари Щитозъб върху една от другите глави. Чу се шумно изпукване и тя също се търкулна на земята.

— Задръж я пред вратата! — провикна се Бруенор. — И недей да заставаш пред нея, без да предупредиш, че момичето ще вземе да те уцели по погрешка!

Хидрата може и да не бе особено умна, ала все пак знаеше как се води битка. Тя обърна тялото си на една страна така, че Уолфгар да не може да я заобиколи. Две от главите й вече се търкаляха мъртви на земята, а сребърните стрели продължаваха да свистят във въздуха. Първо една, после още една магическа стрела се заби в тялото й. Уолфгар се биеше ожесточено, ала умората от свирепата му битка с плъхочовеците започваше да си казва думата.

Една от гнусните глави на чудовището се спусна към него, той не успя да се дръпне достатъчно бързо и мощните челюсти се сключиха около ръката му. Малко под рамото му зейна грозна дупка.

Хидрата разтърси глава, в опит да откъсне ръката на жертвата си, ала този път обичайната й тактика не подейства — никога досега чудовището не бе срещало подобен страховит противник. Изкривил лице в болезнена гримаса, младежът притисна ръка до тялото си и принуди хидрата да застане неподвижно. После вдигна Щитозъб със свободната си ръка и заби елмазената дръжка право в окото на чудовището. Зашеметено от мощния удар, то отслаби хватката си и Уолфгар успя да се освободи и да отскочи назад, само миг преди останалите пет глави на звяра да щракнат със зъби на сантиметри от лицето му.

Все още можеше да се бие, но новата рана неминуемо щеше да го забави.

— Уолфгар! — изпищя Кати-Бри, когато чу болезнения му стон.

— Изчезвай от там, момче! — изкрещя Бруенор.

Нямаше нужда някой да казва на Уолфгар, че бягството е единственият му шанс да се спаси. Той се хвърли към стената и се претърколи покрай хидрата. Две от главите й проследиха движението му и се спуснаха към него с намерението да го разкъсат на парчета.

С мълниеносна бързина Уолфгар се изправи на крака и без да спира дори за миг, разтроши челюстта на една от главите с добре премерен удар на магическия си чук. Кати-Бри, която с тревога следеше отчаяното бягство на Уолфгар, простреля окото на другата глава.

Хидрата нададе яростен рев и рязко се обърна. На пода вече се търкаляха четири безжизнени глави.

Отстъпвайки назад, Уолфгар успя да види какво има зад паравана.

— Още една врата! — извика той на своите приятели.

Хидрата се опита да настигне изплъзващата се жертва, ала Кати-Бри светкавично изпрати още една стрела в тялото й. Иззад паравана се разнесе трясък от строшено дърво, после метален звън. Зад Уолфгар се бе спуснала нова решетка, отдалечавайки го още повече от двамата му приятели.

* * *

Ентрери замахна със сабята си в опасна близост до врата на Дризт, като в същото време се опита да му нанесе нисък удар с изумрудената кама. Това бе дързък ход и ако убиецът не владееше оръжията си до съвършенство, Дризт със сигурност щеше да намери пролука в защитата му и да го прониже в сърцето. Ала сега елфът трябваше да вложи всичките си умения, за да успее да отбие сабята на палача и да пресрещне удара на изумрудената кама.

Ентрери опита същата тактика още няколко пъти, но Дризт всеки път отклоняваше оръжията му. Когато убиецът най-накрая бе принуден да отстъпи назад, Дризт все още бе невредим, с изключение на една съвсем дребна драскотина на рамото.

— Аз пролях първата кръв! — злорадо рече Ентрери и прокара пръст по острието на сабята си, за да покаже на Дризт ръждивочервеното петно.

— По-важно е кой ще пролее последната — спокойно отвърна елфът и се нахвърли върху него.

Ятаганите връхлитаха палача от най-невероятни ъгли. Единият одраска рамото му, другият се опита да го прониже между ребрата.

Ентрери, също както Дризт, отбиваше ударите на противника си със съвършена точност.

* * *

— Добре ли си, момче? — извика Бруенор.

В този миг до ушите му достигна звън на оръжие и той с облекчение разбра, че Дризт все още е жив.

— Нищо ми няма — отвърна Уолфгар, докато оглеждаше стаята, в която се бе озовал.

За разлика от предишните две, тук имаше маса и няколко стола, където някой (явно съвсем наскоро) бе играл комар. Уолфгар вече бе напълно сигурен, че е попаднал под някаква сграда, най-вероятно под къщата на Пук и неговите крадци.

— Пътят ми назад е отрязан — провикна се той към приятелите си. — Открийте Дризт и се върнете на улицата. Все ще измисля начин да ви намеря!

— Няма да те изоставя! — отсече Кати-Бри.

