Р. А. Салваторе
Камъкът на полуръста (8)

6
Балдуров яз

— Зад борда! Зад борда! — извика някой.

— Да ги изхвърлим! — съгласи се друг.

Моряците се приближаваха заплашително, стиснали закривени саби и тежки сопи в ръцете си.

Напълно обграден от тълпата, Ентрери стоеше и спокойно гледаше задаващата се буря. Застанал до него, Риджис неспокойно се оглеждаше наоколо. Палачът не можеше да разбере внезапната ярост на екипажа, макар да се досещаше, че лукавият полуръст сигурно има пръст в цялата работа. Той не извади оръжията си — знаеше, че сабята и изумрудената кама щяха да се озоват в ръцете му в мига, в който му потрябват. Освен това, въпреки заплахите и крясъците, моряците все още се държаха на няколко метра от него.

Капитанът на кораба, нисък, набит мъж с наскоро набола сива брада, искрящо бели зъби и вечно присвити очи, се зададе откъм каютата си с обичайната си клатушкаща се походка, за да провери за какво е цялата тази врява.

— Ела тук, Червенооки — повика той моряка, който пръв му бе съобщил, че пътниците носят страшна зараза… всъщност морякът очевидно бе разпространил този слух из целия екипаж.

Червеноокият се подчини незабавно и последва капитана, който мина покрай моряците и застана пред Ентрери и Риджис.

Капитанът извади лулата си и бавно започна да я пълни, без нито за миг да откъсва поглед от Ентрери.

— Да ги изхвърлим зад борда! — провикваше се от време на време някой, но капитанът всеки път му даваше знак да замълчи.

Искаше добре да прецени чужденците, преди да реши как да постъпи и затова невъзмутимо продължи да се занимава с лулата си.

Ентрери спокойно отвърна на изучаващия му поглед. Без да мига или да отделя очи от капитана, той отметна плаща си назад, така че да открие ножниците на пояса си и без да трепне, сложи ръце на кръста си, на сантиметри от двете оръжия.

— Трябваше да ми кажеш, страннико — проговори най-сетне капитанът.

— Думите ти са ми също толкова непонятни, колкото и постъпките на твоите моряци — разнесе се равният глас на Ентрери.

— Нима? — попита капитанът и отново всмукна от лулата си.

Моряците обаче съвсем не бяха търпеливи като своя капитан. Един грамаден мъж с мускулести ръце, покрити с десетки татуировки, се отегчи и направи няколко крачки към Ентрери с намерението да сложи край на това представление, като изхвърли опасния пътник зад борда.

В мига, в който огромният моряк се пресегна към слабото, стройно тяло на не особено едрия си противник, Ентрери се раздвижи. Всичко стана толкова бързо, че останалите моряци замигаха срещу яркото слънце, мъчейки се да разберат какво точно се бе случило и дали Ентрери, който отново стоеше напълно неподвижен, изобщо бе помръднал.

Огромният мъж се свлече на колене и тупна по лице на палубата — само за един миг кракът на убиеца бе счупил капачката на коляното му, а изумрудената кама бе изскочила от ножницата си, беше пронизала сърцето му и отново се бе върнала на кръста на палача.

— Славата ти е напълно заслужена — отбеляза капитанът без дори да трепне.

— Надявам се — отвърна Ентрери и се поклони подигравателно.

Капитанът кимна по посока на падналия моряк:

— Може ли другарите му да се погрижат за него?

— Той е мъртъв — безстрастно отбеляза Ентрери. — Ако някой от другарите му иска да го последва, нека дойде!

— Боят се — обясни капитанът. — Виждали са какви ли не ужасяващи болести из пристанищните градове по Саблен бряг.

— Болести? — повтори Ентрери.

— Твоят спътник се издаде — отговори капитанът.

По лицето на убиеца плъзна усмивка — като че ли започваше да разбира какво става. Със светкавична бързина той разкъса наметката на Риджис и като го сграбчи за китката, го повдигна от земята и впери поглед в ужасения полуръст… поглед, който вещаеше бавна и мъчителна смърт. В този миг съзря белезите върху ръката на Риджис.

— Изгорено? — ахна той.

— Да, така се разпространява, тъй рече дребният! — провикна се Червеноокият, но побърза да се скрие зад гърба на капитана, когато изгарящият поглед на убиеца се спря върху него. — Появяват се отвътре!

— По-скоро от някоя свещ. Разгледай ги сам, ако искаш — предложи той на капитана. — Това не е никаква болест, просто отчаяното хитруване на един крадец, когото са притиснали в ъгъла.

Той разтвори ръце и Риджис тупна на палубата без да смее да помръдне от мястото, където беше паднал. Нещата изобщо не се бяха развили, както се бе надявал.

— Да ги изхвърлим! — чу се вик откъм моряците.

— Не можем да рискуваме! — извика друг.

— Колко моряци ти трябват, за да плаваш? — обърна се Ентрери към капитана. — Колцина можеш да си позволиш да загубиш?

Капитанът, който неведнъж бе слушал страховитите истории, които се разказваха за убиеца и, който със собствените си очи бе видял на какво е способен Ентрери, дори за миг не се усъмни в сериозността на думите му — това не бяха празни заплахи. А изгарящият поглед на Ентрери ясно говореше, че той ще бъде първият човек, който ще падне под оръжието на палача, ако екипажът се опиташе да му навреди.

— Ще се доверя на думите ти — разнесе се най-сетне гласът на капитана, заглушавайки недоволното мърморене на останалите. — Няма нужда да разглеждам раните му. Но болест или не, с нашата сделка е свършено.

При тези думи капитанът отправи поглед към мъртвото тяло на своя моряк.

— Нямам намерение да плувам до Калимпорт — изсъска Ентрери.

— Нима? — отвърна капитанът. — Е, след два дни хвърляме котва в Балдуров яз. Там ще намерите друг кораб, който да ви отведе до Калимпорт.

— А ти ще ми върнеш парите — спокойно каза убиецът. — До последния златен къс.

Капитанът отново всмукна от лулата си. Изобщо нямаше желание да спори с този човек.

— Ще видим — също толкова спокойно отвърна той и като нареди на моряците да се връщат по местата си, тръгна към своята каюта.

* * *

Мислите му се отправиха към горещите летни дни, прекарани в лениво излежаване край бреговете на Маер Дуалдон в Долината на мразовития вятър. Колко часове бе прекарал там, ловейки едрокоста пъстърва и наслаждавайки се на топлото слънце, което бе истинска рядкост за Долината. Сега, когато си спомняше за дните, прекарани в Десетте града, Риджис просто не можеше да повярва, че всичко, което му се бе случило, е истина.

Беше решил, че най-сетне е намерил кътче, където да заживее необезпокоявано. Занимаваше се с резба, създавайки различни дреболии от скъпата кост на пъстървата, която се въдеше в Долината, а с помощта на рубина, който бе откраднал, животът му бе станал доста приятен. И тогава Артемис Ентрери се бе появил в Брин Шандер, градът, който се бе превърнал в дом за полуръста, и Риджис бе избягал, поемайки на път заедно със своите приятели.

Ала дори Дризт, Бруенор, Уолфгар и Кати-Бри не бяха успели да го спасят от Ентрери.

Спомените за отминалото време не успяха да го успокоят, докато седеше сам в заключената каюта и с ужас очакваше завръщането на палача. Риджис с удоволствие би потънал в приятни мисли за онова време, ала те неотменно се връщаха към черното настояще — какво ли ужасяващо наказание за провалената измама щеше да му измисли Ентрери?

След случилото се на палубата, Ентрери го бе отвел до каютата със спокойно, почти весело изражение, после бе изчезнал без да каже и дума.

Прекалено спокойно изражение, помисли си Риджис.

Ала това също бе част от загадката, наречена Артемис Ентрери. Никой на този свят не познаваше убиеца достатъчно добре, за да се нарече негов приятел, никой негов враг не можеше да вникне в характера му достатъчно дълбоко, за да си спечели и най-малкото преимущество.

Най-сетне Ентрери се завърна и Риджис страхливо се сгуши до стената. Без дори да го погледне, убиецът седна край масата и отметна гарвановочерната си коса назад, взирайки се в горящата свещ пред себе си.

— Свещ, значи — изсмя се той, очевидно развеселен, и най-сетне вдигна поглед към Риджис. — Виждам, че и ти знаеш това-онова, а, полуръсте?