— Но аз ще го направя! — твърдо рече младежът.

В очите на Кати-Бри лумна гневен пламък.

— Помогни му! — примоли се тя на Бруенор, ала погледът в неговите очи бе не по-малко суров.

— Нищо няма да постигнете, ако останете тук — обясни Уолфгар. — Не мога да се върна, дори и ако по някакво чудо успея да вдигна тази решетка и да надвия хидрата. Върви, обич моя, и вярвай, че много скоро ще се срещнем отново!

— Послушай го — обади се и Бруенор. — Сърцето ти нашепва да останеш, ала така няма да му помогнеш. Имай вяра в него.

Кати-Бри се облегна на решетката и мазнината, с която бяха покрити пречките, се смеси с кръвта от косата й. Далеч пред нея се разнесе пукот на строшено дърво — Уолфгар бе разбил още една врата, ала в ушите на младата жена звукът отекна като тътен на чук, забиващ кол в собственото й сърце. Бруенор нежно я хвана за раменете.

— Да вървим — прошепна той. — Елфът е жив и сигурно има нужда от помощ. Имай вяра в Уолфгар.

Кати-Бри с мъка се откъсна от решетката и заедно с Бруенор се върна в тунела, по който бяха дошли.

* * *

Дризт продължи да напада, като нито за миг не отделяше очи от лицето на убиеца. Благодарение на онова, което Кати-Бри му бе казала и на мисълта за Риджис, който бе единствената причина да се впуснат в това приключение, той успя да надвие силната си омраза към Ентрери. Сега палачът не бе нищо повече от поредната пречка по пътя им към Риджис. Дризт се биеше напълно хладнокръвно, сякаш не се бе вкопчил в битка на живот и смърт в клоаките на далечен южен град, а се упражняваше с някой от учителите си в Мензоберанзан.

Лицето на Ентрери (човекът, който твърдеше, че го превъзхожда като боец, именно защото не изпитваше никакви чувства) бе разкривено от гняв, често пъти граничещ със сляпа ярост. Ентрери мразеше Дризт. Въпреки всичката топлота и обич, които елфът бе срещнал през живота си, той си оставаше истински боец, войн, владеещ до съвършенство изкуството на битката. Всеки път, когато Дризт успееше да отблъсне оръжието на Ентрери и да му отвърне със също толкова изкусен удар на ятаганите си, той разголваше кухия, лишен от смисъл живот на палача.

Дризт не пропусна да забележи изпепеляващия гняв, който бушуваше в гърдите на Ентрери, и се възползва от него. Отново нанесе поредица от заблуждаващи удари и за пореден път Ентрери с лекота ги парира.

Внезапно магическите ятагани се стрелнаха напред, плътно долепени един до друг.

Ентрери ги отби с рязко движение на сабята си и на лицето му се изписа подигравателна усмивка — Дризт най-сетне бе допуснал грешка. С победоносно възклицание, Ентрери замахна към незащитеното сърце на елфа.

Ала Дризт вече беше готов. Нещо повече, той нарочно бе подвел убиеца. Още докато сабята на Ентрери се опитваше да отклони магическия ятаган, който внезапно бе сменил посоката си, Дризт го приплъзна върху острието на палача и замахна за изненадващ удар. Ентрери не можа да спре ръката, с която държеше изумрудената кама и преди да успее да прониже сърцето на елфа, ятаганът на Дризт се вряза в лакътя му.

Камата тупна в калта. Ентрери стисна раната със здравата си ръка и светкавично отскочи назад. Очите му се присвиха и в погледа, който отправи на Дризт, заблестяха гняв и объркване.

— Жаждата за кръв те заслепява — спокойно рече елфът и направи крачка напред. — Тази нощ и двамата надникнахме в едно огледало, убиецо, ала онова, което ти видя в него, май не ти се понрави особено.

Ентрери кипеше от едва сдържана ярост, ала нямаше какво да каже.

— Все още не си победил — дръзко се изплю той, макар да знаеше, че елфът току-що бе спечелил огромно преимущество.

— Може и да не съм — сви рамене Дризт. — Ала ти изгуби преди много, много години.

По устните на Ентрери плъзна зла усмивка, той се наведе ниско и побягна.

Дризт незабавно го последва, ала когато стигна черния магически облак, рязко спря. От другата му страна се чуваше шум от стъпки и Дризт се приготви да се защитава. Непознатият бе твърде шумен за изкусния убиец и Дризт предположи, че някой плъхочовек трябва да се бе завърнал.

В този миг долетя познат глас:

— Там ли си, елфе?

Дризт се втурна през облака мрак и заобиколи двамата си приятели, без да спре нито за миг.

— Ентрери? — попита той, надявайки се, че убиецът не се е измъкнал незабелязано.

Бруенор и Кати-Бри безпомощно свиха рамене и го последваха.