На Риджис обаче никак не му беше до смях. Ентрери съвсем не се бе изпълнил с внезапна топлота и състрадание и полуръстът нямаше никакво намерение да позволи дружелюбното му държание да го свари неподготвен.

— Хитър план — продължи Ентрери. — И доста ефективен. Може да ни отнеме цяла седмица, докато намерим кораб, който да ни откара до Калимпорт. Седмица, която ще даде на твоите приятели прекрасна възможност да намалят преднината ни. Не очаквах такава дързост от теб.

Внезапно усмивката му се стопи, а в тона му прозвучаха железни нотки:

— Не вярвах, че ще имаш смелостта да посрещнеш последиците.

Риджис не откъсваше поглед от палача.

— Започва се — помърмори той под носа си.

— Разбира се, че ще има последици, малки глупако. Възхищавам се на опита ти и се надявам, че ще продължиш да ме забавляваш по същия начин по време на това досадно пътуване. Ала наказанието няма да ти се размине! Ако не си го получиш, вече няма да има опасност в това, да продължиш с номерцата си, а така ще изгубим и тръпката от тях.

С тези думи той стана от стола си и заобиколи масата. Риджис задуши надигащия се в гърлото му вик и затвори очи — нямаше къде да бяга.

Последното, което видя, бе заплашителното проблясване на изумрудената кама в ръката на палача.

* * *

Навлязоха във водите на Шионтарската река следващия следобед. Силният морски вятър издуваше платната им и те напредваха бързо, въпреки насрещното течение. Когато започна да се спуска мрак, в далечината се появиха най-високите кули на града, а когато и последният слънчев лъч се скри зад хоризонта, светлините на голямото пристанище огряха нощта като фар. Балдуров яз затваряше пристана си след залез-слънце и корабът хвърли котва на около половин миля оттам.

По-късно същата нощ, Риджис, който не можеше да заспи, чу шумолене откъм койката на Ентрери. Полуръстът стисна здраво очи и се опита да диша дълбоко и равномерно. Не знаеше какво е намислил палачът, ала каквото и да бе то, предпочиташе Ентрери да не знае, че е буден.

Убиецът дори не го погледна. С котешки стъпки, по-тих от дебнеща смърт, той излезе от каютата. Екипажът се състоеше от двадесет и петима моряци, ала сега, когато бяха плавали цял ден и когато бездруго трябваше да изчакат до сутринта, за да влязат в Балдуров яз, почти всички спяха.

Ентрери тръгна покрай помещенията на екипажа и се насочи право към светлинката в задната част на кораба, където готвачът се въртеше около един голям казан и приготвяше гъста супа за закуска. Както винаги, той си тананикаше весело, без да обръща внимание на онова, което става около него. Ала дори да бе напълно безмълвен и нащрек, надали щеше да чуе безшумните стъпки, които се промъкваха зад него.

Умря с лице в собствената си супа.

Ентрери се отправи обратно към каютите на екипажа. Още двадесет моряка умряха, без да се чуе и най-малкият шум. После убиецът се качи на палубата.

Нощта беше ясна и пълната луна грееше ярко, ала и най-малката сянка бе достатъчна за опитния палач, който освен това прекрасно знаеше откъде точно минават часовоите по време на обиколките си. Беше прекарал много нощи в следене на стражите — както винаги искаше да е готов за най-лошия развой на събитията. Изчака двамата часовои на палубата да отминат и със светкавична бързина се покатери на мачтата, а изумрудената кама проблясваше между зъбите му.

С един последен скок той се озова върху наблюдателницата на върха на мачтата.

Сега оставаха само двама.

Ентрери незабелязано се спусна на палубата и спокойно се приближи до бордовата ограда.

— Кораб! — провикна се той и посочи нещо в мрака. — Идва насам!

Двамата стражи, единствените оцелели моряци от екипажа, се втурнаха към него и напрегнаха очи, за да видят опасността, която ги дебнеше в тъмата. Разбраха, че са ги измамили, едва когато изумрудената кама проблесна за миг, преди да свърши ужасяващата си работа.

Оставаше само капитанът.

Ентрери спокойно можеше да влезе в каютата му и да го убие, докато спи, ала това бе прекалено просто — преди да умре, капитанът трябваше да научи за страховитата участ, която бе сполетяла кораба му тази нощ. Ентрери отиде до вратата, която водеше към палубата, и извади инструментите си и парче тънка тел.

Няколко минути по-късно отново бе в собствената си каюта и разтърсваше Риджис, за да го събуди.

— Само звук и ще ти отрежа езика — изсъска той.

Едва сега Риджис разбра какво ставаше. Ако корабът хвърлеше котва в Балдуров яз, моряците със сигурност щяха да разкажат на останалите за страховития убиец и „болния“ му приятел. След това надали щеше да се намери кораб, който да ги вземе на борда си.

Ентрери не можеше да си го позволи и Риджис усети, че го обзема силно угризение — вината за клането тази нощ бе и негова.

Безмълвен и безпомощен, той се запромъква между каютите на екипажа, воден от Ентрери. Навсякъде цареше ужасяваща тишина, не се чуваше нито обичайното хъркане на моряците, нито каквото и да било шумолене, което да показва, че вътре има някой. Скоро щеше да съмне — готвачът отдавна трябваше да се е заел с приготвянето на закуската. Ала тази сутрин откъм открехнатата врата не се разнесе веселото му тананикане.

Пътят до Калимпорт бе доста дълъг и преди тръгването на кораба от Града на бездънните води, капитанът се бе погрижил да напълни трюма с гориво. Безшумен както винаги, Ентрери слезе долу и скоро се върна, нарамил две буренца на гръб. Счупи капака на едното и го търколи по палубата, наблюдавайки със задоволство как горивото се стича по дъските. После взе другото и го разля около каютата на капитана. Краката на Риджис омекнаха от страх и отвращение и Ентрери трябваше да дърпа полуръста след себе си, за да не падне.

— Качвай се — нареди той и посочи малката лодка, която висеше от десния борд на кораба. — И вземи това.

При тези думи убиецът му подаде малка кесийка.

При мисълта за онова, което бе скрито в торбичката, Риджис усети как вътрешностите му се преобръщат и му се повдига, ала побърза да вземе отвратителния предмет от ръцете на убиеца — знаеше, че ако го изгуби, нищо нямаше да попречи на Ентрери да си набави нов.

Палачът бързо прекоси палубата и запали една факла. Отблясъците на пламъка придаваха неестествен, зловещ вид на убиеца, ала Риджис не можеше да откъсне очи от него, докато факлата политаше към напоените с гориво каюти на екипажа. Ентрери почака малко, за да се увери, че помещението под него е обхванато от пламъци, после се втурна обратно към каютата на капитана.

— Сбогом! — провикна се той и блъсна с юмрук по вратата.

В следващия миг вече беше на сигурно място в лодката.

Капитанът скочи от леглото, мъчейки се да разбере какво става. Корабът бе необичайно тих, с изключение на издайническото пропукване на пламъците, което се носеше отдолу. През дъските на пода се процеждаше тънка струйка дим.

Капитанът извади меча си, махна резето и отвори вратата на каютата. Отчаяно се огледа наоколо и извика. Пламъците още не бяха обхванали палубата, ала вече бе очевидно, както трябваше да бъде очевидно и за часовоите, че на кораба е избухнал пожар. Капитанът започна да се досеща за страховитата истина и се втурна навън, без дори да успее да се преоблече.

В този миг жицата, която Ентрери бе опънал пред вратата, се уви около крака му и го повали на земята. Капитанът веднага разбра какво става и се опита да се освободи, но палачът бе прекалено хитър — тънката метална нишка се впи още по-здраво в голия му глезен. Мечът му се търкулна настрани и морякът остана да лежи безпомощен, вдишвайки странната миризма, с която бяха напоени дъските на палубата. Капитанът бързо разбра каква бе течността, която намокри дрехите му и най-сетне прозря напълно сатанинския план на Ентрери. В последен отчаян опит да се спаси, той протегна ръка към дръжката на меча си, ала успя само да си разрани пръстите.

Между дъските се появи пламък и подскочи високо нагоре.

Зловещи звуци разкъсаха тишината на нощта. Един от тях се понесе над водите на Шионтар, достигна Риджис и палача, който с всички сили гребеше нагоре по реката и продължи към града, където дори шумът от многобройните пивници, разположени по брега, не успя да го заглуши.

Усилван сякаш от стенанието на умиращия кораб и от гласовете на убитите моряци, които не бяха успели дори да извикат, когато камата бе пронизала сърцата им, един-единствен ужасяващ писък процепи нощта.

После остана само тихото пращене на огъня.

* * *

Малко след пукването на зората Ентрери и Риджис влязоха в Балдуров яз. Бяха слезли от лодката недалеч от мястото и я бяха потопили — Ентрери не искаше нищо да го свързва с нещастието, което се бе случило през нощта.

— Не се ли радваш, че си отиваш вкъщи? — изсмя се подигравателно Ентрери, докато двамата с Риджис си проправяха път из пристанищните улички в долната част на града.

И като посочи един голям, търговски кораб, закотвен недалеч от тях, добави:

— Спомняш ли си това знаме?

Риджис погледна към флага, който се развяваше на мачтата и видя герба на Калимпорт — златно поле, прорязано от коси сини ивици.

— Калимшанските търговци не взимат пътници на борда — каза той, надявайки се да изтрие самодоволната усмивка от лицето на Ентрери.

— Този път ще направят изключение — изсмя се убиецът и извади рубинения медальон изпод дрехите си.

Риджис замълча. Прекалено добре познаваше силата на камъка, за да не разбере, че Ентрери е прав.

С бърза и сигурна крачка, която ясно говореше, че и преди е бил тук, убиецът поведе Риджис към малката барака, където можеха да открият началника на пристанището. Риджис послушно го последва, макар че почти не забелязваше какво става около него. Все още мислеше за трагедията от предишната нощ, мъчейки се да определи каква част от вината за смъртта на онези двадесет и шестима моряци тежеше на неговата съвест. Почти не обърна внимание на пристанищния началник и дори не чу името му.

Ентрери бе говорил само няколко секунди, когато Риджис разбра, че началникът вече се намира напълно под властта на рубина. Нямаше какво повече да чуе и престана да слуша разговора на двамата мъже, неприятно изненадан от бързината, с която убиецът беше усвоил всички тънкости на магията, скрита в медальона. Мислите на Риджис отново се отправиха към дома и приятелите му, ала този път бе изпълнен не с надежда, а с тъга и страх. Дали Дризт и Уолфгар бяха успели да се измъкнат от ужасите на Митрал Хол? И дали идваха, за да го спасят? Сега, когато бе видял на какво е способен Ентрери и когато много скоро щяха да навлязат в земите, където Пук паша командваше подземния свят, Риджис почти се надяваше, че приятелите му няма да го последват. Колко ли кръв още щеше да изцапа малките му ръце?

Риджис постепенно се върна обратно към разговора — може би щеше да чуе нещо важно.

— Кога вдигат котва? — точно казваше Ентрери.

Риджис наостри уши. Времето бе от решаващо значение. Кой знае, може би приятелите му щяха да успеят да ги настигнат още тук, когато от царството на Пук паша ги деляха повече от хиляда мили.

— След седмица — отвърна мъжът без нито за миг да откъсва поглед от искрящия рубин.

— Твърде късно — промърмори Ентрери. — Искам да се срещна с капитана.

— Ще го уредя.

— Още тази нощ… тук.

Началникът на пристанището кимна.

— И още една услуга, приятелю — добави Ентрери с подигравателна усмивка. — Ти следиш какви кораби влизат в града, нали?

— Това ми е работата.

— И сигурно знаеш кой минава през портата, така ли е? — многозначително смигна Ентрери.

— Имам много приятели — отвърна мъжът. — Нищо не може да се случи в града, без да разбера за него.

Ентрери погледна към Риджис.

— Дай му го — нареди той.

Полуръстът се втренчи в убиеца без да разбира какво се иска от него.

— Кесийката — обясни Ентрери със същия безгрижен тон, с който говореше на пристанищния началник.

Риджис присви очи и не помръдна — най-дръзката постъпка, на която се бе осмелявал в присъствието на палача досега.

— Кесийката — този път гласът на Ентрери бе леденостуден. — Малък подарък за твоите приятели.

Риджис се поколеба за миг, после подаде малката торбичка на началника.

— Искам да следиш всеки кораб, който хвърля котва тук, както и всички конници, които минават през портата. Ще бъдат поне двама — елф и варварин. Елфът най-вероятно ще бъде обвит от тайнственост и ще се опитва да остане незабелязан, другият е млад, русокос исполин. Открий ги, приятелю. Открий пътешественика, наречен Дризт До’Урден. Никой друг не бива да научава какво има в тази торбичка. Предай му, че ще го очаквам в Калимпорт — при тези думи Ентрери хвърли ехиден поглед на Риджис. — С още подаръци.

Пристанищният началник прибра малката торбичка и увери Ентрери, че ще изпълни заръките му.

— Трябва да вървя — каза палачът и накара Риджис да се изправи. — Ще се срещнем отново тази вечер, един час след залез-слънце.

* * *

Риджис знаеше, че Пук паша има връзки в Балдуров яз, ала въпреки това остана изненадан от лекотата, с която Ентрери вършеше всичко тук. За по-малко от час палачът успя да намери място, където да отседнат, както и двама главорези, които да пазят полуръста, докато той самият свърши работата си.

— Време за втория ти номер, а? — подигравателно рече той на Риджис преди да излезе.

И като хвърли поглед към двамата главорези, които се бяха облегнали на отсрещната стена и оживено обсъждаха достойнствата на една от местните „дами“, добави:

— Май няма да ти е трудно да минеш покрай тях.

Риджис, на когото зловещото чувство за хумор на Ентрери изобщо не се нравеше, се извърна.

— Ала не забравяй, мой малки крадецо, че излезеш ли веднъж оттук, ще се озовеш на улицата… там, където няма да откриеш приятели и където ще те чакам аз.

Леденостуденият смях на убиеца отекна из стаята, после Ентрери се обърна и излезе навън.

Риджис погледна към двамата главорези, които спореха разгорещено. В този момент полуръстът можеше да излезе съвсем спокойно без двамата изобщо да забележат.

Той се отпусна на леглото с примирена въздишка и сключи ръце зад тила си, а странното усещане и парещата болка в едната ръка му напомняха за твърде високата цена на смелостта.

* * *

Балдуров яз бе разделен на две части — долна, където се намираше пристанището, и горна, която бе разположена отвъд вътрешната стена и където живееха благородниците и високопоставените личности. С разрастването на търговията по протежението на Саблен бряг, градът се бе разширил значително и старата стена се бе превърнала в удобна граница между моряците и пътешествениците, които непрестанно пристигаха и си заминаваха от града, и старите, благородни родове, които живееха в същинския Балдуров яз. „Средният град“ така хората, които живееха тук, често наричаха града си, който наистина се намираше по средата между Града на бездънните води на север и южния Калимпорт — двете най-големи пристанища на Саблено море.

В цялата суматоха, която неизменно цареше във всички подобни градове, Ентрери с лекота успя да се промъкне незабелязано във вътрешната част на града. Тук убиецът имаше съюзник — могъщ магьосник на име Оберон. Оберон бе верен на Пук паша и Ентрери бе сигурен, че магьосникът незабавно ще се свърже с приятеля си, за да му съобщи за откриването на рубина и скорошното му завръщане.

Само че Ентрери слабо се вълнуваше дали Пук ще научи за завръщането му или не. Единственото, което го интересуваше — Дризт До’Урден — се намираше зад него, а магьосникът можеше да му помогне да научи повече за това къде се намираше елфът сега и какво правеше.

Ентрери прекара остатъка от деня с Оберон и си тръгна едва след залез-слънце, право към бараката на пристанищния началник, където имаше среща с капитана на калимпортския търговски кораб. Палачът бе успял да си възвърне самоувереното изражение — неприятният инцидент от предишната нощ бе забравен и нещата отново вървяха по план. Рубиненият медальон проблясваше в ръцете му, докато се приближаваше към пристанището.

Не можеше да се бави цяла седмица.

* * *

Риджис изобщо не беше изненадан, когато по-късно същата нощ Ентрери се върна и му съобщи, че е успял да накара калимпортския кораб да промени плановете си.

Щяха да потеглят след три дни.